Нора Робъртс
Вярност в смъртта (22)

Двайсет и първа глава

Ив провери всички папки и дискове в кантората на Брансън, докато накрая се убеди, че той добре е заличил следите си. Записите на телефонния секретар бяха изтрити. Беше изпратила апарата на Фийни, но се съмняваше, че ирландецът ще открие каквото и да било.

Тя разговаря с помощниците на двамата братя, но искреното удивление и объркване на служителите й подсказа, че не са замесени в играта.

После отиде в лабораторията и огледа моделите дроиди, които още се разработваха. Подозренията за вината на Брансънови напълно се потвърдиха, когато началникът на лабораторията й съобщи, че са изработили два дроида — копия на братята Доналд и Джей Си — по поръчка на Клариса, която твърдяла, че иска да изненада съпруга и девера си. Поръчката не била регистрирана в отчетите на лабораторията.

Дроидите били закарани в дома на семейство Брансън преди три седмици.

„Тъкмо навреме“ — помисли си Ив, докато разглеждаше минидроидите и играчките, подредени на полиците. Взе една, която беше точно копие на полицейска електрошокова палка, и поклати глава.

— Тези трябва да бъдат забранени. Знаете ли колко обири на денонощни магазини се извършват ежемесечно с тях?

— Когато бях малка, тайно си купих такава палка. — Пийбоди се усмихна, припомняйки си детството си. — Родителите ми не разрешаваха в дома ни да се внасят играчки, напомнящи за насилието.

— Напълно споделям убежденията им. — Ив остави палката и продължи да разглежда сувенирите. Почувства, че силите я напускат, усещаше се така, сякаш се движеше във вода. — Господи, кой купува тези предмети?

— Туристите страшно си падат по тях. Зийк вече си е купил медальонче за ключове, стъклени глобуси и магнити, които се прикрепват към вратата на хладилника.

„Отделът“ за Ню Йорк беше пълен с медальони, писалки, фигурки, залепващи се върху таблото на колата, и още много сувенири, с които бяха претъпкани сергиите и магазините, посещавани от туристите.

Ив видя стъклени топки, пълни с вода, в които бяха поставени миниатюрни копия на Емпайър Стейт Билдинг, сградата на Обединените нации, Медисън Скуеър, хотел „Плаза“. Ако разклатиш топката, в нея се развихря изкуствена снежна буря.

„Каква ирония на съдбата — помисли си тя, — че именно някои от тези сгради бяха взривени.“

— Обзалагам се, че в момента точно тези топки много ще се търсят — мрачно отбеляза Пийбоди.

— Още едно доказателство, че обществото започва да се изражда. Сядай в колата — отиваме в къщата на милото семейство. — Тя потърка очите си. — Имаш ли от ободряващите таблетки?

— Да, разполагам с разрешеното количество.

— Дай ми една. Мразя ги, защото ме изнервят, но чувствам, че няма да издържа.

— Откога не сте спала?

— Един бог знае. Шофирай ти. — Мразеше да губи контрол над положението, но ако не шофираше Пийбоди, трябваше да превключи на автопилот. — Надявам се хапчето скоро да подейства, тогава ще те сменя на волана.

Настани се на дясната седалка, отпусна глава на облегалката и затвори очи. Само след пет минути почувства необичаен прилив на енергия. Отвори очи и възкликна:

— Чувствам се страхотно!

— Въздействието на таблетката продължава от четири до шест часа. После непременно трябва да си легнете, иначе ще рухнете като повалено дърво.

— Ако не открием престъпниците до шест часа, по-добре наистина да рухна. — Тя се свърза с Макнаб. — Изпратиха ли ти видеотелефона на Моника Роуън?

— Вече работим върху него. Имала е първокласен заглушител, но скоро ще получим резултат.

— Донеси всичко у нас — ще работя в домашния си кабинет. Донеси цялото устройство, ако до пет часа не успееш да се добереш до записаната информация. Кажи на Фийни, че му изпращам персоналния компютър на Брансън. Данните в паметта са заличени, но може би ще се добере до нещо.

