Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (11)

Единадесета глава

Скоро Альошка излезе на пътечката, след това — върху черен път. Пътят водеше право на запад, където върху жълтата ивица над хоризонта се очертаваха черни покриви и кули.

„Дано стигна, преди да затворят Музея“ — помисли си момчето.

И в този момент един черен котарак му пресече пътя.

Беше голям и вървеше не като всички котараци, а на два крака. Предните лапи държеше зад гърба си и крачеше бавно, сякаш дълбоко замислен. Главата му беше наведена, а опашката — извита като въпросителна.

Всъщност Альошка не беше суеверен, но сега спря и, както се полага, плюна.

И котаракът спря. Озърна се през рамо към Альошка и каза с капризно тънко гласче:

— Господи, как сте ми омръзнали!

— Кой? — попита смаяният Альошка.

— Всички! — решително каза котаракът. — Всички, които плюят и ругаят, щом ме видят.

Альошка се смути и промърмори:

— Но аз просто така, не заради теб.

Обаче котаракът не повярва.

— Да беше ти в моята кожа. В моята черна, рошава козина. Тогава щеше да разбереш.

Той изведнъж седна, почеса се със задна лапа зад ухото и продължи по-спокойно:

— Където и да отида — навсякъде пътища. Улици, тротоари, пътеки, алеи, стълби. И навсякъде хора. Щеш не щеш, все ще пресечеш някому пътя. И всеки съска срещу теб като змия… Само във Ветрогорск можах да си почина малко.

— Да си починеш? Защо?

— Живях там цяла седмица — в една празна бъчва на брега на морето. Хубав град. Никой не ме руга. Дори кучетата не ме закачаха.

— Тогава защо го напускаш? — учуди се Альошка.

Котаракът тъжно засумтя:

— Не можах да намеря подходяща обущарница. Искам да си поръчам чизми, а никой не се захваща. Всички викат — няма толкова малки калъпи… Ходих в работилницата за кукли, а пък там не правели ботуши. Всякакви обувчици и пантофки има, дори джапанки. А на мен за какво са ми джапанки? Трябват ми чизми. Червени, с маншети.

— Но за какво са ти чизми? — продължаваше да се чуди Альошка.

Сега вече се учуди и котаракът:

— Ама ти какво, неграмотен ли си? Не знаеш ли приказката за Котарака с чизми? Дори филм има.

— Приказката знам — обиди се Альошка. — Само че това не е за всеки котарак. Какво си мислиш, че щом си сложиш чизмите — и веднага ще станеш Котарака с чизми?

Той си помисли, че котаракът ще се обиди. Но котаракът само се почеса зад ухото и замислено каза:

— Че защо не? Оня котарак също е бил обикновен, докато не си намерил чизми. С нищо не е бил по-добър от останалите… Цялата работа е там, мисля, че когато един котарак има чизми, хората му обръщат повече внимание. Авторитетът му се покачва. По-лесно ще му бъде да намери своя маркиз Карабас. Помниш ли филма? Той се сприятелява с Жан, който после става маркиз Карабас.

— Значи и ти търсиш маркиза? — с лека насмешка попита момчето.

Котаракът въздъхна дълго и печално:

— Не непременно маркиза. Право да ти кажа, търся когото и да е. Само да не се мотая сам.

„Горкичкият — помисли си Альошка. — Живее в приказна страна, може да говори, а не му е весело.“

Котаракът сякаш прочете мислите му. Погледна го жално със зелените си очи и попита:

— Кажи, а ти нямаш ли нужда от спътник? Аз тук познавам всички места. Такива приключения знам, че пръстите си да оближеш.

Разбира се, щеше да бъде чудесно, ако Альошка се върнеше вкъщи с говорещ котарак. Но той си спомни, че майка му я няма, а леля Даша не понася котки. Да го запознае със София Александровна?

„Нищо няма да излезе — помисли си Альошка. — С много независим характер е. Няма да се разбира с нейните Кузевци и Самунчовци…“

— Разбираш ли… — смутено започна той.

— Да, разбирам — прекъсна го котаракът. — Всеки си има свои грижи. Аз не се обиждам. Освен когато плюят. Къде да се дяна? Не мога да хвърча във въздуха…

— Във въздуха ли? — повтори Альошка и се зарадва на неочакваната мисъл. — Слушай, котаране! Тръгни сега натам, все направо. Там сред тревите стои един малък самолет, а до самолета седи едно момче. Само че то не е обикновено момче, а Летец. На него му е скучно да лети сам. Кажи му, че си търсиш другар. Много ще се зарадва.

— Мислиш ли? — попита котаракът, цял разтреперан от вълнение. — Мислиш ли, че ще ме вземе?

— Да, мисля. Та на теб не ти е нужно отделно кресло, ти си дребен.

— Разбира се! Та аз и на кълбо мога да се свия! Благодаря ти! Тичам!

Котаракът застана на четири крака, замахна с опашка и като черна мълния се стрелна в тревата. Изчезна, та не се видя. Само връхчетата на тревите се залюляха.

