Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (3)

ГЛАВА 2

Дърветата се окичваха с нови цветове, а дъждовните вихрушки гонеха чайките по бреговете на езерото Тахо. По склоновете на Сиера скиорите се спускаха по тънките петна от късен за сезона сняг.

През втората седмица на март в град Саут Лейк Тахо планинската пролет беше в разгара си. Когато ръмежът отмина, а слънцето се показа зад ниските облаци, Нина Рейли погледна през прозореца на офиса си и се загледа в един възрастен мъж, прикрил с ръка очите си от слънчевите лъчи, който чакаше светлината на светофара да се смени. Тя премести стола си няколко сантиметра и наля чаша вода в разлистената смокиня, която вече бе израснала толкова високо, че опираше в тавана на малкия й офис.

Нейната секретарка, Сенди Уайтфедър, отвори вратата към приемната и влезе. Здрава като Балзак на Роден и също толкова масивна, в сравнение с Нина тялото й се разпростираше с по няколко сантиметра повече във всички посоки. Настроението й както винаги беше в стил „не си и помисляй да ми се бъркаш, ако не искаш да те изритам по задника право в езерото“. Нина отдавна се беше отказала да предприема реформи спрямо нея. От друга страна, двете със Сенди бяха преминали през добри и лоши времена и се бяха превърнали в приятелки. Или поне в нещо подобно.

Сенди се втренчи в нея. Очите й сякаш бяха направени от оникс, зад чиито мрачни дебри криеше личния си свят. Стоеше със скръстени отпред ръце.

— Какво? — попита Нина.

— Трябва да поговорим.

— Да не са се обадили от съда? Сигурно за ареста на Кати Лок?

— Не. За Джони Елис. Нуждае се от повечко помощ от наша страна.

— Сенди, с нищо не помага, ако лееш кървави сълзи на бюрото си всеки път, когато един клиент иска повече, от колкото позволява законът. Той е пренапрегнат. Не си е изсипал хернията или нещо подобно, нали?

— Той е на петдесет и шест и е твърде възрастен за физическа работа. Нуждае се от почивка. Уморен е.

— Всички сме уморени. Обществената ни система не е създадена да се занимава с подобен проблем. — Нина се облегна назад и усети как изтощението тежи като воденичен камък върху клепачите й.

— Това е само защото работниците не могат да се справят сами. Нуждае се само от няколко месеца почивка. Може да се опре на фонда за инвалидност — Сенди държеше делото на Елис. — Той мисли, че ще напусне още тази сутрин.

— Но няма нищо, което да… добре, добре. Ще погледна още веднъж дали не съм пропуснала нещо.

Сенди прие обещанието й, отиде до лавицата и извади оттам прашния сборник с калифорнийските закони.

— Бизнесът процъфтява — каза тя, като потупа претъпканата с папки лавица. Те стояха строени като добре обучени войници, готови за сражение. — Бих искала да мога да кажа същото и за теб.

— Ох, пак се започва — възкликна Нина.

Преди седем месеца всичко вървеше чудесно. Тя имаше прекрасни съпруг и син и вярата, че светът е едно великолепно местенце. И тогава, когато вече бе на път да приключи дело за убийство за един недостоен клиент, съпругът й беше убит в нападение, предназначено да ликвидира нея и сина й Боб. Не можеше да го забрави. Времето може би щеше да й помогне да го преживее, но не и да го забрави.

Справяше се, доколкото успяваше.

— Трябва да продължиш напред. Да си намериш друг мъж.

— Сенди, аз загубих съпруга си, не ума си.

— Какви ги върши в последно време Пол? Още ли е във Вашингтон? Защо не се е обаждал през последните седмици?

— Знаех си. Знаех си, че ще го изровиш. — Последното нещо, от което Нина се нуждаеше, бе дискусия със Сенди относно Пол Уегънър. Когато се омъжи, Пол се намираше на пет хиляди километра във Вашингтон. Много добре.

Където и да отидеше, той сееше след себе си хаос. Обичайните правила никога не важаха за него, а иначе проницателните сетива на Нина някак си губеха острота в негово присъствие.

Тяхната връзка, гореща и турбулентна, се бе разпалила буйно като пламък на кибритена клечка. Когато мислите й се връщаха обратно към онова време, тя си напомняше причините всичко да се превърне в пепел. Забавен и топъл на повърхността, Пол си оставаше неразбираем за нея. Той вършеше неща, които тя не очакваше, не разбираше и не одобряваше. Разстройващи неща, понякога изпълнени с насилие. Как можеш да си близка с мъж, когото вероятно никога няма да разбереш? Той твърде добре се бранеше от всякакво интимничене. Така че тя не се нуждаеше в живота си от Пол освен професионално като експерт-следовател. Нуждаеше се от дълго плуване или поход по горещия пясък на пустинята, не от друг мъж.