— Бъдете спокойна. Стига да има някаква информация, ще я открием.

После Ив се свърза с Уитни.

— Сър, приключих в компанията на Брансън, в момента пътувам към дома му.

— Има ли някакъв напредък?

— Засега не сме открили нищо съществено. Предлагам да се извърши сканиране и евакуация на сградата на ООН. — Спомни си за красивите и скъпи сувенири, които беше видяла в лабораторията на компанията. — Навремето третият обект, взривен от групата „Аполон“, е бил Пентагонът. Ако терористите от „Касандра“ вървят по стъпките на предшествениците си, ще изберат сградата на Обединените нации. Би трябвало атентатът да бъде след няколко седмици, но не бива да разчитаме, че те ще се придържат към „графика“ на „Аполон“.

— Съгласен съм. Ще предприемем необходимите мерки.

— Мислите ли, че отново ще ни изпратят предупреждение? — попита Пийбоди, когато Ив прекъсна разговора с Уитни.

— Не вярвам. — Тя набра номера на доктор Майра. Щом лицето на психиатърката се появи на монитора, Ив премина направо към същността на въпроса. — Интересувам се от следното: като имаме предвид тонът на посланията до мен, фактът, че исканията на терористите не бяха изпълнени, както и това, че атентатите бяха сравнително неуспешни и имаше минимален брой жертви, смяташ ли, че от „Касандра“ отново ще си играят на гатанки?

— Съмнявам се. Не си спечелила битките, но не си ги загубила. Терористите не са осъществили целите си, докато полицията вече е по следите им. Според доклада ти, който току-що прочетох, те нямат представа, че си установила истинската им самоличност и схемата им на действие.

— Каква ще бъде реакцията им?

— Ще бъдат разгневени, амбицията им за победа ще нарасне. Мисля, че този път няма да те предупредят, нито да се държат самодоволно. По време на война всякакви правила отпадат.

— Съгласна съм. Ще ми направиш ли една услуга?

Майра любопитно я изгледа. Ив много рядко молеше за каквото и да било.

— С удоволствие.

— Съобщихме на Зийк за заговора и за участието на Клариса.

— Разбирам. Навярно му е много трудно.

— Да, приема го много зле. В момента е в дома ми в компанията на Мейвис, но мисля, че има нужда от помощта ти. Ако имаш време за визитации по домовете…

— Ще намеря време.

— Благодаря.

— Няма за какво. Довиждане, Ив.

В този момент пристигнаха пред къщата на Брансънови. Пийбоди паркира, сетне се приведе над волана и очите й се насълзиха.

— Да не си посмяла да се разплачеш! — сопна й се Ив.

— Не знам как да ви се отблагодаря, задето мислите за него. Опитвате се да го спасите, въпреки че си имате толкова други грижи.

— Мисля най-вече за себе си. — Ив отвори вратата на колата. — Не мога да си позволя помощничката ми да е разсеяна, защото се притеснява за член от семейството си.

Пийбоди знаеше, че не бива да й противоречи. Подсмръкна още веднъж, слезе от колата и заяви.

— Напълно съм съсредоточена върху работата, лейтенант.

— Дано да е така. — Ив изключи електронното устройство, с което полицията беше „запечатала“ вратата, и влезе в къщата. — Дроидите са били изключени и пренесени в лабораторията, за да бъдат изследвани. — Докато говореше, разкопча якето си, за да извади оръжието си при необходимост. — Предполага се, че тук няма никого, но имаме работа с хора, притежаващи солидни познания по електроника. Твърде възможно е да са влезли тук въпреки нашето устройство. Искам да си отваряш очите на четири, Пийбоди.

— Слушам, лейтенант.

— Ще започнем с кабинетите.

