Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (8)

ГЛАВА 7

Преди седмица Нина бе прочела за ареста на един пластичен хирург в Сан Хосе. Виетнамски лекар, занимаващ се предимно с виетнамска клиентела, оперирал в задната стая на козметичен магазин. Занимавал се с липосукция, лифтинг на лице, поставял гръдни импланти и очевидно имал само бегла представа за анестезиологията. Проблемът се оказа в това, че всеки с магистърска степен имаше право да извършва подобни процедури. Пластичната хирургия беше изключително печеливша специалност и пазарът се разрастваше, тъй като поколението от времето на бейби бума искаше да си остане на трийсет години и след като навърши петдесет.

Възстановителната клиника на Уилям Сайкс на „Садъл роуд“, изглежда, се намираше в съвсем друга вселена от магазина в Сан Хосе, въпреки че ги деляха едва неколкостотин километра.

Разположена близо до центъра на града на един склон под Хевънли, клиниката изразяваше стил и богатство от бронзовата табела до остъклените плъзгащи се врати. Нина паркира на малка площадка, скътана зад високи дървета, и звънна на входа. Един мек глас предупреди за почти церемониалното отваряне на вратата. Лъснатият служител на рецепцията, чието бюро бе пред един от най-огромните прозорци, виждани някога от Нина, практически заемащ цялата стена и гледащ към езерото, незабавно я отведе в друга стая. Там опитна на вид сестра изрази скръбта си от кончината на доктор Сайкс. Изглеждаше доста искрена в хвалбите си към него и покани Нина да изчака малко. Тя седна на стола, обърната към друг невероятно красив пейзаж.

Докато чакаше, заразглежда лъскавите албуми, показващи как изглеждат идентифицираните само с номера клиенти преди и след операциите. Някои от тях разпозна от рекламите по телевизията. Други бяха нови. Но при всички се забелязваше изумително подобрение.

— Не показваме всичките си пациенти — каза един млад мъж и тя изненадано подскочи.

Затвори албума, който разглеждаше, и го постави обратно на купчината.

— Вярвате или не, някои клиенти не искат да показваме как са изглеждали преди или да крещим на целия свят, че сме ги обслужвали — каза най-красивият мъж, когото Нина някога бе виждала в живота си. Той протегна ръка и тя я пое. — Аз съм Дилън Брет, партньорът на Бил в клиниката.

— Нина Рейли — представи се тя.

Докато се възстановяваше след докосването до човек, приличащ на Пиърс Броснан и Габриел Бърн, омесени в обща маса от мъжественост, полагаше невероятни усилия да си припомни коя всъщност е и защо е тук.

Той седна от другата страна на масата с напрегнати мускули, сякаш беше на стартовата линия — мъж, който със самото си присъствие създаваше атмосфера на лекота и светлина в стаята. „Свещена краво — помисли си глупаво тя, като не откъсваше очи от него, — този сигурно гази в жени.“

— Смъртта на Бил е ужасен удар — каза той. — Той действително беше невероятен хирург. Освен медицинския си талант той притежаваше и чудесен подход към хората.

Знаеше как да ги разтоварва. Повечето хора идват тук несигурни и дори уплашени пред перспективата да бъдат подложени на операция. Бил бе в състояние да накара и най-паникьосаните пациенти да съжаляват, че не са го направили още преди години. — Спомените явно нахлуха в съзнанието му, защото се засмя, разтърси глава, при което непослушната коса се люшна и падна на челото точно както по кината. — Всеки дошъл тук, дори да е изпълнен с нежелание, след разговор с доктор Бил си тръгваше готов да заложи дома си.

— Клиниката ще продължи ли без него?

— О, да. Крис… синът му, не проявяваше интерес да учи медицина за голямо разочарование на баща си, въпреки че съм сигурен, доктор Сайкс никога не му го е казвал направо. Крис се интересуваше от графичните изкуства, комуникациите, така че най-вероятно щеше да започне да прави маркетинг и реклама за нас, но Бил ме беше избрал за свой наследник в клиниката. Вече обмисляше оттеглянето си. Много пъти сме обсъждали как ще тръгнат нещата, когато това време настъпи, и аз съм готов да поема задълженията си, без дори временно да затварям заведението. Даже съм осигурил помощник, който ще започне работа идния месец.

— Друг хирург?

— Да, одобрен от директорите, разбира се. Идва с високи препоръки. И според мнението, което си създадох при срещата ни, повече прилича на Бил от мен.

— Имате предвид, по-добър бизнесмен?

— Точно така. Аз съм хирург и едва ли ставам за нещо друго.

О, Нина се съмняваше в това. Но разумната част от нея я накара да си прехапе езика и да се консултира със записките си.

— Добре ли познавахте Кристофър?

— Той порасна, мотаейки се в клиниката около баща си. Чудесно дете. Забавно. Близко и до двамата си родители. Тихо и интелигентно.

— Имаше ли си гаджета?

— Имаше няколко срещи, но не. Още не се беше установил. Беше само на деветнайсет. Веднъж ми каза, че иска да изпълни всичките си детски мечти, докато навърши двайсет и две. — Брет въздъхна. — Каква загуба. И, разбира се, не можах да повярвам, когато разбрах, че полицията е арестувала Ники. Помня я, когато преди няколко години идваше с Крис в клиниката. Цялата история… раните от меча… просто няма никакъв смисъл. Бих искал да й помогна по всички възможни начини.

