Нора Робъртс
Вярност в смъртта (13)

Дванайсета глава

— Използваме твоята техника не защото искаме да избегнем службата по компютърна охрана — заяви Ив, когато Рурк седна пред контролния пулт на нелегалния си компютър.

— О, да — промърмори той.

Младата жена гневно присви очи, при което Рурк побърза да добави:

— Ще се придържам към твоята версия, скъпа.

Ив ядно се усмихна.

— Задръж си хитрите коментари, приятелче. Принудена съм да го направя, защото съм убедена, че мръсниците от „Касандра“ са не по-малко безскрупулни от теб и навярно също притежават свръхмодерна техника. Възможно е вече да са проникнали в служебния и в домашния ми компютър. Опасявам се да не проследят всеки етап от разследването.

Рурк се облегна назад и кимна.

— Тази версия също изглежда напълно правдоподобна. Ако вече си успокоила съвестта си, донеси по чаша кафе.

— Мразя да ми се подиграваш!

— Дори когато имам основание, така ли?

— Най-вече тогава. — Тя се приближи до автоготвача. — Имаме работа с безскрупулни убийци, които очевидно разполагат с неограничени финансови ресурси, притежават технически умения и способността да преодоляват всякакви охранителни системи. — Ив взе двете чаши, приближи се до съпруга си и се усмихна. — Все едно, че описвам наш общ познат.

— Нима? — Невинно попита Рурк и взе чашата с кафе.

— Точно поради тази причина — продължи тя, сякаш не го беше чула — искам да те използвам. Да използвам неограничените ти финансови възможности, техническите ти умения и това, че разсъждаваш като нарушител на закона.

— Скъпа, разчитай на безрезервната ми подкрепа. В тази връзка искам да те уведомя, че научих нещо интересно за „Маунт олимпъс“ и нейните подразделения.

— Така ли? — Тя наостри уши. — Защо не ми го каза веднага?

— Имаше по-важни… въпроси. Трябваше да отдъхнеш поне час, освен това се нуждаех от теб.

— Но това е много по-важно… — започна Ив, сетне млъкна и поклати глава. Знаеше, че ако започне да го убеждава, само ще си загуби времето. — Хайде, сподели какво си научил.

— Почти нищо.

— Но нали току-що спомена, че си ги открил?

— Казах, че съм научил нещо интересно, а именно, че тези компании не съществуват.

— Не може да бъде! — гневно възкликна тя. — Нали ги открих в компютъра — компании за производство на електроника, складове, служебни сгради, производители…

— Съществуват само в компютъра. Може да се каже, че „Маунт олимпъс“ е виртуална компания, но в действителност не съществува. Няма сгради, служители, клиенти, само служи за прикритие.

— Виртуално прикритие ли? Ама че глупост! Какъв е смисълът… — Внезапно млъкна и се замисли, сетне възкликна: — Как не се досетих по-рано! Компанията е измислена, за да отвлече вниманието ми, да ме накара да загубя ценно време. Знаели са, че ще се заема с проучването на „Касандра“, което ще ме насочи към „Маунт олимпъс“ и другите несъществуващи компании…

— Почакай, не всичко е загубено — прекъсна я Рурк. — Едва ли са предполагали, че толкова бързо ще разкрием измамата. А онзи, който е заложил капана — признавам, че всичко е гениално замислено — не знае, че не си попаднала в него.

Ив замислено кимна.

— Ще решат, че все още вървя по фалшивата следа. Ето защо ще продължим издирването чрез полицейския отдел по електроника, като инструктираме Фийни да действа по-мудно и да заблуди престъпниците, че още сме в безизходица.

— По този начин бдителността им ще бъде притъпена, което ще ти позволи да насочиш вниманието си към други проблеми.

Ив само кимна и започна да се разхожда из кабинета, като машинално опитваше от кафето си.

