Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (28)

ГЛАВА 23

Докато едва помръдваха напред сред задръстването в Рино, Нина отдели време да понаблюдава как Пол масажира крака си. Изглеждаше много по-добре, но все пак кракът го безпокоеше. Тя се учудваше на настоятелността му да изпрати червеникавото лекарство на Луис за незабавен анализ при Джинджър, преди да напуснат града.

— Но защо? — попита го тя.

— Нека просто кажем, че никое удоволствие не може да бъде съвсем невинно — сухо й бе отговорил той.

Мислите й се насочиха обратно към трафика и разминаванията с камионите. Пол отново се намеси в мислите й.

— Свърза ли се с професор Сайз?

— Да, но и той сигурно ще умре от изненада, ако му обясня какво точно се опитвам да докажа. Предупредих Тим, че идваме. Беше ми от голяма полза в последното ми… в последния ми случай, свързан с убийство. Очаква ни заедно с тлъст чек като отплата, че му губим времето. Надявам се да има смисъл. Може никога да не открием Ранкин.

— Ако не го потърсим, няма да го намерим.

Пред Нина се отвори пролука в задръстването и тя се промъкна, заобикаляйки отдясно блокираните коли, прекоси на жълто и успя да се добере до следващото кръстовище. — Ники ни даде добра идея къде да търсим…

— На площ от осемдесет акра.

— Трябва да го намерим. Сигурно до мястото, където живее, е прокаран някакъв път или поне пътека.

— Снощи много работа ли свърши по изслушването? — попита Пол.

— Ъхъ. Ще атакувам от две страни заключенията от предварителното изслушване.

— Радвам се да го чуя.

— Ще чуеш и още. Утре съм обявила сбирка в единайсет сутринта. Ти, Сенди, Уиш и Джинджър, която се връща от Сакраменто. Ще ти дам копие по всички точки от обвинението, които искам да атакувам по време на предстоящото изслушване. Утре ще избистрим позицията си и ще проверим отново всичко. Свободен ли си?

— Да. Тогава ще трябва веднага след сбирката да хвана пътя към Карсън Сити, за да успея за срещата с Чък Дейвис. Уредил съм да ме допуснат да разгледам остатъците от самолета. Между другото, нещо да си чула за телефонните сметки и разпечатки на Бил Сайкс?

— Получих копията от следствената служба и информация за цялата година — каза Нина. — Сайкс е имал и клетъчен телефон, който е използвал главно по работа. Много от разпечатките сочат, че се е обаждал многократно на друг клетъчен телефон, който в момента е изключен. Обадих се на Бет да провери номера и тя ми каза, че това е нейният. Сметките за нейния клетъчен телефон не й бяха под ръка. Твърди, че мъжът й плащал всички сметки и е затруднена да ги открие, но веднага щом излязат на бял свят, ще ми се обади. Каза още, че е изгубила телефона в объркването при завръщането си от Лос Анджелис, след като чула за самолетната катастрофа и убийството.

— Много ме интересува онова телефонно обаждане в нощта на смъртта му. — Описанието на Ники за смъртта му е много странно. От широка усмивка до безнадеждно отчаяние. Бих си помислила, че са го информирали за смъртта на Крис, ако не знаех, че самолетът още е бил във въздуха по времето, когато Ники е надничала в къщата му.

— Няма да е лесно да разберем кой се е обаждал, тъй като на телефонните разпечатки разговорът ще липсва. Него са го търсили.

— И на мен така ми се струва. Как мина при Бет? Все още не съм получила писмения ти доклад.

Той я осведоми за сцената, на която бе станал свидетел.

— Знаех си, че е прекалено съвършен, за да е истински.

— Е, поне е човек. Бях започнал да се съмнявам.

— Мислиш ли си, че си го е изкарал на Сайкс?

— Просто не знам. Прилича ми на великия Гетсби, ефимерен и фалшив. Но не мога да си го представя движен от онези чувства, които могат да накарат един човек да размаха самурайски меч и да убива. Ако се вярва на Бет, просто има голяма уста.

— Какво мислиш за Бет?

— Харесва ми, но вече видях толкова много красиви жени, че престанаха да ми действат. Бет е по-умна от Дария, по-задълбочена и въпреки че искрено скърби, много внимава какво казва. Твърди, че Дария не й е признала, че е била в къщата през нощта на убийството. Не ми разказа много неща за брака си, но съм напълно уверен, че не е била особено близка със Сайкс. Но трябва да е била влюбена в момчето.

