Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (35)

ГЛАВА 30

Мъж започна да припява под акомпанимента на китарата. Гласът му беше весел и младежки. Пол чуваше великолепно.

„Много лета минаха, откакто те зърнах.

И бе твърде красива, за да те отмина.

Не знаех, че мога да жадувам толкова…“

Пол дочу стенание. На този фон някой плачеше.

„Обсебен от лицето ти,

обсебен от целувките ти.“

Още едно стенание, излязло от женски гърди.

„Нищо друго няма значение. Празнота…“

Вече се приближаваше, а в ръката си стискаше пистолета. Какво ли прави мъжът на жената? Стенанието й звучеше като хронична мъка, не вик на болка. Така че Пол можеше да остане в сянка и да поразузнае още известно време. Тунелът се разширяваше в нещо като камера и вече забелязваше някакви аморфни фигури в другия край, но бяха неясни и той едва сега видя…

На пода на мрачната и студена каверна седеше една голяма фигура. Не, не, две фигури, едната облегната на голяма скала, подаваща се от стената, държеше китара. И жената бе облегната до него, леко приведена напред.

Мъжът пееше, а жената говореше. Бяха на поне сто и петдесет метра пред него и, изглежда, не бяха разбрали за присъствието му. Гласът повтори куплета и всяка сричка бе ясно изговорена.

— Истина е, само празнота… — промълви жената.

Мъжът не й отговори.

Ти открадна душата ми,

превърна ме в някой друг.

Открадна душата ми.

Дали невероятната теория на Нина е вярна и мъжът е избрал тази дупка в земята, за да се крие? Всякакви идиотски мисли се въртяха в главата му, докато се опитваше да разбере. Никълъс Зак сигурно е луд.

Дали Сайкс го е ранил непоправимо преди шест години?

Дали Никълъс не си е отмъстил със същия меч?

Това наистина ли е Зак?

Дария ли е с него?

Вратът го болеше от толкова източване. Отстъпи назад и го разтри с ръка. „А сега какво? — попита ги безмълвно той. — Защо се срещате на това мъртво място?“

Внезапно мъжът спря да пее. Пръстите му щракнаха. Пол дочу жената нежно да обяснява.

— Такова чудо е да те открия отново.

Пол мярна развети руси коси.

Ян? Това да не би да е Ян Сапито с мъжа на Дария? Цялата работа безкрайно го изнервяше и се чувстваше изпълнен с емоции, а това никак не му помагаше.

— Нямаме много време, любов моя. Тя скоро ще се появи, за да те търси. Тя се сети за това място, не аз.

Жената сигурно говори за Нина. Нина се беше обадила на Дария, за да я попита за парцела точно преди да му позвъни. Почака мъжът да отвърне. Нищо.

— Обсебен от твоето лице, обсебен от твоите целувки… ох, моя любов. Моя измамна любов. Празнота и още празнота. Ти ме обичаше, но всичко се оказа лъжа — жената говореше полуразплакано. — Ти го предизвика. Направи така, че нищо да няма значение. Вината не беше моя. Ти повика чудовището.

Пол изтръпна, сякаш образът от кошмарите му изникна в мрака пред него. Гущерът, понесъл се към него.

— Съжаляяявам — изплака тя.

Господи, помисли си Пол. Наложи си да потисне собствените си емоции и се приготви да тръгне напред.

Защо мъжът не отговаря? Работна хипотеза: толкова е ядосан, че няма намерение да приеме извиненията на жената, дрогиран е или пък умствено болен. Може би и трите. Но жената продължаваше да говори и нещо го спираше да се приближи до място, откъдето ще може да я вижда. Присви още повече очи в опит да различи силуетите по-ясно.

Искаше да чуе още за чудовището. Вместо това тя пристъпи към мъжа и той остави китарата да падне на земята, но в него имаше нещо пасивно, странно. С някакво необичайно равнодушие той й позволи да го прегърне. Сега тя бе обвила ръце около тялото му и плачеше на гърдите му.

Нежно се отдели от него. Мъжът имаше нещо в ръката си. Тя го държеше за нея и, изглежда, му помагаше да я вдигне и да, вече виждаше, определено имаше нещо в ръката му… а тя се вдигаше и нещото бе насочено към главата й… пистолет!

Пол моментално реагира и скочи напред. Някъде под него сякаш пламъци обхванаха болния му крак. Затича се към тях, вдигнал високо собствения си пистолет.

— Стой! — извика Пол — Хвърли оръжието!

Спря се нерешително на около три метра от тях с насочен пистолет.

