Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Райли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Move to Strike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2009)
Разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Пери О’Шонеси. Мечът на правосъдието

ИК „Прозорец“, 2002

Редактор: Василена Мирчева

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954–733–247–3

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА 31

Нина вече се беше втурнала напред. Тя безкомпромисно удари ръката на Бет, пистолетът отлетя към тавана и падна на няколко метра от тях в праха. Бет изпищя, свали Нина на земята и като че ли се опитваше да я ухапе. Чу се шум от свличане на земни маси и върху им се посипаха камъни и дърво. Пол не можеше да различи кой кой е. Грабна някаква ръка. Оказа се на Бет. Тя отново изпищя.

Откопчи я от Нина и грубо я изправи на крака. Той беше с пистолет, когато прокънтя изстрелът, и за една милисекунда пръстът му беше плътно на спусъка. Сега я блъсна към стената и тя се облегна до мумифицирания свидетел на всичко.

Нина се изправи и изхлипа:

— Тя се простреля в ръката! Кърви!

— Ранена ли си? — той я огледа за наранявания и избърса част от праха по страните й. — Гредите отгоре…

— Добре съм. Наистина. А ти? — Една голяма греда се стовари на земята до тях, последвана от поток камъни.

Всички се разкашляха от праха.

И двамата погледнаха към Бет. Тя не беше помръднала. Прахът бе полепнал по краката и лицето й.

— Тревожих се за теб и реших да те потърся — каза Нина. — Чух гласове. Когато я видях да насочва пистолета…

— Всичко мина. Добро момиче. Тя нямаше да ме убие. Опитваше се да се самоубие.

— Може би — отвърна Нина. — А може би не.

Тя много бързо се съвземаше. Гласът й вече беше твърд. Бет започна да се клатушка напред-назад. Дъждът от камъни се увеличаваше.

— Трябва веднага да се махаме оттук — заяви Нина.

— Добре. Бет? — нямаше отговор. Пол се обърна към Нина: — Да я взимаме и да изчезваме.

Пол помогна на Бет да се изправи. По ръката й течеше кръв. Заедно с Нина повлякоха Бет обратно през тунела, полуослепени, обвити в прах. Шумът се засилваше и започнаха да падат по-големи камъни.

— Побързай! По дяволите, Бет, помогни ни или никога няма да се измъкнем оттук.

Пол се предаде, грабна я на ръце и се втурна, доколкото бе възможно, в тесния тунел. Нина го следваше плътно. Зад тях дочуха гръмотевичен шум и нов облак прах замъгли всичко наоколо.

След това настъпи тишина. Те се строполиха на пода, пръхтящи като локомотиви. Пол насочи фенерчето към входа на камерата, през който едва се бяха промъкнали. Беше запушен.

— Никълъс — промълви Бет.

Но Никълъс не отговори. Тялото на Никълъс Зак беше погребано от природата, този път завинаги.

 

 

Качиха я в бронкото. Нина скочи на шофьорското място и запали. Пол седна отзад при Бет, но остави оръжието си подръка. Тя се държеше за ръката, одраскана от куршума, когато Нина й изби пистолета. Кръвта беше спряла.

Бет издаде кратък горчив смях. Нина настъпи педала и колата полетя по разбития път.

След около двайсет минути най-сетне се завърнаха на магистралата. Бет каза на Пол:

— Всичко беше лъжа. Бил го уби. Не бях с ума си там. Видът на Никълъс ме подлуди! Не мога да бъда държана отговорна!

— Млъквай, Бет! — заповяда й Пол. — Не ми казвай нищо друго. Аз вече съм свидетел.

— Ще отричам всичко, Пол. Имам нужда от теб. Ще ми помогнеш, нали?

— Ще ти помогна, Бет — обеща Пол. — Ще ти помогна да си намериш добър адвокат. Само че няма да е Нина.

 

 

Ники седеше пред компютъра си в домашния бардак и с достойнство носеше веригите и прангите. Проверяваше пощата си, като започна със съобщението на Скот от затвора. Явно доста четеше в килията. След като всичко свърши, се канеше да се позанимава с право. Неговият адвокат Джефри Райзнър му бе обещал скоро да излезе. Непрекъснато научаваше по нещо от адвоката си и бе решил, че това е професия, която му подхожда.

Не знаеше какво да отговори. Колкото по-рядко вижда съдебна зала, толкова по-добре.

Щракна три пъти с мишката и хвърли три реклами в боклука. После… Ники се загледа в екрана и в сините подчертани букви. Може ли да е истина? Наистина ли има съобщение от „Кригшот“, най-великата траш банда от Швеция? Момчетата бяха истински диваци на сцената. Бяха по-добри от „Хелнейшън“ и дори от „Дистрой“! Сдържа дъха си, щракна върху съобщението и то се появи.

Здрасти, Ники,

Песните ти са гот… свалихме в МР3 формат някои от крясъците ти… умно момиче… твоят уеб сайт е лудо трашарски и никога не сме виждали такава хардкор страница.