— Как се чувстваш? Боли ли те кракът?

— Ще е в гипс още един месец. Трябва да правя упражнения и да го пазя. Но болката вече е сведена до глухо недоволно ръмжене.

— Добре. Върна се по-рано, отколкото очаквах. Не спомена ли, че се връщаш в понеделник?

— Аха.

— Пол?

— Да?

— Нищо.

— Има проблем ли?

Тя не отговори.

— Защо ме гледаш така? — попита Пол. — Какво съм направил?

— Забрави.

— Нали знаеш, че най-лошото нещо, което можеш да ми причиниш, е да ме разпалиш и после да ме оставиш да се мъча.

— Съжалявам. Просто чувствам стреса… от всичко това.

— Защо не се охладиш малко? Порадвай се на пейзажа — посъветва я Пол и пусна радиото.

— Значи отиваме някъде на север към Уинимука, нали? — попита Тим Сайз, като се качваше в колата.

Беше ги очаквал пред джипа си край паркинга на Невадския университет. Носеше сламена шапка, кожени ботуши, джинси и бе нарамил тежка раница.

Нина се прехвърли от шосе 80 към шосе 395, а Пол обясняваше:

— Търсим точно определен парцел, собственост на едно приятелче, Денис Ранкин, антисоциален тип според всички свидетелства. Искаме да говорим с него. Имаме геоложка карта, по която да се ориентираме, въпреки че не е особено точна. Искаме да ни помогнете.

— Проста задача.

— Надяваме се да ни кажете дали е възможно някой да е направил удар и да е открил находище от черни огнени опали в съседния парцел.

— Знаех си, че няма да е толкова просто. Какво имате предвид под съседния парцел?

— Парцелът му е до едно имение от четирийсет акра, към което проявяваме огромен интерес.

— И имаме позволение да нахлуем в този съседен парцел с лопата и кирка, така ли?

— В съседното имение, да — отвърна Нина. Дария й беше дала съгласието си, твърдейки, че сестра й също няма да има нищо против и ще поговори с нея. — В мястото на Ранкин — не. Не очаквам да се държи приятелски с нас. Даже може да се окаже опасен.

— Бас държа, че в Детройт никога не са виждали такъв път.

Когато Тим се окова в предпазния колан, Пол даде газ.

Пътеката беше толкова тясна, че храстите дращеха по бронята и оставяха следи по боята. Нина твърдо беше решила да не обелва и дума от страх да не си прехапе езика. На най-стръмните участъци тя се облягаше назад и си затваряше очите — не искаше да гледа, изпитваше дълбоко съмнение, че Пол и храброто бронко ще ги отведат живи до целта. Седем-осем километра не отнемат много време по обикновено шосе. Ала по тесния планински път това траеше цяла вечност.

Накрая Пол спря бронкото. Постепенно се бяха изкачили на едно високо плато, над което бе надвиснала не особено впечатляваща планинска верига. Нина можеше да забележи ерозиралите от вятъра каменни пътеки, които водеха до по-високи изолирани долини. Сигурно бе пълно с пещери и каньони. Никъде нищо не помръдваше освен неуморимия ветрец, който ги спасяваше от непоносимата горещина.

Излязоха и се загледаха в посоката, откъдето бяха дошли. Долината беше като дълго тясно плато, чиито краища се виждаха отчетливо в сухия въздух, както и половината щат Невада, ширнал се пред тях, като снимка от спътник. Нина си намаза лицето и ръцете с крем срещу слънце и сложи шапка с широка периферия. Пол глътна няколко хапчета и отпи вода. Тим нарами раницата.

— Напред — изкомандва той.

 

 

Повървяха около петнайсет минути по планинския път, следвайки указанията на Тим, докато не стигнаха до ниска колиба с тенекиен покрив. Пред нея беше паркиран стар джип. Навсякъде виждаха типичните за един миньор или златотърсач празни пластмасови бутилки, дърва, струпани до стената, ръждясали метални инструменти. На няколко крачки от тях се подаваше малка масичка, скътана във висок храст, който хвърляше мижава сянка. Нина забеляза, че върху нея бяха подредени най-различни породи скали.