Работното помещение на Брансън подсказваше мъжко присъствие. Беше издържан в тъмночервено и зелено, с ламперия от тъмно дърво, кожени кресла и тежки кристални полилеи. Ив застана на прага и поклати глава.

— Не трябваше да си губя времето в завода. Клариса е онази, която дърпа конците, тя е движещата сила.

Прекоси коридора и влезе в кабинета на домакинята, който напомняше на изящно обзаведена всекидневна. Преобладаваха бежовите и розови тонове, върху красивите столове имаше възглавнички в пастелни цветове. На мраморната полица над камината бяха подредени красиви вазички, във всяка имаше цвете. Цветята бяха увехнали и от тях се разнасяше неприятна миризма, смесваща се с нежното ухание на въздуха.

Върху кушетката бяха разхвърляни възглавници, на които бяха избродирани лебеди, лампите бяха с абажури от тъмно стъкло, завесите бяха дантелени.

Ив се приближи до изящното старовремско бюро и разгледа комуникационното устройство с малък обхват и компютъра.

Богатата колекция от дискове съдържаше програми за пазаруване и за мода, няколко сантиментални романа и дневник, в който бяха записани разноски по поддръжката на дома, часове за срещи и покани за светски събития.

— Трябва да има още нещо. Запретни ръкави, Пийбоди. Да претърсим тази отвратителна стая.

— На мен ми изглежда красива.

— Само ненормален може да издържи в този розов кафез.

Погледнаха съдържанието на чекмеджетата, претърсиха и зад тях. В малкия гардероб откриха още канцеларски принадлежности и прозрачен пеньоар, също розов.

Зад акварелите, изобразяващи градини, нямаше нищо, дори прах.

Накрая Пийбоди попадна на „скритото съкровище“.

— Диск! — извика победоносно и го показа на началничката си. — Беше във възглавничката с лебеда.

— Да го пуснем. — Ив учудено вдигна вежди, когато пъхна диска в компютъра и той незабавно се включи. — Скрила го е, но не си е направила труда да го закодира. Тук има нещо нередно.

Беше дневник, написан в първо лице, описани бяха побои и изнасилвания.

„Чух го да влиза. Реших, че ако ме помисли за заспала, ще ме остави на спокойствие. Днес внимавах да не направя нещо, с което да предизвикам гнева му. Но още когато чух да се качва по стълбите, разбрах, че е пиян. Щом се приближи до леглото, долових миризмата на алкохол.

Страхувам се повече, когато е пиян, когато е мъртво пиян.

Стисках клепачи, дори престанах да дишам. Молех се да е пил повече и да не ме докосне. Но никой не чува молитвите на беззащитните.“

„Правиш се на заспало, а, момиченце?“ — Думите, гласът, споменът сякаш се забиха в сърцето на Ив като остри кинжали. Долови миризмата на алкохол, примесена с аромата на бонбони, усети пръстите, които безцеремонно опипваха.

„Умолявах го да престане, но беше твърде късно. Той ме стисна за гърлото, за да не изкрещя, после проникна в мен. Изпитвах нетърпима болка, усещах парещия му, вонящ дъх.“

„Недей! Моля те, недей!“ Ив също беше молила, но напразно. Изнасилвачът я беше стискал за гърлото, докато пред очите й затанцуваха червени точки. А после я беше обладал, обливайки лицето й с противния си дъх.

— Лейтенант! — Пийбоди я разтърси за рамото. — Какво ви е? Пребледняхте като платно.

— Нищо… ми няма. — Ив се задъхваше. — Това е фалшификат. Знаела е, че ще го намерим по време на обиска. Прочети го до края.

Приближи се до прозореца, отвори го и се наведе навън. Студеният въздух сякаш обсипа лицето й с хиляди ледени иглички и раздра гърлото й.

Тя си повтаряше, че за нищо на света не бива да позволи на ужасяващите спомени да й повлияят и да я накарат да изгуби контрол.

