Брад Тор
Последният патриот (27)

Глава 27

Джамията „Ум Ал Кура“

Фолс Чърч, Вирджиния

 

— Разбира се, че съм ядосан — каза Абдул Уалид, като крачеше из стаята. — Разбрахме се, че трябва да изглежда като убийство и самоубийство. Нура Халифа наистина е мъртва, но Андрю Салям все още е жив!

Шейх Махмуд Омар стана от стола зад богато украсеното си бюро, изработено от дамаска стомана и махна приканващо с ръка към килима в центъра на помещението, където имаше големи копринени възглавници. Подносът за чай бе поставен върху ниска маса, известна като софра.

— От успехите си научаваме малко, а от неуспехите много — каза имамът и седна.

— Май не разбираш — отвърна председателя на ФАИВ, като се настани на една възглавница срещу него. — Салям ще разкаже всичко на полицията, ако вече не го е направил. От ФБР сигурно също са се включили. Така или иначе, ще дойдат да ме разпитват.

Шейх Омар вдигна излъсканата метална каничка и наля арабско кафе в две малки чашки без дръжки. Помещението се изпълни със силния му аромат, примесен с кардамон и шафран.

— И какво ще научат? — попита Омар.

Уалид се запита дали имамът разбира за какво става въпрос.

— Какво ще научат? Откъде да започна?

Подаде на госта си по традиция пълната до половина чаша и продължи:

— Господар си на неизречените думи, но щом ги изречеш, те стават твой господар.

— Стига с тези бедуинските пословици, Махмуд. Нужен ни е план.

Омар отпи от кафето си.

— Доказателствата, подхвърлени в домовете им и в твоите офиси, са все още там, нали?

Уалид кимна.

— И охранителните камери на мемориала са били спрени?

— Точно така — потвърди Уалид.

— Тогава няма нужда да предприемаме нещо. Оставили сме достатъчно доказателства, за да убедим властите, че Нура се е срещнала със Салям, за да му каже, че слага край на връзката им. Засрамила се е, че се е обезчестила преди брака и е възнамерявала да моли семейството си за прошка. А Салям е решил, че ще бъде или негова, или на никой друг.

— Подценяваш ФБР.

— Нима? — попита Омар. — Една жена е убита при трагични обстоятелства. Мюсюлманка, която работи във ФАИВ. Има доказателства, че е имала връзка с убиеца си, на която е искала да сложи край. И разследването ще приключи, освен ако не направиш някоя глупост.

— Ами Салям? Какво ще кажеш за неговата история? За обучението, което е получил? За личните ми връзки с него? — запита Уалид.

— Когато във ФБР те питат за него, не отричай. Запознал си се със Салям, когато е започнал да посещава тази джамия. Направил ти е впечатление на умен и приятен човек със забележителна способност за творческо мислене. Затова си решил да използваш услугите на неговата фирма за връзките на ФАИВ с обществеността и медиите. Работили са заедно с Нура и си подозирал, че между тях има нещо повече, но не си бил сигурен. Тя е била много дискретна, когато е ставало въпрос за личния й живот…

Уалид го прекъсна:

— А мъжът, когото Салям смяташе за свой вербовчик? И доказателствата, които събираше срещу нас?

— Вербовчикът се беше погрижил Салям да му предава всичко при срещите им. Обучен е да не задържа информация, която би могла да го компрометира.

Уалид поклати глава.

Омар остави чашата си с кафе:

— Да не би да предпочиташ истинското ФБР да се беше добрало до Нура и да я беше вербувало за свой агент?

— Не.

— Операция „Стъклен каньон“ беше чудесна идея и нашите благодетели в Саудитска Арабия са много доволни. След като сами си внедрихме агенти, ще ни е по-лесно да засичаме опитите на ционистките групи и служби като ФБР и Министерството за вътрешна сигурност да проникнат в нашите организации. Освен това често получаваме по-полезни сведения от хората, които ни шпионират, отколкото от най-верните си агенти. „Макалистър & Асоушийтс“ се изплати многократно и в много отношения е печелившо начинание.

— Но Салям е в затвора. Знаят ли това нашите благодетели?

Имамът сви рамене.

— За всеки поглед назад трябва да поглеждаме два пъти към бъдещето. Все ще се намери кой да го замести. Животът продължава.

На Уалид му се искаше да споделя увереността на шейха.

— И все пак мисля, че Салям знае твърде много и представлява опасност за нас. Беше обучен много добре. Историята му ще звучи съвсем правдоподобно.

— Дали, всъщност, е обучен добре? Може би всичко, което знае за занаята, идва от книгите.

— Ще ги отведе до Исламабърг — отбеляза Уалид.

— Където той и други млади мюсюлмани се научиха да стрелят и да се защитават. И какво? Няма нарушение на закона. Повярвай ми, Абдул, следата много бързо ще изстине.

