Нора Робъртс
Вярност в смъртта (16)

Петнайсета глава

Скъпи другарю,

Ние сме Касандра.

Ние сме верни.

Надяваме се, че си получил съобщенията за извършеното от нас и че си доволен от резултата. Продължаваме да действаме според плана, пристъпваме към следващите етапи. Всичко това напомня шахматните картини, които разигравахме през онези безкрайни и тихи нощи — жертваме пешки за царица.

С настоящето искам да те помоля да направиш нещо вместо нас, тъй като времето ни е ограничено и трябва да съсредоточим цялото си внимание върху изпълнението на плана. През следващите дни всяка секунда ще бъде ценна.

Приложени са необходимите сведения за една личност, която отдавна трябваше да бъде екзекутирана. Възнамерявахме в бъдеще сами да се справим с този проблем, но обстоятелствата налагат незабавни действия.

Не се безпокой, всичко ще бъде наред.

А сега трябва да свършвам — не бива да разговаряме дълго, за да не ни засекат.

Не забравяй да споменеш за нас на митинга довечера.

Ние сме Касандра.

Зийк остана в апартамента през целия ден. Не посмя да отскочи дори до гастронома на ъгъла, защото се страхуваше да не би Клариса да го потърси точно в този момент. Проклинаше се, задето не се беше досетил да й даде номера на своя портативен видеотелефон.

Тъй като не можеше да стои със скръстени ръце, се зае с нещата, за които на сестра му все не й оставаше време. Отпуши кухненската мивка, затегна капещото кранче, изстърга с гласпапир ръбовете на вратите и прозорците, за да се затварят по-добре, поправи и електрическия ключ в банята. Реши, че преди да се върне в Аризона, трябва да ремонтира електрическата инсталация.

Но дали ще му остане време? Може би с Клариса още тази вечер щяха да заминат на запад.

Господи, защо тя не му се обаждаше?

Установи, че не откъсва поглед от видеотелефона, затова отиде в кухнята и се зае с боклукомелачката. Разглоби я, почисти я и я сглоби.

После се загледа в една точка и се унесе в мечти. Знаеше какво ще се случи, когато заведе Клариса в Аризона.

Не се съмняваше, че семейството му ще я приеме с отворени обятия. Последователите на движението Нова ера вярваха, че трябва да оказват безрезервна подкрепа на всеки изпаднал в беда. Освен това Зийк знаеше, че сърцата на родителите му са отворени за ближния.

Ала знаеше и това, че майка му веднага щеше да прозре чувствата му, колкото и да се опитваше да ги запази в тайна. Сигурен беше, че няма да одобри увлечението му по Клариса.

Стори му се, че чува гласа й: „Тя трябва да се излекува, Зийк. Трябва да я оставим на спокойствие и да й дадем време да осъзнае истинските си чувства. Когато човек е изпитал душевна травма, не реагира адекватно. Бъди само неин приятел. Нито ти, нито тя имате право да бъдете повече от приятели.“

Зийк знаеше, че съветите на майка му ще бъдат правилни. Но въпреки усилията си едва ли щеше да я послуша, тъй като беше влюбен до уши.

Обеща си да бъде внимателен с Клариса, за да й помогне да излекува раните си. Ще я накара да посещава психотерапевт, за да възстанови унищоженото си самочувствие. Ще я запознае със семейството си, за да й покаже колко задружно живеят.

Ще бъде много, много търпелив.

А когато тя напълно се възстанови, ще я люби толкова нежно, че тя ще осъзнае прелестта на сексуалната връзка между мъжа и жената и ще забрави преживяното и страховете си.

Толкова беше изплашена!

Синините по тялото й щяха да избледнеят, но раните в душата й щяха да останат отворени и да я терзаят. Брансън трябваше да заплати за мъките, които й беше причинил. Зийк се срамуваше от жаждата си за мъст, която противоречеше на убежденията му. Опитваше се да мисли само за Клариса и за това как тя щеше да разцъфне като пустинно цвете, щом избяга от големия град, но някакъв глас му нашепваше, че злодеят трябва да бъде наказан.