— Благодаря ви. Оценявам го и ще кажа на Ники. Кажете нещо за Бет Сайкс. Колко добре я познавахте?

— Как е тя?

— Преживява тежки времена.

— Да, мога да си представя. — Той се загледа в планината за момент, прочисти гърлото си и каза: — Познавахме се, разбира се. Водехме социален живот. Жена ми и тя бяха много активни в групата на приятелите на библиотечното дело.

Чак сега Нина забеляза златния пръстен на ръката му. Беше женен. Добре е за него. Зле за жените по света.

— Споделете вашите впечатления от съпружеския им живот.

Той вдигна рамене.

— Когато бяхме заедно, всички спазвахме отлично поведение.

— Някога да са говорили за взаимоотношенията си?

— Понякога. Бил беше старомоден Отдаден. Склонен да закриля. Разбира се, беше по-възрастен от Бет. Ролята му подхождаше.

— Някакви признаци за търкания помежду им? Да сте забелязвали каквото и да е?

Само лекото потрепване на миглите му го издаде.

— Не.

— Доктор Брет, партньорът ви беше убит.

— Не се опитвайте да ми кажете, че се каните да обвините Бет.

— Просто ви питам дали…

— Вижте, в моя бизнес, както и във вашия, дискретността е религия. Не обичам да одумвам хората.

— Напълно ви разбирам. Но и вие трябва да разберете, че се опитваме да разкрием какво точно се е случило…

— Не, вие се опитвате да спасите своя клиент. И това е чудесно. Но ако бях на ваше място, нямаше да си губя времето да душа около Бет. Тя е била в Лос Анджелис, нали?

— Не става въпрос само за Бет — отвърна Нина. — Интересува ме доктор Сайкс. Трябва да разбера що за човек е.

Трябва да разбера взаимоотношенията му с хората.

Брет изглеждаше разтревожен. Стана и пъхна ръце в джобовете си. Изпод разкопчаната яка на памучната му риза се виждаше маслиненозелена фланелка. Отгоре бе с леко бяло сако.

— Преди години преживяха някаква криза в отношенията си. Не знам подробностите, зная само, че той беше много разстроен. Имаше някакво телефонно обаждане…

— Какво телефонно обаждане?

— Говореше с Бет. Каза й, че е решил да не я напуска.

Ще й прости всичко, ще направи всичко само и само да останат заедно. Всъщност това беше много мило — допълни твърдо той. — Оттогава взаимоотношенията им се нормализираха. Това е, което зная.

— Какво мислите, дали тя не е имала любовна връзка?

— Нямам представа. Знам само, че за известно време атмосферата беше заредена с много емоция. Бях щастлив, когато тази фаза премина. Всичко се случи преди много време. Не би трябвало да има нищо общо със смъртта на Бил.

Нина си помисли, че започва по-добре да разбира Брет. Смесените чувства караха тези дълги и красиви мускули да играят. Мястото, където се чувстваше комфортно, сигурно е стерилно и предсказуемо и най-вероятно като малък е обичал да си подрежда играчките спретнато и по местата им.

— Вие равноправни бизнес партньори ли бяхте?

С облекчение Брет се впусна в обяснения за техните договорни отношения, които разкриваха сложна бъркотия от законова материя, създавала равноправни взаимоотношения между двама специалисти. Сега щеше да му се наложи да откупи акциите на Бил от Бет, а всички въпроси по процедурата бяха отдавна записани и подписани в нотариално заверени документи.

Брет нямаше очевиден мотив да желае смъртта на своя партньор. Явно, че разбирателството им е било в сила от много дълго време, а и Сайкс вече е обмислял оттеглянето си. Това означаваше, че Брет по-скоро би се стремял всичко да върви както досега и клиниката да стане негова в резултат на естественото развитие на нещата.

— Кажете ми нещо за вашата практика.

Сега вече освободен от напрежението, той се усмихна и тя се хвана здраво за масата, за да не се разтопи.

— Между нас казано, извършвахме около петнайсет малки процедури и повече от двайсет големи на седмица.

— Изумително — подхвърли Нина наистина впечатлена, а не само за да го поддържа в добро настроение. — Трийсет и пет пациенти на седмица?

— Грубо казано — каза той, а усмивката остана на лицето му. — Някои процедури отнемат едва няколко минути, нали разбирате? Не подкарваме хората към хирургическата маса като добитък. Отделяме достатъчно време всеки от тях да разбере, че се отнасяме с него по необикновен начин. Готови сме да държим пациентите си за ръка, ако имат нужда от подобно успокояване.

Тя можеше да се обзаложи, че пациентките със сигурност са били безкрайно щастливи от необикновеното преживяване да държат за ръка доктор Брет.

— И двамата ли сте специализирани в един вид… имам предвид, предимно с лице ли се занимавате? — устоя на порива да прекара ръка по бузата си при тази мисъл.

— Не, правим всичко, въпреки че когато можеше, доктор Бил поемаше по-голямата част от традиционните случаи. Не харесваше много от по-новите техники. Корекция на лице и шия, на тялото чрез липосукция, ендоскопично повдигане на веждите, оформяне, редукция и реконструкция на гърдите, лазерна и химическа депилация, корекция на бедра, премахване на прилеповите крилца…

— Премахване на прилеповите крилца?

— Съжалявам. Някои от пациентите го наричат така. Това е жаргонът за премахване на излишната кожа от горната част на ръката. Ринопластика…

— Предимно богати хора ли обслужвате?