Недалеч от масичката се виждаше покрита с бял прах количка, пълна с висока около метър купчина пръст и камъни.

— Няма никой — обади се Пол, като надникна вътре.

— Оттук — предложи Тим.

Те заслизаха безмълвно по добре поддържана пътека. Пол беше начело и използваше патерицата си, за да се подпира. Тим формираше ариергарда. Внезапно Пол спря. Нина се хвана за ръката му, за да не се спъне и погледна напред. Пол сложи пръст на устата си и посочи към оврага вляво.

След като спряха, те дочуха това, което Пол беше доловил. Ритмичния удар на кирка.

Приближиха се до оврага и погледнаха вътре.

На двеста-триста метра с гръб към тях един мъж размахваше кирка и вдигаше облак прах. На всеки десет-петнайсет удара поспираше и се навеждаше да огледа камъните, които беше разбил. Гръдният му кош беше огромен, раменете — двойно по-широки от таза, напрегнати, дълги ръце. Още не ги беше забелязал.

Нина кимна. Тръгнаха надолу към него. В този момент той ги дочу и се обърна с кирка в ръка. Закашля се и с края на ризата избърса потта от челото и зачервеното си лице.

— Вие трябва да сте Денис Ранкин — любезно започна Пол. — Какъв късмет.

— А вие нарушавате частна собственост — отвърна Ранкин.

Едрият мъж носеше черни джинси и раирана риза с навити ръкави. На единия му лакът се виждаше мръсна превръзка. До него на земята стояха няколко метални кофи, пълни с камъни, и още няколко контейнера с вода. Скалата, която разбиваше, беше влажна и Нина усети аромата на земя.

— Изминахме много път, за да поговорим с вас — каза Пол.

— Защо?

— Интересуваме се от черни опали.

— А аз се интересувам да ви измета от моята собственост — отвърна Ранкин. Стоеше здраво на земята, а черните му очи се взираха в тях, сякаш се опитваше да ги прониже. Тим изкрещя. Хвана крака си с две ръце, а лицето му се изкриви от болка и страх.

— Нещо ме ухапа!

— Какво, скорпион ли?

— Мисля, че е змия! — проплака Тим. — Богове, богове, богове!

— Тим, не се панирай — нареди Нина. — По-вероятно е някое насекомо.

Само за да е чиста пред съвестта си, огледа земята около него. Не видя нищо пълзящо. Хвана го за ръка и го поведе към скалата, пристъпвайки право към Ранкин, който изви лице към тях, но не помръдна. Нина свали раницата от гърба на Тим и повдигна ранения му крак.

— Виждаш ли? — попита Тим. — Точно тук. Мамка му!

— Успокой се. Не ставай истеричен. Не мисля, че е било змия. Имаш ли пакет за първа помощ в раницата?

Нина го поля с малко вода, докато Тим мяукаше като котенце, след това отвори пакета за неотложна помощ, извади дезинфектант и започна да го полага около мястото, показано й от Тим.

— Давам ви десет секунди да го превържете и да се разкарате оттук. Този парцел си е мой.

Наведена над Тим, Нина най-сетне разпозна акцента. Австралийски. Развълнувана, тя продължи манипулациите си над Тим гърбом към Ранкин, скривайки професора от очите му.

— Тази дама е Нина Рейли и представлява Никол Зак, едно младо момиче, което е обвинено в убийството на доктор Уилям Сайкс. Аз се казвам Пол ван Уегънър.

— Не съм чувал за него. Не съм чувал и за вас.

— Двамата с доктор Сайкс сте забелязани заедно в „Прайз“ да спорите яростно няколко дена преди смъртта му. Следователно думите ви са малко неубедителни.

— Доколкото си спомням, няма закон, забраняващ спречкванията между приятели в бара.

— Какво имаше в торбата на масата пред вас? Опали? Каква работа имахте с доктор Сайкс? Ранкин отговори, като вдигна кирката.

— Много сте бавни, приятелчета. Ще ви помогна. Искам да се изпарите оттук. Махайте се и бъдете проклети.

Говореше през носа си, забеляза Нина. Ники добре й беше описала онзи носов глас, акцента.

Значи той се е обаждал и е заплашвал Ники, което означаваше…

— Само една секунда да се оправя с това — тя размаха кутийката с антисептик, която откри в раницата на Тим. — Той кърви.