Искаше Брансън да бъде затворен сам в килия, да бъде измъчван от страховете си и да моли за пощада, както беше молила Клариса.

Каза си, че желанията му са безсмислени, че съдбата на Брансън е без значение за Клариса, която щеше да бъде щастлива, след като бе далеч от жестокия си съпруг. Беше възпитан да вярва, че всеки трябва да следва житейския си път без чужда намеса, че склонността на човека да съди и да наказва ближните си пречи за преминаването му на следващото ниво от съществуването. Ала сега убежденията му бяха подложени на изпитание.

Вече беше произнесъл присъдата над Доналд Брансън и жадуваше извергът да бъде наказан. Но най-смайващо беше желанието му сам да изпълни присъдата. Никога не беше подозирал, че в съзнанието му се таи кръвожаден звяр.

Опита се да прогони предателската мисъл, но тя продължаваше да му се натрапва. Машинално сви юмруци и отново погледна към видеотелефона, сякаш чрез волята си искаше да накара Клариса да му се обади.

В този момент като по магия се разнесе дългоочакваният звън. Зийк стреснато подскочи, за миг се втренчи в апарата, после натисна бутона.

— Ало?

Лицето на любимата му жена се появи на екрана. Личеше си, че е плакала, но щом видя младежа, направи опит да се усмихне и прошепна:

— Зийк, моля те, ела.

Сърцето му подскочи, стори му се, че се задушава.

— Идвам веднага.

 

 

Пийбоди нетърпеливо се въртеше на стола, очаквайки края на последното съвещание за деня. Никога досега не се беше чувствала толкова изнервена. Макнаб, който се беше настанил срещу нея, от време на време тайно й намигаше или леко настъпваше крака й, сякаш за да й напомни какво ще се случи, ако някога успеят да се измъкнат от управлението.

Сякаш би могла да забрави!

През целия ден се питаше дали постъпва разумно. Няколко пъти едва не позвъни на Макнаб, за да отмени срещата. Тревожните мисли не й позволяваха да се съсредоточи върху работата си.

— Ако имаме късмет — говореше Ив, докато крачеше напред-назад, — довечера Ламонт ще се опита да се свърже с „шефа“ си. Възложила съм на двама души да го следят. Мисля, че Моника Роуън е пълна откачалка, но все пак помолих за разрешение видеотелефонът й да бъде подслушван. По принцип властите трудно се съгласяват на подобни мерки, но губернаторът е изнервен от случилото се и навярно ще окаже натиск върху съдията.

Замълча за миг и пъхна ръце в джобовете си. Споменаването на Рурк във връзка със служебни въпроси винаги я изнервяше.

— Освен това се надявам Рурк да се добере до някакви доказателства за дейността на Ламонт, без заподозреният да се досети, че го следят.

— Ако има подобни доказателства, той непременно ще ги открие — кимна Фийни.

— След малко ще му се обадя, за да проверя дали има някакъв резултат. Макнаб…

— Какво? — Младежът, който тъкмо намигаше на Пийбоди, подскочи като ужилен и се закашля. — Извинете… Слушам ви, лейтенант.

— Да не би да си получил тик?

— Тик ли? — Той се огледа, сякаш търсеше нещо. Стараеше се погледът му да не попада върху Пийбоди, която се престори, че киха, за да прикрие усмивката си. — Не, лейтенант.

— В такъв случай може би ще благоволиш да докладваш какво си свършил.

— Да докладвам ли? — повтори младежът, а мислено възкликна: „Как да се съсредоточа, когато само Пийбоди ми е в главата?“. — Ето какво съм свършил: след като съобщих на Рурк, че го молите за скенер с по-голям обхват, заедно с Дрискол от сапьорския отдел отидохме в лабораторията на „Троуджън секюрити“. Рурк и началникът на лабораторията демонтираха скенер, който се подготвя за масово производство. Истинско чудо на техниката, лейтенант. — Във въодушевлението си той скочи на крака и разпалено продължи: — Обхватът му е цели петстотин метра, прониква дори през стоманена преграда с дебелина осемнайсет сантиметра. Като го видя, Дрискол едва не се подмокри…

— Физиологичните проблеми на Дрискол не ме интересуват — прекъсна го Ив. — Важното е дали устройството може да се използва не само в лабораторни условия.

