Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (12)

Дванадесета глава

Защо ли Альошка не се досети веднага, че това трябва да е Пазителя? Ами ето защо.

Той си го представяше стар, побелял и важен. И с брада. А този човек беше още млад, строен и слаб. Приличаше на учителя по физкултура от училището на Альошка, но беше по-слаб.

Имаше необикновени очи. Дори в тази слаба светлина се виждаше колко са светли — като пронизана от слънчеви лъчи морска вода. В тях нямаше и капка строгост. Тревогата на Альошка се стопи.

— Значи, имаш важна работа тук? — отново попита Пазителя.

— Да… Кажете, вярно ли е това, че всички корабни модели, изгубени от собствениците им, намират пътя до вас?

Пазителя кимна:

— Да, вярно е. Но само хубавите модели. Лошите загиват по пътя.

Альошка се озърна:

— Но аз вече търсих… Тук няма нито едно корабче.

— Те не са тук. Ела.

Пазителя хвана Альошка за ръката и го поведе.

Зад малката вратичка започваше вита стълба с медни перила и кънтящи железни стъпала. Тя се губеше в нещо като дълбок кръгъл кладенец. Главата на Альошка се замая, докато слизаха.

Стигнаха до сводеста врата. Пазителя я отвори с рамо и каза:

— Влез:

В тази голяма подземна зала с яки колони и сводест таван се простираше царството на корабчетата. Първото, което видя Альошка, бяха огромните модели на фрегати, големи колкото истинска спасителна лодка. Триметровите им мачти почти докосваха големите корабни фенери, висящи на вериги под каменните сводове. Зад фрегатите имаше маси и витрини с по-малки модели. Сред бригантините и галеоните^[1] тъмнееха тесните, строги корпуси на крайцери и ескадрени миноносци. През такелажната паяжина на брамселните шхуни и каравелите блестеше бялата боя на лайнерите^[2] и сухотоварните кораби. Подводница, голяма колкото молив, се бе настанила удобно до дългата метър и половина корвета^[3]. Сред ледници от небесносиньо стъкло се извисяваше мощният форщевен на атомен ледоразбивач.

— Та тук сигурно има повече от хиляда! — прошепна Альошка. — Никога не съм мислил, че на света има толкова много.

— На света има много повече — каза Пазителя. — Тук са събрани само най-добрите образци на мъничкия флот.

Те бавно крачеха край витрините, шкафчетата и лавиците с модели. Стъпките и гласовете звучаха глухо: стените от порест камък заглушаваха звука. Пазителя бавно заговори:

— Мъничкият флот съществува на света оттогава, откак съществува и големият. След като издълбал от дънер първата в света лодка, човекът веднага след това направил друга, мъничка. Може би, за да я окачи над огнището и да омилостиви духовете, може би, за да я даде на детето си да си играе. Кой знае… Такива лодчици откриваме днес в древните пещери и могили… После хората започнали да строят галеаси^[4] и каравели^[5] — и заедно с големите ветроходи се появявали други, сто пъти по-мънички. Същото било с бриговете и клиперите. После дошъл редът на параходите, стоманените крайцери, атомните кораби. Старите кораби се разрушавали, загивали в бурите и боевете, изгаряли, натъквали се на подводни скали. А техните мънички братя продължавали да живеят. Скучните хора казват: „На кого ли са притрябвали? Играчки. Напразно губене на време. Те не разбират нищо, момчето ми…“

Малките кораби носят голяма служба. Те пробуждат в детската душа мечти за далечни острови и сини заливи, за бури и пасати. Понякога донасят късче от морето в такива краища, където никога не е долитал морски вятър. Някое момченце ще, вземе това малко корабче, ще докосне с пръсти вантите, ще полюшне лекичко реите — и ето че то вече не е просто момченце, а бъдещ щурман…

Малките кораби ни учат на голямо мъжество. Когато моряците от крайцери и подводници гледат моделите на бойни фрегати, те завинаги запечатват в паметта си несъкрушимата слава на своите бащи и деди…

А на старите моряци тези модели носят радост и утешение. Те им напомнят за отминали плавания, за славни времена и не позволяват на моряшката гордост да заспи в старите им сърца.

Да… А някои вярват, че моделите на кораби носят щастие.

Сигурно си чувал за този обичай — в пристанищните кръчми под тавана винаги има окачени корабчета. На моряците, заседели се на брега, те напомнят: време е да отплаваш. А на онези, които са далеч от родната земя, сякаш казват: „Не тъгувай, приятелю! Здрав и сигурен кораб ще те откара у дома…“

Альошка слушаше, без да прекъсва. И си мислеше, че всичко това е страшно интересно и че сред тези кораби, в това подземие би могъл да живее цяла година и няма да му доскучае. Но той не можеше да живее тук година, защото утре Маша имаше рожден ден. И повече от целия този мъничък флот Альошка се интересуваше от едно-единствено корабче, от тримачтовата клипер-фрегата с корпус от орехово дърво.

Пазителя изведнъж замълча, внимателно погледна Альошка и каза:

— Прощавай, увлякох се. Разкажи за твоята работа.

Альошка нерешително въздъхна:

— Всъщност това е дълга история…

— Дълга? Чудесно! Тогава ела.

Той отведе Альошка в един ъгъл, заграден с шкафове. Получаваше се нещо като малка стаичка. Светеше обикновена лампа, имаше обикновен стол и обикновена маса. И тесен кожен диван — сигурно от корабна каюта. На масата имаше котлон и емайлиран чайник.