— Ни най-малко — отвърна той възбудено. — Имаме клиенти, които пестят в продължение на години за тези процедури. Дори такива, които взимат заеми. В днешно време няма причина да не си красив.

С надеждата, че не я наблюдава с погледа на човек, преценяващ от какви подобрения се нуждае самата тя, попита:

— Извинете ме, но… вие…

— Скъсена брадичка — каза той, като докосна лявата си страна. — Беше два километра по-дълга от тази на Джей Лено. Ушите ми стърчаха. Трябваше и да ги преориентирам. Заешка устна… Бил се зае с мен. Операциите бяха трудни и той свърши чудесна работа. Болката и продължителният процес на възстановяване го поставиха начело в списъка ми с омразните хора. Особено след като ми строши челюстта. След като се възстанових напълно, осъзнах, че Бил е променил целия ми живот. Всички тези преживелици ме направиха по-добър хирург. Никога няма да стана толкова добър като Бил, но мисля, че притежавам емпатия към пациентите си и те откликват на нея.

Значи все пак не винаги е бил Джеймс Бонд. Отвътре си е съвсем нормален.

— Всички ли пациенти са доволни от крайния резултат?

— В моята работа има голяма доза субективност. Естествено, мненията относно резултатите варират в широки граници — отговори невъзмутимо той.

— Сещате ли се за много недоволни пациенти?

— Предполагате, че го е убил някой от пациентите? — изглежда, че идеята едновременно го вбесяваше и тревожеше.

— Такива неща се случват, не мислите ли? И то нерядко във вашата професия. Разрових се по въпроса. Миналата година в Сиатъл е бил убит от пациента си един пластичен хирург…

— В този определен случай информацията ви е неточна. Бил е убит от личност, която той е консултирал и е сметнал хирургичната намеса за неуместна. Човекът го е убил, защото му е отказал да го оперира.

— Сигурна съм, че и във вашата клиника е имало подобни случаи. Хайде, доктор Брет, не всеки си тръгва оттук щастлив. Убедена съм, че и на вас е направило впечатление обезобразеното лице на доктор Сайкс. За мен символизмът е очевиден.

— Да, мислех си за това. Има един мъж, който веднага изплува в съзнанието ми — гласът му прозвуча недоволно. Той издържа психологическия тест с летящите цветове. Чак много по-късно осъзнахме, че е телесен дисморфик.

— Телесен… какво?

— Думата се използва, за да опише хората, които крайно не харесват начина, по който изглеждат. Нищо не можете да направите, за да ги задоволите.

— Може ли да ми кажете името на този пациент?

— Стан Фостер. Има го в официалните ни доклади. Бяха му направени шест основни хирургически процедури и множество по-малки, но независимо колко добре вървяха нещата, той си оставаше хронично недоволен. Веднъж идентифицирал истинския му проблем, Бил му заяви, че трябва да е без капчица мозък да му прави още операции.

Мъжът побесня. Наложи ни се да информираме полицията, след като ни отправи заплахи. Съди ни за медицинска небрежност. След като платихме много пари на безброй адвокати, делото беше прекратено. Предполагам, цялата история е в съдебните архиви. Но не си правете труда да записвате името му — завърши той, като посочи тетрадката й.

— Защо не?

— През март загина в автомобилна катастрофа.

— Хм — това го правеше неподходящ обвиняем за убийство, извършено през май. — Други?

— Разбира се, случвало се е да имаме временни трудности с пациентите, но винаги сме давали най-доброто от себе си да успокояваме неприятните ситуации. Когато един пациент е недоволен, ние правим всичко на всяка цена да го ощастливим. Това не е добре за бизнеса, но не оставяме много недоволни клиенти след себе си.

— Нещо друго да ви изплува в светлината на убийството на доктор Сайкс?

— Само още един случай, за който дълбоко съжалявам.

Млада жена на име Робин Литълбеър, която почина поради предишна погрешна диагноза за белодробно лечение.

Повече не се възстанови от обичайната упойка. Бил извършваше процедурата. Беше много разстроен. Тя беше единственият пациент, когото някога е изпускал. Семейството съди всички подред, разбира се. Бил беше оправдан, но мисля, че прехвърли известна сума на семейството. Това също трябва да е в архивите.

— О, да — каза Нина. — Чух за случая — благодарение на Сенди, която отдели от времето си да поговори с майката на Робин, Линда Литълбеър. — Ами доктор Сайкс? Аутопсията показа, че през годините и той е преминал през множество хирургични процедури. Кой ги е извършил?

Усмивката му се стопи. Неговата хирургия беше едно нещо. Той се придържаше към непоклатимото правило да пази естеството на пластичните подобрения на другите хора под ключ. „Колко безочливо — говореха очите му, — никаква дама не сте.“

— Аз извърших последните намеси.

— Можете ли да кажете, че той е бил ненормално загрижен за външния си вид?

— Определено не — отговори той, като присви опустошителните си сиви очи. — Трябва да разберете неговата гледна точка. Клиентите пристигат тук, за да станат прекрасни. Той трябваше да изглежда добре, иначе щяхме да изгубим пациенти. Толкова по въпроса.

— А напоследък не е ли бил малко по-загрижен за външния си вид, какво ще кажете? Да се е тревожил, че остарява?