— Още не са приключили с финото настройване, но скенерът действа отлично и е далеч по-чувствителен от уредите, с които разполага нюйоркската полиция. Рурк разпореди производството да започне веднага и хората да работят дори през нощта. До утре ще имаме поне четири скенера.

— Ан, ще бъдат ли достатъчни?

— Ако устройството наистина е толкова мощно и чувствително — в което не се съмнявам, щом Дрискол се е възхитил от него — ще ни свърши добра работа. През целия ден нашите екипи изследваха стадиони и спортни зали. До момента не сме открили нищо подозрително, но работата върви бавно. Освен това хората ми са малко — някои още са заети в „Плаза“.

— Лошото е, че не разполагаме с време — въздъхна Ив. — Остават ни само два дни, ако терористите се придържат към схемата на „Аполон“. Ала не бива да разчитаме на това. В момента не можем да направим нищо повече. Предлагам да се приберем по домовете си и да се наспим добре, за да бъдем във форма утре сутринта.

Пийбоди и Макнаб веднага скочиха от местата си, а тя намръщено ги изгледа.

— Май и двамата имате проблеми с пикочния мехур.

— Не… само че бързам да се обадя на брат ми — смотолеви Пийбоди.

— Аз също. Не, искам да кажа… — Младежът нервно се засмя. — И аз трябва да се обадя на някого.

— Не забравяйте, че докато всичко приключи, трябва непрекъснато да бъдете на разположение — напомни им Ив, а когато двамата излязоха, промърмори: — Какво им става на тези двамата? Напоследък не са на себе си.

— Нито съм видял, нито съм разбрал. — Фийни също стана. — Щом получим разрешението, ще уредя да подслушват видеотелефона на онази Роуън.

— Какво не си видял? — възкликна тя, но ирландецът вече бързаше към вратата. — Тук има нещо гнило.

— Всички сме прекалено напрегнати — отбеляза Ан. — Отгоре на всичко днес е мой ред да приготвя вечерята. До утре, Далас.

— Чао! — Ив взе якето си, преди да си тръгне, още веднъж прегледа разпечатките, прикрепени на таблата.

 

 

Апартаментът на Макнаб се намираше на три пресечки от управлението. Двамата забързаха по улицата, подгонени от силния вятър и студения дъжд.

— Ето как ще постъпим… — започна Пийбоди. Беше решила веднага да си изяснят нещата, за да избегнат бъдещи разочарования.

— Не ме учи какво да правя, сладурче. — Тъй като вече се бяха отдалечили от управлението, той закачливо я потупа по задника.

— Ще го направим само веднъж. — Тя отмести ръката му, макар да изпитваше удоволствие от докосването му. — Отиваме в апартамента ти, любим се и край на цялата история. От утре нещата ще си бъдат както преди.

— Добре. — В момента Макнаб би се съгласил да се разходи гол по „Таймс“, само и само да я накара да свали проклетата униформа.

— Първо ще се обадя на брат ми. — Пийбоди извади портативния си видеотелефон. — Ще го предупредя, че ще позакъснея.

— Предупреди го, че ще се прибереш много късно. — Младежът я целуна зад ухото и двамата влязоха в скромната жилищна кооперация.

Пийбоди усещаше, че страстта й нараства с всеки изминал миг, което едновременно я разгневи и възбуди.

— Зийк още не се е прибрал. Слушай, стой извън обсега на монитора. Не искам брат ми да разбере, че ще закъснея, защото ще се чукам с някакъв кльощав компютърен гений.

Макнаб отстъпи встрани, усмихна се и възкликна:

— Много си романтична, няма що!

— Млъквай! — Тя чу изщракването, което означаваше, че се е включил телефонният секретар, и задиктува съобщение: — Зийк, ще позакъснея. Навярно и на теб се е наложило да останеш по-дълго на работа. Ще се прибера след час… — Младата жена замълча за миг, като видя, че Макнаб е вдигнал два пръста, сетне добави: — Или след два. Стига да не си прекалено изморен, ще отидем в един клуб, където навярно ще ти хареса. Ще ти се обадя отново, за да се уточним.