— Може ли да се върнем към работата? — раздразнено предложи тя.

— О, един хубав, сочен случай с убийство може би ще оправи нещата — каза Сенди, като се почесваше по бузата. — Ще отклони вниманието ти от собствените ти проблеми. Разбира се, няма да те топли нощем… Сигурна съм, че и този уикенд си ходила да се шляеш в пустинята, права съм, нали?

Засегната, защото точно това бе правила, Нина изръмжа.

— Ще се правя, че не съм чула това, защото е безочливо.

Тя бе прекарала много почивни дни в пустинята сред парче земя, подарено й от един клиент като допълнение към обичайното заплащане.

Но снощи не спа добре заради нещо, което се бе случило предишната нощ в пустинята. Беше излязла да гледа звездите. Луната плуваше над острите върхове на Карсън Рейндж. Внезапно някъде от мрачното небе дочу глухо ръмжене. От юг се приближаваше самолет. Наблюдаваше светлините му, докато прелиташе точно над нея и зави, следвайки бреговете на езерото Тахо. Движеше се ужасно ниско, толкова близко до планинските скали, че тя сдържаше дъха си от напрежение, но после самолетът се издигна над върховете на дърветата и се отдалечи.

Всичко е наред — помисли си Нина, — защо винаги очакваш…

Добре де, беда. Самолетът се скри зад склоновете на планината и звукът му заглъхна. Тя наостри уши, ослуша се и се опита да мерне за последно светлините на вече отдалечилата се машина. Не дочу ли някаква странна промяна в звука на двигателите?

Над пустинния хоризонт разцъфна цвете от жълта светлина и за момент планината сякаш бе обхваната от пожар. Тогава разбра.

В тази долина нямаше убежище за нея, както и където и да е другаде. Зад планината смъртта отново се беше завърнала.

Така че предишната нощ, след като Нина се прибра вкъщи, се превърна в безкрайно бдение за онези, които са били в самолета, а жълтата светлина се появяваше отново и отново всеки път, щом се опиташе да затвори очи. Сънят беше невъзможен.

Но сънят често беше невъзможен. Всяка нощ тя извършваше рутинните си движения: измиваше си зъбите, заключваше вратата, проверяваше как е Боб. След това се пъхаше под завивките, затваряше очи, сякаш опитът й да се държи нормално и да извършва всички нормални дейности щеше магически да й донесе хубави сънища. Често очите й не се подчиняваха и се отваряха. Когато действително потъваше в дрямка, сънят й беше лек и кратък, като че ли не смееше да потъне в далечните царства на сънищата, вкопчена в състоянието на непрекъсната тревога.

Боб също имаше трудности да заспи. Няколко пъти през последните месеци внезапно се появяваше на прага на стаята й, втренчен в нещо невидимо за нея.

— Какво има? — обикновено го питаше тя, но никога не получаваше отговор, той просто се обръщаше и се прибираше в спалнята си. Тя скачаше от леглото само за да го открие заспал няколко секунди по-късно.

Утрините след тези тревожни нощи винаги й бяха като в мъгла. И този ден беше такъв. Тя разтърка смъдящи очи, сякаш току-що бе преминала през пясъчна буря.

— Сети ли се да вземеш някакъв вестник, докато идваше насам сутринта?

— Защо?

Може би просто преувеличаваше видяното. Може би самолетът изобщо не се бе разбил. Лошите новини винаги можеха да почакат.

— Няма значение, ще прочета новините, като се прибера.

На вратата се позвъни.

— Предполагам, трябва да ти обърна безочливия си гръб и да отида да поздравя клиента — каза Сенди.

— И внимавай как се държиш.

— Не е необходимо, когато ти ме следиш.

Отново се позвъни. Дочу се приглушен глас:

— Има ли някой вътре?

Двете се спогледаха.

— О, по дяволите, Джони Елис! — Нина разтърка чело и отвори една папка. — Може би ще успея да го изкарам, че е с изкривен гръбначен стълб.

— Понеделник — поклати глава секретарката й, — какво да го правиш.

 

 

В седем без пет вече се мръкваше. Спортуващите и ловците на вечери вече се тълпяха по булеварда „Езерото Тахо“. Още един понеделник си отиваше, помисли си Нина, като хвърли куфарчето си в колата, пикап „Бронко“. Още една успешна защита на статуквото. Беше изкачила по равен брой стъпала нагоре и надолу в кариерата си.