Альошка го изпрати с поглед и закрачи към Ветрогорск. Известно време чувствуваше нещо като раздразнение, сякаш беше постъпил не както трябва. Но после се замисли за клипера и забрави за всичко друго.

 

Ветрогорск започваше с малка уличка, от двете страни на която растяха дъбове и брястове. Къщите се губеха в здрача. Светеха прозорците на куличките и горните етажи. Светлината се процеждаше през листата на дърветата, падаше върху издутата настилка и блестеше върху камъните като рибени люспи. Небето стана тъмносиньо, съвсем нощно.

Уличката се оказа дълга. Тя се точеше сред затревени насипи, над които трептяха светлини, изскачаше върху гърбави мостчета. Под мостчетата ромолеше вода и крякаха жаби.

Най-сетне Альошка излезе на малък кръгъл площад. Наоколо горяха фенерчета. Сред площада се извисяваше внушителна бяла статуя на рибар. Рибарят държеше в ръка счупено весло, а през рамо беше преметнал риба, наподобяваща акула. Наоколо имаше къщи с балкони, галерии и стълбички. Открито трамвайче със смеещи се пътници иззвънтя и се скри в тъмния процеп на една от уличките.

От тези улички долиташе солен, много познат мирис. Върху шапката на рибаря, върху светлите стени равномерно пламваха и гаснеха жълти отблясъци. И Альошка разбра, че това е светлина от морски фар, а мирисът иде от морето.

Озърна се: кого да попита за пътя до Корабния музей? Минувачите бяха малко. Но зад гърба му изведнъж се разнесе весела глъчка и цяла компания момчета заобиколи Альошка.

В първия момент той се поуплаши, но веднага разбра, че няма защо. Момчетата бяха дружелюбни. Едно от тях — тъмнокосо, слабичко и високо — се обърна към Альошка като към познат:

— Ела с нас! Отиваме да търсим говорещия делфин Стьопка. Той знае къде е потънал старият параход „Везувий“ с цял товар играчки за елха. Казаха ни, че днес Стьопка ще нощува в Жълтия залив. Ела! Точно един човек не ни достига в отряда.

— Пък и да не беше така! Все едно — ела! — намеси се един малчуган с топчеста глава, облечен с широки панталони до петите и моряшка фланелка. Луничките му бяха големи като стотинки, а в устата липсваха два млечни зъба. — Ела! — повтори той. — Стьопка ще ни повози. Да знаеш само как препуска!

Малчуганът фъфлеше и думите му всъщност звучаха така: „Штьопка ще ни повози. Да знаеш шамо как препушка!“

Другите се засмяха, но в смеха им нямаше нищо обидно. Високото момче каза:

— Такава вечер е днес. Непременно ще има някакво приключение.

Много от момчетата носеха весла, а две държаха на раменете си брезент, навит върху дълга греда. Альошка се досети, че това е корабно платно.

— Момчета — каза той, — не мога. Благодаря ви. Но наистина не мога, честна дума. Имам страшно важна работа и просто нямам време.

Те не се обидиха, но се огорчиха. Малчуганът с моряшката фланелка каза:

— Штрашно жалко.

Альошка ги попита как се стига до Корабния музей и момчетата веднага му обясниха, че „… първо по онази уличка, после през голямата градина, после през дупката в оградата и там веднага ще видиш Музея“.

Градината приличаше на дива гора. Пълзящи треви покриваха пътечката. Прелитаха прилепи. Над полянките трептяха зелени светлинки — същински пеперуди. Мярна се жълто прозорче с кръстосани пръчки. Някой вървеше подир Альошка. Понякога отстрани пропукваха клони. Изведнъж прозвучаха два изстрела и един весел глас извика: „Не улучихте, гражданино Кривогледа Акула! Сега е мой ред!“

Няколко пъти повикаха Альошка: „Момченце, почакай! Искаш ли да дойдеш с нас?“ Но той не отвръщаше и не забавяше крачките си, защото чувствуваше — ако се озърне, някоя приказка непременно ще го подхване, ще го отклони от главната цел.

Най-сетне стигна до оградата, намери пролуката в нея и се измъкна на каменния тротоар.

Веднага видя музея. Беше старинна сграда и приличаше на голяма църква без кубета. Над фасадата се издигаше истинска корабна мачта със светлинни. Прозорците на музея светеха.

Альошка тичешком пресече улицата и се изкачи по стъпалата до входа.

 

Вратите бяха дъбови и много високи. Украсяваха ги изрязани от дърво платноходи и медни дръжки във вид на кръстосани котви.

Альошка беше сигурен, че са заключени. Но все пак хвана медната котва и я дръпна. Вратата тежко и безшумно се открехна. Тънка ивица светлина легна върху площадката.

„Сигурно са забравили да заключат“ — помисли си Альошка.

Какво да прави сега? Нали не за да отстъпи, бе плавал и летял дотук?

Той открехна вратата по-широко.

Озова се във вестибюла, осветен от не много силната светлина на големи фенери с метални орнаменти. Веднага се виждаше, че фенерите са корабни. До стената отдясно лежеше старинна котва, а под нея спеше сиво кученце. То помръдна ухо, но не се събуди.