— Добре, ще се обадя на Фийни. А сега ми трябва възможно най-подробна информация за групата „Аполон“. Натоварих Пийбоди с проучването, но тя ще действа по каналния ред и няма да открие сведенията, които са ми необходими, или пък ще й бъде нужно много време. Не ме интересуват политическите им лозунги и пропагандни брътвежи — добави и се обърна към Рурк. — Искам да знам истинската им същност, което ще ми помогне да се добера до хората от „Касандра“.

— Тогава ще започнем с „Аполон“.

— Трябват ми имената на членовете на групата, независимо дали са живи или починали. Интересува ме къде живеят, какво се е случило с тях. Освен това искам имената на техните брачни партньори или любовници, на братята или сестрите им, на децата и на внуците им. — Замълча, а Рурк забеляза, че очите й се бяха променили — сега бяха безжалостните очи на ченге. — В дневника си Майстора споменава за отмъщение. Искам да разбера кои от най-близките на избитите терористи са живи. Интересуват ме и онези, които са били приближени на Джеймс Роуън.

— Сигурен съм, че тези хора имат досиета във ФБР, но документите са засекретени. — Рурк иронично вдигна вежди, като забеляза, че в душата й се борят противоречиви чувства. — Ако спазваш буквата на закона, проучването ще ти отнеме доста време.

— С каквото не разполагам. Възможно ли е да използвам някой от допълнителните компютри? Ще проверя дали някой свързан с „Аполон“ е работел или работи в трите сгради, набелязани от „Касандра“.

Рурк й посочи съседния компютър.

— Използвай този. Ще се заема с хората от помощния персонал. По принцип там мерките за сигурност не са толкова строги и е възможно да се промъкне предател.

В продължение на двайсет минути Ив се постара да събере всички налични сведения за взривяването на Пентагона. Рурк пък невъзмутимо проникна в главния компютър на ФБР и се зае да търси засекретените файлове.

Знаеше как да го стори, тъй като го беше правил и преди — промъкна се през закодираните нива както сянката незабележимо се плъзга през мрака. От време на време си доставяше удоволствието да надникне във файла, обозначен „Рурк“.

Сведенията бяха учудващо малко за човек с неговото бурно минало, но още като юноша той беше изтрил и унищожил, или поне бе променил голяма част от информацията. В компютрите на ФБР, Интерпол, Ирландската секретна служба и Скотланд Ярд се съдържаха само онези подробности от биографията му, които бе пожелал самият той.

Твърдо беше убеден, че човек има право на личен живот, в който тайните служби не бива да си пъхат носа.

Съжаляваше, че откакто се беше запознал с Ив, нито една от въпросните агенции нямаше причина да се заинтересува от „дейностите“ му.

Любовта го беше преобразила — беше се превърнал в почтен гражданин, който много рядко се отклоняваше от закона.

— Информацията вече постъпва — промълви той, а Ив рязко вдигна глава.

— Как успя толкова бързо?

— Момчетата от ФБР не са толкова големи специалисти. — Рурк се облегна назад и нареди на компютъра да изнесе данните на огромния стенен монитор. — Ето главатарят на „Аполон“ — Джеймс Томас Роуън, роден в Бостън на 10 юни 1988 година.

— Обикновено тези типове приличат на безумци, но господинът е приятно изключение — отбеляза Ив, докато разглеждаше снимката.

Роуън беше испански красавец — имаше изпъкнали скули, устни, по които играеше лека усмивка, и прекрасни светлосини очи. Тъмната му коса беше прошарена, което му придаваше вид на висш служител в компания или на политик.

— Джейми, както са го наричали приятелите му, произхожда от солидно семейство. — Рурк наклони глава, докато четеше сведенията. — Предците му са били богати янки в Нова Англия. Посещавал е най-добрите частни училища, след което е завършил политология в Харвард. Навярно се е подготвял да влезе в политиката. Отбил е военната си повинност, като е служил в специалните части. За кратко е работил в ЦРУ. Родителите му са мъртви. Има една сестра на име Джулия Роуън Питърман.

— Професионална детегледачка, вече пенсионерка — продължи да чете Ив. — Живее в Тамна. Ще я проверим. — Тя се изправи. Искаше й се да се поразтъпче и да погледне по-отблизо монитора. — През 2015 Роуън се е оженил за Моника Стоун, от брака си има две деца: Шарлот, родена на 14 септември 2016, и Джеймс младши, роден на 8 февруари 2019. Къде е сега Моника?

