Нора Робъртс
Вярност в смъртта (23)

Двайсет и втора глава

— Лейтенант! — Пийбоди се спусна към началничката си, щом тя слезе от колата.

— Върви — обърна се Ив съм съпруга си. — Идвам веднага.

— Информацията продължава да постъпва. — Пийбоди се подхлъзна, но успя да запази равновесие. — Обадих се в управлението. Екипите се готвят.

Ив взе скенера.

— Всички да носят специално бойно облекло. Сканирайте за експлозиви, преди да влезете. Не искам никой да пострада.

— Слушам, лейтенант. Командирът иска да му съобщя какво транспортно средство ще използвате и къде отивате.

Ив рязко се извърна, когато чу бученето на реактивния двигател; хеликоптерът излиташе от хангара.

— Бог да ми е на помощ — ще пътувам с това чудо. Отиваме на Либърти Айлънд. Щом пристигнем, ще ви уведомим какво е положението.

Приведе се, за да не бъде повалена от въздушната струя, предизвикана от витлото и подхвърли скенера на Рурк. Хвана се за вратата, сложи крак на стълбичката и се прехвърли в кабината. Погледна към съпруга си и промърмори:

— Мразя да летя с хеликоптер.

Рурк широко се усмихна.

— Сложи си предпазния колан, лейтенант, после затвори вратата. Пътуването ще бъде много кратко.

— Знам. — Тя се подчини на нарежданията му и започна да се оплаква, че най-много мрази мига на излитането.

Хеликоптерът се стрелна право нагоре, при което стомахът й се преобърна. Когато потисна гаденето си, Ив се свърза с командира.

— Сър, пътувам към Либърти Айлънд. Предполагам, че информацията вече е постъпила в компютъра ви.

— Да. Изпращаме екипи от отдела за обезвреждане на експлозиви и на трите предполагаеми обекта. След дванайсет минути сапьорите ще бъдат на Либърти Айлънд. Къде се намираш, Далас?

— Кога ще стигнем до местоназначението ни, Рурк? — обърна се тя към съпруга си.

Той лукаво я изгледа и отсече:

— След три минути.

— Но това е невъз… — Ив едва сдържа писъка си, когато Рурк включи реактивните двигатели. Равномерното им боботене прерасна в рев, хеликоптерът се стрелна в небето като камък, изстрелян с прашка. Тя се вкопчи в седалката и мислено запроклина безразсъдния си съпруг, ала се постара да не издаде страха си, когато отговори на въпроса на командира: — Ще бъдем на острова след по-малко от три минути, сър.

— Рапортувай, когато пристигнеш.

Ив прекъсна връзката и се опита да си поеме дъх, след което плачливо заяви:

— Дано да съм жива да рапортувам.

— Не се безпокой, скъпа, довери се на пилотските ми умения.

Рурк направи завой, леко промени курса и хеликоптерът се наклони, сякаш щеше да се преобърне. Ив имаше чувството, че очите й са като стъклени топчета и ще се изтъркалят от орбитите си. Взе скенера и го разгледа.

— Трябва да проучим обекта. Никога не съм използвала толкова нов модел.

Рурк се пресегна и натисна някакъв бутон. От устройството се разнесе тихо жужене.

— Божичко, полудя ли? Не изпускай управлението! — изкрещя тя.

— Ако някога реша да те изнудвам, ще издам пред колегите ти, че страдаш от аерофобия и се страхуваш от високата скорост.

— Ще ти го върна, ако оцелеем. — Ив избърса потната си длан в панталона си, сетне извади електрошоковата си палка. — Ще ти дам резервното си оръжие. Не искам да бъдеш беззащитен.

— Бъди спокойна, погрижил съм се за себе си. — Рурк мрачно й се усмихна, докато се носеха над черната вода.

Ив реши да не се заяжда и нареди на вградения в таблото компютър да даде сведенията за евентуалното разположение на експлозивите.

— Би трябвало да са поставени на пет места — от основата до върха — замислено промърмори тя. — Ако нашите „приятели“ са действали според схемата, която открихме в компютъра на Клариса. Как мислиш, за колко време ще успееш да обезвредиш взривните устройства?

— Зависи. Ще преценя едва когато ги видя.