Отляво започваше вита стълба, която описваше полукръг и изчезваше високо над фенерите. Вместо перила от двете й страни бяха опънати корабни въжета, дебели почти колкото Альошка. Те провисваха от собствената си тежест.

В основата на стълбата неясно се белееше някаква скулптура. Альошка се приближи. Беше направена от гипс фигура на момче, седящо върху сива валчеста скала. Изглеждаше като че ли току-що е излязло от водата и, застанало на едно коляно, държи уловена в морето бутилка. Бутилката беше истинска и през зеленикавото й стъкло се виждаше, че вътре има мъничка фрегата. Гипсовото момче замислено разглеждаше бутилката. Навярно се мъчеше да разбере как мъничката фрегата е попаднала вътре. Или напротив — как да я освободи, без да разбива старата, тайнствена бутилка?

„Той също търси корабче — помисли си Альошка, — като мен.“ Но гипсовото момче не приличаше на Альошка. По-скоро напомняше Летеца.

Альошка се заизкачва по стълбата. Над нея висяха корабни знамена от всички страни и всички времена. Едно от тях меко докосна рамото му.

Стана по-светло. Стълбата се виеше плавно и изведе Альошка във висока зала. По стените висяха тъмни картини. По тях се различаваха корабни платна. Златните рамки слабо блестяха.

А под тях край стените бяха наредени кафяви дъбови щурвали, грамадни медни компаси с лакирани поставки, купчини спасителни пояси с руски и чужди букви, образуващи имена на кораби.

В една ниша между два тесни решетести прозореца имаше витрина. Под стъклото й лежаха бутилки: малки и големи, кръгли и многостенни, прозрачни и тъмни. Гърлата им бяха залети с цветен восък. До всяка бутилка лежеше листче полуизтляла хартия или парцалче с едва различими букви. Навярно това бяха бутилки с писма, намерени в морето. А писмата сигурно разказваха за корабокрушения и съкровища.

Над витрината висеше внушителна медна камбана от платноходен кораб. По периферията й се точеха изпъкнали букви „АЗИМУТЪ“.

Освен това имаше една русалка (Альошка дори трепна, когато я видя). Беше дървена и навярно бе украсявала носа на голям клипер. Сега обитаваше ъгъла на музейната зала между шкаф с дебели морски книги и медно корабно оръдие.

С една дума, тук беше страшно интересно. Но наоколо бе прекалено тихо. И Альошка едва не подскочи, когато зад гърба му се дочуха ситни стъпки.

Беше кученцето — същото, което допреди малко спеше под котвата долу. То погледна към Альошка и размаха опашката си, извита като запетайка. Альошка се зарадва — все пак по-весело е, когато имаш компания. Прекалено тайнствено и, право да си кажем, страшничко беше в този празен музей.

Альошка премина в следващата зала. Там не беше толкова тихо. От всички страни се разнасяше тиктакане — тихо, като цвъртене на насекомо, силно, като удари на чукче, звънко, като трептене на пружинки, рядко или често — всичко наведнъж. Навсякъде имаше часовници — по стените, под стъклата, по первазите на прозорците. Големи часовници от каюткомпании и адмиралски холове, малки хронометри за смели щурмани, часовници от бронз, порцелан, чугун и кост. Часовници, изработени във вид на кораби, фарове, щурвали и спасителни пояси…

Зад стъклата на шкафовете, между навити на рула пожълтели карти, блестяха медни далекогледи и странни инструменти.

„Къде обаче са моделите“ — гадаеше Альошка.

Заобиколи един глобус-великан, опасан с медни пръстени, и се озова в третата зала.

Тук също нямаше модели. По стените висяха оръжия, а в ъгъла се хилеше… пират. Не истински, разбира се. Пиратът беше облечен със зелен елек, имаше червеникави ботуши с маншети и скъсана триъгълна шапка. Изпод шапката се подаваха краищата на пъстра забрадка. В пояса, както се полага, бяха набучени ножове и пистолети. А в ръката си разбойникът държеше назъбен като трион ятаган.

„Такъв да срещнеш в някоя тъмна уличка…“ — помисли си Альошка.

На кученцето пиратът също не се понрави. То приклекна на предните си лапи, неумело изръмжа и изведнъж залая така звънко, че ехото се разнесе по всички етажи.

— Тихо бе, да не си полудял! — изплаши се Альошка.

Кученцето млъкна и го погледна хитро.

Чуха се стъпки.

„Сега ще си изпатя — мислеше си Альошка, — това е!“

В отсрещния ъгъл се отвори една незабелязана досега вратичка. В залата влезе висок човек със синя куртка и копчета с котви.

„Сега ще започне…“ — отново си помисли Альошка.

— Охо, посетител! — каза влезлият. — Късен гост. Изглежда, музеят много ти харесва?

— Харесва ми… — нерешително каза Альошка. — Само че не го разгледах внимателно. Дошъл съм по работа.

— Така ли? По важна работа?

— Да.

— Е, разправяй.

— А вие… вие тук ли работите?

— Аз съм Пазителя на музея.