— Значи вие сте били в гората зад къщата на Никол Зак преди няколко дена, нали? — попита го Пол. — Имам пред вид, освен ако в Тахо не се намира друг австралиец златотърсач с интерес към опалите — нещо, което приемам за малко вероятно, не мислите ли?

Докато той говореше, Нина полагаше невъзмутимо грижи за Тим, но водеше тежка вътрешна битка. Всичко, за което си мислеше, бе: Ранкин можеше да нарани Боб. Гневът й извираше, направо я заслепяваше. Гореше отвътре, потеше се, но си налагаше внимателно да превързва крака на Тим с надеждата, че това ще я успокои.

Пол продължаваше:

— Ръката ти изглежда доста зле, Ранкин. Жената с пушката ли те одраска? Сигурно те е боляло.

С все още вдигната кирка Ранкин рефлексивно приближи ръцете си до тялото.

Пол пъхна ръка в джоба. Нина беше виждала тази тактика и преди. Това сякаш намаляваше силите му наполовина, но винаги оставаше под контрол. Докато Ранкин говореше, Пол се навеждаше леко към него, усмихнат, със заинтригувано изражение, сякаш очакваше да чуе радостна вест от служителя в банката си. Ранкин обаче не подценяваше Пол.

— Извади ръцете си, искам да ги виждам! — нареди му той.

Пол се подчини и разпери пръсти, за да може Ранкин да се убеди, че не замисля нищо лошо.

— Значи си искал да откраднеш опалите, така ли?

— Не съм крадец! — изръмжа той. — Ако преследвам нещо, то първо на първо си е мое.

— Как може да са твои опалите? Сам ли ги изкопа?

— Може и да съм ги изкопал. Може и да са ми били обещани.

— Сайкс ти ги е обещал, нали? Прочел си, че е убит, а Ники Зак е била там. Решил си, че тя ги е взела, нали?

— Никому нищо лошо не съм направил. Гората зад къщата е общинска собственост, а жената с пушката трябва да я затворят в лудницата.

Пол пропусна това без коментар.

— Всъщност откъде Сайкс има опалите? Той не е миньор. — Пол извади едно камъче от обувката си. — Но ти си. Затова нека да приемем, че ти си открил опалите. Колкото да поддържаме разговора, става ли? Те са принадлежали на Сайкс, защото си ги открил в парцел, за който си мислил, че му принадлежи. Да оставим настрана факта, че си копал в чужд парцел. Ти веднага си му ги занесъл. Това е действие на достоен и честен мъж. — Ранкин кимна и го погледна с любопитство. — После каза, че той ти е обещал да ти ги върне. В замяна на нещо, нали? Да вадиш опалите от неговия парцел, така ли?

— Дори не си близо. Нямаше никаква сделка — намръщи се Ранкин.

Пол замахна към някаква муха.

— Така че каква е била сделката?

Ранкин огледа Пол, Нина и Тим. Очевидно ги прецени като група гражданчета, излезли на разходка под жестокото слънце без оръжия и с незаплашително поведение… каквото и да бе видял в тях, този път реши да отговори:

— Сделката беше да не копая за опалите.

Пол изглеждаше като хванат в крачка.

— Да не копаеш опалите?

— Той ми плати да стоя далеч от парцела и да си държа устата затворена.

— Значи после е отказал да ти плати и затова сте се карали в „Прайз“?

— Отново грешиш. Той задържа опалите няколко месеца, за да е сигурен, че няма да кажа на никого за удара. Просто беше разсеян от онзи меч и затова не успя да ми ги върне.

— Но в това няма смисъл. Моля те, помогни ми. Вие сте се карали.

— Това беше, след като открих…

— Какво?

— Нищо. Не съм убил доктора и не съм нарушил никакви закони. Това по мое мнение изчерпва работата ми с вас за днес.

— Но вие за малко не сте се сбили — настоя Пол. — И не искаш да кажеш защо. Това поражда много въпроси около теб.

Нина се изправи и застана пред Ранкин с ръце на кръста.

— Нина! — извика й предупредително Пол.

Тя не му обърна внимание.

— Ти преследва моя син в гората — твърдо каза тя, втренчена в Ранкин. — Уплаши го до смърт. Щеше да го нараниш.