— Подкреплението ще пристигне девет минути след нас. Ако този обект е набелязан за унищожаване, ще се наложи сам да се справиш с обезвреждането.

Рурк нареди да се включи широкообхватния сензор. Мониторът на таблото проблесна. Появиха се светлини, сенки, символи.

— Ето онова, което търсиш — двама души, два дроида и един хеликоптер.

— Включени ли са часовниковите механизми на бомбите?

— Невъзможно ми е да определя с наличното устройство — отвърна той, а мислено се упрекна заради пропуска си. — Но ясно ги виждам.

Ив посочи черните точки на монитора.

— Това ли са дроидите?

— Да. Разположени са в основата на статуята. Разглеждала ли си я отвътре?

— Не.

— Как не те е срам! В долната й част са музеите. Поставена е върху пиедестал и от основата й до върха има двайсет или двайсет и два етажа. При тези обстоятелства предпочитам да не използваме асансьорите, а стълбата, която е тясна и с метални стъпала, достигащи до главата на статуята. Там има малка тераса, после стъпалата продължават до факела в ръката на каменната дама.

Ив избърса устните си с опакото на дланта си и промълви:

— Остава да кажеш, че и тя ти принадлежи.

— Тя не принадлежи никому.

— Добре. А сега сниши хеликоптера. — Тя стисна зъби и разкопча предпазния колан. — Искам да се приближим максимално, за да зашеметя с палката двата дроида.

Рурк натисна бутон под таблото. Отвори се тайното отделение, в което Ив видя лазерна пушка с оптически мерник.

— По-добре опитай с това.

— Знаеш ли, че могат да те осъдят на пет години тъмничен затвор за притежаване на оръжие, забранено от закона? — Въпреки това тя не се сдържа и извади оръжието.

Рурк се усмихна и я предизвика:

— Мисля, че ще успееш да ликвидираш дроидите, преди да кацнем. Не се съмнявам в способностите ти, лейтенант.

— Постарай се това чудо да не се клати! — Тя отвори вратата, при което силната въздушна струя я блъсна в лицето, сетне се просна по корем на пода на кабината.

— Единият дроид е вдясно, другият — вляво. Ще нападнем първия, после ще направя завой. Дръж се здраво.

— Ти само се приближи до целта — промълви Ив.

Постепенно от мрака изплува огромната статуя, която беше обгърната от почти прозрачна мъгла. Каменната жена държеше факела, спокойното й лице излъчваше доброта. Светлините, които проблясваха от вътрешността й и онези отвън, и придаваха вид на неземно творение. Беше посрещала хиляди емигранти, които прекосяваха океана, за да започнат нов живот в обетованата земя.

Както повечето нюйоркчани Ив беше свикнала със статуята и изобщо не я забелязваше. Ала сега, когато имаше опасност този символ да бъде взривен, тя се зарече, че няма да допусне унищожаването му.

Първо забеляза другия хеликоптер — беше товарна машина, прикрита в ямката на статуята. През визьора, действащ с инфрачервени лъчи, хеликоптерът изглеждаше червен и се открояваше на зелен фон.

— Наближаваме — предупреди я Рурк. — Виждаш ли дроида?

— Още не… ето го! Още малко, още малко… — промълви тя, сетне натисна спусъка. За миг видя как човекоподобният робот експлодира, усети върху рамото си силния откат на пушката. В този момент хеликоптерът се наклони и направи остър завой.

— Вече се разкрихме — обади се Рурк. — Предпочитам да останем двама срещу двама. Дроидът се приближава към централния изход. Един от онези, които са в статуята, бързо слиза, за да му се притече на помощ.

— Ние ще бъдем по-бързи. Давай! Давай!

— Дроидът също е въоръжен с лазерна пушка — предупреди я Рурк, когато един откос премина на сантиметри от предното стъкло. — Ликвидирай го, Ив!

Тя пъхна краката си под седалката, за да не изхвръкне през отворената врата, докато хеликоптерът рязко се снишаваше и издигаше.

— Държа го на прицел. — Стреля, но зарядът експлодира на земята, защото в същия миг дроидът отскочи встрани. — Мамка му! Изпуснах го!