— Искам последната информация за Моника Роуън — нареди Рурк на компютъра. — Раздели екрана на две.

Ив разгледа снимката и си каза, че съдейки по възрастта на жената снимката беше направена наскоро. Което означаваше, че ФБР не я изпуска от погледа си. Навярно някога Моника е била красавица. Лицето й още носеше следите от миналата хубост, но от двете страни на устата й се бяха врязали дълбоки бръчки, а погледът й издаваше нескрита горчивина. Прошарената й коса беше небрежно подстригана.

— Живее в Мейн — замислено каза Ив. — Не е омъжена и не работи. Живее от пенсията си. Обзалагам се, че по това време на годината в Мейн е кучешки студ.

— Ще се наложи да си обуеш дълги гащи, лейтенант.

— Няма значение. Какво е малко студ пред възможността да се запозная с Моника. Къде са децата?

Рурк поиска данните, но когато ги прочете, Ив озадачено смръщи чело.

— Предполага се, че са мъртви. И двете ли са починали в един и същи ден? Трябва ми по-подробна информация, Рурк.

— Един момент. — Той се приведе над клавиатурата и добави: — Забележи, че датата съвпада с деня, когато е бил убит Джеймс Роуън.

— 8 февруари 2024. Да, направи ми впечатление.

— Загинали са при експлозия. Хората от ФБР са взривили къщата му… Макар всички да подозираха, че той го е сторил. — Рурк отново вдигна глава, лицето му беше изопнато и пребледняло. — Ако този файл потвърждава, че експлозията е извършена от федералните агенти. Изглежда, че децата са били заедно с Роуън.

— Нима искаш да кажеш, че от ФБР са взривили къщата му, за да го премахнат, при което са загинали две невинни деца?

— Не само те, но и любовницата на Роуън, един от най-доверените му хора и трима членове на „Аполон“. — Рурк стана и отиде да си налее още кафе. — Прочети информацията, Ив. Агентите са го проследили до дома му. Издирвали са го от деня, в който неговата група е поела отговорността за взривяването на Пентагона. Не се учудвам от постъпката им — правителството е жадувало за отмъщение, а те са били разярени от случилото се с хилядите невинни жертви. — Донесе чаша кафе и на Ив, после продължи: — След унищожаването на Пентагона Роуън преминал в нелегалност и никога не оставал дълго на едно място. Подвизавал се под различни имена, понякога дори променял външността си. — Рурк застана зад съпругата си, докато четяха сведенията. — Все още успявал да прави своите видеоклипове и да ги излъчва в ефир. В продължение на няколко месеца успешно успявал да се измъкне от преследвачите си.

— Заедно с децата си — добави тя.

— Според засекретената информация почти никога не се разделял с тях. После агентите на ФБР го проследили, заобиколили къщата му и я вдигнали във въздуха. Искали са да го отстранят завинаги, за да пречупят гръбнака на „Аполон“, и са постигнали целта си.

— Не е трябвало да постъпват по този начин.

— Имаш право. — Той я погледна в очите. — Но по време на война нито една от враждуващите страни не мисли за невинните жертви.

Първото, което Ив си помисли, беше защо децата не са били при майка си. После горчиво се усмихна — откога беше станала такъв капацитет? Собствената й майка я беше оставила в ръцете на човек, който години наред я беше пребивал и изнасилвал.

Дали жената, която й беше дала живот, имаше тъжни очи като на непознатата на снимката? Дали изглеждаше също така сурова и неприветлива?

Всъщност това нямаше значение.

Ив прогони предателските мисли и отново отпи от кафето си. За пръв път й се стори горчиво, въпреки че беше от най-скъпото, което се намираше на планетата.

— Отмъщение — промълви тя. — Ако Майстора е разгадал правилно мотивите им, именно това е в основата на нещата. Ние сме верни… Всяко послание съдържа тази фраза. На кого са верни? На Роуън ли? Или на паметта му?