— Говори за Зийк — извика Пийбоди. — Надълго и нашироко обяснява как са се запознали, какво е почувствала, като е осъзнала, че е влюбена в него. — Тя вдигна поглед и с облекчение забеляза, че Ив вече не е толкова бледа, макар руменината й навярно да се дължеше на ледения вятър. — Разказва как е отишла в работилницата… Съвпада с версията, която вече сме чували. После твърди, че е добила смелост благодарение на Зийк и че най-сетне се е решила да напусне съпруга си. Дневникът завършва с изречението, че вече е събрала багажа си и се готви да се обади на брат ми, за да започне нов живот заедно с него.

— Прекрасно алиби. Ако случайно не е успеела да избяга, „дневникът“ е щял да потвърди версията й. После е решила, че не бива да рискува и да се подлага на психологически тест.

— Но на нас изобщо не помага, напротив, подкрепя историята й.

— Много добре знаем, че тази жена лъже. — Ив затвори прозореца, обърна се и закрачи из стаята. — Това е заблуда… Маска, под която се крие коравосърдечна, амбициозна и кръвожадна жена. Иска й се хората да се отнасят с нея като с богиня, да изпитват страхопочитание и боязън. Не й подхожда розовият цвят, а яркочервеният. — Ив гневно запрати копринената възглавничка към стената. — Клариса не е деликатно цвете. Тя е екзотична и чувствена, но изключително опасна. Навярно изобщо не е стъпвала тук, след като е декорирала стаята в розово.

Ив млъкна и се опита да подреди мислите си, които препускаха във възбуденото й съзнание. „Проклети хапчета!“ — помисли си и нарочно затвори очи.

— Всъщност може би е влизала, за да се надсмее на фалшивия уют. Ненавиждала е розовия цвят, изящните миниатюри, вазичките, но всичко това е било като декор на сцената, където е играела години наред. Кабинетът подхожда на нежна и женствена особа, поради което Клариса изобщо не го е използвала.

— Огледах къщата — обади се Пийбоди. — Видях стаи за гости, баня, всекидневна и кухня. — Тя внимателно наблюдаваше работата на началничката си, сякаш искаш да прочете мислите й. — Ако не е работила тук, тогава къде?

— Наблизо. — Ив отвори очи и огледа малкия гардероб. — Спалнята на Брансънови се намира до кабинета, нали?

— Да. Обзаведена е с вграден гардероб, заемащ цяла стена.

— Всички гардероби са големи, освен този. Питам се защо. — Ив се пъхна в тясното пространство и нареди на помощничката й: — Отиди в съседната стая, влез в гардероба, почукай три пъти на стената и се върни. — Докато чакаше, приклекна и извади от чантичката приспособленията с предпазни очила.

Помощничката й се върна и попита:

— Защо ме накарахте да го направя?

— Силно ли почука?

— Да, лейтенант. Дори си разраних кокалчетата на пръстите.

— Не чух нищо. Сигурно има някакъв механизъм за отваряне.

— Мислите за скривалище, нали? Страхотно ще бъде, ако го открием!

— Дръпни се, пречиш ми да виждам. Сигурна съм, че има тайна стая… Почакай… Дай ми нещо остро.

— Веднага, лейтенант. — Пийбоди извади от чантата си многофункционален сгъваем нож, отвори го и го подаде на началничката си.

Ив пъхна тънкото острие в едва забележимата пукнатина на блестящата стена с цвят на слонова кост. След два неуспешни опита успя да го закрепи, тихичко изруга и натисна с всичка сила. Отвори се вратичка, под която имаше контролно табло.

— Дотук добре, сега трябва да открия начин да отворя ключалката. — Тя работи в продължение на пет минути, отпусна се на колене, избърса потта от челото си и отново започна.

— Разрешете да опитам, лейтенант.

— Защо? И двете не разбираме нищо от електроника. Майната му. Отстъпи назад. — Изправи се, при което удари с рамо носа на помощничката си. Пийбоди извика, опипа лицето си да провери дали не й тече кръв, после очите й се разшириха, като видя, че Ив е извадила оръжието си.