Смъкна стъклото на прозореца и подкара по улица „Кълоу“ към дома, докато се опитваше да потисне миризмата на умората и да се наслади на уханието от борове, изпълващо въздуха. Боб и Хичкок щяха да я очакват и сигурно щяха да са гладни. Докато подминаваше супермаркета от веригата „Рейли“, тя се замисли дали имат продукти в къщата. Нищо прясно, но можеха да изтърпят. Веднага щом Хичкок си получеше паничката, двамата с Боб можеха да си отворят консервирани спагети или нещо подобно.

Малкото дървено бунгало беше обградено от ели, а от прозорците струеше топла светлина. Паркира на алеята и вече се протягаше с ключа към вратата, когато осъзна, че тя е открехната. Отстъпи назад, обхваната от страх.

— Боб! — извика високо тя, което беше нормално, защото, естествено, на него нищо не му се бе случило. — Пак си забравил отворена външната врата!

Захвърли куфарчето си на лавицата в антрето малко по-шумно, отколкото бе необходимо. Щеше да го сложи на мястото му по-късно през нощта, когато се приготви за лягане и не успее да заспи. Отгоре изскърца стол. Още не бе успяла да влезе в кухнята, за да си налее чаша вода, когато по стълбите препусна Боб, следван от Хичкок.

— Чакай, не се събличай. Трябва да отидем у Ники.

— Ники? — Къде ли бе чувала това име преди?

— Никол Зак. Спомняш ли си? — Боб дишаше тежко и възбудено.

— О — момичето, което го бе поканило на танци миналата есен.

Боб беше отишъл, но не с нея, а със своите приятели и с жестоката ревност на тринайсетте си години не й бе обелил и дума през цялата нощ. Или поне така бе докладвал. Оттогава не бе чувала нищо за Никол Зак.

— Двамата сте се сприятелили? — попита тя. Протегна се да го разроши, но той чевръсто се изплъзна.

— Понякога ходя у тях. Тя ми разказва разни неща.

Това бе повече, отколкото можеше самата тя да каже за Боб в последно време. Това бе новина, и то не от добрите.

— Тя е в беда. Хайде да тръгваме! — Боб, който за последните пет месеца бе израснал с тройно повече сантиметри, грабна грейката си, захвърлена на един стол, и я навлече.

Тя го заобиколи и влезе в кухнята.

— Нека само да сготвя вечерята и ще си поговорим.

— Това не може да чака! — хвана я за ръката. — Трябва да тръгваме, мамо!

Боб почти я довлече до вратата, когато тя успя да се съвземе.

— Чакай малко! Само се спри!

Той я пусна.

— Няма ли да ме подготвиш? Обясни ми защо трябва да пропуснем вечерята и да тичаме към Никол?

Той погледна към вратата, после към нея. Осъзна, че няма избор, и каза:

— Ето какво се случи. Тя имаше лоши преживявания.

Братовчед й Крис току-що бе загинал и тя се чувстваше много зле, защото като деца много обичали да си играят заедно. Така че бяхме в кухнята и ядяхме ядки…

— В чия кухня?

— В къщата на Ник.

— Предполага се, че трябваше да се върнеш директно вкъщи.

— Оставих ти съобщение по гласовата поща.

Трябваше да си признае, че не я бе проверявала.

— Добре, продължавай.

— Както и да е, майка й репетираше в дневната…

— Репетирала?

— Опитва се да постъпи в някакво шоу. Трябва да репетира, независимо колко зле се чувства. Така че тя бе… леко облечена, когато на вратата се почука. Беше направо думкане, много силно, мамо. Майката на Ник каза: „Разпрегнете конете, ей сега идвам.“

Леко облечена? Какво ли е репетирала майката на тази Никол? Пийпшоу, стриптийз?

— Както и да е, тя си обу панталоните…

— Скъпи, спри за секунда. Как е била облечена?

— … над трикото, докато тропането продължаваше. Накрая отиде и отвори. Мамо, бяха двама полицаи.

Тя изчака, докато момчето преглътне и си поеме дъх.

— Те влязоха. Майка й ги пусна направо в дневната. Казаха, че някакъв доктор е мъртъв, и започнаха да задават въпроси на Ники.

— Не на майка й? Започнали са да разговарят с твоята приятелка? — Нина се опита да прояви заинтересованост, като принуди адвоката в себе си да застане на поста си, но беше разсеяна от глада и от неприятното чувство, че Боб се държи някак дистанцирано с нея.

— Направо се нахвърлиха върху Ник. Майка й просто си стоеше там уплашена. Искаше да се намеси на няколко пъти, но я накараха да си затваря устата и тя не успя да направи нищо. Тогава се опитах аз.