— Предположението ти е логично.

— Фийни спомена, че някой си Фредерик Хенсън е бил дясната ръка на Роуън. Разполагаме ли със списък на мъртвите членове на „Аполон“?

Данните се появиха на монитора и Рурк ужасено промълви:

— Боже мой, избити са били стотици.

— Доколкото ми е известно, агентите са ги издирвали и преследвали години наред. — Ив набързо прочете имената. — И изобщо не са подбирали жертвите си. Името на Хенсън не фигурира в този списък.

— Ще го издиря.

— Благодаря. Прехвърли информацията на моя компютър и продължавай да търсиш.

Рурк нежно я помилва и промълви:

— Развълнувана си от новината за гибелта на децата, нали?

— Не. По-скоро ми напомни какво е да нямаш избор и да си в ръцете на човек, който гледа на теб като на вещ, която може да използва и да изхвърли, когато му омръзне.

— Някои хора обичат лудо. — Рурк я целуна по челото. — За други това чувство е непознато.

— Да видим какво са обичали Роуън и неговите терористи. — Тя отново се обърна към компютъра си. Струваше й се, че отговорът на загадката се крие в серията от изявления, които членовете на „Аполон“ бяха направили през трите години, докато групата бе съществувала.

„Ние сме боговете на войната.“

Всяко изявление, започващо по този начин, което издаваше самоувереност, склонност към насилие и мания за величие.

„Установихме, че правителството е корумпирано и е използвано за експлоатация на трудещите се, потискане на прогреса и за продължаване на безсмисленото съществуване. Политическата система е порочна и трябва да бъде заличена. Върху димящите й развалини ще бъде изграден нов режим. Подкрепете ни всички, които вярвате в справедливостта, в почтеността, в бъдещето на нашите деца, плачещи за храна и утеха, докато воините на обреченото правителство разрушават градовете ни.

Ние от «Аполон» ще се опълчим с оръжие срещу тях. И ще победим. Граждани на света, разкъсайте веригите, с които сте привързани към затлъстелите и безмозъчни правителствени служители. Обещаваме ви свобода.“

Ив си помисли, че тактиката им е била да нападат правителството и да търсят подкрепата на милионите обикновени хора. Да оправдават масовото убийство на хиляди невинни и да обещават светло бъдеще.

Ние сме боговете на войната.

Днес, точно в дванайсет на обяд, гневът ни се изля върху сградата, наричана Пентагона. Символът на военната мощ на тази загниваща държава беше унищожен. Всички, които се намираха в зданието, бяха виновни. Всички те са мъртви.

Отново призоваваме за безусловна оставка на правителството. Така нареченият главнокомандващ трябва да обяви, че се отказва от властта. Настояваме всички военни лица и полицаи да сложат оръжие.

Ние от „Аполон“ обещаваме да пощадим всички, които се подчинят в разстояние на седемдесет и два часа. Ще бъдем безмилостни към всеки, който дръзне да ни се противопостави.

Ив забеляза, че това беше най-дългото изявление на групата. Беше излъчено около шест месеца преди къщата на Роуън да бъде взривена заедно с обитателите си. Тя се запита какво ли е искал този самопровъзгласил се Бог. Навярно онова, което са желали всички богове: слава и власт, както и да предизвикват страх и обожание в простосмъртните.

— Мечтал ли си да бъдеш владетел на света? — обърна се тя към Рурк. — Или поне на нашата страна?

— Никога! Подобно занимание изисква прекалено много работа и е зле платено. На владетелите почти не остава време да се наслаждават на властта си. Предпочитам да притежавам колкото е възможно по-голяма част от света, но не желая да го управлявам.

Тя неволно се засмя, сетне подпря лакти на бюрото и продължи да разсъждава на глас:

— А Роуън е искал. Ако се абстрахираме от политическите лозунги, ще открием, че той е мечтал да бъде президент, крал или деспотичен владетел… независимо от определението. Не е ламтял за пари, никога не е искал откуп, не е поставял условия. Повтарял е едно и също: „Предайте се, фашистки ченгета!“ или „Подайте оставка и треперете, затлъстели политици!“.