Прибра видеотелефона в джоба си, а когато се качиха в асансьора, се обърна към младежа:

— Да приключваме по-бързо, Макнаб. Не искам брат ми да се пита къде съм и да му причинявам безпокойство.

— Слушам, лейтенант. Щом нямаме време, ще започнем още сега. — Сграбчи я, притисна я до стената на кабината и страстно я зацелува, заглушавайки протестите й.

— Почакай! — задъхано възкликна тя, щом Макнаб захапа шията й. — В асансьора има ли камери.

— След като работя в полицията, смяташ ли, че ще живея в неохранявана сграда? — промърмори младежът, докато разкопчаваше палтото й.

— Тогава престани! Почакай… това е незаконно…

Той чувстваше как сърцето й лудо бие под дланта му.

— Не ме интересува! — Обърна се, натисна някакъв бутон и кабината спря между етажите.

— Какво правиш?

— Ще преживеем нещо, за което цял живот съм мечтал. — Извади от джоба си чантичка с инструменти и се залови с устройството, което задействаше камерата.

— Тук ли? Тук ли? — При мисълта за това кръвта нахлу в главата й. — Знаеш ли колко наредби нарушаваш?

— Като свършим, може да ме арестуваш. — Той забеляза, че ръцете му треперят. Никога досега не му се беше случвало. Изръмжа доволно, когато охранителната камера престана да работи. Изключи и алармената система, пусна отвертките на пода и се обърна към Пийбоди.

— Макнаб, това е пълна лудост!

— Знам. — Той свали палтото си и небрежно го хвърли встрани.

— Но ми харесва.

Младежът отново я сграбчи и се усмихна.

— Така и предполагах.

 

 

Когато Зийк се добра до къщата на Брансън, заваля сняг, който бързо покри заледените тротоари и уличните платна. Вятърът носеше снежинките, които проблясваха под светлината на уличните лампи и като ледени иглички обсипваха лицето на младежа.

Той си мислеше колко горещо е сега в Аризона, как земята е напечена от палещото слънце. Навярно Клариса ще се почувства прекрасно там.

Позвъни и самата Клариса му отвори. Беше много бледа, личеше, че е плакала. Когато стисна дланта му, той забеляза, че ръката й трепери.

— Толкова се забави… изплаших се, че няма да дойдеш.

— Извинявай — прошепна Зийк. Искаше му се да притисне лице към разпуснатата й коса. — Лошото време затруднява движението на транспортните средства. Питам се как издържате.

— Повече не искам да живея тук! — Клариса затвори вратата и се облегна на нея. — Страхувам се… Омръзна ми този постоянен страх.

— Вече не бива да се боиш. — Той нежно обгърна лицето й с дланите си и си каза, че никога не е обичал толкова силно. — Повече никой няма да ти причини зло. Ще се грижа за теб.

— Знам. — Тя затвори очи. — В мига, в който те видях, разбрах, че животът ми ще се промени. — Сграбчи го за китките и възкликна: — Божичко, направо си замръзнал! Ела да се стоплиш до камината!

— Искам час по-скоро да те изведа от тук.

— Да… и аз съм готова да те последвам. — Ала тя влезе във всекидневната, приближи се до камината и като потрепери, каза: — Прибрах някои от личните си вещи в една чанта и я оставих в спалнята. Дори не си спомням какво съм взела. — Въздъхна, а когато Зийк сложи ръце на рамената й, се притисна към него. — Оставих бележка на Доналд. — Щом утре се прибере, ще я прочете… но не знам как ще реагира. Страхувам се от гнева му, Зийк, и съжалявам задето те замесих в тази история и те използвах като буфер между мен и съпруга ми.

— Нямам нищо против да ме използваш. — Той я обърна с лице към себе си и я погледна в очите. — Искам да ти помогна.

Клариса се намръщи.

— Навярно го правиш от съжаление.

— Правя го, защото те обичам.

В очите й отново проблеснаха сълзи — напомняха капчици роса върху диви теменужки.