— Лейтенант, не трябва да…

Ив стреля в ключалката. Разхвърчаха се чипове, разнесе се жужене на прекъснати вериги, вратата в стената плавно се плъзна встрани.

— Какви бяха вълшебните думи от онази приказка? „Сезам, отвори се.“ — Тя влезе в малкото, конусовидно помещение и разгледа свръхмодерната апаратура, която й напомни на компютрите, които Рурк държеше под ключ. — Ето къде е работила Касандра.

Натисна няколко клавиша, опита и с устна команда, но апаратурата отказваше да се включи.

— Вероятно има парола — промърмори. — Със сигурност компютрите не са регистрирани и в тях са заложени няколко капана.

— Да повикам ли капитан Фийни?

— Не. — Ив потърка страната си. — Познавам специалист, който живее съвсем наблизо. — Извади комуникатора си и се обади на Рурк.

 

 

Той погледна простреляното контролно табло и поклати глава.

— Трябвало е само да ме повикаш.

— Отворих вратата, нали?

— Така е, но ти липсва финес, лейтенант.

— Липсва ми време. Не искам да те притеснявам, но…

— Тогава недей. — Той влезе в стаичката и изчака, докато очите му свикнат с полумрака. — Използвай фенерчето си, докато включа осветлението.

Рурк извади собственото си джобно фенерче и го стисна със зъби, както правеха закоравелите касоразбивачи, докато оглеждаше таблото.

Ив забеляза любопитния и същевременно възхитен поглед на помощничката си. Побърза да застане така, че да прикрива Рурк, и нареди на Пийбоди:

— Вземи колата и отиди у нас. Приготви се да приемеш информацията, която ще прехвърлим на домашния ми компютър. Обади се на другите от екипа и им съобщи, че всеки момент може да ги повикаме.

— Слушам, лейтенант. — Младата жена за последен път надникна към Рурк, който беше свалил сакото си и бе навил ръкавите на копринената си риза. Помисли си, че никога не е виждала толкова красив мъж. — Сигурна ли сте, че не съм ви необходима тук?

— Изчезвай! — Ив се наведе, за да извади фенерчето си от чантичката с инструментите. — Защо не изпълняваш нарежданията ми?

Пийбоди се обърна кръгом и излезе.

— Как е възможно при всякакви обстоятелства да изглеждаш толкова сексапилен? Отвличаш вниманието на помощничката ми.

— Понякога животът е несправедлив, скъпа. Оказа се, че няма нужда от фенерчето ти. — Той нареди на осветлението да се включи.

— Браво. А сега се постарай да откриеш бутона за отваряне на тази картотека. Мога да стрелям в ключалката, но се страхувам да не повредя документите, които са вътре.

— Бъди малко по-търпелива. Ще стигнем и до това. Клариса е разбирала от компютри — всичко, което виждаш тук, е произведено в моите заводи. Отключване… чакай да видя… ето! — Той натисна бутона, при което се дочу изщракване.

— Фасулска работа, а?

— Останалото няма да бъде толкова лесно. Остави ме да поработя на спокойствие.

Ив извади едно чекмедже от картотеката и го занесе във всекидневната. Чуваше жуженето и бръмченето на компютрите, от време на време Рурк изричаше кратка команда. Незнайно защо Ив изпитваше странно задоволство, задето съпругът й работеше близо до нея.

Ала когато започна да преглежда съдържанието на папките, забрави за Рурк и дори за целия свят.

Откри написани с едър почерк писма от Джеймс Роуън до дъщеря му, която той не наричаше Шарлот, а Касандра.

Това не беше сантиментална кореспонденция между родител и детето му, а безпрекословни нареждания, каквито командирът дава на войника.