— Произхождал е от богата фамилия — отбеляза Рурк. — Често децата на богаташите не осъзнават колко привлекателни са парите.

— Може би имаш право. — Тя набързо прегледа личното досие на Роуън. — На два пъти е кандидатствал за кмет на Бостън, но винаги се е провалял на изборите. После са издигнали кандидатурата му за губернатор, но не е бил избран. Мисля, че е бил разгневен. Разгневен и луд. Подобна комбинация много често е смъртоносна.

— Налага ли се да търсиш мотивите му за извършеното престъпление?

— Ако не ги знам, не мога да направя пълна преценка на характера му. Шефът на „Касандра“ по някакъв начин е свързан с Роуън. Ала не мисля, че членовете на тази група са подтиквани от гнева си.

— Може би са само луди, а?

— Не, има нещо друго, но засега ми се изплъзва.

Тя се отмести, разходи се из кабинета, после отново седна пред компютъра. Трябваше да сравни имената на хората, които Рурк беше въвел.

Операцията беше бавна и се извършваше предимно от компютъра. Докато се взираше в монитора, Ив неусетно задряма.

Не знаеше, че е заспала и че сънува, докато внезапно се видя да гази в река от кръв.

Плачеха деца. По земята лежаха ранени и онези, които още имаха лица, викаха за помощ. Парливият дим проникна в белите й дробове и я задуши, докато прескачаше жертвите. В главата й се въртеше само една мисъл: „Прекалено много са. Не ще успея да спася всички“.

Безброй ръце, по някои от които плътта липсваше, се вкопчваха в глезените й. Ив се спъна и почувства, че пада в дълбок кратер, пълен с още трупове, които бяха захвърлени като счупени кукли. Нещо я дърпаше надолу, докато тя усети, че ще се удави в морето от мъртъвци.

Задъхвайки се, вкопчвайки се в стените на кратера, Ив запълзя нагоре и не се отказа дори когато разрани до кръв пръстите си.

Отново се озова сред дима; продължаваше да пълзи, като се опитваше да си поеме дъх и да прогони паниката, за да направи необходимото.

Дочу тих, сподавен плач и се запрепъва напред през вонящата мъгла, която я заслепяваше. Внезапно видя момиченцето, което седеше на земята, обгърнало с ръце коленете си, и се полюшваше напред-назад, сякаш за да се успокои.

— Не плачи, миличко. — Ив се изкашля, клекна и взе детето в прегръдките си. — Ще се измъкнем от тук.

— Няма къде да отидем — прошепна й то. — Свършено е с нас.

— Ще се измъкнем, ще видиш — повтори Ив. Знаеше, че трябва да го направи. Тръпки я побиваха от ужас, в корема й сякаш се беше скрил рак с ледени щипци. Взе момиченцето на ръце и го понесе.

Чувстваше как сърцето му бие в такт с нейното. Ненадейно отнякъде се дочуха гласове и малката ужасена се вкопчи в спасителката си.

— Искам да се надрусам! Защо нямаме мангизи, че да си купя една доза?

— Затваряй си шибания плювалник!

Ив замръзна на мястото си. Не беше познала гласа на жената, но дрезгавият, подигравателен глас на мъжа я преследваше в най-ужасяващите й кошмари.

Беше гласът на баща й!

— Ти си затваряй устата, мръснико! Ако не бях забременяла, нямаше да се завра в тази дупка с теб и с малката сополанка.

Ив пропълзя още няколко метра. Задъхваше се, детето в прегръдките й тежеше като камък. През гъстия дим смътно различи силуетите на мъж и жена. Моментално позна мъжа — не можеше да не разпознае набитото му тяло, приведените му рамене, начина, по който накланяше глава.

Помисли си: „Нали те убих? Убих те, мръснико! Защо си възкръснал?“.

— Те са чудовища — прошепна й момиченцето. — Чудовищата са безсмъртни.