Дълбоко си пое въздух, стараейки се да не забелязва проблясващите изстрели от лазерното оръжие. Отново се прицели в дроида и този път го покоси.

— Рурк, приземявай се! — извика и запълзя към вратата.

— Ако имаш възможност, взриви хеликоптера им. — Постави пушката на седалката и добави: — Едва ли ще предизвикат експлозията, ако знаят, че ще загинат заедно с нас.

Машината стремително се спусна надолу, а Ив извика:

— Ще се опитам да ги задържа, за да имаш повече време за действие.

— Почакай, докато се приземя! — панически изкрещя Рурк, защото беше отгатнал намерението й. — Почакай, чуваш ли!

Тя почувства как машината намалява скоростта си.

— Нямаме време! — извика и скочи. Остра болка прониза краката й. Падна на земята, изтъркаля се встрани, после скочи, извади оръжието си и на зигзаг се затича към входа.

Покрай нея премина вълна от нагорещен въздух. Тя се просна на земята, претърколи се и отвърна на огъня. После, докато се изправяше, извади резервното си оръжие, стеля във вратата и се втурна вътре.

Установи, че изстрелите идват от площадката на стълбата. Вдигна поглед и видя Клариса. Беше облечена като командос и въоръжена с лазерна пушка, в кобурите й имаше два ръчни бластера.

— Всичко свърши! — извика й. — Свършено е, Клариса. Открихме тайната ти стая и архива ти. Разговорите с Монтана доказаха вината на Хенсън и на останалите членове на групата. Колегите ми скоро ще ги арестуват.

Силна експлозия разтърси земята. Отвън проблесна ярка светлина. Ив студено се усмихна и си помисли: „Браво на Рурк! Успял е.“

— Хеликоптерът ти е взривен. Не можеш да напуснеш острова. Предай се.

— Ще вдигнем всичко във въздуха. Ще сринем до основи целия град! — Клариса отново стреля. — Ще изпълним завета на моя баща.

— Но теб няма да те има, за да заемеш мястото му. — Ив се притисна до стената. Вече беше видяла първото взривно устройство, поставено в малка метална кутия. Червените лампички премигваха. Тя ужасено се запита колко ли време остава до експлозията. Реши, че е по-добре да опита да убеди Клариса. — Мечтата на баща ти няма да се сбъдне, ако не продължиш делото му.

— Ще го продължа. Ние сме Касандра. — Отново стреля и хукна нагоре по стълбата.

Ив се втурна след нея. Горещата топлина от изстрелите сякаш изгаряше белите й дробове, от очите й се стичаха сълзи и замъгляваха погледа й.

Чу как Клариса вика съпруга си, как го призовава да сее унищожение и смърт, за да се прослави завинаги. Металната спираловидна стълба се извиваше нагоре, към главата на статуята. Ив видя втора бомба и се поколеба дали да не я обезвреди. Мимолетното колебание й спаси живота. Лазерният заряд премина на косъм от нея и взриви няколко метални стъпала.

— Баща ми беше велика личност! Беше Бог! И бе екзекутиран от фашизираната полиция, служеща на едно корумпирано правителство. Той обичаше хората, защитаваше интересите на народните маси!

— Как е възможно да е обичал хората, след като е избивал невинни дечица и старци?

— Всяка справедлива война изисква жертви.

— Справедлива ли? — Ив изскочи от прикритието си и напосоки стреля към мястото, където предполагаше, че стои Клариса. Дочу писък — не знаеше дали е предизвикан от гняв или от болка, но се надяваше да е улучила обезумялата жена.

Сетне отново започна кошмарното надбягване нагоре по стълбата.

Погледът й попадна на третата бомба. Надяваше се, че Рурк вече е обезвредил първата. Не беше чула изстрели или шум от борба, което я караше да мисли, че мисията на съпруга й е успешна. Мимоходом погледна ръчния си часовник. До пристигането на подкреплението оставаха шест минути.

Мускулите й бяха толкова напрегнати, че сякаш горяха, тя се задъхваше. За миг пред очите й причерня, едва не изпусна оръжията си, които внезапно й се сториха прекалено тежки.

Щеше да падне. Облегна се на стената, докато мислено си повтаряше: „Не сега! Не сега!“. Трябваше да положи усилия, да се овладее.

Чу стъпки зад себе си и обнадеждено възкликна:

— Рурк, ти ли си? Успя ли?

— Обезвредих първата — обади се той. Гласът му беше спокоен и някак делови. — Заемам се с втората. Снабдени са с часовникови механизми и ще избухнат точно в шест.

— Добре, побързай. — Тя отново погледна часовника си. До експлозията оставаха десет минути.

Отблъсна се от стената и продължи да се изкачва. Когато забеляза четвъртата бомба, дори не спря. С експлозивите трябваше да се справи Рурк, нейната задача беше да залови Брансънови.

Достигна до терасата на върха само благодарение на силната си воля. Краката й се подкосяваха. Пийбоди я беше предупредила, че ще почувства силна умора, след като въздействието на ободряващата таблетка премине. За миг погледът й беше привлечен от зашеметяващата гледка, разкриваща се през панорамните прозорци. Последната бомба беше поставена в короната на статуята.

— Клариса!

— Не съм Клариса, а Касандра.

— Слушай, Касандра… — Ив пристъпи крачка напред, опитвайки да огледа пространството около себе си. — Ако умреш, не ще довършиш делото на баща ти.

— Унищожаването на символите на Ню Йорк ще остане в историята. Статуята на свободата ще бъде взривена в памет на баща ми и светът ще научи за подвига ни.

— Никой няма да научи, ако бъдеш погребана под развалините.

— Ние не действаме сами.

— В момента се извършват арести на членовете на групата. — Тя отново погледна часовника си и почувства как по гърба й се стича студена пот. — Знаем къде е Хенсън — добави. Надяваше се да разконцентрира Клариса, да спечели време.

— Никога няма да го заловите! — гневно извика Клариса и стреля. — Беше най-близкият приятел на баща ми. Отгледа ме, научи ме на всичко, което знам.

— Отгледал те е, след като баща ти и брат ти са загинали — продължаваше да бърбори Ив, като си мислеше, че Рурк вече трябва да се е справил с другите бомби. Последната щяха да обезвредят заедно. Все още имаха време. — Не си била в къщата.

— Бях с Хенсън. Дъщеря му загина вместо мен. Добре, че беше там. Макар че се намирахме доста далеч, чухме експлозията. После видях какво са направили онези свине.

— Значи Хенсън те е взел под крилото си. Майка ти не възразяваше ли?

— Тази бездарна мръсница! Съжалявам, че не я убих със собствените си ръце, за да се насладя на предсмъртната й агония. Ах, как щях да й отмъстя, задето все ми се караше. Баща ми я използваше само за да му ражда бебета.

— А когато е изиграла ролята си, я е напуснал и е взел двете й деца.

— Искаше да ни обучи, за да тръгнем по стъпките му. Но аз му бях по-скъпа от зеницата на окото му. Знаеше, че ще бъда негова достойна наследница. За всички останали бях само красиво момиченце с мелодично гласче. Но той знаеше, че съм създадена да воювам, да бъда негова богиня на войната. Хенсън също знаеше истината, както беше известна и на човека, когото избрах за свой съпруг.

Брансън! Ив тръсна глава, опитвайки се да проясни съзнанието си. Напълно беше забравила за него.

— Знаел е всичко от самото начало, така ли?

— Разбира се. Никога нямаше да се омъжа за недостоен човек като онзи Зийк. Какъв глупак беше това момче, въртях го на малкия си пръст. Именно той спомогна за осъществяването на последната фаза от плана ни. Представи си: братята Брансън са мъртви, а аз съм избягала, преследвана от чувството за вина и от страха си. След като бяхме изтеглили всички пари, с Доналд щяхме да продължим мисията си от друга държава. И цялото богатство на това корумпирано общество щеше да бъде за нашата кауза.

— Ала това никога няма да се случи. — Ив чу как някой се изкачваше по стълбата. Време беше да действа.

— Не се страхувам от смъртта.

— Добре тогава. — Ив се хвърли към нея, като едновременно стреля. Видя как Клариса политна назад и от бедрото й бликна кръв. Приведе се и изрита оръжието от ръката й. — Все пак предпочитам да останеш в затвора до края на живота си.

— И ти ще умреш заедно с нас! — задъхано възкликна Клариса, докато тя я обезоръжаваше.

— Как ли пък не! Имам таен коз, който още не съм изиграла.

В този момент Рурк застана на вратата. Тя му се усмихна, сетне забеляза сянката зад него.

— Пази се! Зад гърба ти е!

Рурк рязко се обърна и замахна. Брансън стреля и лазерният заряд обгори ръкава на противника му. Ив скочи, щом видя кръвта, процеждаща се от раната на съпруга й. Двамата мъже вече се боричкаха на пода, което й пречеше да стреля. Тъкмо когато се готвеше да скочи върху тях и да опита да спаси Рурк, Клариса я подкоси отзад. Тя се просна на земята, следващият изстрел разби стъпалото. Задуха леден вятър, дочу се бръмчене на хеликоптери и вой на сирени.

— Всичко свърши! — изкрещя Клариса, в широко отворените й очи се четеше безумие. — Убий го, Доналд! Убий го заради мен, пред очите на тази мръсница!

Рурк изпусна оръжието си. Болката парализираше ръката му. Устните му се разтегнаха в страховита гримаса, като усети миризмата на собствената си кръв. Сякаш отдалеч чуваше виковете на Ив, тропота на тичащи хора. Ала погледът му беше прикован към лицето на Брансън, превърнало се в чудовищна маска поради желанието му за мъст.

Доналд отново насочи оръжието си към него, но изстрелът му беше неточен. От тавана полетяха отломки и понесени от вятъра, се забиха като куршуми в лицето на Рурк. Усети как пръстите на противника му се вкопчиха в гърлото му, пред очите му притъмня. Слепешката се хвърли върху Брансън, двамата полетяха през счупения прозорец.

Ив чу писъци, но не разбираше дали крещи самата тя или Клариса. Намираше се в средата на помещението, когато видя падането на Рурк. Кръвта й се смрази, за миг изгуби способността да разсъждава. Спусна се към прозореца, но светлините на приближаващите се хеликоптери я заслепиха.

Рурк! Струваше й се, че крещи името му, но от гърлото й се изтръгна само задавено ридание. От височината й се зави свят, но все пак видя безжизненото тяло в подножието на статуята.

Надвеси се навън, макар да не знаеше защо го прави… в този момент видя съпруга си, който се беше вкопчил в тесния корниз.

— Дръж се! Моля те, дръж се!

Понечи да му подаде ръка, но Клариса я удари по гърба. Загуби равновесие, стори й се, че ще полети навън. Машинално изрита Клариса първо в гърдите, после в лицето, като крещеше:

— Не ме докосвай, гадино! Не ме докосвай!

Като в просъница чу ридания, но вече се надвесваше през прозореца, без да обръща внимание на ледения вятър. Протегна ръка на Рурк и му извика:

— Хвани се! Чуваш ли, хвани се!

Той осъзнаваше, че скоро ще умре. Пръстите му постепенно се изплъзваха, от рамото му бликаше кръв. И преди се беше сблъсквал със смъртта, знаеше какво е да си мислиш, че може би за последен път си поемаш въздух.

Не, няма да умре пред очите на любимата си, която отчаяно го зовеше и рискуваше живота си, за да го спаси. Стисна зъби и се отпусна на ранената си ръка. От болката му се зави свят, пред очите му причерня, но все пак посегна към Ив. Усети топлата й, силна длан.

Тя заби в стената върховете на обувките си, за да се задържи по-добре, и напрягайки сетните си сили, протегна на Рурк другата си ръка и извика:

— Хвани се здраво. Ще ти помогна. Хайде, побързай.

Вкопчи се в нея, но когато мокрите му от кръвта пръсти се изплъзнаха, за секунда загуби съзнание. Сетне почувства, че тя го е хванала за китката и се опитва да го издърпа. Искаше да й помогне, повдигна се нагоре, после още малко. Видя как потта се стичаше по лицето й, в очите й. Не откъсваше поглед от очите на любимата си и те сякаш му даваха сила.

Успя да се вкопчи в перваза на прозореца, после с последно усилие се прехвърли вътре и падна върху Ив.

— Божичко, жив си! Жив си, Рурк!

— Нямаме време. — Той скочи и едва не се натъкна на последната бомба. Часовникът показваше, че остават четирийсет и пет секунди до експлозията. — Изчезвай оттук, Ив — нареди й и хладнокръвно се зае с обезвреждането.

— Побързай! — задъхано прошепна тя.

— Няма да успее. — Окървавената, сломена от скръб Клариса бавно се изправи. — Ще загинем, но аз не се страхувам. Двамата мъже, които съм обичала, пожертваха живота си в името на справедливата ни кауза.

— Майната й на твоята кауза. — Ив извади комуникатора си. — Никой да не се приближава до статуята! Работим по обезвреждането на последната бомба. — Тя изключи устройството, без да обръща внимание на командите и заповедите. Обърна се към Клариса, погледна я в очите и промълви: — Загуби играта, независимо дали ще избереш живота или смъртта.

— Ще умра… но както аз пожелая. — Клариса извика името на баща си и скочи през прозореца.

— Господи! — Идваше й да се отпусне на пода и да заспи, но си спомни за бомбата. — Успя ли да я обезвредиш?

— Не виждаш ли, че правя всичко възможно?

Ала пръстите му бяха лепкави и непохватни, главата му беше замаяна от загубата на кръв. Часовниковият механизъм неумолимо отмерваше времето: двайсет и шест секунди, двайсет и пет, двайсет и четири…

— Ще успея малко преди експлозията. — Той изолира от съзнанието си болката, както правеше в детството си. Трябваше да ликвидира заплахата, за да оцелее. — Тръгвай, Ив. След секунда ще те последвам.

— Дори не си го помисляй. — Тя застана до него. Оставаха петнайсет секунди. Сложи ръка на рамото му и като че това ги обедини. Прожекторите на кръжащия отвън хеликоптер осветяваха лицето на Рурк. „Това е моят съпруг — помисли си Ив. — Моят ангел с изящни устни като на поет и с очи на древен воин!“ Само от година бяха заедно, но срещата й с него изцяло беше променила живота й. — Обичам те, Рурк.

Той само промърмори нещо, което я накара неволно да се усмихне. Отмести поглед от лицето му и се втренчи в часовниковия механизъм. Девет секунди, осем, седем… Вкопчи се в рамото му и затаи дъх.

— Моля те, лейтенант, повтори онова, което току-що каза.

Ив с облекчение въздъхна, като видя, че цифрите бяха изчезнали от екранчето.

— Обезвредил си бомбата!

— Четири секунди преди взрива. Добро постижение. — Притисна я до себе си и прикова блестящите си сини очи в нейните. — Целуни ме, Ив.

Младата жена се засмя и впи устни в неговите, без да забелязва светлините по прожекторите, воя на клаксоните и непрекъснато бръмчащия си комуникатор.

— Оцеляхме!

— И ще доживеем до дълбоки старини. — Той нежно я целуна по страната. — Между другото благодаря, че ме изтегли.

— Винаги съм на твое разположение. — Ив го прегърна, силно го притисна до себе си, сетне отскочи, стресната от вика му. — Какво ти направих? Господи, ранен си. Изглежда сериозно…

— Така е. — Той избърса кръвта от лицето си, после от нейното. — Но няма да умра.

— Чакай малко. — Тя откъсна ръкава му, намръщи се, като видя дълбоката рана, но сръчно я превърза. — Този път аз ще те заведа в болница, приятел. — Внезапно залитна и поклати глава, щом съпругът й я подкрепи да не падне.

— Обещавам да вземем двойно легло в болницата — прошепна Рурк. — Ранена ли си?

— Не, по-добре да отпразнуваме събитието. — Тя почувства, че говори несвързано и се изкиска. — Проклетите таблетки наистина действат само четири часа. Не, не съм ранена, но непременно трябва да си легна и то веднага.

Но вместо да се отдръпне, прегърна Рурк през кръста и двамата се загледаха в мрака, където блестяха светлините на града.

— Приказна гледка, нали?

Той също я прегърна, сякаш за да запази равновесие.

— Наистина е страхотна. Да се прибираме вкъщи, скъпа.

— Съгласна съм. — Ив извади комуникатора си, докато накуцвайки, слизаха по стълбата. — Говори лейтенант Ив Далас. Опасността е ликвидирана.