Това вече привлече вниманието й.

— Какво — сега беше неин ред да преглътне, — какво точно се опита?

— Казах на Ник, че има правото да си мълчи. Те толкова бързо прочетоха правата й, че тя нямаше никаква представа какво точно й казват.

Нина се приближи до него и усети страха му.

— Един от тях ми хвърли мръсен поглед… но беше твърде късно. Тя вече се беше изпуснала. Уведомиха майка й, че я отвеждат в предварителния арест и да се обади в Съда за малолетни след час. Взеха я със себе си!

— За какво?

— Мамо, моля те! — отново я задърпа за ръката, но този път много по-нежно. — Моля те, просто ела. Те се нуждаят от нас. Полицаите непрекъснато й разправяха разни неща от рода „Признай си“, „Облекчи си съвестта“ „На нас можеш да кажеш“. Ей такива неща.

— Какви неща? По-точно.

— Знаеш какви. Например: ти ли уби чичо си. Ей такива.

 

 

Така че тя отново бе на път с къркорещ от глад стомах. Боб имаше начини да постига своето. Както и Хичкок, който бе скочил на задната седалка, преди да успеят да го спрат.

— Надясно. Не, наляво. Почти се блъсна в бордюра.

— Къде се е случил… този предполагаем инцидент, Боб? Чичо й също ли живее в Тахо?

Боб кимна утвърдително.

— В голямо бунгало на езерния бряг, недалеч от полето Тръкий. Близо до казината, но не и отвъд границите на щата. Заема цели акри, така казваше Ники. Понякога говореше за него. Никак не го харесваше.

— Защо?

— Не знам. Наричаше го сноб. Държал се е подло с тях. Виж, Ники е…

Велико, помисли си Нина.

— А веднъж нейният чичо Бил казал, че майка й Дария е като Мерилин Монро…

— Това не е задължително обида — поне не и за Нина, която винаги бе смятала, че Мерилин е подценявана като актриса.

— Така ли? Той казвал, че времето й е минало. Веднъж казал на леля й Бет, че не иска повече да посещават дома му.

Този чичо Бил сигурно е противен човек, помисли си тя. Сигурно е от онзи вид хора, които половината ден поливат градината си, а в останалото време гонят от нея съседските дечурлига.

— Представяш ли си, отишла с лодка до бунгалото и се опитала да проникне вътре. Представяш ли си, била убила собствения си чичо. — Изглежда, Боб използваше доста силни думи, за да подчертае безумието на обвинението, но вместо това превръщаше абстрактния акт на насилие в твърде възможен.

— Ти дочу ли нещо, защо си мислят, че е била тя?

— Дори не питай подобно нещо — гневно възбуден отвърна Боб. — Тя не е убивала никого. Завий по лявата алея.

— Трудно ми е да си представя, че ще арестуват толкова млада девойка за нищо… — Светлината на уличното осветление отслабна, когато върху града се изля поредният дъжд. Зад пердетата на тихите къщи струеше синкавото сияние от телевизионните приемници.

— Този път го направиха.

— Трябва да има някаква причина — промърмори тя повече на себе си, отколкото на Боб. — Нещо им е подсказало, че е замесена. Затова ли я арестуваха, Боб? Казаха ли какво са открили?

— Само глупости. Какво друго.

— Можеш ли да бъдеш по-подробен?

Той стисна устни. Нина продължи да задава въпроси, но той решително отказваше да каже нещо повече за ареста. Гледаше право напред и повтаряше: „Почти стигнахме.“

Тя се чудеше какво му става.

— Разкажи ми нещо за Никол, колко е голяма?

— На шестнайсет.

Почти три години по-възрастна от Боб. Дева Марийо!

— Как се сприятелихте двамата?

— След танците. Тя ме попита защо съм такава курешка и аз казах, че не съм.

Нина повдигна вежда.

— Видяхме се на няколко места и започнахме да си говорим. Не ми е гадже, мамо. Много момчета се интересуват от нея, а плюс това си има приятел.

Все по-лошо и по-лошо.

— Както и да е, все още не съм готов за такава връзка. Така й казах.

Тя зави зад ъгъла.

— Намали — изкомандва Боб. — Днес не е добър ден за умиране.

Нина намали скоростта, но с нищо не успя да успокои препускащото си сърце. Детето й растеше толкова бързо.

— Какво общо има помежду ви, как мислиш?

— Почти нищо. Ник е много умна, но не дава пет пари за шибаното училище.

— Боб, внимавай с приказките си!