Пазителя включи котлона, сложи върху него чайника и седна на дивана. Альошка седна до него.

— Е, разправяй.

Альошка не се решаваше да започне. Дори раменете му потръпнаха от вълнение.

— Студено ли ти е? — разтревожи се Пазителя. — Тук е влажничко: подземието е под морското равнище, водата се просмуква. Не е голяма беда, за корабчетата морската влага е полезна. Аз съм свикнал, само ти да не измръзнеш…

— Не, не, аз само така…

И Альошка започна да разказва. За София Александровна, за нейните котараци и шапки. За клипера. И накрая за Маша. А когато привърши, срещна очите на Пазителя. Той го гледаше сериозно и дори строго.

— Значи искаш да й подариш модела?

Альошка кимна.

— Мисълта е хубава. Но ти можеш да подариш само нещо свое. Нещо, което сам си направил, или, да речем, си купил, или спечелил. А нима клиперът е твой?

— Е… все пак София Александровна е искала да ми го подари.

— Искала е, но не е успяла.

— Да, но щом той е отплавал, значи е станал ничий. А аз тръгнах да го търся.

— Но не го намери.

— Нима той не е тук?

— Навярно е тук — каза Пазителя. — Цялата работа е, че той е тук, а не при теб. Той сам избра своя път.

Альошка помълча, защото се боеше да не заплаче от обида. После тихо каза:

— Тук имате над хиляда модела, а на мен ми е нужен само един. Толкова ли ви е жал?

Пазителя сви рамене:

— Право да ти кажа, наистина ми е жал. Но не е там работата. В нашия музей има строги правила. Аз не мога да върна един модел, ако този, който го иска, не може да докаже, че моделът наистина е негов.

— Да докажа? Как? Нали ви разказах всичко… Освен…

— Какво?

Альошка стисна очи от смущение и с отчаяна решителност изстреля:

— Написах стихотворение за него!

— Стихотворение? — повтори Пазителя и забарабани с пръсти по коляното си. — Това е нещо сериозно. Кажи го.

— Аз… сега…

Беше му неудобно да декламира седнал. Альошка стана, облегна се на шкафа, извърна се и с дрезгав глас започна:

— Живял стар корабен майстор… Това е началото. А стихотворението се казва „Песен за клипера“.

Живял стар корабен майстор,

мълчалив, с лула димяща,

но веднъж направил той корабче —

толкова мъничко, но като истинско.

 

Цяла фрегата направил, като чудо,

от бизана до бушприта,

но умореният стар майстор умрял

и корабът останал у съседката.

Альошка си пое дъх и продължи по-спокойно:

Какво пък! Тя не го обиди,

прахът издухваше, държеше го под стъкло,

но въпреки това не сънува

гласа на бурята или скриптене лудо.

 

Ненужни са морето, котвите и топовете.

Ненужен й е синият океански вятър!

Кукуваше пресипналата кукувичка,

а по стъклата се разхождаха хлебарки.

Спомни си изподраните тапети, малките прозорчета, пропития с миризма на нафталин скрин в полутъмния ъгъл и гласът му зазвънтя от жалост към корабчето:

Сред шапки стари и посмачкани,

прашни пера и филц изгниващ,

как е живял той е корабна приказка —

чаен клипер — син на морето и вятъра.

 

Какво е видял в тъмните нощи,

насочил бушприта към слепия прозорец?

Чакал е вятър упорито и отчаяно?

Или е призовавал някого за помощ?

 

И заспали влажните сюд-уести,

и водите грозни закипели,

къщичката мръднали от мястото

и понесли кораба свободно.

 

Той отплавал към зората златна

и към залеза червено-ярък…

Нека вятърът капризен да го пази

в пътя му далечен и опасен…

— Това е — каза той. — Толкова съм написал засега. Още не съм измислил края.

Пазителя седеше, без да промълви нито дума. После бавно стана и щракна с пръсти:

— Какво пък, Альоша… Края ти все още не го знаеш. Ще го допишеш после. Няма да спорим повече, клиперът е твой.

Альошка мълчеше, смутен и зарадван. Пазителя отиде до масата, пипна чайника:

— Стопли се. Хайде да вечеряме. После ще легнеш да спиш. Ще пренощуваш тук, а утре — към къщи.

— Но аз може да закъснея.

— Едва ли. Я си покажи билета. Не, братле, с такъв билет никога няма да закъснееш. Сядай на масата.

Альошка беше много гладен. Изяде две хлебчета със салам, изпи три чаши сладък чай и изведнъж почувствува страшна умора. И само една мисъл продължаваше да го безпокои.

Пазителя донесе и разгърна едно походно легло. Даде на Альошка кафяво мъхесто одеяло и каза:

— Лягай. Сега ще се върна… — И излезе. Альошка легна. Високо над него имаше малко прозорче, през което надничаха две бели звездички. Миришеше на море и мокри крайбрежни камъни — аромат, съвсем необикновен за едно подземие.

Альошка затвори очи и си представи, че лежи сред скалите до самата вода.

„На малките кораби навярно им се струва, че са в своето пристанище“…

Влезе Пазителя и сложи върху масата модела. Альошка се усмихна с благодарност.

— Слушай — каза Пазителя — сигурен ли си, че у Маша ще му бъде по-хубаво, отколкото в Музея? Тук той е сред кораби. Свой сред свои. През деня тук идват стотици момчета и моряци. Те щяха да го гледат, да се радват… А ще се радва ли Маша? Ще го обича ли?

— Да!

— Сигурен ли си, че не грешиш!

— Сигурен съм.

— Е, спи тогава…