Уалид си взе сладка от подноса и я пъхна в устата си. Когато беше напрегнат, винаги ядеше повече.

— Какви са новините от Париж?

Махмуд Омар отговори, като внимателно подбра думите си. Нямаше смисъл да разстройва Уалид още повече.

 

— Има прогрес.

— Значи главният ни проблем все още не е разрешен?

Шейхът се усмихна успокоително.

— Убеден съм, че ще бъде разрешен. Забавянето си има и положителна страна. Ал Дин ще си свърши работата в Париж и всичко това ще остане зад гърба ни.

* * *

Когато срещата му с Омар приключи, Абдул Уалид излезе от джамията и се запъти към колата си. Пресичайки улицата, той си повтаряше, че трябва да запази спокойствие. По всяка вероятност както ФБР, така и вашингтонската полиция щяха да му задават въпроси. Мислил си беше да повика някой от адвокатите на ФАИВ да присъства на разпитите, но Омар го разубеди. Щеше да изглежда твърде подозрително.

Трябваше да се свърже със службата и да попита дали не са го търсили от агенциите за сигурност или дали не е идвал някой, без да се представи. Омар му беше казал, че сигурно ще се появят без предупреждение, за да проверят бюрото на Нура, компютъра и другите й вещи.

Уалид седна в колата и взе малката безжична слушалка от поставката за чаши. Докато палеше, измъкна клетъчния си телефон от пластмасовия калъф, закачен на кръста му, и го включи. Омар не обичаше да чува звъна на телефони в джамията. За него това беше лична обида към Аллах. Всъщност единственото нещо, което мразеше повече от тях, бяха кучетата.

По този въпрос двамата бяха на едно мнение. Според Уалид телефоните бяха необходимо зло в съвременния живот, но иначе той споделяше неприязънта на исляма към кучетата. Те бяха нечисти животни и Мохамед правилно бе забранил на мюсюлманите да ги отглеждат като домашни любимци.

Уалид постави слушалката в ухото си, потегли и набра номера на офиса си.

Той не знаеше, че Стив Расмусен беше хакнал телефона на Андрю Салям, който се намираше в хранилището за доказателства в централното управление на вашингтонската полиция, и беше прехвърлил съдържанието му на компютъра си.

След като получи от Расмусен номера на мобилния телефон на Уалид, Озбек можеше да го подслушва с една нова техника за електронно наблюдение, която му позволяваше да включва телефона от разстояние и да активира микрофона му. Той и Расмусен бяха чули целия разговор между Уалид и шейх Омар.

Това бе първата сериозна следа за оперативните работници от ЦРУ. Тайното претърсване на жилището на д-р Халифа и кабинета му в Джорджтаунския университет не им даде нищо.

В момента Озбек даваше по телефона разпорежданията си на останалите си хора.

— Точно така. Искам целият екип да се съсредоточи върху Париж. Всички до един. Веднага. Ще се срещнем в конферентната зала след час за последни инструкции.

След като затвори телефона, Расмусен го погледна и каза:

— Нищо от сведенията, които събрахме, няма да се приеме като доказателство в съда.

Озбек знаеше, че колегата му е прав.

— Освен това се набъркахме в разследване на ФБР.

И на него му беше минало същото през ума, но Озбек не искаше да мисли за това и си го изкара на Расмусен.

— За втори път ми казваш, че съм преминал границата. Разбрах и не искам да го чувам повече? Колкото по-често се споменава името му, толкова повече инстинктът ми подсказва, че този Ал Дин е работил за ЦРУ. Махмуд Омар и Абдул Уалид са отявлени ислямисти, на които ФБР отдавна трябваше да натрие носа. Страната ни е във война и работата ни е да не позволим на врага да я спечели. И преди да почнеш да ми четеш лекции за спазването на конституцията, искам да замълчиш за две секунди и да помислиш какво би станало с нея и първите десет поправки за правата на човека, ако Америка стане ислямска държава.

— Не съм казал нищо такова. Успокой се.

— Знам, че имаш приятели във ФБР. Те са добри хора. Но когато се бориш с мръсници, които непрекъснато ти нанасят удари под кръста, нужен е някой, на когото не му пука за правилата.

— Слушай сега — каза Расмусен. — Съгласен съм с тебе. Няма честна борба. Това ми е ясно.

— Но?

— Няма никакво „но“. Плаща ни се да правим наденички. Никой не иска да гледа как се правят. Интересува ги само вкусът им.

— Значи се разбрахме? — попита Озбек.

— Разбрахме се — отвърна Расмусен и се изправи. — Ще се видим в конферентната зала след час.

Озбек го проследи с поглед до вратата. Надяваше се, че ще може да разчита на него, ако станеше напечено.