— Тя въобще не се интересува какво мислят другите за нея. Свири на китара. Слуша тежки групи като „Дистрой“ и „Екс машийн“. Майка й не й позволява да излиза често навън, затова понякога бяга — Боб се обърна към нея, без съмнение изненадан от себе си, че се е изпуснал толкова лесно. — Знам, знам. Но какво мога да направя аз? Кажи ми? Тя никога повече няма да ми има доверие. И моля те, не си и помисляй да кажеш някому за това, защото и аз няма да мога да ти имам доверие повече.

— Къде бяга? Да се среща с момчета?

— Не знам.

— Наистина ли?

— Не знам!

Можеше да долови лъжата по напрежението в мускулите на ръката му и да я познае дори само по начина, по който си поемаше дъх.

— Добре де, защо сте приятели тогава? Ти си пишеш домашните, не харесваш нейната музика, а тя е доста по-голяма от теб.

— Ами… тя е много тъжна отвътре. Не е толкова силна, както се представя, и наистина е симпатична… — Боб й хвърли бърз поглед. — Ако толкова искаш да знаеш, опитвам се да вляза в групата, където тя свири.

— Никога не си ми го споменавал.

— Те все още не са излизали пред публика.

— Какво представлява майка й? — с крайчеца на окото си Нина видя как раменете му се отпуснаха с облекчение.

— Дария? Ник винаги казваше колко е жалко, че майката на Дария е мъртва. Според нея Дария се нуждае от майка.

— Какво има предвид?

— О, веднага ще разбереш, като се срещнете. Ник е тази, която плаща сметките. Направо се е поболяла да й спират тока и да няма с какво да се отопляват през зимните нощи.

Можеш ли да си представиш, веднъж се опитала да постави майка си под попечителство.

Никол Зак и нейната майка живееха в едно разнебитено бунгало в гъстите гори недалеч от езерото. Нина и Боб се приближиха по калната пътека към него и паркираха зад ръждясал фолксваген с разбит подвижен гюрук. Една-единствена крушка грееше под стряхата. Изглежда, че прозорците бяха покрити с одеяла вместо пердета. Оскъдното количество дърва за огрев бяха просто нахвърлени до опасните стълби, водещи към входната врата. Дария Зак се появи веднага щом звъннаха. Висока, може би няколко години по-млада от Нина, в началото на трийсетте, тя носеше тънко трико под горните си дрехи.

— Слава богу! — възкликна тя. — Ето ви и вас! — сграбчи Нина и я прегърна. След това извика: — Боби! — прегърна го и го целуна, като остави на бузата му розова следа от червило. Влязоха вътре, а тя затръшна със сила вратата зад тях. — Боб ми разказа всичко за вас. Колко сте чудесна и за хора, на които помагате. Толкова е ужасно, но си знаех, че ще се появи помощ.

Нина погледна към Боб, но той изглеждаше нормално с изключение на пламналите му уши.

Зад вратата, която водеше направо към дневната, беше отделено място за дървена пейка с разхвърляни под нея обувки и закачалки, където до два стари анорака Дария закачи и палтото на Нина. По первазите на прозорците горяха запалени свещи. Върху дървен стол беше поставена скромна кутия с дискове. В средата на отсрещната стена в чугунената печка бумтеше огън. На земята бе застлана ръчно плетена рогозка.

Толкова за обзавеждането.

Дария забеляза скептичния поглед на Нина.

— Времената са трудни — каза тя. — Пък и кой се нуждае от кресла? Двете с Ники седим на рогозката. Или на възглавници. — Огледа се наоколо и разсеяно продължи: — Само че Ники сигурно ги е прибрала в стаята си. На пода си има компютър.

— Всичко е наред — увери я Нина.

Тримата се скупчиха около огъня. Така някога древните са взимали важните си решения. Тук семейството се е събирало, за да споделя топлината и храната. И както в отминалите времена за това бяха нужни здрави колена. Боб, изглежда, беше свикнал с обстановката и веднага седна на пода. Нина прегъна крака и също се приближи до печката.

— Ще направя чай — Дария се втурна към кухнята.

— Не, няма нужда. Много сме си добре.

— Не искате чай? — тя стоеше в рамката на вратата, огряна от жълтата светлина, струяща откъм кухнята, и разрошваше с ръка златистите си коси. — Може би има някаква лимонада…

— Не — твърдо я прекъсна Боб. — Дария, просто й разкажи какво става.

