Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (7)

ГЛАВА 6

Тя живееше в дом с изглед към километри високоволтови проводници и къщи в стил ранчо от шейсетте години. Ръждивата метална врата проскърца, когато я отвори.

— Вие ли сте Пол ван Уегънър? — посрещна го Кони Бейли. — Моля, влезте.

Съпругата на загиналия пилот го преведе през миниатюрно антре към всекидневната. Той седна. Всичко в стаята стоеше точно на мястото си. Сините стени бяха очертани по ръбовете с тъмновиолетови, почти черни линии. Дамаската на креслото бе пурпурна на житни класове. Абстрактна рисунка на дървесни стволове в черно като фона бе в тон с основните цветове на стената.

— Приятно — каза той, като се оглеждаше наоколо. Усещаше успокояващата атмосфера на дома. Сигурно и тя.

Жената бе афроамериканка с правилни черти, сплетена на плитка черна коса и широко чело, което свършваше в топли златистокафяви очи.

— Благодаря ви — отвърна тя. — Обадих се на адвоката, когото познавам в Лос Анджелис, Уинстън Рейнолдс. Заедно бяхме в гимназията. Познава и двама ви с госпожа Рейли. Каза, че мога да ви имам доверие.

— О, да, Уинстън.

— Той ми разказа за вас. Особен характер е. Понякога ужасно преувеличава. Спомена и за някакви лодки по онова езеро горе. Сигурно още една от неговите истории.

Тя не вярваше. Но беше вярно. Каяците по езерото, експлозията…

— Как е Уинстън?

— Все още си играе на котка и мишка с данъчните. Някой ден ще се уморят да го преследват и ще напъхат старчето в затвора.

— Той е адвокат. Такива като него никога не попадат в затвора.

Тя леко се отпусна при думите му и даже се усмихна.

— Така е, при това е много добър адвокат.

Пол извади една тетрадка.

— Какво бихте искали да ми разкажете за вашия съпруг, госпожо Бейли?

Тя се изправи, отиде до шкафа и от полицата взе една фотография в рамка. Известно време я изучаваше, а след това я подаде на Пол. Кръгло лице, оплешивяваща глава. Човекът, който се усмихваше от фотографията, беше малко по-възрастен от Кони, вероятно гонеше петдесетте, кожата му беше малко по-тъмна, а правилната му челюст бе като на идеалния военен.

— Беше на петдесет и три, когато загина в катастрофата — обясни тя. — Беше нежен. Чудесен съпруг. Загрижен за децата си баща.

— Имате деца?

— Две. Пораснаха. Работят. Семейни. Толкова се радвам, че доживя да ги види щастливо задомени. Ние сключихме брак, когато аз бях на двадесет и една, и останахме женени двадесет и три години. Това е много време.

— Да.

— Много време, за да обичаш някого и да свикнеш с него. Начинът, по който сутрин си реши косата или, както бе в случая със Скип, я гони! Начинът, по който ти прави кафе — прекалено силно, но в него отива и част от любовта му към теб, нали ме разбирате?

— Липсва ви.

— Не знам как ще продължа сама.

— Доколкото разбрах, били сте в Карсън Сити?

— Веднага щом се върнах, трябваше да отлетя, за да идентифицирам тялото му. Върнах се миналата нощ. — Полагаше геройски усилия да потисне чувствата си, но воалът на скръбта се спусна над лицето й като тъмносиньо кадифе. — Беше много трудно. Не успях да го разпозная. Идентифицираха го по зъбите. По всички онези скъпи пломби, които му поставяха.

— Сама ли сте?

— Сестра ми ще остане с мен до края на службата в края на седмицата. Сега е в града на пазар. Тя беше тук, когато онези двама мъже дойдоха вчера следобед…

— Какви мъже?

— От Националната служба по безопасност на транспорта НСБТ. Зададоха ми много въпроси.

— Какво искаха да узнаят?

— Дали Скип не е бил в депресия. Дали не е започнал да забравя. Някакви здравословни проблеми, които биха могли да повлияят на летенето му. Когато поискаха да претърсят стаята му, сестра ми излезе от кожата си и ги изрита…

— Имате ли представа какво точно са търсили?