„Налага се да водим безмилостна война до сваляне на сегашното правителство. Битка в името на свободата и за добруването на народа ни, който сега е потискан от онези, наричащи себе си наши лидери. Сигурен съм, че ще победим. А когато настъпи краят ми, ти ще заемеш мястото ми. Ти, Касандра, моя млада богиньо, си надеждата ми за бъдещето. Ти ще бъдеш моята пророчица. Брат ти е прекалено безхарактерен и не е способен да действа решително. Прекалено много прилича на майка си. Но ти си достойна моя дъщеря.

Запомни, че винаги победата изисква жертви. Не се колебай да платиш необходимата цена. Бъди смела като богиня. Заеми своето място в историята.“

Останалите писма бяха в същия дух. Тя била неговият воин, неговата достойна заместничка. Бил я оформил по свой образ и подобие, както подобава на един бог.

В друга папка Ив намери свидетелствата за раждане и смъртните актове на Клариса и на брат й. Тук бяха съхранени и изрязани от вестници и списания статии, в които се описваше дейността на групата „Аполон“, както и на Джеймс Роуън.

Имаше и негови снимки. На официалните той беше с елегантен костюм, косата му беше грижливо сресана, а усмивката му — топла и дружелюбна. На други снимки Роуън беше в пълно бойно снаряжение, лицето му беше намазано с черна боя, студените му очи се взираха във фотообектива. „Това са очи на убиец“ — помисли си Ив.

Откакто беше ченге, стотици пъти беше виждала хора с подобни змийски очи.

Прегледа снимките и намери някои, на които Джеймс Роуън беше фотографиран с дъщеря си. Косата на приказно красивото момиченце беше завързана с панделка, то държеше бойно оръжие. Устните на малката бяха разтегнати в жестока усмивка, очите й бяха студени като очите на баща й.

Папката съдържаше сведения за някоя си Клариса Стенли: номер на личната й карта, датите на раждането и на смъртта й.

На друга снимка се виждаше Клариса като млада жена. Носеше маскировъчно облекло и беше застанала до намръщен човек, чиято шапка с козирка засенчваше очите му. Зад тях се виждаха заснежени планински върхове.

Ив си каза, че е виждала някъде този мъж. Сложи си увеличаващите очила и отново разгледа снимката.

— Та това е Хенсън — прошепна, извади портативния си компютър и поиска повече информация, за да опресни паметта си.

" Уилям Дженкинс Хенсън, роден на 12 август 1998 в Билингс, Монтана. Женен за Джесика Дийлс. Единственото им дете — дъщеря на име Мадия, е родена на 9 август 2018. Хенсън е бил дясната ръка на Джеймс Роуън…"

— Стоп! — Ив се изправи и заобикаля из тясното помещение. И преди беше проучвала сведенията за този човек. Спомни си, че дъщеря му беше изчезнала след взривяването на къщата в Бостън. Едва сега й стана ясно кое е било мъртвото момиченце, открито сред развалините. След смъртта на Роуън Хенсън беше отгледал дъщеря му като свое дете и беше довърши „обучението“ й!

Отново седна и зарови из документите, търсейки писмо или снимка, които да й помогнат да се добере до истината. Намери други писма от Роуън до дъщеря му и се залови да ги чете.

— Ив, успях. Ела да видиш нещо, което ще те заинтересува.

Тя взе писмата и отиде при Рурк.

— Баща й я обучавал от ранно детство. Преминала е всички нива. А когато загинал, Хенсън продължил да се занимава с девойката. На една снимка двамата са снимани най-малко десет години след експлозията в Бостън. Трябва да им се признае, че са я обучили отлично. — Рурк неволно се беше възхитил от познанията й по електроника, от умението й да борави с кодове и от хитроумните капани, които беше заложила в компютъра си. — Открих записи на разговори, които е водила с някакъв човек в Монтана, навярно с Хенсън. Тя не споменава името му, но подробно го осведомява за осъществяването на плана си.