Майката на Никол се отпусна на пода и дългите й стройни крака заеха позата на пълен лотос. Беше стройна като млада фиданка и Нина си помисли, че действително се занимава с шоу. Но цветовият оттенък на косата й беше леко безвкусен. Това, както и небрежното облекло в съчетание с неподдържаните вежди създаваше изненадващо лош ефект въпреки младостта и естествената й красота. Даже влажното розово червило опасно се бе размазало около линията на устните й. Може би някога е била секси, но напоследък явно се беше позапуснала. Всичко сочеше, че действително е някакъв вид безработна актриса.

— Не знам какво да кажа. Арестуваха дъщеря ми. Не разбирам кармата в този случай, защото не мисля, че сме направили нещо, за да го заслужим. Дали не е просто защото сме бедни? Дали ченгетата не си мислят, че могат ей така да грабнат едно невинно момиче и да го обвинят?

Непрекъснато си повтарям мантри, за да остана спокойна, но очевидно всеки момент ще се разкрещя. — Тя запали цигара с треперещи ръце. Китката й бе тънка и костелива.

Боб протегна ръка и я потупа по рамото.

— Не се безпокой.

— Но, Боби, тя е сама и уплашена в затворническата си килия, а това ме ужасява.

— Майка ми ще оправи всичко.

И двамата се обърнаха към нея. Лицето на Дария беше открито и изпълнено с доверие, както и това на Боб. В нейния случай хронологическите и емоционалните години сякаш нямаха нищо общо.

— Разкажете ми всичко.

— Моят племенник Крис загина в самолетна катастрофа в събота вечерта, Боб сигурно ви е разказал.

— Самолетна катастрофа? — остро си пое въздух Нина.

Дали не е бил самолетът, който видя? Нямаше време да провери вестниците за подробности.

— Да.

— Къде?

— В Карсън Рейндж. Пътувал с малък „Бийчкрафт“. Чартърен полет. Пилотът също е загинал.

— Съжалявам.

Пред очите й отново се появи жълтото цвете на взрива и почти можеше да усети топлината, носеща се през планините от мястото на катастрофата. След като съпругът й загина, тя многократно си беше представяла момента на неговата смърт, опитвайки се да визуализира нещо като душа, издигаща се от земята към нещо като рай. Може би това момче и пилотът са си заминали по същия начин.

— Крис беше само на деветнайсет. Едва навлизаше в живота. Обичахме го. Всички го обичаха. А после, може би сте дочули, мъжът на сестра ми беше убит същата нощ от някакъв главорез.

— Същата нощ?

По страните на Дария се плъзнаха няколко кристални сълзи. Кимна.

— Събота през нощта. Ако четете вестници, сигурно знаете, че има някаква банда от хора, които разбиват къщите край езерото. Бил и Бет държаха ценни неща в къщата си. Той беше хирург. Богат. Очевидно са се превърнали в цел за разбойниците. Бил е нападнат с меча, който украсява стената на кабинета му… Слава богу, че Бет е била извън града — тя избърса страните си с ръка. — Звучи много лошо, сякаш въобще не ме интересува Бил.

— За вас по-важна е сестра ви. Естествено е.

— Съвпадението напълно ме обърка — тя захвърли фаса на изпушената си цигара в огъня и незабавно запали втора с все още трепереща ръка. — Бил да умре в една нощ с Крис. Как е възможно това?

— Какви неща пазеха те в къщата си?

— О, мила. Нямам представа — тя сбърчи чело и дълбоко се замисли. — Сервизи, някакви странни картини. Цялото място е претъпкано с вещи. Сестра ми обича антиките. Сигурно в къщата има много ценни неща. Продължавам да си мисля колко хубаво е, дето Бет не си е била у дома, иначе… — Мисълта беше толкова разстройваща, че тя се изправи и започна да се разхожда из стаята със запалена цигара в ръка, като оставяше пепелта да пада където намери. — А ето че и ченгетата полудяха. Ще можем ли да отидем до Плейсървил довечера? Ще можем ли да видим Ники? Тя се обади точно преди да дойдете, но разполагаше само с пет минути. Беше спокойна или може би си въобразявам… какво можех да направя?

— Ники изпадала ли е в беда някога преди?

Дария отмести одеялото и погледна навън през прозореца.

— Нищо особено. Детска му работа.

— И преди е била арестувана, мамо — обади се Боб, — за вандализъм.

— Обвинението беше свалено и с право. Що за свят е това, че да няма място, където децата да си играят със спрейове. В музеите това се нарича изкуство.

— И веднъж са я прибирали за кражба в магазин…

— Това беше недоразумение! Забравила да си плати! — Дария погледна обезоръжаващо Нина. — Никога ли не ви се е случвало да забравите да си платите? Когато се случи на тийнейджър, все едно е убил някого. Срамота е да се държим така с децата си.

— Това ли е всичко? — попита Нина, сякаш списъкът не беше достатъчно дълъг.