— Обичам те, Зийк! Невероятно е, че още съм способна да изпитвам силни чувства, но повярвай, че това е самата истина. Имам усещането, че цял живот съм чакала теб. — Прегърна го през кръста и му поднесе устните си. После прошепна: — Може би точно това ми е помогнало да изтърпя всички унижения.

Зийк нежно я целуна, сякаш за да я успокои и да й обещае, че винаги ще бъде до нея. Клариса отпусна глава на гърдите му, а той я притисна още по-силно до себе си.

Останаха така няколко секунди, сетне Зийк още веднъж я целуна и промълви:

— Ще взема чантата ти и ще напуснем този дом.

Тя усмихнато го погледна.

— Да, ще се махна оттук! Завинаги! Побързай, Зийк.

— Вземи си палтото. Навън е много студено — поръча й младежът и тръгна нагоре по стълбата. Сърцето му биеше до пръсване. Не можеше да повярва, че тя ще тръгне с него, че го обича. Това беше истинско чудо. Чантата беше оставена на леглото, а бележката за Брансън беше подпряна на възглавницата. Зийк си помисли, че само смел човек би постъпил като Клариса. Рано или късно тя щеше да разбере, че притежава неподозирана смелост.

Почти беше достигнал до горния етаж, когато чу писъка на Клариса.

 

 

Пийбоди, която беше полугола, се облягаше на стената, опитвайки да си поеме въздух. Макнаб притискаше лицето си до гърлото й и се задъхваше като парен локомотив.

Само преди минути взаимно се бяха разсъблекли, действайки с трескава бързина. В страстта си бяха дори груби, но не усещаха болката. И бързо бяха достигнали до кулминацията.

Когато съзнанието й започна да се прояснява, й хрумна, че никога не е имала по-невероятно преживяване.

— Господи! — прошепна Макнаб и накара сърцето й отново лудо да затупти.

Струваше му се, че не би могъл да помръдне, дори ако животът му е поставен на карта. Никога не беше предполагал, че под идеално изгладената униформа на Пийбоди се крие толкова разкошно тяло, мечтата на всеки мъж. Копнееше да я положи в леглото и да я люби до забрава.

Тя здраво го беше прегърнала, не й се искаше да го пусне. Спомняше си съвсем смътно какво бяха направили и как бяха успели да го направят. През изминалите десет минути съзнанието й беше обгърнато от мъглата на сексуалната наслада. Струваше й се, че беше прекрачила границата на лудостта.

— Хайде да се махаме от тук.

— Добре — промърмори младежът, но още миг устните му останаха притиснати до гърлото й — жест, който дълбоко я трогна. После той отстъпи назад, премигна и я огледа от главата до петите. — Божичко, колко си красива!

Пийбоди знаеше колко абсурдно е възхищението му. Сутиенът й висеше само на едната презрамка; още беше с една обувка, но униформеният й панталон беше смъкнат до глезените. Пликчетата й липсваха — навярно бяха разкъсани.

И макар ежедневно да правеше по двайсет и четири коремни преси, не изглеждаше като филмова актриса.

Все пак като всяка Евина дъщеря изпита удоволствие от комплимента на Макнаб, подсилван от пламенния му поглед. Почувства се задължена да му отговори със същото и промълви:

— И ти не изглеждаш зле.

Беше толкова слаб, че ребрата му се брояха, коремът му беше плосък като дъска. При други условия това щеше да я подразни. Ала когато погледна дългата му разрошена коса и кожата му, настръхнала от студа, тя неочаквано за самата себе си се усмихна.

Макнаб също се ухили и обяви:

— Още не съм приключил.

— Добре. Аз също.

 

 

Зийк изтича надолу по стълбата. Втурна се във всекидневната и видя Клариса просната на пода. Притискаше длан до страната си, а под разперените й пръсти се виждаше яркочервен отпечатък.

Доналд Брансън стоеше до нея и се олюляваше, а очите му бяха помътнели от ярост.

— Къде си тръгнала? — Той сграбчи палтото от пода и заплашително замахна към нея. — Наредих да не излизаш, а ти си намислила да се измъкнеш, докато ме няма, мръсницо!

— Да не си посмял отново да я удариш. — Зийк говореше спокойно, въпреки че трепереше от гняв.