— Нищо не мога да кажа — отсече той, видимо раздразнен от посоката на въпросите й. — Какво общо могат да имат собствените му хирургични подобрения с убийството му? Държите се така, сякаш Бил се е побъркал и е убил някого.

— На този ранен етап от разследването е много трудно да се прецени кое ще се окаже важно — отвърна Нина. Позволи си още един изстрел в тъмното: — Съвсем наскоро отново се е подложил на медицинска интервенция, нали?

— Лифтинг на лицето. Вторият — ясно отговори Брет и погледна златния си часовник. — Съжалявам. Чака ме пациент.

— Възможно ли е доктор Сайкс де е чувствал подтик да остане млад, който да е отивал зад професионалните му задължения? Може би го е направил от отчаяние, за да запази младата си жена?

— Не бих обсъждал подобна теза — скръсти ръце. — Нещо друго?

— Хм, да. Ще ми кажете ли къде бяхте в нощта, когато доктор Бил беше убит?

— Защо не? Бях в къщи и правих любов с прекрасната си жена — отвърна той. Стана и отвори вратата. Тя също се изправи и мина през нея. — За мен беше удоволствие — каза той студено и я отведе до рецепцията.

Би трябвало да провери алибито му, но напълно му вярваше, че си е бил у дома, че жена му е невероятно красива и му е правила страхотна любов. С какво друго може да се занимава човек, изглеждащ по този начин, в събота вечер?

 

 

Джинджър Хирабаяши каза:

— Боже, обичам това място. — Тя стоеше пред прозореца на офиса на Нина и гледаше към езерото. — Такава късметлийка си да живееш тук. — Обърна се и се наведе над бюрото. — Свърши ли с четенето?

— Все пак ще трябва да ми го обясниш — каза Нина. — Знам, че ще ми се наложи да стана експерт в тестуването на ДНК, но езикът просто не ми говори нищо.

Джинджър беше дошла, за да си поговорят за кръвните свидетелства за вината на Ники. Тя беше съдебен медик с международна репутация, алтернативен стил на живот и връзки с експерти от почти всички области на науката.

— Трябва просто да знаеш достатъчно, за да задаваш правилните въпроси — каза Джинджър, като прокара ръка по късата си тъмна коса. Беше захвърлила черното си кожено яке на другия стол и носеше бяла мъжка фланелка, запасана в джинсите. — Те имат два пункта, от които са взели мостри за кръвните изследвания: пробите от сцената на престъплението и по меча, а другите са от кръвта на Ники по външната стена на къщата, на двайсет сантиметра от плъзгащата врата, която води до кабинета на доктор Сайкс.

— Значи няма съмнение, че кръвта отвън е на Ники?

— Няма. Деветдесет и девет точка деветдесет и девет процента и отгоре. Хей, Сенди, направи ми малко кафе!

— Направи си сама — чу се от другата стая.

Да се поиска кафе от Сенди изискваше определен тон, който Джинджър не притежаваше. Нина стана.

— Аз ще ти донеса.

След малко се върна с чаша за Джинджър и затвори вратата зад себе си.

— Избута те извън тепиха, а? — изхили се съдебният медик. — Напомня ми за един сумист от Самоа, когото обичам да гледам, когато отивам до Йокохама.

— Не бих го казала в лицето й. Значи по стената е нейната кръв. А кръвта върху меча…

— Имаме само предварителния доклад, нали знаеш? — предупреди я Джинджър.

— … е на доктор Сайкс?

— Да. Можем да съдим от снимките на сцената на убийството, кръвта е по целия под. Издъхнал е по-скоро от кръвоизлива, отколкото от дълбоката рана във врата, която е притиснала сънната артерия.

— А раните по лицето? Носът му… може ли да се определи острието, което ги е причинило, като се сравнят с другите рани?

— Всички съвпадат. Очевидно е, че мечът е бил използван да се обезобрази лицето — това следва както от общи съображения, така и от снимките при аутопсията. Дали е направено преди или след смъртта, е трудно да се отсъди, но е ясно, че ако е било преди, той е бил напълно неспособен да се движи.

— Имаш лукаво изражение на лицето. Какво си замислила?

— О, просто ме заинтригува фактът, че убийството е направено със самурайски меч. Знам туй-онуй за тези оръжия.

— Чудя се защо се е заел да колекционира мечове, а после е оставил само този самурайски меч.

Джинджър погледна фотографията.

— Това е древен и добре пазен екземпляр, а колекционирането на оръжие е световно разпространено хоби. Самата аз колекционирам нещо подобно. Флейти.

— Не ми изглежда подобно.

— Само че е. Самураите имат дълга традиция да превръщат обикновените предмети в смъртоносни. Катана — японският меч — не винаги е бил удобен за използване, така че те са притежавали и много други оръжия, които могат лесно да се скрият, но да са твърде смъртоносни.

Сенди отвори вратата. Видя ги, че все още разговарят, спря се, скръсти ръце и се заслуша.

— Например тесен — желязното ветрило. Изглежда като най-обикновено ветрило, но ребрата му са метални. Бамбуковата флейта е перфектна сплав между изкуството и функционалността. Според историята тя е била преработена така, че да е направена от бамбуков корен, за да стане по-дълга и здрава като тояга и да действа като ефективно оръжие.

— И ти имаш такава? — попита Сенди.

— Няколко.

— Плашиш ме, Джинджър.

— И ти ме плашиш, Сенди.

— Ами кръвта по меча?