Оръжието падна от ръката на мъжа и жената го взе в скута си. Главата на мъжа се отпусна напред. Остана наведена под странен ъгъл. Пол се приближи по-близо.

От устата му се изплъзна шокиран възглас. Без да иска, направи крачка назад. Пред него имаше тяло, мъртво от много години.

— Дария — извика той, за да й нареди да хвърли пистолета. После видя, че не беше Дария, и за втори път замръзна от удивление.

Беше Бет Сайкс. Седеше тихо до един портативен касетофон. Лицето й беше много мръсно, а в очите й…

Празнота.

Пол хвърли бърз поглед към мумията. Парчета плат и кост, кичури изсушена коса, все още прилепнала здраво към черепа кожа. Човекът, някога имал жена и дъщеря, сега не притежаваше нищо освен една широка, зяпнала усмивка. За пръв път в професионалния си живот Пол се почувства парализиран от нерешителност.

Бет Сайкс бе прегръщала мумифициран труп. Беше нагласила пистолета в безжизнената му ръка и я беше вдигнала.

Настръхна.

— Бет! — извика той. — Пистолетът. Хвърли ми го, моля те.

Мълчание.

— Давай, застреляй ме. Моля те.

— Не. Не искам да го правя. Аз съм Пол. Работя за Нина, спомняш ли си?

— Застреляй ме! Застреляй ме!

Почувства как мразът обхваща цялото му тяло.

— Пистолетът, Бет.

Тя просто си седеше там, ръцете й — отпуснати в скута, където беше и пистолетът. Ситуацията беше много опасна. Сигурно щеше да успее да се застреля, преди да й попречи. Неговото оръжие бе безпомощно, ако тя искаше да умре.

— Пистолетът? — опита отново по-меко.

Приближи се към нея и тя скочи. Здраво държеше пистолета. Отново спря. Сега ги деляха петнайсетина метра. Ако го вдигнеше и го насочеше към него… беше прекалено тъмно, за да се опита само да я рани. Трябваше да я убие.

Един глас в него се обади: „Приятелче, стреляй и не му мисли.“

Разпозна чий е.

— Трябва ми — каза тя. — Съжалявам, че си тук.

— Това е Никълъс Зак, нали? Мога ли да го погледна?

След кратко колебание — бегъл жест от нейна страна, сякаш му даваше разрешение. Бет се вдигна на колене и изпълзя по-далеч от него.

Без да я изпуска от очи и все още насочил към нея пистолета, той докосна торса. Мумифициран. Въздухът в галерията бе сух и го бе запазил отлично. Нямаше да е трудно на съдебните лекари да открият причината за смъртта, но и за него нямаше съмнение. По цялото тяло кожата бе опъната или се беше обелила, само вратът беше напълно запазен и по него личеше дългата черна рана.

До тялото лежеше испанска китара. До мястото, където седеше Бет, се виждаше касетофон.

— Той ли беше на записа? — попита Пол.

— Той написа тази песен за мен.

— Как се е озовал тук? — Пол се отдръпна от тялото и пренесе тежестта си върху здравия крак.

— Бил го е донесъл тук заедно с китарата, за да си помислят всички, че просто си е заминал. Никога не го погреба. Бил никога не правеше нещо, което би могло да повреди ръцете му.

Бет вдигна пистолета и стреля в тавана. Изстрелът в затвореното пространство бе оглушителен и Пол за малко да скочи върху нея. Но тя здраво стискаше оръжието. Върху им се изсипа дъжд от прах и камъни.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева той.

— Застреляй ме! Или ще направя така, че и двамата да умрем.

— Аз не искам да умирам.

— Тогава си отивай. Ние не те искаме тук.

Не можеше да я познае, покрита с прах и мръсотия. Някои от камъчетата го бяха ударили лошо. Чу зловещо разместване отгоре и това още повече го изнерви.

— Хайде, ела с мен, Бет.

— Остави ме сама.

— Добре, добре. Успокой се. Чуй ме. Поспри за малко и се успокой. — Докато говореше, едно остро парче дърво се заби в рамото му. Никога не бе чувствал такава липса на спокойствие. Говори й, разсейвай я, после се хвърли напред…

— Бил ли го уби, Бет?

— Аз го убих — отвърна Бет.

Просто го каза. Нямаше съжаление, нямаше емоция. Изтърси праха от косата си с едната ръка. Лъчът на фенерчето му не беше върху лицето й, а върху ръката, която държеше пистолета.

— Това е изненада — рече Пол. — Не бях помислял за теб. Кажи ми какво се случи, Бет. Защо?

Тя се замисли дали иска да разговаря с него. След това леко потрепна.