— О, веднъж я задържаха за диво къмпингиране. Размина се само с предупреждение.

— Била е с група други деца и са запалили голям огън на Папския бряг. Оказва се, че било незаконно. — Боб го каза, сякаш двамата с Нина не бяха дискутирали многократно този въпрос. Цялото място бе осеяно със следи от огнища.

— Освен това плажът бил затворен.

— Разбира се, нямало е откъде да знае, че е незаконно. На шестнайсет години кой си дава сметка за тези подробности? — Дария се намести обратно на пода и се загледа настоятелно в Нина. — Знам какво си мислите. Мислите си, че съм една от онези майки, които могат до безкрай да намират извинение за постъпките на децата си. Но грешите.

Ники не е обикновен човек. Тя е чувствителна. Интелигентна е като баща си. Музикална е като него, но част от таланта й се дължи и на мен. Ще се справи с живота, само трябва да постъпи в някой колеж — дръпна още веднъж от цигарата си. — За разлика от мен може да използва мозъка си. Както и да е. Тя е изключително чувствителна. Разчитам на нея за всичко. Самата аз бях дете, когато се роди.

Омъжих се на шестнайсет. На нейната възраст бях много по-дива. Имам предвид, че тя умее да организира нещата около себе си. Тя плаща сметките. Прави списъка с необходимите продукти. Известно време се движеше с неподходяща компания. След това срещна Боби! — протегна се и го хвана за ръката. За удивление на Нина той й го позволи.

— За нея той е като брат. Даже повече, защото не се гонят като куче и котка. Той има толкова добро влияние…

Нина осъзна нещо за Дария. И преди бе срещала хора като нея. Дария гледаше на нещата от свой собствен ъгъл. Останалият свят може би не беше съгласен с нея, но тя никога нямаше да се откаже от версията си за вселената. Мненията носеха за нея същата тежест като фактите, а може би и повече.

Дария продължаваше да приказва.

— Можете ли да си представите! Сестра ми Бет, сърцето й ще се пръсне! Направо се е сринала. Имам предвид, Боже Господи, първо Крис, който е само на деветнайсет, а после и съпругът й. Този следобед дойде вкъщи от Лос Анджелис с нейната приятелка Ян. Домът й гъмжи от полиция и скоро няма да я пуснат да се прибере. Първо трябваше да даде показания, след това да се отбие в хотела си, но после ми позвъни. Двете с Ян прекарахме остатъка от следобеда с нея. Убедихме я да вземе успокоителни и най-сетне успя да заспи. Оставих Ян до паркинга на летището, защото тя трябваше да се върне на работа. След това се върнах вкъщи, а Ники и Боб бяха в кухнята. Канехме се да излезем на разходка, но заваля. А сега и Ники.

— Сестра ви знае ли, че дъщеря ви е обвинена в убийството на съпруга й?

— Все още не. Мислех да й се обадя, но реших първо да разговарям с вас. Но не се безпокойте. Бет никога не би повярвала, че Ники може да го направи. Никога. И вие не бива. Не трябва и за секунда да се съмнявате!

— Сестра ви е била в Лос Анджелис, когато умира мъжът й, нали?

— Точно така. На гости при приятелката си Ян в Холивуд. Бет и аз… не се бяхме виждали от много време. Не че не се разбираме. Обичам я до смърт! Трябва да знаете това. Тя е чудесен човек. Просто се отдалечихме. А Бил… той обичаше да я държи близо до себе си.

— Случва се — вметна Нина. — Казахте, че е бил хирург?

— Козметичен хирург. Никога не е обичал термина пластичен хирург. Имаше собствена клиника в града. — Тя скочи и се отправи към кухнята. Върна се с плик от писмо. — Ники е тук. Накарах ги да ми го запишат. Утре ще има някакво изслушване, на което трябва да присъстваме.

— Запозната съм с Центъра за задържане на малолетни, госпожо Зак.

— О, моля ви, наричайте ме Дария.

Нина прочете написаното върху плика: „Изслушване по ареста, Съд за малолетни, «Плейсървил»“. Замисли се.

— Свързахте ли се с бащата на Ники?

Дария поклати глава.

— Не сме го виждали от шест години. Един ден ни напусна. Доста се карахме. Такава отговорност е да отгледаш дете, а той беше музикант, което означава, че вечно бяхме без пари. Няколко пъти получихме пощенски картички от него от големите градове по източното крайбрежие. Просто кратки бележки, в които изразяваше надежда, че сме добре. Че му липсваме. Няколко пъти ни изпрати пари. Това беше малко странно, защото парите винаги пристигаха, когато бяхме най-отчаяни. Чудех се…

— Какво?