„Греши — каза си Ив. — Умират, ако човек е по-настоятелен и издържи.“

— Трябваше навреме да се отървеш от копелето. — Човекът, който беше бащата на Ив, нехайно сви рамене. — Ама сега е прекалено късно, сладурче.

— Съжалявам, задето не го направих. Въобще не съм го искала туй дете. Длъжник си ми, Рик. Дай ми мангизи за една доза, иначе…

— Да не си посмяла да ме заплашваш!

— Да пукнеш дано! Цял ден се мъча тук с това сополиво хлапе. Длъжник си ми и още как.

— Ето ти наградата! — Ив отскочи назад, когато чу хрущенето на счупени кости и пронизителния вик на жената. — Ето какво дължа на теб и на копелето!

Остана като парализирана, докато той преби жената и я изнасили. Внезапно осъзна, че момиченцето още е в прегръдките й, и нададе писък.

— Ив, престани! Хайде, събуди се. — Щом чу писъка й, Рурк скочи от стола и я притисна до гърдите си, ала тя продължаваше да се съпротивлява.

— Това съм аз! — Блъсна го, изрита го и отново извика: — Аз съм и не мога да се спася.

— Можеш. Вече си будна, до теб съм, погледни ме. — Той натисна копчето на стената и след миг леглото се появи. — Върни се в настоящето, Ив! С мен си, разбираш ли?

— Добре съм… Пусни ме.

— Не си познала. — Рурк седна на ръба на леглото и още по-силно я притисна към себе си, надявайки се тя да престане да трепери. — Успокой се. Успокой се и се отпусни.

— Заспала съм, това е всичко. Или по-скоро съм задрямала само за миг. — Рурк леко се отдръпна и се втренчи в лицето й. Ив не издържа на погледа му, който излъчваше нежност и безпределна любов. Отпусна глава на рамото му и изстена.

— Божичко, какъв кошмар. Почакай само минута, докато се успокоя.

— Не бързам за никъде.

— Навярно още съм под впечатлението на онова, което се случи днес. Не мога да забравя разкъсаните и обезобразени трупове. Ала това е проява на слабост, която може да ми попречи да изпълнявам задълженията си.

— Но когато се мъчиш да я потиснеш, си раздирана от вътрешни противоречия.

— Може би. Да… понякога.

— Скъпа моя. — Той нежно я целуна. — Винаги си страдала заради жертвите на насилие.

— Имаш право. За мен те не са безжизнени трупове, а хора, които са имали мечти и копнежи. Иначе работата ми се обезсмисля.

— Именно заради това те обичам. — Рурк леко се отдръпна и я помилва по страната. — И все пак се тревожа. Питам се възможно ли е да се раздаваш и да устоиш на невероятното напрежение. Докога ли ще издържиш?

— Докато е необходимо. Има и още нещо… — Тя дълбоко си пое дъх, опитвайки да се поуспокои. — Не зная дали беше сън, или в съзнанието ми е изплувал отдавна забравен спомен.

— Разкажи ми всичко.

Ив знаеше, че той е единственият, с когото можеше да сподели най-съкровените си тайни. Разказа му как беше намерила момиченцето, как бе видяла неясни силуети сред гъстия дим. Разказа какво беше чула и видяла.

— Мислиш, че жената е била твоята майка, така ли?

— Не знам. А сега трябва да се залавям за работа. — Когато Рурк я пусна, тя машинално потърка раменете си. — Може би съм се пренесла в миналото… Всъщност няма значение. Непрекъснато мисля за Моника. Питам се каква ли майка е била, та да повери децата си на човек като Джеймс Роуън. Навярно тези мисли са ме подсетили за собствената ми майка.

— Не осъждай прибързано Моника. Не знаем какво се е случило в действителност.

— Факт е, че децата са били оставени в ръцете на баща си, както аз бях изоставена в ръцете на изверга, наричащ се мой баща. Нямам никакви спомени за майка ми, дори не съм виждала някоя нейна вещ.

— Но нали успя да възкресиш в паметта си други събития от миналото. — Рурк се приближи до нея и започна да масажира раменете й. — Може би това е бил поредният спомен. Съветвам те да поговориш с Майра.

— Още не съм готова. — Тя рязко се отдръпна. — Навярно сама ще разбера кога е настъпил подходящият момент.

— Виждам колко страдаш — промълви Рурк. Той също страдаше, когато я гледаше как се терзае.

— Миналото не определя битието ми — поправи го тя. — Само че понякога ми пречи. Фактът, че съм си спомнила коя е майка ми, няма да ми донесе спокойствие. За мен тя е мъртва като баща ми.

Ив се обърна към компютъра, а Рурк си помисли, че призраците от миналото никога няма да й дадат покой.

— Трябва да поспиш.

— Мога да издържа още час.

— Добре. — Той се приближи до нея и я грабна на ръце, при което Ив само смаяно извика. — Един час ще ми бъде достатъчен. Преди малко действах прибързано и то по твое настояване.

— Няма да правим секс!

— Аз ще те любя. Не искам нищо повече. — Рурк я сложи на леглото и се изтегна редом с нея.

За кой ли път тя изпита удивление от начина, по който телата им се привличаха като намагнитизирани. Ала този път трябваше да прояви повече твърдост.

— Май не си чул какво ти казах.

— Чух, че не отказа на предложението ми. — Той я целуна по страната. — Заяви, че няма да правиш секс, което е съвсем различно. Ако ми беше отказала… — Започна да разкопчава ризата й и добави — … щях да се съобразя с желанията ти.

— Тогава ме чуй…

Преди да довърши, той започна да я целува, а ръцете му се плъзнаха по тялото й и причиняваха неописуемо удоволствие. От гърдите й се изтръгна сподавен стон, после тя задъхано прошепна:

— Добре, оставям се във властта ти. Люби ме до полуда.

— Благодаря за разрешението, скъпа. — Той обсипа шията й с жарки целувки.

Люби я в продължение на цял час, доставяйки удоволствие на себе си и на нея. Знаеше, че щом тялото й се отпусне под неговото, Ив мигновено ще потъне в сън.

И че поне през тази нощ няма да я измъчват кошмари.

 

 

Когато Ив се събуди, в кабинета цареше мрак, проблясваха само лампичките на командния пулт, както и мониторите. Усещайки, че главата й още е замаяна, тя седна и премигна, после забеляза, че Рурк продължаваше да работи.

— Колко е часът? — попита и едва като стана от леглото, осъзна, че е гола.

— Още няма шест. Установих известни сходства, лейтенант. Записал съм всичко на диск, направил съм и разпечатка.

— Навярно изобщо не си мигнал. — Ив се огледа за дрехите си и видя халата, който беше сгънат върху леглото. Съпругът й винаги предугаждаше желанията й.

— Грешиш, скъпа. Станах преди малко. Предполагам, че отиваш направо в управлението.

— Да. Съвещанието започва в осем.

— Разпечатал съм ти и сведенията за Хенсън, които за съжаление са доста оскъдни.

— Благодаря.

— Днес имам важни… срещи, но винаги можеш да ми се обадиш, ако ти потрябвам. — Рурк се изправи. В полумрака изглеждаше някак заплашителен, брадата му беше набола, черният му халат бе небрежно разгърнат. — В списъка забелязах имената на хора, които познавам.

Ив взе разпечатката и язвително промърмори:

— Противното щеше безкрайно да ме изненада.

— Най-добре познавам Пол Ламонт. Баща му се е сражавал във френските войни, сетне заедно със семейството си е емигрирал тук. Беше изключително сръчен човек и синът му прилича на него. Пол работи в „Аутотрон“ — една от моите компании, която се занимава с производството на дроиди и малки електронни устройства.

— Приятели ли сте?

— Той е мой служител, а преди няколко години заедно разработихме няколко… проекта.

— За които едно ченге не бива да знае, нали?

— Точно така. Пол работи в „Аутотрон“ вече шест години, през които съм го виждал само по времето на съвместната ни работа.

— Ясно. А какви са уменията, които е наследил от стария Ламонт?

— Баща му беше специалист по експлозивите.