Нора Робъртс
Вярност в смъртта (12)

Единайсета глава

— Лейтенант! — Пийбоди скочи на крака, щом Ив влезе в залата за съвещания. — Имате нова пратка.

— От „Касандра“ ли е?

— Не съм отваряла кутията, но накарах да я сканират за експлозиви.

Ив кимна, взе кутията и я разгледа. Беше еднаква с първата, която й бяха изпратили терористите.

— Колегите всеки момент ще бъдат тук. Къде е Макнаб?

— Откъде да знам? — сопна се Пийбоди, а Ив я изгледа, учудена от резкия й тон. Видя как подчинената й пъхна ръце в джобовете си, после ги извади и стисна юмруци. — Не съм му бавачка. Изобщо не ме е грижа къде е!

— Открий го — произнесе Ив със завидно търпение, от което сама се удиви. — Кажи му да дойде тук.

— Мисля, че неговият шеф трябва да го издири.

— Твоят шеф ти нарежда да доведеш тук този перко. Изпълнявай заповедите! — Ив се тръсна на стола и гневно отвори кутията. Огледа диска и го пъхна в компютъра, като процеди:

— Пусни го.

На монитора се появи поредното послание:

Ние сме Касандра.

Ние сме боговете на справедливостта.

Ние сме верни.

Лейтенант Далас, с интерес наблюдавахме днешния развой на събитията. Радваме се, че те избрахме за наш противник. Ти успя да откриеш сградата за по-кратко време, отколкото предвиждахме. Доволни сме от способността ти.

Може би си въобразяваш, че ще спечелиш тази битка. Поздравяваме те за добрата ти работа, но в интерес на истината трябва да те уведомим, че случилото се днес беше само изпитание… нещо като предварителен рунд.

Полицейските сапьори влязоха в сградата в единайсет часа и шестнайсет минути. Евакуирането на цивилните започна след осем минути, а ти пристигна дванайсет минути по-късно.

Искаме да те уведомим, че междувременно можехме да взривим зданието. Но предпочетохме само да наблюдаваме.

Любопитно е участието на Рурк в операцията. Появяването му беше неочаквана „премия“ за нас, тъй като имахме възможност да наблюдаваме как работят ченгето и капиталистът.

Признаваме, че бяхме развеселени от аерофобията ти; едновременно ни направи силно впечатление, че въпреки страха си, ти изпълни задълженията си като оръдие на фашисткия щат. Не сме и очаквали друго от теб.

Предупредихме за взривяването на последната бомба. Лейтенант Малой ще потвърди, че в противен случай щяха да загинат хора и да бъдат причинени сериозни разрушения.

Няма да бъдем толкова любезни, когато вдигнем във въздуха следващия обект.

Исканията ни трябва да бъдат изпълнени за четирийсет и осем часа. Към първоначалните условия прибавяме настояването да ни бъдат изплатени шейсет милиона долара в бонове на приносителя от по петдесет хиляди долара. Безмозъчните капиталисти, които тъпчат джобовете си за сметка на народните маси, трябва да бъдат накарани да се разделят с парите си, с техния златен телец.

След като получим потвърждение за освобождаването на нашите съмишленици, ще ти съобщим как да бъде предадена „глобата“.

Точно в четиринайсет часа ще направим малка демонстрация на способностите ни и на верността ни към каузата.

Ние сме Касандра.

— Демонстрация ли? — Ив погледна часовника си. — До четиринайсет часа остават десет минути. — Извади комуникатора си и заговори: — Малой, още ли си в сградата?

— Тъкмо приключваме.

— Изведи всички, но останете още петнайсет минути. Отново сканирайте за експлозиви.

— Тук вече е чисто, Далас.

— Все пак проверете още веднъж. Когато изтекат петнайсетте минути, накарай Фийни да изпрати своите „унищожители“. В сградата гъмжи от подслушвателни устройства и камери. Мръсниците са наблюдавали всяка наша стъпка. Трябва да занесем устройствата за анализи, но сега най-важното е да напуснете зданието и да чакате.