— Дали не ни следи по някакъв начин. Непрекъснато имах това чувство. Но няма никакъв смисъл, нали. Нямаше смисъл да стои разделен от Ники, дори да ми е бил бесен.

Както и да е, след няколко години мисля, че се е изморил от играта. Повече не чухме нищо за него. Най-сетне се реших и получих развод. Той трябваше да изпрати подписа си на хартия, но така и не се обади. Чудя се дали въобще знае.

— А Ники?

— Ники все още си мисли много за него. Човек има само един баща.

— Къде е той?

— Кой знае.

— Има ли някой друг, на когото трябва да съобщим?

— Не. Откакто бащата на Ники ни напусна, оттук минаха неколцина мъже, но с никого нещата не продължиха дълго, а и никой не си допадна с Ники. Не знам какво ми има, но със сигурност не попадам на по-добрите мъже. Ники казва, че ще се доверя и на Сатаната, стига да има някой цент в джоба и добър глас. Може би е права.

— Доколкото разбирам, вие искате да представлявам дъщеря ви по този случай.

— Да! Мислех, че е очевидно! Ще го сторите ли?

Нина усети напрежението в раменете на Боб, който сякаш я наблюдаваше как мислено проверява банковата си сметка. Ще се съгласи ли да представлява едно шестнайсетгодишно момиче, обвинено, че е убило своя чичо?

Гледайки в премрежените очи на Дария, Нина усети отчаянието й. Тя беше изтощена самотна майка, също като Нина, бореща се за оцеляване. Ако това, което виждаха очите й и каквото казваше Боб, беше вярно, Дария Зак трудно се справяше и с най-обикновените битови проблеми. Изправена пред това далеч по-голямо нещастие, тя естествено беше отчаяна. А Нина можеше да помогне.

Колкото до случая, тя нямаше достатъчно информация, за да си създаде мнение, но знаеше едно нещо. В него съществуваха фантастични елементи, дори ако пренебрегнем елементарния факт, че тийнейджърките нямаха практика да нападат хора с мечове.

И най-вече самолетната катастрофа. Очевидно синът беше загинал в същата нощ, както и бащата, въпреки многото километри разстояние и коренно различните обстоятелства. Възможно ли е двата смъртни случая да са свързани? Идеята я накара да потръпне. Тук й се предоставяше случай да открие смисъл в събития, които бяха напълно безсмислени, да създаде ред сред хаоса от смърт и обвинения. Не бе в състояние да си върне съпруга обратно, но може да създаде смисъл там, където той липсва, може би ще успее да направи нещо полезно за това момиче.

— Може би ще успея да ви помогна — каза тя, като с усилие на волята потискаше странната възбуда, обхванала я от перспективата да се заеме със случая. — Но трябва още да разговаряме. — Оставаше и въпросът с парите. Нина Рейли не можеше да си позволи да поеме случай с убийство безплатно. — Ще поговоря с Никол преди изслушването утре и ще отстоявам нейната страна. Ако не поема случая, най-малкото ще мога да й дам някакъв съвет. — Изправи се, опитвайки се да изглежда поне наполовина грациозна в сравнение с Дария. — Обещавам ви, ще се видим на изслушването.

— Но ще можете ли сега да я изкарате от ареста?

— Процесът е в самото си начало. Тази вечер ще трябва да прекара там, но ще се обадя до Центъра за задържане да се уверя, че всичко е наред с нея.

— Знаех си, че ще се погрижите за всичко — отвърна приветливо Дария, опитвайки се да скрие разочарованието си от новината. — В тази ситуация аз съм напълно безполезна. Такъв късмет е да имаме на своя страна толкова интелигентен човек като вас!

— Едно последно нещо — спря се Нина на прага. Боб вече бе притичал до колата, за да изкара Хичкок навън, и хвърляше една пръчка към двора. — Боб спомена, че са разпитвали Никол веднага след като са прочели правата й. Казала ли е нещо важно?

Очите на Дария се стрелнаха из стаята, сякаш търсеха отговора някъде из нея.

— Боб имаше самообладанието и храбростта да й припомни, че е в правото си да мълчи, което е повече от това, което можех да сторя аз при всички тези униформи и блестящи значки, още повече, че те влязоха в стаята, сякаш им принадлежеше.

Нина се почувства като каубойка, водеща стадо от диви бизони, докато се опитваше да попречи на Дария да се отклонява.

— Тя спомена ли нещо?

— Слава богу, бедното дете бе достатъчно умно да не признае нищо. Но положението е лошо. Някой е казал на полицията, че са я видели онази нощ там.