— Стигам и до меча. В доклада, получен от теб, няма нищо за кръвната проба, която не отговаря на жертвата. Но… имам един добър приятел в лабораторията в Сакраменто, той е извършил първоначалната работа. Приготвила съм ти копие от доклада, който е получил прокурорът. Предполагам, ще иска да го покаже на предварителното изслушване. Как ти харесва това?

— Прекрасно! — тя сложи химикалката си върху жълтия бележник. — И какво има в този секретен доклад?

— Има една мостра, която са взели от меча, толкова мижава, че са успели да направят само един тест. Ето резултатите. Петното определено не съвпада с кръвта на жертвата. Но… и това няма да ти хареса… открили са прилики с кръвта на Ники.

— Значи е кръвта на Ники?

— Не съм казала това.

— Но обикновено това е достатъчно.

— Проблемът е в това, че има толкова много от кръвта на жертвата. Открили са само една проба, която се различава, но тя е легитимна. Тестът показва необичаен трети алел, който на авторадиографа съвпада със същата последователност, намерена в кръвта на Никол. По мое мнение това не дава възможност за категорични заключения, но може би ще е достатъчно за следователите. Има вероятност да не се съгласят с мен.

— О, никак не ми харесва това.

— Съжалявам.

— Но не си в състояние да заключиш, че това със сигурност е кръвта на Ники?

— Съществува проблемът с алела.

— Джинджър, моля те, говори ми, сякаш съм в детската градина, става ли? Какви тестове са проведени?

— В основата е ПВР процедурата, което е съкратеното за полимеразната верижна реакция. Когато имаме кръвни мостри или биологичен материал, например коса от сцената на престъплението, първото нещо, което се прави в лабораторията, е да се изолират ядрата от материала. След това отделяме и усилваме ДНК, съдържаща се в тях — това всъщност е ПВР. Взимат се усилените фрагменти и се отделят с електрофореза. ДНК се трансферира в найлонова мембрана, промива се и се експонира върху рентгенов филм. Това, което виждаш като резултат на целия процес, е авторадиография на моделите подобно на електронния код върху стоките. Това е моделът на ДНК и ако има съвпадение със заподозрения, ти си един щастлив детектив, разкрил убиец.

— Значи авторадиографията е показала, че мострата, взета от меча, може и да не е на Ники?

— Не точно…

— Разкажи ми за този алел, открит в кръвната проба — каза раздразнено Нина. — Никога не съм чувала подобен термин, но имам неприятното чувство, че ще се наложи да стана експерт.

— Всеки човек наследява две алтернативни форми на гена, по една от двамата родители — заобяснява търпеливо Джинджър. — Тези алтернативни форми се наричат алели. Обикновено има само два алела за прости белези като цвета на очите, вида на кръвта и така нататък. В този случай е открит необичаен трети алел, който не съвпада с кръвния модел на доктор Сайкс. Съвпада с кръвния модел на Ники. Моделът е рядък, но не я посочва директно с пръст. Всичко е в областта на предположенията, но на твърде вероятните предположения.

— Хм, експерти! — промърмори Сенди.

— Може спокойно да бъде нейната кръв — продължи Джинджър. — Вероятно е нейната кръв поради този необичаен трети алел. Но ако аз бях съдебният лекар, нямаше да мога да отсъдя с достатъчна научна достоверност, че това е нейната кръв.

— Велико! — възкликна Нина. — Значи още не са я тикнали директно в затвора.

— Трябва да вземем кръвна проба и от Дария. Накрая може да се окаже, че е кръвта от някой, когото самураят е убил преди четиристотин години — каза Джинджър. — Зависи на колко години е мечът. Нали знаете, че самурайският меч носи душата на самурая. Понякога и душите на хората, убити от него.

— Сигурно са цяла тълпа — обади се Сенди.

Трите отново погледнаха снимката на древния меч. Красив, с позлатена дръжка и назъбено острие, лежащ на пода до кървящото тяло на доктор Уилям Сайкс, той сякаш им се усмихваше лукаво.

 

 

Все още твърде много проклети коли, помисли си Пол към десет чеса, като се спусна по магистралата за поредната проверка на поредното алиби. Господи, беше решил да измъкне и последния цент от Нина заради изгубеното време. Околната среда му влияеше и той не харесваше чувството. Нина никога нямаше да се премести в Кармел, за да бъде с него, никога нямаше да дава пет пари за него, но продължаваше да му тежи като тенекиена кутия на опашката, постоянен източник на раздразнение. Километър и половина преди да излезе на булевард „Санта Моника“, усети, че се бори за място с някакво капри, карано от млад човек с бейзболна шапка на „Доджис“ и с мътния поглед на шофьор, който е непрекъснато вбесен.

Колата се опита на два пъти да го закопчее, но Пол я блокира. Пробва се да го изблъска в съседното платно, но Пол се измъкна. Накрая се предаде, но като за последно го одраска съвсем леко по калника. Това вече преля чашата и Пол се принуди да отстъпи. Веднъж застанал пред него, шофьорът убиец намали скоростта почти до пълзене, красноречиво размаха среден пръст пред огледалото за обратно виждане, а устата му се разтвори в бурен смях.

Това вече беше повече, отколкото човек можеше да понесе.

Пол знаеше що е самоконтрол и как да го използва.

Реши да стресне това копеле.

Приближи изотзад каприто и рязко изви. Добре че този път за разнообразие беше приел застрахователната полица за наетата кола. Нещо му подсказваше, че ще му е от полза. Каприто дори не кривна.