Ив се обърна към монитора и видя първия ред, който гласеше: „Скъпи другарю…“. Прочете докрай първото съобщение и заяви:

— Не разбирам от политика. Какво се опитват да докажат тези хора? На кого се опитват да подражават?

— Комунизъм, марксизъм, социализъм, фашизъм… — Рурк сви рамене. — Демокрация, република, монархия. Тези хора не вярват в нито една политическа доктрина, интересуват ги само славата и властта. Правят революция заради самата революция, подчинявайки се на изключително ограничения си мироглед.

— Следват старата максима „Покорявай и владей“, така ли?

— Абсолютно. Погледни към онзи монитор. — Той включи екрана на стената. — Схеми, чертежи, секретни кодове и данни. Това са сградите, взривени от групата „Аполон“.

— Водели са статистика — изумено прошепна Ив. — Стойност на нанесените щети, брой на жертвите… Божичко, има дори поименен списък на загиналите!

— Като по време на война — добави Рурк. — Толкова жертви, дадени от едната страна, толкова — от другата, накрая — равносметка. Ако няма кръв, войната губи своята… привлекателност. А това са данни и снимки на Рокфелер Сентър. С червените точки са обозначени местата, където са били поставени експлозивите.

— Малкото момиче се е превърнало в достойна наследница на баща си.

— Открих имената и местоживеенето на членовете на групата.

— Въведи ги в домашния ми компютър, пред който дежури Пийбоди. Ще започнем арестите. Изброени ли са всички евентуални обекти на бомбени атентати?

— Не съм прегледал списъка. Помислих, че другата информация повече те интересува.

— Имаш право. Изпрати данните на Пийбоди, после ще продължим. — Тя хвърли поглед към писмото, което още държеше, и кръвта й се смрази.

— Господи, след взривяването на стадиона не е бил предвиден атентат срещу Пентагона, а срещу друг обект. Не споменават защо са се отказали, говорят за „проблеми с устройствата“ и за „финансови затруднения“. Не пропускат да споменат, че „парите са необходимо зло“. Какво ли ще хвърлят във въздуха след Медисън Скуеър Гардън? Незабавно намери списъка с „мишените“ на „Аполон“. Какво е набелязано след стадиона?

Двамата безмълвно се взираха в каменната колона, която се извисяваше към небето.

— Паметникът на Вашингтон! Трябвало е да бъде унищожен два дни след комплекса.

Ив се вкопчи в рамото на съпруга си и възкликна:

— Следващият атентат ще бъде довечера, най-късно утре. Няма да чакат, нито да ни предупредят. Вече не могат да рискуват. Кой е следващият обект?

Рурк натисна един клавиш и на екрана се появиха три снимки.

— Избери си един.

Тя светкавично извади комуникатора си.

— Пийбоди, изпрати екипи сапьори в Емпайър Стейт Билдинг, в Близнаците и на Статуята на свободата. Двамата с Макнаб отивате на първия обект, Фийни да придружи екипа, който ще работи в Близнаците. Подготви един от скенерите с широк обхват. Ще го взема със себе си. Искам всички да действате светкавично. Използвайте пълно бойно снаряжение. Незабавно евакуирайте гражданското население, заградете застрашените райони и не пропускайте никого.

Пъхна комуникатора в джоба си и се обърна към Рурк:

— За колко време ще стигнем с реактивния ти хеликоптер до Либърти Айлънд?

— За много по-кратко, отколкото с таратайките, които използва полицията.

— Тогава побързай с изпращането на данните. Не бива да губим нито секунда.

Двамата тичешком излязоха на улицата. Преди Ив да затвори вратата на колата, Рурк вече беше седнал зад волана и бе включил двигателя.

— Сигурна съм, че искат да взривят Статуята на свободата.

— Имаш право. Това е най-прочутият символ на Ню Йорк. Освен това изобразява жена и в нея има политически елемент. — Той така бясно караше колата, че поради високата скорост Ив сякаш беше прилепнала към седалката. — Не бива да допуснем да го унищожат.