„Ох, ох — помисли си Ники, — това е. Канят ме да се присъединя към групата!“

Затова си мислим дали няма да искаш да направиш нашия уеб сайт, защото ние сме просто едни задници с китари, а не таланти като теб, какво мислиш, Ники?

Пет хилядарки достатъчни ли са?

Какво? Тя се върна в началото на писмото и отново го прочете. Думите караха кръвта й да закипи. След това:

„да направиш нашия уеб сайт“.

Не я искаха в групата, искаха само да им направи уеб сайта? Но това е толкова лесно, трябва просто да си вбесен, посран от неприятности и да хвърляш в страницата каквото намериш! Отново се зачете.

„Пет хилядарки достатъчни ли са?“

Ау!

— Мамо! — изпищя тя. — Мамо!

Дария захвърли коша с прането, втурна се през вратата и застана зад нея.

— Ники, какво става? Какво има? Нарече ме мамо! — очите й бяха пълни със страх.

Ники посочи екрана.

Дария примигна пред монитора.

— Добре — каза тя и седна на пода до нея. — Чудесно, Ники. Може би няма да имаме опали, но това тук е силно доказателство, че в къщата има поне един талантлив човек. Това е най-важното. — Почеса се по брадичката. — Хм — видът й беше замислен.

— Дори и не си мисли да използваш парите за друго освен за сметки, мамо. Получихме предупреждение от електрическата компания.

— Сигурно е честитка — отвърна Дария. Гледаше я с гордост.

Ники за малко да избухне в смях. Около тях бе такава бъркотия, но Дария смяташе, че талантът е най-важното нещо на света.

Нейната радост и облекчение разбиха решимостта на Ники да си затваря устата и тя си позволи да изрече онова, което я измъчваше вече от месеци:

— Мамо. Ти беше в кабинета, докато чичо Бил все още е бил жив. Видях те.

— Какво си видяла, мила? — Дария не разбра в началото.

— Видях те. Твоята сянка. Изглеждаше точно като теб. Напълно.

— Не, скъпа. Когото и да си видяла, не съм била аз. Ти вече си беше отишла, а той лежеше мъртъв на пода, когато отидох там. Сериозно ли си мислиш, че аз бих убила твоя чичо? Ти си ме прикривала?

— Мамо, не ме лъжи. Не сега!

Но тогава телефонът звънна и от другата страна Дария чу гласа на Нина Рейли. Обаждаше се от болницата в Уинимука и им разказа за леля Бет.

 

 

Когато Бет отново започна да говори в болницата, Нина превключи на професионален режим и й забрани да казва каквото и да е друго. Препоръча й за адвокат Карин Шевлънд, един опитен професионалист в Рино, и веднага й звънна.

След това се обади на полицията в Уинимука.

Пол даде визитната си картичка на Шевлънд. Искаше да държи под око Бет. Чувстваше смътно задължение към нея. Нещо се бе случило с него по време на онези последни моменти в мината. Беше се случило нещо много важно. Разбираше разликата помежду им. Бет беше пуснала гущера през една пукнатина в душата си. А онова място, където всичко бе празнота, разширяваше пукнатината и в неговата собствена душа и може би Пол никога нямаше да успее да я затвори.

Трябваше да стои нащрек. Трябваше да се пази. Помнеше очите й, когато каза, че е било безкрайно лесно да убие механика.

Тя му помогна да разбере, че трябва да е нащрек през целия си живот.

 

 

Пол си легна и се събуди чак в неделя следобед. Бет беше в ареста, а Нина бе на посещение при Ники и Дария и, изглежда, не искаше да говорят по телефона.

По-късно през нощта на вратата се почука.

Той лежеше в хотелското легло. Светлината бе изгасена, бе поставил ръце под главата и си мислеше за крака. Болката го караше да се рови по-дълбоко от всякога в най-личните си мисли. Цялата тази обърканост, катастрофата, проблемите със Сюзън, всичко трябваше да има нещо общо с тайната, която криеше в себе си. Осъзнаваше какво бе сторил. Не мислеше, че някой друг би разбрал, но това вече не беше проблем, защото тайната бе излязла наяве. Нина и Боб знаеха какво е направил. По-добре. Нямаше да се преструва повече.

— Аз съм — каза Нина иззад вратата. — Нека да поговорим, Пол.

Той подскочи при звука от гласа й. Имаше само една причина да го посети по това време след такъв ден като днешния.

Време за последната конфронтация.

Но той не беше готов. Той си представяше разговора като разходката към стаята със смъртоносната инжекция. Щяха да започнат от погрешни позиции. Колко неправилно е постъпил, какво е трябвало да стори вместо това, как да поправи грешката. Щеше да му каже: „Трябва да направиш каквото трябва“ — точно както бе казала онзи ден на Дария. Да си признае. Тя бе адвокат, служител на съда. И какво би могъл да й каже в отговор?

— Пол? Там ли си?