— Може би са си помислили, че нарочно се е забил в земята. Както го направи египетският пилот от полет седем-пет-седем. Не знам. Може би искаха да го обвинят, че е бил болен. Може да са били агенти на производителя на двигателя. Кой би могъл да каже? Но аз мога да ви уверя в едно нещо — сега всеки се опитва да открие жертвения агнец, включително вестниците и полицията. Скип е техният човек. Видяхте ли статията днес сутринта във вестника на Лос Анджелис? Те обявяват катастрофата за резултат на пилотска грешка без доклад, без разследване, дори без да искат да разследват.

— Но напоследък има доста случаи на катастрофи с малки самолети. Интересът сигурно е голям.

— То е същото. Сега чернят паметта на един прекрасен човек, без каквито и да било доказателства, че е сгрешил някъде.

Стана, за да направи кафе в кухнята. Пол прелисти авиационните списания на масичката пред него. Чудеше се защо ли госпожа Бейли се е обърнала към такъв обигран и скъп адвокат като Уинстън Рейнолдс. Заедно с аромата на кафето от кухнята надуши и съдебен процес за убийство по невнимание. Явно Бейли си имаше много причини да не иска катастрофата да бъде резултат от пилотска грешка. Ето пак, помисли си той. Законовата система бе способна да изкриви и една толкова достойна скръб.

— Скип никога не спираше да мисли за самолети и летене — продължи госпожа Бейли, като се върна с подноса. — Беше като дете, особено що се отнасяше до техническата страна на въпроса. Строеше модели на самолети, докато не ни потрябва втора къща, за да можем да ги поберем.

Наля двете чаши и седна.

— Вчера ги дарих на една детска градина. Ще ги окачат на тавана. Не мога да ги гледам повече.

— Разкажете ми за този бизнес с чартърните полети.

— В продължение на години летя по търговската линия между Лос Анджелис и Лас Вегас. Така или иначе ще научите за случая, затова нека ви кажа самата истина. Веднъж заспа, докато самолетът беше на автопилот. Един-единствен път за много-много време. Нищо не се случи на самолета, но беше докладвано за грешката му. Уволниха го.

— Предполагам, че случаят е изглеждал доста зле в пилотското му досие.

— Необходими му бяха години, за да преодолее вината си. Причината да заспи бе, че прекара цялата нощ преди този полет с мен и ме успокояваше заради смъртта на баща ми. — Тя махна с ръка, взе сметаната и си сложи в кафето. — Няма значение. Просто не биваше да прави това. Дори за минута никой не е бил в опасност. Всъщност на повечето пилоти им се случва да заспят по време на дълъг полет, когато всичко върви гладко.

— И той започна свой собствен бизнес, така ли?

— Точно така. Взе пари назаем и си купи този самолет.

Никога не е имал инциденти с него. Поддържаше го, както би се грижил за собственото си дете — тя отпи. — Липсва ми ужасното му кафе. Това означава нещо, нали?

— Съпругът ви пази ли някакви записки?

— Разбира се. Хората от НСБТ донесоха скенер и направиха копия на много документи, но запазих оригиналите при себе си.

— Мога ли да ги разгледам?

Тя въведе Пол в един подреден, но препълнен кабинет точно зад стълбището. Няколко много добре сглобени модела висяха от тавана.

— Запазих ги за внуците — каза тя, като разлюля един от тях. — Да го помнят.

Пол имаше голямо затруднение да си представи Кони като баба. Тя сигурно беше на около четирийсет и пет, само с пет години по-възрастна от него. В съзнанието му бабите и дядовците винаги щяха да останат по-старото поколение, към което той не принадлежи.

Документите, вече преровени от НСБТ, лежаха върху бюрото, явно педантично пазени, подредени, разкриващи маниакалната грижа на пилота към подробностите. Ръкописът му беше нечетлив. Той е проверил и заредил с гориво самолета само часове преди да излети за Тахо, каза си Пол, докато изучаваше записките. На страницата беше отбелязана годината, датата и часът на техническия преглед. Там беше и планът му за полета, и декларацията на пътника. Трябвало е да лети откъм планинската част на Невада.

— Пътникът — започна Пол, — ето го: господин Сайкс.

Детето не е ли било твърде младо да го наричат господин?

Тя погледна в тетрадката, но се просълзи и трябваше да избърше очите си с носната кърпичка.

— Скип винаги беше много официален в тези неща.