— Никълъс реши да се върне при Дария. Съвестта го глождеше. Той открадна душата ми и я смачка, разкъса я на парчета, а аз трябваше да му пожелая приятно прекарване около домашното огнище. Веднъж дойде у дома, когато Бил го нямаше… бяхме в кабинета… аз… тази ужасна неудържима омраза ме обзе. Мечът беше точно зад мен. Никълъс нямаше никакъв шанс. Дори не го видя. Седях до него в продължение на много време. Така ни откри Бил. Той ме упои. По-късно ми каза, че е погребал Никълъс в пустинята. Никога не се сетих къде, докато Дария не ми каза, че Нина е питала за мината. Бил пазеше моята тайна. Но аз плащах, ох, как плащах. Бях в ръцете му. Можеше да ми отнеме Крис, знаех го всяка секунда. Не ме изгони, но не ми прости. Наказваше ме през всеки миг от живота ми.

— И затова е трябвало да го убиеш? За да се освободиш?

Тя дишаше тежко и погледна надолу към пистолета.

— О, не. Въобще не беше така. Аз просто приех своята съдба. Минаха шест адски години. Животът на Дария и Ники беше унищожен… не можех да го понеса. Шест години стиснатите устни на Бил, тежката му ръка на рамото ми, леглото.

Отново прокара ръка по косата си.

— След това Крис навърши осемнайсет и започна колеж. Пазех всичко в тайна от него. Той си мислеше, че родителите му имат щастлив брак. Не можете да си представите колко трудно беше. Дарих детето си с добър стабилен дом и той порасна чудесно момче, беше всичко за мен. Когато замина да учи, най-сетне казах на Бил, че го напускам. — Тя поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че го е изрекла. — Затова загубих завинаги Крис.

Трябваше да я кара да говори. Трябваше да й вземе проклетия пистолет.

— Кажи ми какво се случи тогава, Бет. Опитвам се да разбера.

— Никой не може да разбере.

— Аз мога.

— Ти не си убиец като мен.

За малко да й заяви, че греши, но успя да се въздържи. Бялата й ръка се вдигна и отметна кичур коса от челото. Гледаше тялото на Никълъс Зак и сякаш говореше на него:

— Казах на Бил, че го напускам. Можеше моментално да се обади на полицията и да ме арестуват още на място. Не го направи. Скандалът щеше да унищожи практиката му и сигурно щяха да арестуват и него. Разбираше го. Затова ме пусна без разправии. Отидох до Лос Анджелис, за да разговарям с един адвокат за развода. Исках да се преместя на юг, за да съм по-близо до Крис.

Очите на Пол пробягаха по замръзналото лице на Никълъс Зак. Празните очни кухини сякаш му отвърнаха на погледа като мълчалив свидетел.

— Бил ме извика от Лос Анджелис. Каза, че ще подпише договора по развода, ако незабавно се върна в Тахо със самолета, който е наел за мен.

Пол отново се приближаваше към нея. Не дишаше. Сантиметър по сантиметър. Определено над него нещо се пропукваше. Въпреки че Бет здраво държеше пистолета, можеше да усети вълните от емоции, които караха пръстите й да треперят. Беше нервна и нестабилна. Не знаеше какво да очаква.

— Бет, моля те. Мисля, че трябва да се махнем оттук.

— Върви си, ако искаш.

— Не и докато си мисля, че ще се застреляш веднага щом тръгна.

Бет издаде някакъв звук, който Пол не разбра, нещо между хлипане и смях.

— Тогава остани още малко, Пол — каза тя. — Добър разговор. Държах го твърде дълго в себе си.

За малко да си тръгне. Наистина го искаше. Шансовете да я спаси не изглеждаха особено големи. Но се чу да казва:

— Аз те слушам. Няма да си тръгна.

— В нощта преди насрочения полет се срещнах с Денис Ранкин, който някак си ме бе проследил. Искаше да разговаряме за опалите в земята на дядо ми. Тогава открих, че Бил иска да ме измами.

Пол бе съсредоточил цялата си енергия в незабележимото си преместване напред. Наблюдаваше дали ръката й няма да се помръдне или отпусне, но цялата й жизненост бе насочена към дясната й ръка, държаща оръжието.

Тя въздъхна.

— Чувствам се доста изморена, Пол, но никой не знае все още какво направи Бил. Искам някой все пак да узнае.

— Можеш да си починеш отвън, Бет. Можеш да ми говориш на много по-безопасно място…

— Не. Не мисля, че ще го направя. Ще ти разкажа останалото. Ти си приятен човек, Пол. Радвам се, че си с мен.

— И аз се радвам, Бет.