Значи по-строги мерки.

Фрасна страничното му огледало със своето. Двете огледала се разлетяха на парчета. С наслада се загледа как се промени лицето на противника, но не задълго, понеже вече се ускоряваше, чувстваше се славно, в пълно владение над превозното си средство и над ситуацията. С рязко движение кривна вляво и си върна доминиращата позиция.

Каприто изостана назад като куц кон.

Погледна в задното стъкло. Каприто изчезна, а мястото му зае друга кола.

Хилеше се като бабуин. Чувстваше се като бабуин. По-интелигентната човешка част от него се питаше за какво беше всичко това. Защото за секунда на него не му пукаше дали ще се сблъска с другата кола, дали няма да се убие само и само да заеме полагащото му се място в колоната. „Надявах се, че ще внимаваш повече“ — скара си се той и усмивката му изчезна.

Реши да забрави и да съсредоточи мислите си към предстоящото интервю. Нина просто искаше да се увери, че Бет Сайкс не е част от нейния случай. Бет е била в Лос Анджелис в нощта, когато са загинали синът и съпругът й, добре, но Нина искаше да направи кръстосана проверка още в ранния стадий на разследването. Всеки би могъл да си изфабрикува алиби, ако разполага с достатъчно време и приятели.

От случай на случай тя ставаше все по-подозрителна и по-агресивна. Когато се премести в Тахо, тя бе просто един апелативен адвокат, добре справящ се с приказките, но твърде неопитен. Ударите, които преживя, биха накарали много други адвокати панически да потърсят път обратно към апелативните съдилища, но не и тя. Нина беше боец. Сега тя беше умна и твърда, а не както преди само умна. С известно учудване Пол си помисли, че тя наистина се е отдала на професията. Щеше да остави следа в нея. Не си представяше навремето, че ще успее. Ян Сапито живееше близо до Бевърли Хилс в Западен Холивуд. Високият й блок сигурно доминираше над пейзажа в дните, когато имаше пейзаж. За нещастие мъглата реши да придружи Пол и от прозорците се виждаше само неясна мътилка. Преди да се качи до апартамента й на седемнайсетия етаж, Пол заклещи портиера в един ъгъл. Пъхна пари в охотно разтворената му ръка и го разпита за уикенда, когато бе убит доктор Сайкс. Дали са имали жена посетител през онези почивни дни?

Портиерът си спомняше пристигането на Бет Сайкс. Била си заминала заедно с Ян късно във вторник вечерта. Не си спомня да я е виждал как заминава, но обясни, че имало голямо движение през почивните дни и не можело да се държи сметка за всеки идващ и заминаващ посетител.

Засега алибито на Бет Сайкс бе като повечето алибита — съмнително.

Ян Сапито беше средна на ръст с извити като лък устни, носеше прилепнала риза, прилепнали дънки и престилка, на която бе изобразено лого: роза с надпис „Фокс фудс“. Дълга къдрава коса се спускаше свободно към кръста й с изключение на сребристата фиба във формата на пеперуда.

Пол се идентифицира и тя го пусна вътре. Сенди се беше обадила и я бе подготвила.

Сложи го да седне на табуретка пред дълга гранитна кухня.

— Ще се върна след секунда — извика тя. — Съжалявам, точно съм по средата на всичко.

— Мирише хубаво — каза той, а тя отиде до печката, вдигна някакъв капак и наоколо се разляха аромати.

— Кремсупа от аспержи. Пържен артишок. Картофено пюре за сладоледа.

— Моля?

Тя посочи масата зад двойната врата, където блестеше златиста пуйка, моркови, грах и други блюда, подредени подканващо върху ленена покривка пред сребърен свещник. Масата бе в очевидно преувеличени размери. В средата й бе поставен рог на изобилието, украсен с есенни листа, бълващ великолепни портокали, ябълки и банани.

— Чудесно е, но още е май.

— Аз съм кулинарен дизайнер и понякога работя, без да се съобразявам със сезоните. Имам си студио, но естествената светлина в тази стая ми харесва повече.

— Сладолед? — върна се на въпроса той.

— Ох, картофеното пюре не се топи. Не всичко се снима от натура в днешно време.

Тя вдигна една бутилка, отиде до масата и започна да пръска пуйката и морковите.

— Вече е Денят на благодарността, пи-пи-пи.

— Мирише ужасно.

— Обаче изглежда по-лъскава, отколкото ако беше масло — тя огледа произведението си с критично око. — Идеално.

— За кого работиш?

— За списанията. Местните рекламни агенции. Всеки, който има с какво да ми плати. На свободна практика съм.

— Тя опита супата и изгука от доволство. — Това имам намерение да изям. В противен случай нямаше защо да го готвя.

— Много ли разбираш от фотография?

— Фотографът ми ще е тук след около двайсет минути.

Аз просто местя храната наляво-надясно. Поставям я в различни чинии, в различна обстановка. Добавям свещи, плодове, клонки. Сух лед за фалшивия дим. Ей такива неща.

Оставям самото заснемане на него.

— А за кого е тази пуйка?

— Едни момчета се опитват да продуцират филм. Правят серия от отделни снимки, които да покажат заедно с текста на инвеститорите. Филмът се нарича „Декларация на зависимостта“ и е за една жена, която има любовна връзка с двама мъже едновременно.

— Френска история, а?