Ан понечи да каже нещо, но се отказа и само кимна.

— Разбрано. Ще се чуем отново след половин час.

— Мислите ли, че сапьорите са пропуснали някоя бомба? — попита Пийбоди.

— Не, но не искам да поемам излишен риск. — Ив разроши косата си. — Нямаме възможност да претърсим всяка сграда в Ню Йорк. Тези типове искат да ни покажат, че са като големия и страшен вълк и непременно ще направят някаква беля. — Тя стана от бюрото и отиде до прозореца. — Най-страшното обаче е, че не мога да им попреча.

Впери поглед в гледката, която се разкриваше от тясното прозорче: старите тухлени сгради и стоманените небостъргачи, хората, които се тълпяха по тротоарите и въздушните естакади, потокът от автомобили по улиците и въздушните превозни средства, които изпълваха небето над мегаполиса.

Помисли си за кой ли път, че професията й изисква да служи на съгражданите си и да ги пази. Беше дала клетва, а сега беше напълно безпомощна — оставаше й само да наблюдава и да чака.

Макнаб безшумно влезе. Погледът му се стрелкаше наляво и надясно, но не се спираше на Пийбоди, като че тя беше от стъкло.

— Викала сте ме, лейтенант.

— Виж какво можеш да научиш за диска, който току-що прослушах. Направи две копия — за моя архив и за командира. — Прекара длани по страните си, после се обърна. — Докъде стигнахте с кода на Майстора?

Макнаб си позволи едва забележима самодоволна усмивка и изпод око изгледа Пийбоди.

— Току-що го разгадах. — Подаде на Ив диска, който беше донесъл, но усмивката му помръкна, защото помощничката на Далас извърна глава и съсредоточено заразглежда ноктите си.

— И ти си един! Защо не каза веднага? — Ив грабна диска.

Младежът, който се засегна от резкия й тон, понечи да възрази, но стисна устни, като забеляза подигравателното изражение на Пийбоди.

— Тъкмо бях проникнал в компютъра на Майстора, когато ме повикахте — заяви той. — Нямах време да вникна в съдържанието — продължи той, а Ив побърза да зареди диска на машината си. — Все пак успях да го прегледам и установих, че Майстора е описвал всички използвани от него материали, вписвал е и броя на устройствата, които е създал. Толкова са много, че ако се взривят наведнъж, с тях ще може да се унищожи цяла държава от Третия свят. — Замълча и нарочно застана до Ив, тъй като Пийбоди пристъпи по-близо, за да прочете информацията на монитора. Сетне добави: — Или многомилионен град.

— Пет килограма пластон — промълви Ив.

— Само няколко грама от въпросния експлозив са достатъчни, за да бъде взривено това крило на нашето управление — обясни Макнаб и отстъпи по-далеч от бюрото, да не би случайно да се докосне до Пийбоди. Тя стори същото.

— Часовникови механизми, дистанционни управления, които се задействат чрез звуков сигнал — продължаваше да чете Ив и чувстваше, че кръвта й се вледенява. — Не са пропуснали абсолютно нищо. Алармени системи, сензори, наблюдателни устройства… Имал е цял склад с подобни „играчки“.

— Добре са му плащали — обади се Пийбоди. — До всяко устройство е записвал приходите, разходите и печалбата.

— Страхотен бизнес, няма що. — Ив гневно присви очи. — Намирал им е или сам е създавал оръжия, които са забранени. Тези хора си въобразяват, че още живеят в епохата на Градските войни. Дори оръжията им са от тази епоха.

— Така ли? — Макнаб се наведе, за да види по-добре монитора. — Не разбирах за какво става дума, ала нямах време да направя справка. Какво е 50 АРК-95?

— Оръжие, използвано за потушаване на размирици. Само с няколко изстрела малък полицейски отряд може да зашемети или да убие мародерите, които са превзели цял градски квартал.

Рурк имаше същото оръжие в колекцията си. Ив го беше изпробвала и беше смаяна от мощността му.

— За какво са им притрябвали пушки? — попита Пийбоди.