Страхуваше се от това, което се задаваше. Страхуваше се от нея, а винаги си бе мислил, че не се страхува от нищо.

— Пол?

— Идвам — промърмори той.

Скочи в шортите си и отвори вратата. Тя беше облечена в дълго вълнено палто, закопчано догоре, въпреки че навън не беше студено. Сигурно не искаше да му идват разни идеи. Ухаеше на цветя.

Тя влезе направо и седна на един от столовете пред прозореца.

— Може ли? — попита тя, като посочи бутилката „Джак Даниелс“, над която се трудеше той.

Не можеше да разчете изражението по лицето й.

Донесе й пластмасова чаша и й наля един пръст бърбън. Нина я грабна като нещо наистина необходимо.

Отбягваше погледа му. Наля за него, подаде му чашата и най-сетне го погледна в очите. Нина отпи, после още веднъж; очите й бяха фиксирани в неговите.

Пол не можеше да пие. Никога не бе разбирал ирландския навик да празнуваш събуждането си с пиене.

— Холандска смелост за ирландското момиче, а? — каза накрая.

— Значи ти го уби — и без да откъсва поглед от лицето му, тя остави чашата.

Това беше решителният момент. Можеше да я излъже, а можеше и да каже истината, да позволи всичко да свърши, както неизбежно щеше да се случи. Почувства как цялата му представа за бъдещето се разпада. Тя беше в тази престава.

— Той се промъкваше в дома ти. Беше разбил ключалката. Но да, изненадах го в гръб. Можех да го заловя вътре. Просто не мислех, че той трябва да живее повече.

— Той е дошъл, за да ме убие, нали? — проницателните настоятелни кафяви очи сякаш го пронизваха.

— След като беше по следите ти.

Той видя как жестоката мисъл потъва в нея и се настанява в душата й.

— Полицията го търсеше навсякъде — промълви тя. — Всеки си мислеше, че е напуснал Тахо. Как разбра, че ще се върне в моя дом?

— Поставих се на негово място. Той не се боеше, че ще го заловят, а и не беше свършил с теб, затова започнах да го дебна. Не ми отне много време. След това изчаках да направя своя ход, след като той направи своя…

— И ти щеше да го криеш цял живот и да не ми кажеш?

— Такъв беше планът — той сви рамене. — Вероятно щях да си троша крака отново и отново, докато не кажа на някого. Не съм добър в пазенето на личните си тайни.

— Мислил си, че не можеш да ми имаш доверие и да ми кажеш?

— Последния път, когато ти се доверих за нещо, бе, когато проснах с юмрук онзи негодник Райзнър, а ти ме уволни. Помислих си, че ще намериш това за още по-лошо. Освен това знаех, че трябва да си трая. Не бях сигурен в теб. Но тогава Боб… не можех да оставя момчето цял живот да има онези страшни кошмари. Да бъде хронично уплашено.

— Знам, че си го направил заради мен. Просто не разбирам как си могъл да го сториш с полицейските си навици и предвид всички рискове.

— Извадих на повърхността боклука.

Чувстваше се точно така. Извадил най-лошото от себе си на преден план. Нямаше нужда да показва фалшиво разкаяние. Ако не успее да й обясни, ако тя не го разбере, поне можеше да остане честен.

Тя мълчеше.

— Аз съм по-силен от Бет.

— Сигурен ли си?

— Да. Но няма да те лъжа или да ти обещавам каквото и да е. Действах по инстинкт. Така се случи.

— Но защо го направи?

— Заради теб. Защото те обичам.

Тя го придърпа към себе си, придърпваше го дотогава, докато главата й не легна на гърдите му. Той не вдигна ръце, за да я прегърне. Това си бе нейното шоу.

Накрая щеше да го напусне завинаги. Нямаше обвинения, нямаше вина, нямаше настоявания да каже на още някого. Държеше се с него като със стар приятел, толкова сладко облегната на рамото му, преди да каже последното си сбогом. Вдигна ръка и я погали леко по косата.

Тя беше затворила очи.

— Винаги умееш да говориш толкова по-добре от мен — каза Пол. — Поговори ми. Само още една минута. Не казвай веднага сбогом.

Тя още не проговаряше. Той завъртя нежно лицето й към себе си, но очите й още бяха затворени.

— Такъв срам — промълви той.

Обви ръце около врата му, притисна го към себе си и вдигна глава. Устните й почти докоснаха ухото му.

Ухание. Почувства топлия й дъх. Беше я загубил. Нищо не можеше да стори.

Тя прокара пръст по ухото му и му прошепна нещо. Много тихо. Много нежно. Не можа да я чуе.

— Какво? — попита той. — Какво?

— Благодаря — прошепна тя. — Благодаря.

— Как… какво?

— С цялото си сърце.

И съблече палтото си, а светлината от лампата зад него заигра по голата й кожа тайнствена и възхитителна като опал.

Край
Читателите на „Мечът на правосъдието“ са прочели и: