Владислав Крапивин
Летец за особени поръчения (1)

Първа глава

Напролет родителите на Альошка получиха нова квартира. Хубава, на петия етаж. От прозореца се виждаха всички високи блокове на квартала, а зад тях — старите къщички в края на улицата. А пък улицата се казваше „Планерна“.

Преди тук е имало спортно летище. През лятото то обраствало с живовляк, полска детелина и много други треви, чиито имена не знае никой. В края на летището, в гъстия пелин, стоял малък камион с моторна лебедка. Лебедката навивала върху макарата си тънко въже и изстрелвала в небето разноцветните планери — така както момчетата пускат хвърчила.

Альошка научи всичко това от момчетата, които преди бяха живели тук, в старите къщи. А Валерка Яковлев разказа нещо съвсем невероятно: как веднъж на летището уж кацнал истински самолет. Било малко, двуместно самолетче с оранжеви криле, сребристо тяло и червени цифри, написани на борда му. Навярно моторът не бил наред и самолетът трябвало да се приземи, а летецът не знаел къде е най-удобно за кацане. Кръжал и кръжал над летището. Тогава Валерка изтичал на полосата, хвърлил се в тревата и разперил ръце като буквата „Т“. Буквата „Т“ е знак за приземяване. Валерка посочил на самолета как да се приземи срещу вятъра. Самолетът кацнал, летецът се поровил в мотора, после казал: — Искаш ли да те повозя?

Валерка, разбира се, казал, че иска, летецът го настанил в задното кресло и направил три кръга над летището.

Никой не вярваше на Валерка, дори и онези момчета, които живееха тук отдавна. Но Альошка му вярваше. На него му харесваше да вярва на всичко, което е хубаво и интересно.

Често след това той си спомняше тази история и изпитваше мъничко завист. А веднъж дори му се присъни нещо подобно. Не съвсем същото, но и там имаше летище и самолет. Над полето бе надвиснала топла нощ с едри звезди, а над хоризонта светлееше ивицата на залеза. Там стоеше малък самолет. Альошка тичаше към него, тичаше през висока до кръста трева и страшно се боеше, че самолетът ще отлети без него. След този сън Альошка съчини такова стихотворение:

Присъни ми се, че ме чака самолет —

нощен самолет без светлини.

В кабината пилота нервничи,

угасвайки сърдито фаса с дрънчене

и се въси с всичка сила.

 

И аз бързам, и бягам към самолета

по-скоро за тревожния нощен полет.

 

Пилотът казва: „Аз дяволски бързам.

Веднага седнете да полетим,

наденете, моля, вашия парашут:

опасности ще има на път.“

Какви?

Ще видим, аз още не съм успял.

Събудих се…

Зад прозорците утринния град шуми.

И сънят ми не се върна…^[1]

Това стихотворение беше сериозно и Альошка си го записа в дебелата тетрадка. В нея той записваше всичките си стихове, които се получаваха сериозни. Например за кучето — как то се изгубило и не можело да намери своя стопанин; за момчето, което насила го учели да свири на цигулка, а то мечтаело да стане пътешественик. И други подобни.

Той не показваше на никого своята тетрадка. Срамуваше се и изобщо тя си беше негова тайна. Още повече че на последните страници бяха написани такива редове:

Машка,

Ти си като маргаритка в тревата,

Добра, весела, чудесна,

Колко хубаво е, че на света те има.

Това е най-важното.

Естествено няма да ти се иска да покажеш такова стихотворение на когото и да било. Но Альошка не криеше, че умее да пише стихове. Няколко забавни редове за стенвестника или броилка за игра на криеница — това винаги!

А веднъж написа стихотворение за един принц — онзи от приказката за Пепеляшка. Заради това стихотворение Альошка се скара с Олимпиада Викторовна, а с този именно случай започна цялата история със Зеления билет, Летеца и още много други неща, все невероятни.

Олимпиада Викторовна ръководеше детския драмсъстав. Занимаваха се в „червения кът“ на домсъвета. Олимпиада Викторовна беше пенсионерка, работила дълги години в театъра като отговорник по костюмите. Можела да стане актриса, но й попречил един недостатък: през целия си живот не беше се научила да изговаря „р“. Вместо „р“-то излизаше нещо средно между „в“ и „у“. Например ето как тя разговаряше с водопроводчика чичо Юра:

— Безобуазие! Кога ще попуавят уадиатовите? В помещението на клуба не може да се уаботи!

Чичо Юра, който обикновено не беше от страхливите, дори нахален, при такива думи се свиваше целият и мънкаше:

— Ще ги оправим. Веднага ще доложа на домоуправителя. Още сега.

А Олимпиада Викторовна — висока, пряма и сурова — продължаваше:

— Аз не мога да възпитавам у децата любов към пвеквасното, когато в помещението има влага! Ще пвовалим пвемиевата, и то по ваша вина!

И с последните думи насочваше подир чичо Юра своя тънък, остър като молив пръст, сякаш искаше да прониже нещастния водопроводчик.

Драмсъставът подготвяше постановката на „Пепеляшка“. Главната роля дадоха на Маша Берьозкина. Да, да, на същата, за която се говореше в стихотворението. Тя и Альошка учеха в едно и също училище — Альошка в пети „В“ клас, а Маша в пети „А“. Альошка все не можеше да се запознае с нея, нали класовете им бяха различни. А и в двора Маша излизаше рядко, защото се занимаваше с музика и фигурно пързаляне.

Затова, когато започна лятната ваканция и Альошка научи, че Маша се е записала в драмсъстава, той веднага отиде и също се записа.

Много се надяваше, че Олимпиада Викторовна ще му даде ролята на принца. Имаше основание — според пиесата принцът трябваше да се бие с шпага срещу разбойниците, които отвличаха Пепеляшка. А Альошка знаеше малко фехтовка. В предишното училище имаха такава секция и той се беше понаучил (жалко, че се наложи да се преместят). Но Олимпиада Викторовна каза, че Альошка ще играе ролята на страж пред кралския дворец. А за принца определи съвсем друго момче, по-високо и по-голямо от Альошка — осмокласник.

Кой знае защо, всички харесваха тоя принц. Казваха, че имал „прекрасни актьорски данни“.

Альошка не виждаше в него нищо такова. Затова пък, когато облякоха другото момче в костюма на принца, той забеляза, че е кльощаво, че краката му са малко криви и че не знае как се носи шпага. Альошка се скри зад кулисите и тихо каза:

— Пуинц квивокуак такъв… Шпагата му виси като чадър върху лампион.

И изведнъж чу смях. Смееше се Маша, която също се оказа там. Смееше се тихо, но весело. После хвана Альошка за лакътя и така хубаво му каза:

— Ама не се разстройвай толкова, Альошка. Какво пък толкова? Заради някакъв си принц… Половин пиеса трябва да играя с него — и нищо, търпя го.

Альошка едва не изкрещя от радост. Е, не изкрещя, разбира се, само се усмихна широко: нищо, всичко е наред, изобщо не се разстройвам. Беше толкова щастлив, че се съгласи да отиде заедно с Олимпиада Викторовна за старинни шапки. И на, оказа се, че Маша също идва с тях.

Шапките бяха нужни за кралските гвардейци, за придворните, за дебелия кочияш, в когото феята от приказката превръщаше един плъх. Откъде можеха да се вземат толкова шапки? Но Олимпиада Викторовна знаеше откъде. Тя им съобщи, че има една позната („стауа пвиятелка“), която се казва София Александровна. Преди тя също се занимавала с театрални костюми, но вече не работи. Обаче и сега, както и по-рано — през целия си живот, — е заета с нещо важно: колекционира шапки. Събрала е вече над хиляда най-различни. Колекцията й е толкова известна, че дори списание „Театрален сезон“ писало за нея. Понякога при София Александровна идват представители от различни театри — да се посъветват с нея и да вземат назаем шапки за своите постановки. София Александровна с готовност дава съвети и много неохотно шапки, защото преди три години в местния детски театър се изгубила една триъгълна испанска шапка.

— Но на нас тя безусловно ще помогне — каза Олимпиада Викторовна. — Тя ще ни помогне, защото сме стави пвиятелки.

Тя искаше, разбира се, да каже „стари приятелки“.

И тръгнаха.

По пътя Олимпиада Викторовна разказа на Маша и Альоша, че София Александровна живее на улица „Репейна“ в една стара къщичка на брега на оврага. Много пъти са й предлагали да се премести в нов апартамент, но тя отказва. Страхува се, че при преместването шапките може да се повредят или изгубят. А освен това при нея живеят четири котарака: Кузя, Самунчо, Васка и Матадор. София Александровна ги обича страшно. Много се страхува, че котараците могат да не харесат новото жилище.

— Уазбива се, това изглежда смешно — отбеляза Олимпиада Викторовна, — но туябва да бъдем снизходителни към човешките слабости.

При тези думи тя, кой знае защо, изгледа строго Альоша. Но той не й обърна внимание. Крачеше, гледаше усмихнат към Маша и си мислеше: „Машка, ти си като маргаритка, чудесна си, това е най-важното…“

Юнският ден беше горещ и весел, златистата коса на Маша сияеше в слънчевите лъчи. Маша подскачаше и подритваше по асфалта лъскава лимонадена капачка.