— Когато започваш война, бързаш да въоръжиш армията си. — Ив се изправи. — Политическите лозунги на тези мръсници са за заблуда. Всъщност искат да притежават града и не ги е грижа, че ще го получат разрушен. Но за какво ли им е?

Отново седна, за да продължи работата си. Машинално Пийбоди и Макнаб пристъпиха напред, раменете им се допряха, двамата рязко отскочиха, а Ив се обърна и намръщено ги изгледа.

— Хей, какво правите?

— Нищо, лейтенант. — Пийбоди, която се беше изчервила като рак, побърза да козирува.

— Престани да подскачаш и се обади на командира. Помоли го колкото е възможно по-бързо да дойде тук, за да му съобщим какво сме направили. Информирай го и за новия „краен срок“, който са ни поставили.

— Краен срок ли? — смаяно попита Макнаб.

— Отново ми изпратиха кратко съобщение — в два часа щели да направят скромна демонстрация. — Погледна часовника си. — Остават по-малко от две минути.

В главата й се въртеше една и съща мисъл: „Нищо не можеш да направиш в момента, по-добре обърни внимание на онова, което предстои да свършиш“. Отново се обърна към компютъра и каза:

— Вече ни е известно какви материали е използвал Майстора и колко експлозивни устройства е направил. Ала не знаем дали само той е снабдявал терористите. От данните в компютъра става ясно, че в разстояние на три месеца е получил повече от два милиона. Подозирам, че онези мръсници не само са го убили, но и са прибрали обратно парите си, които Майстора е държал в дома си.

— Предусещал е какво го очаква — намеси се Макнаб. — Погледнете на страница седемнайсета, където има записки, подобни на дневник.

Ив пъхна ръце в джобовете си и зачете.

„Допуснах грешка, фатална грешка. Когато дълго се взираш в златото, биваш заслепен. Онези мръсници ме забъркаха в ужасна каша. Изобщо не възнамеряват да извършат такъв банков обир. С бомбите, които им направих, могат да вдигнат във въздуха шибания монетен двор. Може би действително става въпрос за пари, може би за нещо друго. Изобщо не ми пука.

Доскоро си въобразявах, че не ме е грижа за абсолютно нищо, после се замислих за миналото, в съзнанието ми изплуваха спомени. Много по-добре е да не си спомняш, да забравиш, че едно време си имал съпруга и деца, които са били зверски убити. Няма смисъл да се измъчваш заради това до края на живота си.

Но сега спомените не ми дават покой. Мисля, че се подготвя нещо, което ще повтори трагедията в Арлингтън.

Двамата хубавци, които ми дават поръчките, си въобразяват, че не разбирам нищо, защото съм стар, глупав и алчен, но много грешат. Останали са ми достатъчно мозъчни клетки, за да преценя, че не двамата тъпаци дърпат конците. Да, точно така! Тези типове с безжизнени очи са само нечии маши. Когато започнах да се досещам, че работата не е чиста, монтирах подслушвателно устройство на един от предавателите. Така научих всичко.

Сега знам кои са тези мръсници и какви са целите им.

Със сигурност ще ме убият, за да прикрият следите си. Предчувствам, че много скоро ще дойдат тук и ще прережат гърлото ми.

Трябва да изчезна, да премина в нелегалност. Снабдил съм ги с толкова експлозиви, че спокойно могат да вдигнат във въздуха дома ми, след като са приключили с мен. Ще взема каквото мога и ще се скрия в миша дупка. Ще се позатруднят, докато проникнат в жилището ми. Нямат и достатъчно ум, че да се доберат до информацията в компютъра ми. Това е моята «застраховка». Веществените доказателства и парите ще взема с мен.

Господи, колко ме е страх!

Дадох им всичко необходимо да вдигнат във въздуха целия град. Знам, че ще използват бомбите и то много скоро.

За да получат пари и власт. За отмъщение. И което е най-страшното — защото ще им достави удоволствие.

Това е само игра. Игра в името на мъртъвците.

