Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (13)

Тринадесета глава

Слънчев лъч, топъл и пухкав като малко котенце, скочи от прозорчето и събуди Альошка.

Пазителя го нямаше. В ъгъла тиктакаше корабен часовник с медна рамка. Стрелките му показваха седем часа.

Альошка скочи.

Клиперът стоеше на масата. До него лежеше Зеленият билет. С червен молив, с твърд почерк в ъгъла на билета бе написано: „Желая ти успех.“

Освен това на масата беше оставена половин франзела, топлият чайник стоеше на котлона. Но Альошка не беше гладен. Той взе клипера и през дългия, изкачващ се нагоре коридор, излезе на улицата.

Тя тънеше в сянка. Беше старинна и толкова тясна, че небето над нея изглеждаше като процеп. В този процеп — син и неравен — между островърхите триъгълници на покривите прелитаха жълти облаци — мънички и много бързи.

„Значи горе духа вятър. Но как могат облаците да летят едновременно в различни посоки, едни натам, други насам, а трети — кой знае накъде?“…

Тих ветрец прелетя и по самата улица. Платната на клипера се издуха и той се дръпна напред, сякаш искаше да литне. Но Альошка го държеше внимателно и здраво.

Момчето крачеше покрай сиви и розови къщи, край крилати каменни лъвове, минаваше под скърцащи железни табели и старинни фенери. Спомни си, че не е попитал Пазителя как да стигне до гарата, но не съжали. Досега неговият път винаги го извеждаше там, където беше нужно.

Улицата криволичеше — завой след завой, къща след къща… И изведнъж синият процеп на небето рухна надолу и разцепи града на две — в края на улицата блестеше морето.

Альошка трепна, замря за секунда и хукна към синия блясък. От насрещния вятър платната на корабчето се издуха в обратна посока, прилепнаха към мачтите. Альошка сметна, че улицата ще го изведе на брега. Но между къщите и морето се ширна площад. По площада имаше кули.

И момчето отново се спря. Представете си такава картина: огромно синьо небе над вас, огромно синьо море пред вас, широк-широк площад пред морето, а на площада — кули, сякаш събрани тук от всички приказни и морски романи. Те бяха най-различни, едни, построени от сиви каменни блокове, други — от оранжеви тухли или дори от мрамор. Безмълвни и сурови като крепости или празнични като дворци. Със зъбци или с островърхи покриви, с шпилове^[1] и ветропоказатели, с балкони или с прозорци с орнаменти. Някои представляваха просто големи морски фарове. Около една от тях се виеше — от земята чак до върха — спираловидна стълба с перила от медни тръби. На горната площадка на кулата се извисяваше корабна мачта.

Альошка се захласна така, че забрави дори морето. Бавно тръгна по площада — сякаш бе Гъливер, попаднал в страната на великаните. Великаните спяха. Тишина изпълваше площада, само сандалите на момчето почукваха по варовиковите плочи, само морето шумеше.

Квадратни плочи покриваха площада. В цепнатините между тях никнеше трева — най-различна, но най-често се срещаха твърди високи храстчета със ситни розови цветчета по тях. Кулите стояха далеч една от друга. Вдигнал глава, Альошка ги обикаляше една след друга и му се струваше, че те лекичко се поклащат. Над главата му блестяха лещите на морските фарове, чернееше дантелата от антени, пъстри сигнални знаменца плющяха на вятъра. Облаците летяха в различни посоки, пътищата им се пресичаха. А долу нямаше вятър. Само шумът на вълните ставаше все по-силен.

И Альошка откри, че е стигнал до самото море.

Големи вълни с бели гриви върху сините гребени налитаха върху брега. Брегът беше нисък, площадът лежеше почти на равнището на морето. С едва забележим наклон плочите изчезваха под водата. Налитащите вълни се разливаха почти по целия площад. В могъщите основи на кулите, край малките дъбови врати в каменните ниши закипяваха водовъртежи. После водата, покрита с дълги ивици гаснеща пяна, неохотно отстъпваше. Водораслите се закачаха в пукнатините на плочите, а донесените от вълните криви рачета тичаха назад, догонвайки отстъпващата вода.

Альошка тръгна по мокрия варовик. Една вълна заля сандалите му, намокри крачолите.

„Трябва да ги засуча“ — помисли си Альошка, но не го направи. Иначе трябваше да остави клипера, а вълните можеха да го отнесат.

Една сива кула-фар стоеше най-близо до морето. Имаше висока стълбищна площадка с перила като на капитански мостик. Някакво слабичко, мургаво момче с червени плувки излезе на площадката, весело замижа от слънцето и от горното стъпало скочи направо върху плочника. Една вълна го заля до коленете. Вълната отстъпи, а момчето се засмя и като шляпаше с боси крака по камъка, отиде при Альошка.

Всъщност отначало момчето не забеляза Альошка. Но когато го видя, спря се, погледна го сериозно и се приближи. Гледаше ту корабчето, ту Альошка. Каза:

— Колко е красив…

Каза това не със завист, а сякаш питаше: „Радваш ли се, че имаш такъв чудесен кораб?“

— Да — каза Альошка. — Всички го харесват. Това е клипер.

— Знам. На мен дядо ми обеща да ми направи клипер, но все не му остава време. Нищо, пак ще го помоля…

Момчето стигаше едва до рамото на Альошка, но не изглеждаше дребно. Изглеждаше весело и храбро.

— А дядо ти какъв е? — попита Альошка. — Моряк ли е?

— Той е изследовател на полунощния вятър норд-уест^[2].

— Интересна му е работата — с уважение каза Альошка. — В тази кула ли живеете?

— Тук живее дядо ми. А аз му идвам на гости. Нощувам при него, когато поискам. Заедно посрещаме вятъра.

То погледна Альошка с очи, в които се отразяваше морето (нали то бе съвсем наблизо!), и доверително каза:

— Знаеш ли, нашият вятър е съвсем питомен. Когато е далеч, прави големи бури, но при нас идва добър и спокоен…

— А какво има в другите кули? И там ли живеят изследователи на ветрове?

— Разбира се. Нали всеки си има своя вятър.

На Альошка му ставаше все по-интересно, дори забрави, че трябва да бърза за гарата. Гледаше ту момчето, ту кулите и си мислеше: „Значи ето защо градът се казва Ветрогорск…“ Но много неща оставаха неясни.

— Как обаче… — заговори той. — Нали ветровете са различни, идат от всички страни. Как не се сблъскват над площада?

Момчето се засмя:

— Веднага разбрах, че не си тукашен. Затова не знаеш. Ветровете не се сблъскват. Виж, кулите имат различна височина. И всеки вятър си знае своята височина. Както самолетите, разбираш ли? Всеки лети на своята височина.

Момчето вдигна мургави длани, изпъна ги и плавно ги прекара една над друга:

— Ето така…

И изведнъж, сякаш почувствувал вътрешен тласък, Альошка си спомни за Летеца.

Но в този миг една вълна отново заля краката им. Момчетата тичешком се отдалечиха от брега.

— Един път някакъв рак ме ощипа по крака — каза момчето. — Ей такъв, грамаден… Може ли да подържа клипера?

— Дръж.

Момчето пое корабчето, залюля го:

— Толкова е лекичко! И най-слабият ветрец ще го понесе.

— Да — съгласи се Альошка. — Само че тук няма вятър.

— Вятърът е горе — обясни момчето и двамата погледнаха към небето.

Альошка каза:

— Сега разбирам защо облаците във вашия град летят във всички посоки едновременно.

Момчето му върна клипера, погледна го весело и си призна:

— Веднъж с моите приятели си направихме майтап… Качихме се на кулата на зимния пасат^[3] и издигнахме антената му на височината на сироко.^[4] Леле какво стана-а… Сироко и пасатът като се сблъскаха, като се сбиха! Същински тигри! Пасатът е, общо взето, спокоен, но сироко е невъзможно зъл… И се започна една! Над морето излезе смерч, над града буря, над покривите хвърчат листа, вратите хлопат… После в училище си изпатихме от класната.

— С класните шегите са лоши — каза Альошка. — Тях не ги интересуват ветровете, те искат само да има ред.

— Разбира се — разсеяно каза момчето и нерешително погледна Альошка. — Знаеш ли какво? Ако искаш, разбира се… Ако ти е интересно, тази нощ можеш заедно с нас да посрещнеш норд-уеста. Не бой се, дядо е добър, той ще ти разреши. Знаеш ли какво е изобретил? Монтира на прозореца един стар улук. Вятърът влиза през прозореца, пъха се в улука и започва да пее — нали вътре му е приятно. И той ни изпява всички песни, които е чул в далечни страни. Искаш ли да чуеш?

— Искам — каза Альошка. — Страшно много искам, но не мога. Имам много важна работа и непременно трябва да съм днес на гарата. Трябва да замина… Знаеш ли как се стига до гарата?

— До гарата ли? Знам. Зад онази кула с острия връх започва една уличка. По нея ще стигнеш до самата гара.

— Е, тогава… Сбогом.

— Сбогом — каза момчето.

Постоя още малко, кимна и тръгна по мокрите плочи към морето. Нагази, а когато водата стигна до кръста му, обърна се, махна с ръка на Альошка, хвърли се срещу вълните и заплува сред белите им гребени.

— Да — каза Альошка. — Жалко. Е, нищо пък…

От площада излезе на уличката и стигна до гарата.

Гарата беше малка и уютна: малка тухлена сграда с ламаринени кораби върху куличките кръгъл часовник с „розата на ветровете“ върху циферблата.

На „Информацията“ му казаха, че неговият влак ще дойде след четиридесет минути.

Альошка излезе на перона и зачака.

Небето се покри с облаци, тополите в градинката до гарата потреперваха — задушният вятър от сушата носеше към морето буря.