Тя се засмя.

— Всъщност текстът е написан и режисиран от двама компютърни хакери от Пало Алто. Във всеки случай единият от любовниците й живее в миналото, някъде към края на деветнайсети век. Обичам тази епоха, дрехите, храната, обноските. Чудесно щях да се впиша в нея.

Пол си представи как една пищно надиплена рокля би придала сладострастна щедрост на слабите й бедра. Като повечето жени напоследък Ян също попадна в списъка на слабостите му. Добре де, какво можеш да очакваш от някого, който те лъже, че картофите са сладолед?

— Къде е мястото на тази храна в историята?

— Критична сцена. Случва се около голям американски празничен банкет. Двамата мъже я хвърлят върху сладоледа.

— Тогава трябва да попитам за пържения артишок?

— Фон. Двусмислица. А също и вечерята ми.

— Доста работа само за една снимка към текста.

— Обещаха ми да използват снимката като рекламна диплянка и плакат заедно с името ми, написано ето там.

Както всичко, което прави един човек на свободна практика, вярвам, че това ще ми донесе много пари, иначе никога нямаше да се трепя за центовете, които ще ми донесе този сеанс.

— Предполагам, че не работиш с определено работно време от девет до пет?

— Би ми се искало. Бих искала да имам постоянен доход. Пилея много време да разговарям с бизнес мениджъра ми или да ходя по интервюта, въпреки че може би е време да затворя тази страница от живота си и да продължа напред. Нямаш си представа за натиска върху една жена в този град. Имам предвид, че вече почти съм стара за Холивуд.

Не изглеждаше повече от трийсетгодишна. Откога ли започва старостта в Холивуд?

— Какво общо има възрастта ти с това, колко добре изглежда храната ти?

— Първата част от всяка работа е да те наемат.

— Ти си привлекателна. Мисля, че го знаеш.

Тя се изчерви чаровно.

— Може би си мислиш, че си изпросих този комплимент, но не е истина. Във всеки случай ако изглеждам добре, заслугата е изцяло на моя хирург.

— Да не говориш за доктор Уилям Сайкс?

— Да, той скулптира носа ми, коригира анемичната ми брадичка и ме подложи на мултилифтинг, когато навърших трийсет. Боже, направо не го свърта, когато види някоя жена с онези характерни за възрастта бръчки.

Трийсет? Както и да е, Пол трябваше да се възхити от способностите на човека. Като страничен наблюдател никога нямаше да разбере докъде стига истинското й лице и откъде започва фалшификацията.

— Разбирам, че с Бет Сайкс сте добри приятелки. Как се запознахте?

— Ние сме стари пустинни плъхове. Израснахме в Юка Вали навремето, когато Бет и Дария бяха момичетата на Логан. Познаваш ли тази местност?

— Не.

— Източно от Берду, близо до Джошуа Три, където винаги е горещо като в ада. Къщата на стария Логан нямаше дори климатик. Може би затова станахме приятелки. У нас имаше един в спалнята. Като деца играехме заедно. Хората понякога си мислеха, че сме сестри, казваха, че си приличаме, не знам защо. Заедно със семействата си ходехме до Голямото мечешко езеро, карахме бясно и вдигахме шум до небесата, когато бяхме тийнейджърки. И двете сме по-възрастни от Дария с четири години и си останахме близки. Бет много бързо порасна. Може да се каже, че Дария си остана дете.

— Виждаш ли се с Дария?

— Понякога, когато посещавам Тахо. Когато дойде в Лос Анджелис, Бет винаги идва при мен. — Страните й се стегнаха, щом присви устни. — Естествено, аз съм поласкана, когато ме предпочете пред някой хотел. Тя може да си позволи да отседне където си поиска.

— Често ли слиза насам?

— От време на време.

— Какво правите, когато ти дойде на гости?

— Всичко. Посещаваме музеите, ходим по брега, гледаме кино. Тахо е тихо място, а двамата с Бил живеят там от много време. Понякога просто не я свърта у дома й. Разбира се, Крис също е голямо изкушение за посещенията.

Първо постъпи в гимназия, а след това и в колежа „Помона“. Беше още заек, Боже, ужасно е случилото се с Крис. Можеше да разсмее всеки.

— Заради Крис ли дойде тя през уикенда, когато се случи трагедията?

— Не. Всъщност аз често се задявах с нея за това. Изглеждаше, че никога няма да дойде повече, освен ако не е, за да се види с Крис. Този път обеща, че ще прекараме повече време заедно, за да си вършим момичешките неща.

Пристигна късно в четвъртък вечерта. Пазарувахме целия петък и отидохме на плаж в събота. Не мисля, че е говорила с Крис, докато беше при мен. Не вярвам дори да е разбрала, че той се кани да наеме самолет и да се върне в Тахо при баща си.

— Знаеш ли дали Крис и преди сам е наемал чартърен полет?

— Не знам, но не бих се изненадала. Той беше доста оправно момче.

— Значи си била с Бет Сайкс през нощта на осми май.

— Отидохме до „Холивуд боул“, за да видим Шаная Туейн. Скачахме с другите каубойки.

— Само двете?

— Точно така.

— Без мъже?

— Не изглеждай толкова подозрителен, Пол. През този век на жените им се случва да излизат и сами. Бет е… тя беше… омъжена.

— Как вървеше съпружеският им живот?

— Както всеки друг. Техният продължи дълго време, много по-дълго, отколкото очаквах.