— Често ли се случваше на съпруга ви да изпълнява чартърни полети, наети от колежански момчета?

— Ще се изненадате от хората, които го наемаха. Домакини, които искат да прекарат уикенда в Тахо или Вегас, за да играят хазарт… богати хлапета, които искат да отскочат до скиорската вила на майка си, след като са прекарали няколко дни при татко си в Холивуд.

— Но не е ли нормално родителите да наемат самолета?

— Това е Лос Анджелис, забравихте ли? В този град децата израстват много бързо. — Тя си пое дълбоко въздух и издиша. — Предполагам, че ще се чуя с родителите на бедното момче. Сигурно ще искат нещо от мен сега, след като Скип го няма. Отмъщение. Но вината не беше у Скип. Просто не беше. — Тя го погледна с очи, плувнали в сълзи. — Ще ви изчакам навън. Всичко тук ми напомня за него.

— Мога ли да взема назаем тази тетрадка?

— В ъгъла има копирна машина. Можете да направите копия. Не взимайте нищо. Абсолютно нищо. — Тя напусна.

Пол прекара няколко минути, разглеждайки документите на бюрото. В записките по поддръжката откри бележка за услугите, извършени от някой си Дейв Льоблан. Направи копия на най-важните книжа.

Обратно в дневната завари госпожа Бейли да допива кафето си, скръстила крака, с перфектно вчесана коса, решила да се държи поне докато той не си замине.

— Кой беше? — попита той, като посочи гласовата й поща.

— Дейв е… беше инженерът по поддръжката на Скип — тя почти се засмя. — Забавен термин за един механик. Но Скип високо ценеше способностите му.

Пол си отбеляза фразата й.

— Но това е единственото нещо, което е оценявал високо в него?

— О, знаете ли, Дейв е на същата възраст като нас, но със съвсем друга система от критерии за света.

— Съмнителен начин на живот?

— Трябва да се срещнете с него и сам да си създадете мнение.

— Скип не го харесваше, така ли?

— Скип харесваше всички.

Изправи се.

— Късно ли е вече, за да намеря Льоблан?

— Обикновено се прибира късно, сигурна съм, че ще го откриете на летище „Джон Уейн“.

— Госпожо Бейли, знам, че ви е трудно, но ви моля да прегледате книжата на мъжа си. Проверете дали нещо няма да ви хване окото. Дори ако мислите, че е пълна глупост, бъдете така добра да ми се обадите — подаде визитната си картичка.

— Ако смятате, че е важно… — започна тя. — Не мисля, че ще мога да го понеса, но ще се опитам.

Пол не си въобразяваше, че наистина ще се опита. Просто се надяваше.

Тя го изпрати до вратата.

— Знаете ли, ако самолетът не избухне направо във въздуха, минава доста време, преди да се разбие — каза тя. — Време, през което знаеш, че ще умреш. Надявам се да не е бил твърде ужасен. Надявам се… надявам се, че е имал време да преодолее ужаса да гледа как повърхността се приближава. Надявам се, че поне за секунда си е помислил колко щастливи ни направи всички нас.

 

 

След кратко спиране, за да се подкрепи в един от хилядите ресторанти за бързо хранене по 190-а улица, Пол отново се впусна в кошмарното шофиране по магистралата и се насочи към летище „Джон Уейн“ в областта Ориндж. В Лос Анджелис и околностите му пиковото време обхващаше целия ден. Като се движеше със скоростта на костенурка и непрекъснато сменяше станциите, той имаше повече от достатъчно време да забележи разликата между Южна и Северна Калифорния.

Хората тук, както и на север, бяха от всички възможни цветове, но с една важна отлика — пропорциите. Според преценката му така наречените малцинства надвишаваха англосаксонците две към едно. При жегата, излъчваща се на талази от асфалта, и пътя, изпъстрен със стари дупки, които можеха да съществуват единствено в сърдечния климат на Южна Калифорния, на него му се струваше, че прекосява улиците на Мексико, Африка и Индия едновременно, където шумната музика властва в атмосферата, а хората са гръмогласни и пъстри.

В тези далечни места преди много години заселниците бяха пристигнали, за да могат сами да управляват живота и времето си. Сега трафикът беше превърнал всяка скорост в пълзене.