На перона имаше само няколко пътници. Един възрастен моряк с квадратни златни нашивки се приближи до Альошка, погледна клипера, погледна момчето, кой знае защо, въздъхна и попита:

— Твой ли е?

Альошка кимна.

— Стара изработка — каза морякът. — От малък мечтая за такъв.

Альошка се смути, сякаш се беше провинил в нещо пред този моряк. А морякът смутено потъпка на място и неловко каза:

— Момче, слушай… Много ли ти е нужна тази фрегата?

— Разбира се! — учудено каза Альошка.

Морякът въздъхна:

— Знам, глупаво е да се предлагат пари за такова нещо. Но аз имам един щурвал от червено Дърво, от английския клипер „Вещица“. И бронзов часовник от каюткомпанията на парната корвета „Рюрик“. Не искаш ли да се сменим? Пазителя на Корабния музей ме молеше за тези предмети със сълзи на очи…

— Не мога, разбирате ли? Този модел вече почти не е мой. Това е подарък за един човек.

— Така ли? Жалко…

Морякът постоя още една-две минути и се отдалечи.

Бурята беше съвсем близо. Припламваха светкавици, някъде зад дърветата загърмя. Прашни вихри се понесоха над релсите.

Альошка чувствуваше някаква тревога. Сякаш бе забравил нещо важно — не си ли го спомни, ще се случи нещастие.

Но какво? Та нали всичко бе наред? Клиперът е у него, влакът скоро ще дойде. Откъде идеше тази тревога?

Вятърът завърташе ламаринените корабчета-ветропоказатели над куличките. Альошка ги погледна и си спомни големите кули на морския бряг, нулата на полунощния норд-уест… Мургавото момче, което го покани да посрещнат вятъра… Та то влезе във водата!

А вятърът духа откъм брега! Ако момчето не е успяло да се върне? Нима можеше да изплува срещу вълните и вятъра?

В душата на всеки човек седи някой, който му подсказва успокояващи мисли. Този „някой“ зашепна веднага: „Защо мислиш, че няма да успее? То е прекрасен плувец. А и да не успее, с какво можеш да му помогнеш? Ти, който едва-едва си способен да преплуваш малката рекичка Рябиновка…“

Тези мисли задържаха Альошка точно петнадесет секунди. После той изтича до моряка и му подаде клипера:

— Моля ви, подръжте го малко! Сега ще се върна.

И хукна.

Вятърът го тласкаше в гърба, първите едри капки шибаха като куршуми. Ето края на улицата, ето площада…

Сивото море сякаш кипеше. Кули, кули… Ето гранитната кула, в която живееше изследователят на полунощния норд-уест. Да заудря вратата, да извика стареца, да му каже за момчето. Може би наблизо имат лодка или катер?

Альошка дотича до високата площадка. Там до медните перила стояха старец с дълга бяла коса и познатото момче.

Момчето се бе увило в голяма морска куртка и разказваше на стареца нещо весело. Альошка спря и от радост задиша така шумно, че и двамата го забелязаха.

— При нас ли идваш? — зарадва се момчето.

— Само за минутка — каза Альошка. — Просто минавах…

— Виждам, че просто минаваш — подсмихна се старецът.

Явно се бе досетил нещо.

Страшно неудобно беше да стои така и да мълчи. А не беше хубаво и да си тръгне веднага. Альошка попита:

— Исках да ви питам… Имате ли в кулата радиостанция?

— Имам — каза старецът, — как иначе?

— А бихте ли могли да се свържете със самолет? — попита Альошка и си помисли: „Добре ще е да разбера дали котаракът е стигнал при Антон.“

— С какъв самолет? — заинтересува се старецът.

— Има един Летец за Особени Поръчения.

— Знам го. Летецът Тополков. Но той няма в самолета си радиостанция.

— Как така? А ако трябва да му се съобщи нещо важно?

— Зависи… Хората казват, че това момче е като приемник. Сърцето му чувствува къде е нужен. И лети натам.

— Ясно — каза Альошка. — Довиждане. Трябва да побързам.

Вятърът стихна — бурята бе докоснала града само с края на крилото си, а сега отлиташе в морето. Върху каменните плочи тъмнееха следите от редните капки — като разбити звезди. В една пролука между плочите Альошка видя кръгла раковина, сива и грапава отвън и розова отвътре. Пъхна я в джоба си и се затича към гарата.

— Е, братле, създаде ми за пет минути тревога — каза морякът. — Влакът всеки момент ще дойде, а теб никакъв те няма… Къде щях да се дяна с твоя кораб.

— Благодаря — каза запъхтеният Альошка. — Разбирате ли, беше наистина много важно.

Влакът пристигна. Альошка се качи във вагона и седна в мекото кресло до прозореца. Замяркаха се храсти, за последен път между къщите се показа морето.

„Приказката свърши — мислеше си момчето. — Странна приказка: нито опасности, нито препятствия. Всичко мина като по масло. Как е възможно това?“ Тази мисъл дори го разтревожи. Но плавният ход на влака го унасяше и той заспа.