Трябва да избягам и да се скрия вдън земя. Необходимо ми е време да поразмисля. Нищо чудно накрая да съобщя всичко на ченгетата. На проклетите шибани ченгета.

Но първо трябва да се измъкна. Ако дойдат да ме убият, ще взривя дома си и ще погубя заедно със себе си и онези двама типа.“

— Това е всичко. — Ив сви юмруци. — Знаел е имената им, имал е пълна информация. Ах, този инатлив старец, защо не е въвел всичко в компютъра? — Гневно се обърна и започна да броди из стаята. — Вместо това е взел инкриминиращите доказателства. Онези са го очистили, следователно сега всичко е в техни ръце. — Приближи се до прозореца и впери поглед навън. Познатият нюйоркски пейзаж й се стори още по-потискащ. Тя погледна часовника си и видя, че е два и пет.

— Пийбоди, интересува ме всичко за терористичната група „Аполон“ — имена и инциденти, за които те са поели отговорност.

— Слушам, лейтенант.

— Макнаб… — Ив се обърна и се вцепени, като забеляза изражението на току-що влезлия Фийни. Лицето му беше мрачно, очите му бяха потъмнели. — Боже мой! Какво са взривили?

— Чайната в хотел „Плаза“. — Ирландецът отиде до автоготвача и нервно натисна бутона за приготвяне на кафе. — Взривили са още магазините във фоайето… всъщност половината фоайе е напълно разрушено. Малой незабавно тръгна към местопрестъплението. Още не знаем броя на жертвите. — Той взе чашата и изпи кафето на един дъх като лекарство. — Трябва да отидем и ние.

 

 

Ив беше прекалено млада, за да е била свидетелка на война, при която загиват огромен брой невинни хора. Срещите й със смъртта бяха много по-индивидуални, по-лични, дори някак интимни. Мъртвецът, кръвта, мотивът, милосърдието.

В онова, което виждаше сега, нямаше нищо интимно. Пълното унищожение, постигнато от разстояние, заличаваше дори отблъскващата връзка между убиеца и жертвата.

На мястото на експлозията цареше пълен хаос: дочуваха се сирените, писъците на ранените и виковете на зяпачите, които бяха потресени, но не можеха да откъснат очи от ужасяващата гледка.

От мястото, където доскоро беше парадният вход на прочутия хотел, намиращ се на Пето авеню, бълваха кълба черен дим, от който очите на всички сълзяха. Нямаше стени, само купища тухли и парчета бетон, разкъсана желязна арматура, блестящи мраморни отломки, върху които беше полепнала човешка плът.

Виждаха се димящи дрипи, които само преди минути са били изискани рокли; навсякъде бяха разхвърляни откъснати крайници и се издигаха купчини пепел. Ив забеляза някаква детска обувка — черна, със сребърна катарама. Машинално се наведе и я разгледа. Как ли се е радвало, че отива на чай момиченцето… А сега детето беше мъртво, а елегантната черна обувка беше изпръскана с кръв.

Ив се изправи и се опита да си внуши, че не бива да изпитва никакви емоции, за да работи пълноценно, после си запроправя път през развалините.

— Далас!

Тя се обърна и видя Надин, която се приближаваше към нея, предпазливо пристъпвайки сред мръсотията.

— Върни се и застани зад лентата, Надин!

— Не са опънали лента… — Репортерката отметна косата си, която вятърът упорито навяваше в очите й. — Не мога да повярвам, Далас. Тъкмо бях приключила едно интервю в „Уолдорф“, когато научих новината.

— Май си имала тежък ден.

— Абсолютно си права. Не успях да отразя драмата, разиграла се в Рейдио Сити, тъй като имах предварителна уговорка за интервюто, обаче от станцията ме уведомяваха за развоя на събитията. Какво всъщност се случи? Научих, че сте накарали всички зрители да напуснат. — Замълча и огледа ужасяващата картина. — Със сигурност не е имало опасност от наводнение, но не е било и подобен кошмар.

— Нямам време да ти обяснявам.

— Далас! — Надин я хвана за ръкава и я погледна в очите. Лицето й беше изкривено от ужас. — Хората имат право да научат истината. — Замълча, после шепнешком повтори: — Трябва да я научат.

Ив рязко освободи ръката си. Беше забелязала камерата зад репортерката и микрофона на ревера й. Помисли си, че няма право да й се сърди — приятелката й само вършеше работата си.

— Гледката е достатъчно красноречива, Надин. Цинично е да давам изявления сред камари от трупове. — Отново погледна към черната детска обувка и добави: — Мъртъвците не правят изявления.

Репортерката направи знак на оператора да се отдръпне. После затисна с длан микрофона и прошепна:

— И двете имаме право, но в момента това е без значение. Обади ми се, ако ти потрябвам, за да издирвам информация. Този път няма да ти струва нищо.

Ив кимна и се обърна. Видя как санитарите се опитваха да съберат кървавата пихтия, в каквато се беше превърнал единият портиер. Части от тялото му бяха отхвръкнали на два метра от вратата.

Тя се запита дали изобщо ще намерят ръката му.

Заобиколи ги, прекрачи през дупката в стената и се озова сред развалините на фоайето.

Пожарникарите бяха потушили пламъците и по пода течаха вадички, в които Ив шляпаше, докато се придвижваше напред. Миризмата беше отвратителна: вонеше на дим, кръв и на още нещо. Ив се принуди да не мисли върху какво стъпва, опита се да не обърне внимание на двамата санитари, които беззвучно плачеха, докато обозначаваха труповете.

— Нашите хора трябва непрекъснато да дежурят в лабораторията и в моргата, за да помагат при разпознаването на труповете. — Гласът й беше прегракнал, защото се насилваше да сподавя чувствата си. Изкашля се и добави: — Можеш ли да уредиш това с шефа, Фийни?

— Да! Божичко, какъв ужас! Доведох тук дъщеря ми на шестнайсетия й рожден ден. Мръсни свине! — Той гневно извади комуникатора си и се обърна.

Тя продължи напред. С приближаването до епицентъра на взрива гледката ставаше все по-кошмарна. Спомняше си деня, когато с Рурк бяха посетили чайната на „Плаза“. Спомняше си разкошната и елегантна обстановка, пастелните цветове, известните личности, любопитните туристи, младите момичета, които възбудено бърбореха, както и хората, които бяха тръгнали на покупки, но не бяха издържали на изкушението да посетят прочутата чайна.

Пристъпи сред руините и ужасено се втренчи в огромния кратер.

— Нищо не би могло да ги спаси — обади се Ан и застана до нея. Очите й бяха зачервени и трескаво проблясваха. — Абсолютно нищо, Далас. Преди час на красиво подредените маси са седели хора, слушали са изпълненията на цигуларя, пиели са чай или вино и са похапвали пасти със захарна глазура.

— Знаеш ли какъв експлозив са използвали? — прекъсна я Ив.

— Имало е и дечица — продължи Ан, сякаш не я беше чула, после гласът й пресекна. — Бебета в колички… Тези типове пет пари не дават колко души ще убият.

Ив нямаше нужда от описания, защото прекалено образно си представяше гледката. Знаеше, че разкъсаните трупове ще я преследват в кошмарите й. Ала нямаш избор, освен да запази спокойствие. Обърна се към Ан и промълви:

— Не можем да помогнем на мъртвите, нито да се върнем във времето и да предотвратим експлозията. Злото е сторено. Единствената ни възможност е да се опитаме да предотвратим следващото кръвопролитие. Спешно ми трябва докладът ти.

— Както обикновено те вълнува само работата, така ли? — Ан я сграбчи за ризата, а Ив дори не се опита да й попречи. — Как можеш да наблюдаваш тази трагедия и да мислиш за работата си?

— За враговете ни няма почивка. Ако искаме да ги спрем, не бива да губим нито минута.

— Не съм ти безчувствен дроид. Махай се!

— Лейтенант Малой! — Пийбоди се приближи и докосна рамото й.

Ив беше забравила за присъствието на помощничката си и когато чу гласа й, поклати глава.

— Отдръпни се, полицай. Наистина ще взема дроид, ако не получа доклада ти, Малой.

— Ще го получиш, когато имам конкретни данни — тросна й се Ан. — А сега не ми се мотай в краката. — Грубо блъсна Ив и започна да си пробива път сред развалините.

— Тя не беше на себе си, лейтенант — обади се Пийбоди.

— Не съм й обърнала особено внимание — промърмори Ив, но осъзна, че думите на Ан са я засегнали. — Ще се съвземе. Моля те да изтриеш записа на разговора ни. И двете с нея ще съжаляваме за репликите, които си разменихме. А сега донеси маски и предпазни очила, без които не ще можем да работим.

— Но какво ще правим?

— Единственото, което е възможно. — Ив потърка зачервените си клепачи. — Ще помогнем на санитарите да съберат труповете.

Работата беше отвратителна — човек никога нямаше да забрави преживяното, освен ако насила не го прогонеше от съзнанието си.

Ив си повтаряше, че не пренася обезобразени трупове, а обикновени веществени доказателства. Всеки път, когато въображаемият й щит заплашваше да падне, тя отново го „повдигаше“, заповядваше си да не мисли за нищо и продължаваше да работи.

Когато отново излезе на улицата заедно с Пийбоди, вече се смрачаваше. Тя се обърна към помощничката си.

— Как си?

— Добре… Държа се… Господи, лейтенант, какъв ужас!

— Прибери се вкъщи, вземи успокоително, напий се, повикай Чарлс и се люби с него. Направи всичко, за да прогониш кошмара от съзнанието си.

— Май ще изпълня и трите ви указания. — Пийбоди тъжно се усмихна, сетне забеляза приближаващия се Макнаб и усмивката й помръкна.

— Искам да пийна нещо! — Младежът преднамерено говореше само на Ив. — Всъщност искам да се напия. Трябва ли да се връщаме в управлението?

— Не. Предостатъчно ни беше за днес. Искам те на работа утре в осем.

— Слушам — отвърна младежът, седне се престраши да погледне към Пийбоди. — Искаш ли да те закарам до дома ти?

— Аз… ами… — Тя смутено запристъпва от крак на крак. — Не… не желая.

— Възползвай се от предложението — намеси се Ив и прокара пръсти през сплъстената си коса. — Уморена си до смърт, а по това време всички обществени превозни средства са претъпкани.

— Не искам… — За огромно учудване на Ив помощничката й се изчерви. — Май ще е по-добре… — Закашля се, сетне смотолеви: — Благодаря за предложението, Макнаб, но предпочитам да се прибера сама.

— Лейтенант Далас има право — изглеждаш адски уморена — промърмори младежът, а Ив видя с нарастващо удивление как той също се изчерви. — Преживяхме нещо ужасяващо.

— Нищо ми няма. — Пийбоди наведе глава. — Добре съм.

— Е, щом казваш… Лейтенант, утре в осем ще бъда на линия. Довиждане. — Той пъхна ръце в джобовете си с престорена небрежност, но Ив, която го проследи с поглед, забеляза, че той върви леко приведен, сякаш носи тежко бреме. Обърна се към помощничката си и попита:

— Какво се е случило между вас?

— Нищо. Абсолютно нищо. — Пийбоди рязко вдигна глава и против волята си се загледа в отдалечаващия се Макнаб. — Защо мислите, че има нещо нередно? Няма нищо…

„Престани да бърбориш като робот!“ — мислено си заповяда тя, ала потокът от безсмислени думи продължаваше да се лее от устата й. Внезапно забеляза, че Рурк слиза от току-що спрялата лимузина и зарадвана от възможността да отвлече вниманието на началничката си, възкликна:

— Май и вие няма да използвате обществения транспорт — дойдоха да ви вземат.

Ив вдигна глава и видя съпруга си, който стоеше на отсрещния тротоар, а въртящите се червени лампи на линейките хвърляха алени отблясъци по лицето му.

— Вземи моята кола — каза тя на Пийбоди. — Утре ще дойда на работа с автобуса или с метрото.

— Слушам, лейтенант — промърмори помощничката й, но Ив не я чу, тъй като вече прекосяваше улицата.

— Ужасяващо преживяване, нали, лейтенант? — Рурк понечи да я погали по страната, но тя рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай. Потънала съм в мръсотия. — По изражението му забеляза, че той няма да се подчини, затова побърза сама да отвори вратата на колата. — Поне засега. Не още… разбираш ли? — Настани се на задната седалка, а Рурк седна до нея, нареди на шофьора да ги закара до дома им, после натисна бутона, за да вдигне стъклото, преграждащо задната част на лимузината.

— А сега мога ли да те прегърна? — промълви и се обърна към съпругата си.

Тя безмълвно се отпусна в прегръдките му и се разрида.

 

 

Ив се почувства по-добре, след като риданията й стихнаха. Помогна й и неизказаното съчувствие на Рурк, който мълчаливо изчака кризата да премине. Когато се прибраха вкъщи, тя побърза да вземе горещ душ, а щом излезе от банята, съпругът й й поднесе чаша изстудено вино. Помисли си колко му е благодарна, задето беше запазил мълчание — това сякаш й бе подействало успокояващо.

Вечеряха в спалнята. Ив си мислеше, че не ще хапне нито залък, толкова стегнато беше гърлото й, но когато преглътна първата лъжица гореща супа, усети колко е гладна.

— Благодаря. — Тя едва чуто въздъхна и се облегна на възглавниците на канапето. — Благодаря за разбирането. Трябваше ми поне час, за да се съвзема.

Рурк се втренчи в мъртвешки бледото й лице със сенки под очите и си помисли, че й е необходимо много повече от час. Ала познаваше съпругата си и знаеше, че не бива да действа прибързано.

— Отидох на мястото на експлозията преди няколко часа. — Той изчака, докато Ив отвори очи. — Щях да ти помогна, но не допускаха цивилни.

— Така е. — Клепачите й отново се спуснаха.

Макар да беше останал само няколко минути пред хотела, Рурк беше видял окървавените и разкъсани тела и своята съпруга, която действаше наглед спокойно, но очите й издаваха неописуемото й страдание.

— Не ти завиждам заради професията ти, лейтенант.

Устните й потрепнаха в едва забележима усмивка.

— Мисля, че е точно обратното, тъй като неизменно изникваш на местопрестъплението. — Без да отваря очи, тя хвана ръката му. — Не успях да проверя, но мисля, че хотелът беше твой.

— Така е. Ето защо нося отговорност за всички жертви.

— Не е вярно! — Тя вдигна клепачи и гневно го изгледа. — Грешиш!

— Защо мислиш, че мъртъвците са само твой „приоритет“? — Рурк скочи на крака и си наля чаша бренди, въпреки че изобщо не му се пиеше. — Този път е различно. Портиерът, чиято ръка е откъсната при експлозията и който може би ще умре, е мой приятел. Познаваме се от десет години и по моя покана той напусна Лондон, защото мечтаеше да живее в Ню Йорк.

— Съжалявам…

— Сервитьорите, музикантите, чиновниците на рецепцията и пиколата загубиха живота си, тъй като бяха мои служители. — Той се обърна, очите му гневно проблясваха. — Чувствам се виновен за смъртта на всички посетители!

— Не бива да възприемаш случилото се по този начин. Не, не бива — повтори Ив, когато видя упоритото му изражение. Стана и го хвана за рамото. — Разбери, че терористите не се интересуват от теб — просто искат да докажат на какво са способни.

— Изобщо не ме е грижа какво ги интересува — важното е да ги открия и да им отмъстя.

— Това е моя работа. Обещавам, че ще отмъстя за невинните жертви.

Рурк остави чашата си, приближи се до Ив и вдигна брадичката й.

— Нали не възнамеряваш да ме изолираш от разследването?