Някой го засече отпред. Той удари клаксона и изкрещя няколко обиди, които му донесоха размахан среден пръст от другата кола. Това за малко да доведе до други забавни събития, защото Пол си изтърва нервите и върна жеста. Каза си: По дяволите, нали имам предпазна въздушна възглавница, изпревари го отдясно и на свой ред го засече. Типът обаче го прецака, защото не се лепна за задницата му и явно се отказа да го изпреварва. За момент Пол остана безумно разочарован.

Разумът проговори. „Я се стегни“ — каза си Пол.

На минаване покрай крайбрежния увеселителен парк за проспериращи възрастни той се разтърси за някакъв джаз по радиото и това го занимаваше достатъчно дълго, за да пропусне отбивката към летището. Пропиля още двадесет минути в пълзене сантиметър по сантиметър обратно към шосе 405. Пет-шест пъти беше засичан от агресивни водачи, веднъж беше принуден да набие спирачките поради неочаквано рязко спиране на предната кола. Чувстваше, че сърцето му ще изскочи, гърлото си пресъхнало, а дивакът вътре в него отново надигаше глава… С усилие на волята се опитваше да запази спокойствие. Хиляди ежедневно водеха с чест тази битка, защо да не може и той?

Летището беше свряно в ъгъла между гъсто населените градове Коста Меса, Нюпорт и Ървин. Освен редовните полети от услугите му се ползваха и голям брой малки самолети. Подмина основните терминали, поразпита за пътя и накрая успя да се добере до хангара, в който според Кони Бейли би могъл да открие Дейв Льоблан. След като не успя в радиус от един километър да намери позволено място за паркиране, спря колата си точно пред хангара и я заряза там.

Вътре във високата ръждясала постройка се ориентира по шума и според съветите на работниците и успя да локализира Льоблан в една оборудвана с климатик работилница, много приличаща на автомонтьорска. Льоблан носеше тъмносин комбинезон, а пред лицето си имаше тъмен пластмасов визьор, който му придаваше вид на Дарт Вейдър с футуристично лазерно оръжие в ръка, от което бълваше пламък. Льоблан изключи електрожена, вдигна нагоре визьора и погледна въпросително Пол.

— Познавам ли ви?

— Изпрати ме Кони Бейли — каза Пол и се представи.

Льоблан пое ръката му и я разтърси.

— Горкият стар Скип.

— Зает ли сте, може ли да поговорим за минута?

— За какво?

— Да уточним някои неща. Знаете, вдовицата иска да изчисти всичко, преди… — остави смисъла на думите му да увисне.

— Уф, добре — промърмори Льоблан с неудобство както винаги, когато става въпрос за смърт, погребения и всички останали неща, с които бяха заредени неизказаните му думи.

Той захвърли ръкавиците си, остави настрани шлема и под него цъфна гъстата му сива коса. Махна на Пол и го въведе в малък офис. Отвсякъде се носеше миризма на смазка и химикали.

На полиците се виждаше невероятна колекция от оръжия и Пол примигна. Приближи се по-близо.

Льоблан се намести върху очуканата маса, обърна се към полиците и взе един предмет. Вдигна го, за да може Пол да го огледа по-добре.

— Това е един от атомните пистолети в „Бък Роджърс“, разпознахте ли го?

Със смътен спомен за заглавието на някакъв филм, гледан в детството, Пол си призна:

— Всъщност не.

— Преди имах лазерна пушка от „Забранената планета“, но я продадох на един тип в Бостън. Това нещо е по-голямо. По-дълго. Може би с половин метър.

Пол взе лазерното оръжие и стреля през прозореца. Тежеше. Истински метал. Но нищо не се случи, нямаше бръмчене, червена светлина, никакъв взрив.

— Всичките ли са от филми?

— Ъхъ. Няма смисъл да живееш толкова близо до студията и да не се възползваш. Понякога се организират аукциони. Понякога си ги намирах в складовете, друг път на разпродажбите за колекционери.

— Имате голяма колекция.

— Над сто. Най-много са от петдесетте години.

Значи приликата му с Дарт Вейдър не е била случайна, въпреки че май героят не живееше в предпочитаната от механика ера. Мъжът се оказа маниак на тема научна фантастика.

— Някои от тях работят ли?

Льоблан се засмя, като по лицето му заиграха бръчки, разкриващи тежко минало.

— Ще ми се.

— Често ли седиш тук и целиш хората, които се разхождат отдолу? — попита Пол, като надникна през прозореца.

— Съблазнително, а? Най-добрата възможна терапия.

— М-м-м — възхити се Пол и му я върна.

Льоблан постави внимателно лазерната пушка обратно на мястото й върху полицата, бръкна в чекмеджето и извади оттам кутия с плодов сок. Предложи я на Пол.

— Не, благодаря. Още ми е рано.

— Весел човек — изхили се механикът. Той беше в изключително добро настроение за човек, наскоро изгубил приятел. Проби дупка в кутията и пое няколко големи глътки. Спря, избърса си устата и въздъхна блажено: — Е, това ми трябваше.

— Какво точно работиш? — попита го Пол.

Льоблан кимна към халето, което преди малко бяха напуснали.

— Това е „Чесна“, едномоторна. Трябва й пълна рехабилитация, а собственикът й си я иска за вчера. Обичайните фъшкии.

— Винаги съм се чудил защо някой ще иска да лети на едномоторна машина? Не е ли по-безопасно с два мотора?

— Това е типичната грешка на новаците. Всъщност фаталните инциденти с двумоторните самолети са много повече. Виж, ако нещо се обърка с единствения ти двигател, ти веднага се отправяш към най-близкото открито място и се приземяваш. Двата мотора те подлъгват. Мислиш си, хей, нали имам още един двигател. Мога да се добера до вкъщи. С това увеличаваш опасността, защото вече си поел един ненужен риск. Винаги се започва с малки грешки и се свършва с разбиване в планините подобно на стария Скип.

Грубият начин, по който спомена съпруга на Кони Бейли, изглеждаше неподходящ.

— Отдавна ли се занимаваш с това?

— Трябва да са повече от двайсет години. Брей, времето лети, когато си имаш забавление.

— И през цялото време с Бейли?

— В началото не. Известно време Скип си имаше постоянна работа. Но през по-голямата част от последните десет години бяхме заедно. — Льоблан отново бръкна в чекмеджето и измъкна оттам пакет фъстъци от вида, който раздават в пътническите самолети. — Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Как се справя Кони?

— Държи се.

— Това е добре — каза той и разкъса опаковката със зъби.

— Радвам се да го чуя, въпреки че не се познавахме много добре. Двамата с нея не мелехме брашно.

— Защо мислиш така?

— Нямам престава. Аз я харесвах.

— А как се спогаждахте двамата с Бейли?

— С Бейли всичко беше О. К. Грижеше се за самолета си като за дете.

— Така казват хората.

Той сдъвка един фъстък и изражението му стана замислено.

— Освен онези от НСБТ. Имах посещение. Казаха, че сам се е забил в земята. Не обичам да говорят така за него. Да размахват онази стара история как бил заспал на руля. Не е честно. Да оставят мъртвия да почива спокойно.

— Копеленца, а?

— Проклети копеленца.

— Не си ли ти, който е казал на НСБТ за старите му проблеми?

Льоблан изкриви лице в преувеличен израз на невинност. Пол се пресегна зад него и взе един пластмасов пакет. Отвори го и попита:

— Колко време си бил вътре?

— Как разбра? Кони ли ти каза? Защото си мисля, че тя наистина има нещо против мен.

— Позна.

Льоблан изправи врат вече с много по-различно изражение. Поклати глава и се усмихна.

— Веднага трябваше да се сетя. Ти си бивше ченге, на ли? Добре де, аз пък съм бивш затворник, значи сме равни.

Не е тайна. Държаха ме пет години. Застрелях един по време на бой в бара. Не го убих, въпреки че съм сигурен — тогава го исках. Копелето чукаше жена ми. Беше много отдавна. В началото на седемдесетте. Веднага след като се върнах от Виетнам. Там често се дрогирах, имаше много алкохол. Вече не го правя. Аз съм променен човек.

— С пушки, които не стрелят.

— Точно така. Нещо като заместител.

— Радвам се да го чуя. Къде срещна Скип? Вътре?

Той се изсмя пресипнало.

— Ще се обърне в гроба, ако те чуе да говориш така за него. Не, Скип си беше праволинеен от началото до края.

И двамата бяхме във военновъздушните сили.

— Работеше с него?

— Може да се каже за него. Точно както тук.

— Съжалил те е? Наел те е, когато никой друг не е искал?

— Аз съм страхотно добър механик. Ако Скип беше дошъл при мен в цялото си величие, нямаше да приема да работя за него. Той знаеше, че съм най-добрият авиационен механик в Калифорния. Каква беше онази дума, когато се срещат гостоприемник и паразит, а и двамата са облагодетелствани? Имахме взаимна полза от сделката.

— Симбиоза.

— Точно така. Аз имам подход към машините. Скип прекрасно знаеше колко съм добър. На мен ми трябваше работа. Всичко тръгна много добре.

— Самолетът, на който е летял, „Бийчкрафт“, модел 18 — това не е ли доста старичка машина?

— Строена е през шейсетте. Но нека да ти разкрия една малка тайна. Повечето самолети, на които летиш, са строени преди двайсет-трийсет години. Слагат им нови тапицерии на седалките, пребоядисват ги с онези нови химикали, дето сега ги използват за дневните, и после им казват, че са рехабилитирани. Самолетът си беше чудесен откъдето и да го погледнеш, а аз не говоря на вятъра. — Помете с ръка празните опаковки от фъстъци и безалкохолни и те изпопадаха на пода, за да правят компания на останалите боклуци. — Трябва да мърдам. Времето е пари за нас, робите на надниците.

— Кажи ми само за последния ден. Какво трябваше да се направи на бийчкрафта?

— Обичайния преглед. Искаш ли копие от доклада?

— Разбира се.

Той се зарови в купчина от книжа на масата и извади оттам една папка.

— Пазя много добри доклади. На Скип му харесваше и много пъти ме е хвалил за това.

— Разкажи ми за последния полет. Ти беше ли тук?

— Отидох си, след като минахме проверката по списъка.

Той беше малко нервен — нов пътник, знаеш как е. Може да си е мислил, че тя ще го изяде, знам ли?

— Тя? Мислех, че пътникът е мъж.

Или се опитваше да потисне смеха си, или нещо го бе жегнало.

— Съжалявам. Не исках да те обърквам. Нали знаеш, винаги наричаме самолета „тя“. Разбира се, знам, че с него си е отишло и някакво момче.

— Имаше ли някаква нередност в самолета в деня, когато е паднал? Нещо пропуснато? Каквото и да е?

— Абсолютно нищо. Тя беше в идеално състояние за едно леко и приятно прелитане над планините.

— Бил ли си някога там?

— Къде?

— Тахо, Рино, в тази област.

— Не.

Вече нямаше усмивки, а когато не се усмихваше, човек можеше да забележи торбичките под очите му.

— Някога да си срещал Кристофър Сайкс?

— Кого?

Беше напрегнат. Осъзнаваше, че са навлезли в сърцевината на разговора.

— Момчето, което е летяло с него.

— Никога не съм го виждал. Никога не сме се срещали. Жалко за хлапето, нали?

Льоблан поклати тъжно глава и Пол си помисли, че наистина съжалява за нещо. Пробвайки късмета си, Пол вметна:

— Утре ще поговоря с Ян Сапито.

Отсреща — празен поглед.

— Познаваш Ян. Живее в Лос Анджелис. Стара приятелка на Бет Сайкс.

— В случай че се чудиш — отвърна Льоблан, — не познавам тази лейди. Въобще не познавам хората, за които ми говориш. Аз съм просто един механик и не искам да ми се мотаят в краката само защото Скип е хвърлил топа. Жалко, и то не само защото е мъртъв. Адвокатите и ченгетата изпълзяват от дупките си и се опитват да ми стъжнят живота.

Отдавна ми е дошло до гуша от тази работа.

Пол му подаде визитката си.

— Обади ми се, ако се сетиш, че си пропуснал да ми кажеш нещо. Нямам нищо против теб. Просто се опитвам да разбера какво се е случило с този самолет.

— Задръж си визитката — сопна се Льоблан, като отблъсна ръката му. — Казах ти всичко, което зная. Ако отново те видя да се разхождаш в двора… — той свали един космически бластер от стената и го насочи към Пол, — може би ще те гръмна.

Той стреля и лъч синя светлина прониза Пол право в сърцето. Льоблан отметна глава назад и шумно се засмя.