— Исках да разговарям с Ранкин, без Бил да разбере, и вместо да взема наетия чартърен полет, отлетях до Рино, за да се срещна с него. Когато Ранкин разбра, че аз съм собственик на земята, пожела да сключи сделка с мен, така че аз да участвам в разработката на жилата. Бях бясна. Признавам го. Бил ме лъжеше, за да ме остави бедна. Това бе единственият начин да ме задържи. Бях отвратена, толкова уморена да живея с човек, който беше моят тъмничар. Реших веднага да се върна вкъщи и да си стегна багажа. Когато се върнах, бях толкова вбесена, че не можех да намеря ключовете си в чантата и затова трябваше да звънна. Бил ми отвори и беше само по хавлия. Изглежда, беше страшно изненадан, че ме вижда, но преди да мога да разбера дали Крис вече се е върнал, телефонът в кабинета звънна. Бил отиде да отговори, а аз влязох в кухнята, за да си взема торбички за по-малките неща. Можех да го чуя как говори. Помислих си, че се обажда Крис. След като си поговориха минута-две, той… аз не разбрах какво става. Никога не го бях чувала такъв, дори когато губеше пациент, дори когато губеше търпение. Помислих, че е получил сърдечна атака. Той крещеше по телефона и аз побягнах към кабинета, а той се гърчеше на пода.

Тя си прочисти гърлото.

— Разбираш ли, Крис имаше няколко свободни дена от колежа и аз… аз му казах: „защо не минеш през Тахо? Вземи самолета, който е наел баща ти. Ще стигнеш още довечера.“ Не знаех, че Бил е решил да ме убие.

— Да те убие?

Тя кимна.

— Понеже го напусках. Той платил много пари на механика на самолета да го саботира.

— Исусе! Вместо това е убил сина си! — беше разтърсен до дъно от ужас.

— И най-кошмарното е, че той също обичаше Крис повече от всичко на света. Какъв ад. Вече нищо нямаше значение за нас, всичко бе празнота.

Пол тръсна глава. Не знаеше какво да каже.

— Крис се беше обадил на татко си да му каже, че е на път за вкъщи. В началото Бил не осъзнал, че е в самолета. Но изведнъж… моторът отказва. Бил не беше на себе си. Истерия. Каза ми, че на телефона е Крис и че е чул всичко. Крие викал за помощ. Плакал. Моето бедно-бедно дете. Последното нещо, което остана в живота ми. Толкова ужасна смърт, минало е толкова време, през което е знаел, че умира, време на ужас… трябваше ми цяла вечност да повярвам в това, което ми казва Бил. Че самолетът катастрофира. Че телефонът вече не работи. Че Крис е мъртъв. Връхлетя ме същото, което се случи в нощта, когато убих Никълъс. Невероятен гняв, толкова мощен, толкова нереален, като кошмар на живо. Грабнах меча и го стоварих върху врата му. Той още беше на пода. Ударих го още веднъж. Толкова кръв навсякъде. Сигурно така е всеки ден в операционната на Бил, само това си мислех.

Спря за малко и продължи:

— Не ми личеше, нали, Пол? Никога няма да се научим да разбираме хората, нали? Можеш ли да повярваш, че бих могла да му обезобразя лицето, така че да обвинят някой пациент като Стан Фостър. Че изтрих дръжката на меча. Беше ми много по-лесно втория път. Не видях Дария. Сигурно е дошла, след като си тръгнах. После обвиниха Ники.

Пол премълча.

— Опитах се да помогна. Платих за адвоката.

— А ако я осъдят?

— Нямаше да кажа истината. Но се чувствам по-добре, като я споделям с теб.

— Ела с мен. Ще ти помогна да си намериш добър адвокат. Все още искам да ти помогна. Не се предавай. Да за почнем с пистолета, а?

— Пистолета? — сякаш кимаше. — Използвах го, за да убия механика.

— Помислих си, че сигурно си била ти.

— Три убийства… но знаеш ли, бях напълно хладнокръвна, когато убих него. Беше толкова просто да отлетя дотам и да вляза. Защото той уби Крис. За пари! Така че отмъстих за сина си. Но хладнокръвно, Пол, не чувствах нищо. Тогава започнах да си мисля, че Ранкин също знае прекалено много и може би трябва да убия и него. А сега, разбираш ли, част от мен иска да умре, но какво мога да кажа, чудовището иска да живее, а ти си тук…

Видя движението на ръката й, от което се боеше.

— Не го прави!

Но тя вдигна пистолета…

Към него? Към себе си?

Той се хвърли към нея. Направи опит да вземе наведнъж разстоянието помежду им и чу изстрел.