— Какво имаш предвид?

— Бил беше голям удар. Забавен, амбициозен, интелигентен. Имаше доходна практика, дори още тогава. Сигурна съм, че много жени се интересуваха от него.

Пол се зачуди дали Ян Сапито се нарежда сред тях.

— Мислиш ли, че той не беше щастлив с жена си?

— Ни най-малко. С такова впечатление ли те оставих?

— Ти харесваше ли Бил Сайкс?

— Харесвах го, но понякога ми се струваше, че ме разглеждаше като съперник за вниманието на Бет.

— Охо, ревнивец, а?

— Не я изпускаше от поглед.

Още веднъж се замисли за смисъла зад думите й. Не беше ли възможно Ян поне малко да завижда за безбожния късмет на приятелката си?

— Докога останахте навън онази нощ?

— Не до много късно. Сигурно около полунощ. След това се чупихме. Повечето от неделята ми се губи, докато не звънна телефонът и дойде новината за Крис. Бе вече късно през деня. Седяхме на балкона и пиехме по една „Маргарита“. Бет изпадна в шок. Не можеше да се свърже с Бил, но и не бе в състояние да лети същата нощ. Дадох й валиум и я сложих в леглото. После на другата сутрин й прибрах дрехите в куфарите и се приготвих да я откарам с колата до летището. Телефонът още веднъж иззвъня. Този път беше за Бил. Боже! Толкова е несправедливо, че се случи точно на Бет.

Тя знаеше кой е той и защо задава въпросите си и въпреки това въобще не й пукаше. Той беше убеден, че тя вече предварително си е подготвила отговорите. Описанието й как са прекарали нощта с Бет звучеше невероятно ясно и забележително близко до историята, която Бет бе разказала на Нина. От друга страна, ако жените бяха разговаряли за това, не е учудващо, че използват един и същ език.

— С нея ли излезе на другата сутрин?

— Да, докато не я пое Дария. Трябваше някой да е с нея.

— Каза, че Бет изпаднала в шок при вестта за Кристофър, нали?

— Разпадна се на милиони парченца. Тя благоговееше пред момчето. И двамата го правеха. Бил мислеше, че Кристофър някой ден ще спаси света. Крис дори не живя достатъчно дълго, за да разочарова родителите си. Имаш ли деца, Пол?

— Никога не съм имал този късмет — каза Пол, но, разбира се, нямаше предвид това. Никога не беше искал деца. Ти ги обичаш, а те те напускат или умират преди теб. Никога няма да стане както трябва.

— Защо е катастрофирал самолетът, Пол? Какво мислиш?

— Неправилна преценка на пилота, така казват от НСБТ.

Опита се да разчете изражението й. Изглеждаше сякаш искаше да каже нещо, но си прехапа езика. Почака още малко да види дали все пак няма да се изпусне. Но тя отново се беше взела в ръце. Пол се накани да си тръгва.

— Един последен въпрос — каза той.

— Всичко, което поискаш — каза тя и в очите й се таеше въпрос, лека усмивчица специално за него.

— Жената с двамата любовници. Как го прави?

— Имаш предвид как поддържа връзката с двама мъже?

— Имам предвид мъже от различни векове.

— Няма значение коя година е, винаги работи доброто старо извинение — каза тя. — Да направим нещо за обяд? Както виждаш, обожавам да експериментирам в кухнята. Това е мястото, където се чувствам най-свободна.

— Мислех си, че чакаш фотографа си.

— Жените са толкова несериозни, а и той има мобилен телефон.

Той си представи експериментите в кухнята с нея и след това веднага отхвърли мисълта. Ян Сапито щеше да иска от него много повече, отколкото той бе в състояние да й даде за един следобед.

— Страхувам се, че не мога — каза той с искрено съжаление.

Докато вървеше към колата си, се чудеше какво всъщност прави и защо отхвърли предложението за малко гимнастика сред кухненския остров на лакомствата.

Този следобед щеше да шофира обратно на север. Искаше да направи едно спиране в Кармел и да отскочи до Сюзън, както и неочаквано да посети офиса на агенцията, преди да се отправи към Тахо. След това щеше да прегледа съдебните доказателства и полицейските доклади, да интервюира един бивш пациент на доктор Сайкс, който го беше съдил, да провери докъде са стигнали в НСБТ с разследването на самолетната катастрофа.

Стигна до магистралата, а около него все още се носеше уханието от супата на Ян. Стомахът му къркореше и той определено се чувстваше гладен. Вместо благодатта в кухнята на Ян отново се включи в безконечната война с трафика.

Адското безкрайно задръстване вече го беше раздразнило порядъчно. Един „Кътлъс сюприйм“ се стрелна и се опита да го засече в неговата лента — твърде близо, копеле мръсно! Сложи ръка на клаксона и даде газ, за да го научи на обноски. Когато странично двете коли бяха на идея една от друга, той си помисли: „По дяволите, какво правя и защо?“

Даде път и в този момент на слабост, в този момент, когато реши, че не си струва да упорства и да спечели на всяка цена, кътлъсът подуши нерешителността му и убийствено го притисна. С една последна мисъл се опита и не успя да се откачи от състезанието за свободно място на платното — ние сме в хватката на една и съща лудост, тази агресивна тъпота, докато летим със сто и двайсет километра в час. Точно тогава чу трясъка, усети как се чупи левият му крак и как някой пищи като дете…