— Ах, колко мило! — Брансън се обърна, отново залитна и младежът долови миризмата на уиски. — Уличницата и дърводелецът. — Блъсна Зийк и добави: — Разкарай се от дома ми.

— Точно това ще направя, но Клариса ще дойде с мен.

— Зийк, недей! Слушай, Доналд, момчето не знае какво говори! — Тя застана на колене, сякаш се молеше. — Само отивах да се поразходя.

— Лъжеш, гадино! Искал си да опиташ онова, което е мое, а? — Брансън отново блъсна младежа. — Казвала ли ти е с още колко мъже се е чукала?

— Не е вярно! — изхлипа Клариса. — Никога не съм… — Тя се приведе, за да избегне удара на съпруга си.

— Затваряй си плювалника! Не говоря на теб. Искал си да поработиш допълнително по време на отсъствието ми, така ли? — Брансън подигравателно се усмихна на Зийк. — Жалко, че отложих пътуването. А може би вече си успял да я треснеш, а? Не, не си. — Той се засмя и за пореден път грубо побутна Зийк. — Иначе щеше да знаеш, че мръсницата не я бива в леглото. Жалко, че е толкова красива, като любовница е пълен боклук. Но ми принадлежи…

— Вече не е ваша — прекъсна го младежът.

— Зийк, престани! Искам да си отидеш — едва успя да каже Клариса. Трепереше, зъбите й тракаха. — Не мисли за мен… ще се оправя. Побързай, върви си.

— Ще тръгнем заедно — спокойно заяви Зийк и се наведе да вземе палтото й. Не видя как Брансън замахна, не очакваше удара с юмрук, който попадна в челюстта му. Болката беше толкова силна, че за миг пред очите му причерня, а ушите му забучаха. Сякаш отдалеч дочу вика на Клариса:

— Не го удряй, моля те, не го удряй. Кълна се, че няма да замина… — Тя отново изпищя, тъй като Брансън я сграбчи за косата.

Всичко се случи за секунди. Зийк имаше усещането, че е обгърнат от червеникава мъгла. Хвърли се към разярения съпруг, удари го, а с другата си ръка сграбчи Клариса. Брансън политна назад, подхлъзна се, падна по гръб и удари главата си в ръба на мраморната камина. От дълбоката рана бликна кръв.

Младежът стоеше като хипнотизиран, без да изпуска Клариса, и ужасен се взираше в локвата от червеникава течност.

— Господи! Мили боже! Ела, седни… — Младата жена се беше отпуснала в ръцете му и той я занесе на канапето, после изтича при Брансън и докосна шията му с треперещите си пръсти. — Няма пулс. — Дълбоко си пое дъх, разкъса ризата му и замасажира сърцето. — Повикай линейка, Клариса.

Ала знаеше, че е прекалено късно. Очите на Доналд бяха изцъклени, кръвта продължаваше да се лее. Насила погледна към Брансън и изтръпна — аурата му беше изчезнала.

— Мъртъв е. Мъртъв е, нали? — повтаряше Клариса. Взираше се в Зийк с разширени от ужас очи, а от шока зениците й бяха станали колкото главички на топлийки. — Какво ще правим, какво ще правим?

Младежът се изправи и почувства, че му прилошава. Беше убил човек. Пренебрегнал беше убежденията си и бе отнел човешки живот.

— Трябва да повикаме линейка, после ще се обадим в полицията.

— Не, не, никаква полиция! — Клариса започна да се полюшва напред-назад, изопнатото й лице беше бледо като платно. — Ще ме арестуват и ще ме изпратят в затвора.

— Мила моя. — Той коленичи пред нея и хвана ръцете й, макар да се чувстваше омърсен от стореното. — Не си сторила нищо. Аз го убих.

— Ти… ти… — Внезапно младата жена го прегърна. — Направи го заради мен. Аз съм виновна за всичко.

— Виновен е съпругът ти. Успокой се, трябва да бъдеш силна.

— Да… трябва. — Въпреки че продължаваше да трепери, тя се облегна назад и се втренчи в лицето му. — Обещавам, че ще бъда силна. Господи, какво се случи? Трябва да размисля. Знам, че… Ох, колко ми призля. Моля те, донеси ми чаша вода.

— Добре. Не мърдай от стола.

Зийк имаше чувството, че краката му са от каучук, но с усилие на волята ги раздвижи. Челото му беше оросено с ледена пот.

Беше убил човек!

Когато влезе в кухнята, двата дроида дори не го погледнаха. За миг спря и се облегна на вратата. Не си спомняше защо е дошъл тук, но още чуваше ужасяващия звук от счупването на черепа на Брансън.

— Вода — прошепна той. Повдигна му се от миризмата на печеното месо и соса, който вреше на печката. — Госпожа Брансън иска чаша вода.

Жената дроид безмълвно отиде до хладилника. Като в сън Зийк наблюдаваше как тя наля минерална вода в голяма чаша, после прибави парченце лимон и кубчета лед.

Целият трепереше, затова взе чашата с две ръце, кимна на прислужницата и се върна в дневната. Подскочи от изненада, като видя, че Клариса беше застанала на колене и се опитваше да избърше кръвта от пода. Трупът на Брансън беше изчезнал.

— Какво си сторила? Какво правиш? — Зийк беше обзет от паника. Остави чашата и изтича при Клариса. Тя вдигна глава.

— Правя каквото е необходимо. Няма да изпадна в истерия, а ще прикрия следите. Остави ме да свърша.

Младежът се наведе и се опита да й попречи, а Клариса размаха ръце, блъсна го и зарида. Миризмата на кръв беше нетърпима.

— Престани! Престани, Клариса! Къде е трупът?

— Няма го. Никой няма да разбере.

— Какви ги говориш? — Зийк издърпа от ръката й окървавения парцал. — За бога, какво си направила?

— Накарах дроида да го вземе и да го скрие в багажника на колата — отговори младата жена, а очите й блестяха, сякаш имаше висока температура. — Ще хвърли трупа в реката, а ние ще изчистим кръвта. После ще заминем и ще забравим този кошмар.

— Не, не съм съгласен.

— Няма да позволя да те хвърлят в затвора. — Тя го сграбчи за ризата. — Няма да позволя да те осъдят. Не ще го понеса. — Отпусна глава на гърдите му и се притисна към него. — Ще умра без теб.

— Трябва да понеса последствията. — Той нежно стисна раменете й. — В противен случай няма да си простя до края на живота си.

Усети, че Клариса ще рухне на пода, грабна я в прегръдките си и я занесе на канапето.

— Ще се обадиш в полицията, нали? — едва прошепна тя.

Младежът кимна.

 

 

Най-сетне се бяха добрали до леглото. Пийбоди се питаше как са успели да го сторят, след като непрекъснато се целуваха и прегръщаха. След като мъглата в съзнанието й се поразсея, забеляза, че Макнаб лежи до нея, а измачканите чаршафи са на пода. Въпреки че току-що отново се бяха любили, от тялото й се излъчваше топлина като от разпалена пещ.

— Още не съм свършил — дрезгаво прошепна Макнаб.

Тя истерично се разсмя, после промълви:

— Аз също. Хей, май напълно сме откачили.

— Може би като го направим още няколко пъти, ще се успокоим.

— Още няколко пъти и ще бъдем мъртви.

Макнаб погали гърдата й. На Пийбоди й хрумна, че е влюбена в изящните му пръсти.

— Искаш ли да проверим какво ще се случи?

— Защо не?

Той докосна с език зърното й и прошепна:

— Обожавам гърдите ти! Страхотни са.

— Благодаря за комплимента.

Макнаб само промърмори нещо, а тя почувства как езикът му разпалва страстта й. Ни в клин, ни в ръкав заяви:

— Естествени са. — В мига, когато го изрече, вече й идваше да отхапе езика си. Слава богу, че беше тъмно, та Макнаб не видя как се е изчервила. — Не съм посещавала пластичен хирург, нито пък са ми слагали инжекции…

— Знам, Дий — прекъсна я младежът. — Повярвай ми, нищо не може да подобри сътвореното от природата.

Пийбоди се изчерви още по-силно, но този път от гняв. Не искаше той да я нарича Дий. По този начин отношенията им изглеждаха по-интимни, отколкото й се нравеше. Понечи да му го каже, но не успя, защото опитните му ръце отново започнаха да я милват.

— Толкова си… женствена — прошепна Макнаб. Изпита желание да я целува, докато и двамата останат без дъх. В този миг се разнесе звън.

— Мамка му! — изруга той, нареди на осветлението да се включи и се обърна към Пийбоди: — Чий видеотелефон иззвъня?

За миг се бяха превърнали от страстни любовници в делови ченгета. Тя посегна към джоба на палтото си.

— Мисля, че е моят. Навярно не ни търсят от службата, обаждането е по портативния ми апарат. — Тя блокира изходящия видеосигнал, отметна косата от челото си и включи устройството. — Пийбоди.

— Дий, чуваш ли ме? — Лицето на Зийк се появи на монитора и тя изтръпна. Стотици пъти беше виждала изражението, изписано на лицето на брат й. Така изглеждаха хората, изпаднали в шок.

— Какво се е случило? Ранен ли си?

— Не! Не! Дий, обади се на Далас, после елате в дома на Клариса Брансън. Преди малко убих съпруга й.

 

 

Ив прочете написаното на разпечатката, която Рурк й беше дал, и се облегна на стола си.

— Излиза, че през последните шест месеца Ламонт е крал материали от „Аутотрон“.

— Бил е изключително предпазлив и е успял да прикрие следите си. — Рурк не можеше да се примири с мисълта, че е давал заплата на човека, който го е измамил. — Предоставил му бях свобода на действие при закупуването на материалите. Поръчвал е малко повече от необходимото и тайно го е изнасял.

— За да го даде на Майстора. Спокойно можем да го арестуваме за кражба на взривоопасни материали. Като го попритиснем, ще си признае всичко.

Рурк запали цигара, после промърмори:

— Навярно няма да се съгласиш да отложиш ареста, като лично уволня този негодник.

— Предпочитам да го вкарам в затвора, преди да си го пребил, иначе ще се наложи да арестувам и теб… Слушай, благодаря ти за помощта.

— Какво каза? Чакай да донеса електронния си бележник, после го повтори, за да го имам на запис.

— Много смешно, няма що. Признателна съм ти за помощта, но това не означава да се главозамайваш. — Тя машинално потърка слепоочията си; предчувстваше, че ще получи страхотно главоболие. — Спешно трябва да разберем кой е следващият обект, набелязан за взривяване от терористите. Ще арестувам Ламонт още тази вечер, за да прекара нощта в килия, което навярно ще развърже езика му… Макар да се съмнявам, че знае обекта и кога ще бъде извършен атентатът.

— Със сигурност познава някого от терористите. — Рурк заобиколи бюрото, застана зад нея и започна да масажира напрегнатите й раменни мускули. — За няколко минути престани да мислиш за разследването. Повярвай, че съзнанието ти ще се проясни.

— Добре, ще те послушам. — Тя наведе глава и почувства, че ръцете му вършат чудеса. — Колко време можеш да продължиш?

— Много повече, ако сме голи.

Ив се засмя и за голяма негова изненада заразкопчава блузата си.

— Ще проверим дали само не се хвалиш… Да му се не види! — Тя побърза да закопчее блузата си, когато комуникаторът избръмча. — Далас слуша.

— Господи, лейтенант… случи се нещо ужасно!

— Пийбоди, успокой се. — Тя скочи на крака.

— Брат ми… брат ми Зийк…

Ив се вкопчи в ръката на Рурк и се насили да говори спокойно.

— Хайде, не го увъртай. Кажи какво се е случило.

— Зийк твърди, че е убил Доналд Брансън и че се намира в дома му. Вече съм на път.

— Ще се срещнем там. Дръж се. Не предприемай нищо. Разбра ли? Не прави нищо, докато дойда.

— Слушам. Лейтенант…

— Идвам след пет минути. — Ив прекъсна връзката и се втурна към вратата.

— Ще те придружа. — Рурк я последва.

Тя понечи да възрази, но си спомни ужасения поглед на Пийбоди и кимна.

— Ще вземем някой от твоите автомобили, тъй като са много по-бързи.