Ив усети как в сърцето й припламна гняв, отчасти причинен от собственическото отношение на съпруга й. После си каза, че в подобен момент не бива да бъде дребнава, освен това се нуждаеше от помощта на Рурк. Ето защо промърмори:

— Не…

Той пусна брадичката й, нежно докосна трапчинката и подигравателно изрече:

— Забелязвам известен прогрес.

— Да се разберем… — започна Ив.

— О, как бих желал.

Младата жена ядно възкликна:

— Престани да говориш като английски аристократ! И двамата знаем, че си израснал по улиците на Дъблин и си се прехранвал с кражби.

Рурк се усмихна.

— Ето, че вече се разбираме. Нали не възразяваш, ако се настаня по-удобно преди лекцията? — Седна на канапето, запали цигара и отново взе чашата с бренди, наблюдавайки как яростта на Ив нарастваше.

— Май се опитваш да ме раздразниш? — възкликна тя.

— Честно казано, това винаги ми се е удавало прекалено лесно. — Той дръпна от цигарата си и бавно изпусна ароматния дим. — Всъщност не се налага да ми четеш конско, защото предварително знам какво ще кажеш: че не бива да се бъркам в работата ти, нито тайно да събирам информация и тъй нататък.

— Тогава защо правиш точно обратното?

— Защото искам и защото мисля, че съм полезен. Ако се бях подчинил на заповедите ти, никога нямаше да се доберете до данните в компютъра на Майстора. — Той отново се усмихна, когато видя смаяното й изражение. — Успях да декодирам защитното устройство и веднага въведох кода в компютъра на Макнаб. Той също щеше да го открие, просто аз действах по-бързо. Но не му го казвай, не искам да наранявам самочувствието му.

Тя се намръщи и промърмори:

— Не очакваш благодарности, нали?

— Надявах се, че ще се реваншираш по подобаващ начин. — Изгаси цигарата си и остави на масичката чашата си, от която беше отпил само една-две глътки. Посегна да прегърне Ив, но тя скръсти ръце на гърдите си.

— Изобщо не се надявай, приятел. Чака ме много работа.

— И против волята си ще ме помолиш да ти помогна, нали? Но преди това… — Леко я целуна по устните и добави: — Нуждая се от теб.

Ив се готвеше да запротестира, но не можа да устои на нежните му думи. Прокара пръсти през косата му и прошепна:

— Мисля, че ще успея да ти отделя няколко минути.

Рурк се засмя и я притисна към себе си.

— Бързаш, така ли? Добре.

Впи горещите си устни в нейните — жадната му целувка накара кръвта й да закипи във вените. Реакцията беше неочаквана за самата Ив, но Рурк винаги успяваше да я изненада дори с едно докосване, с един поглед.

Непреодолимото желание да се люби я накара да забрави ужаса и болката от преживяното през този ден.

— Да, бързам! — прошепна и дръпна ципа му. — Искам те в мен, дълбоко в мен.

Рурк смъкна широките панталони, които беше обула, след като бе излязла от банята. Без да престане да я целува, повдигна бедрата й и проникна в нея.

Изпита чувството, че е попаднал в бълващ лава вулкан. Прилепи устни към устните на Ив и сякаш погълна стенанието й, а по тялото му премина сладостна тръпка. Сетне тя се раздвижи под него, налагайки трескав ритъм, който само за миг я накара да изпита върховната наслада.

Рурк почувства как мускулите й се стегнаха и сякаш го сграбчиха в желязна хватка, помисли си, че всеки момент ще достигне върха на удоволствието. Задъхвайки се, вдигна глава и се втренчи в нея. Господи, колко обичаше да наблюдава лицето й в подобни моменти! Опияняваха го потъмнелите й от страстта незрящи очи, сочните й, полуотворени устни. Тя отметна глава и Рурк притисна устни към гърлото й.

Усети аромата на сапун… уханието на Ив.

Почувства как тя отново се издига на гребена на вълната от удоволствие и този път остави на страстта да погълне и двама им.

След секунда се отпусна върху Ив, въздъхна и прошепна:

— Да се залавяме за работа.