Спомни си онази нощ, мириса на влажните листа, как туптеше сърцето на Боб, когато най-сетне се прегърнаха. Представи си го тичащ в непрогледния мрак между дърветата и това я ослепи за ярката светлина около тях. Пред себе си виждаше само лицето на Боб, когато най-сетне се прибраха вкъщи, новото мрачно петно в очите му, което си стоеше там и досега.

Ранкин я погледна и избухна в шумен смях, подобен на лай.

— Значи онова е било твоят син? Малкото хилаво педерастче?

Тя можеше да различи всяка пора по лицето му, гъстите вежди и мръсотията по врата му.

— Това е за теб — каза Нина. Тя му подаде предварително изготвената от съда призовка.

Той я пое.

— И това. — Ръката на Нина се върна назад и мълниеносно се стрелна към Ранкин, преди Пол да успее да я спре. Юмрукът й се стовари с такава сила в мръсната му физиономия, че той залитна. Бърз като скорпион, той скочи към нея, вдигна високо над себе си кирката, готов да… Пол грабна Нина и я изтегли далеч от нея.

— Как смееш?! — извика тя на Ранкин, като разтриваше заболялата я от удара ръка. — Ти беше в колата ми, копеле!

Тим скочи на крака и застана до двамата.

Точно навреме, защото Ранкин вдигна бойната си брадва и нападна. Диво я размаха на всички страни и те се разпръснаха. Бълвайки проклятия, той подгони Нина, която се затича нагоре по хълма. Тя се спъваше в скалите, падаше и ставаше, а огромният мъжага я следваше по петите, пуфтейки като влак. Пол успя да се промъкне между тях. Избегна едно замахване с кирката и извика към Нина и Тим:

— Бягайте!

Нина се спря, колкото да види белега, оставен от ръката й. След това побягна след Тим, който вече беше набрал достатъчно дистанция между себе си и битката.

Пол не бързаше и прилагаше любимата си стратегия. Ранкин се затича с всички сили надолу по хълма към него, а Пол внезапно се закова на място и сви встрани. С удоволствие видя как едрият мъж губи равновесие и се просва на земята.

— Е, вече можем да тръгваме — заключи Пол и се затича, преди Ранкин да успее да се освести и отново да ги подгони.

Нина и Тим го чакаха горе на хълма. Придружени от порой проклятия и заплахи, носещи се от оврага, те се обърнаха и се запътиха към колата. След като вече бяха извън полезрението на противника, Тим започна тихичко да си подсвирква.

— Изненадващо добре се движиш за човек, който преди малко е ухапан от змия — ухили се Пол.

Тим небрежно пусна мръсния си крачол върху мястото, което Нина току-що бе почистила.

— По-корав съм, отколкото изглеждам.

— Нямаше змия, нямаше ухапване — добави Нина.

Пол повдигна вежди.

— Играл си сценка, така ли?

— Много добре огледах камъните в кофите. Огледах добре и самата скала. Нали това искаше, Нина?

— Точно това исках, Тим. Разбра ли нещо?

— Бентонит. Правилният вид глина. Няма обаче никакви опали. Не би могъл да открие нищо друго освен нискоразредни евтини опали, които не струват повече от един-два долара в магазините. Направо му отнесе челюстта, Нина, мислех си, че адвокатите…

— Веднъж с голи ръце се разправи с Чарли Менсън и неговата банда — похвали я Пол.

— Никога не съм правила подобно нещо — призна Нина, като й се струваше, че от контакта с мръсното лице на Ранкин ръката й се обрива. Изтри я в панталона си, опитвайки се да махне следата от допира. — Не знам какво ми стана.

Пол не каза нищо, но протегна ръка и я прегърна.

 

 

Когато се върнаха в бронкото, Тим извади мострата, която бе откраднал от една от кофите, докато Нина се правеше на медицинска сестра и го превързваше. Отново я огледа внимателно.

— Не. Нищо особено няма тук. Търси, но не намира нищо.

— Опалите трябва да са от парцела на Логан. Ранкин е започнал да изследва собствения си парцел — предположи Пол. — Открил е евтини опали и без разрешение е проверил някои от съседните парцели. После е попаднал на истински ценни опали в съседното място. Точно на онези, които Ники е взела от доктор Сайкс.

— Геологията в тази област не е изследвана достатъчно добре — каза Тим. — И все пак ми се струва невъзможно да се открият черни огнени опали толкова далеч от Върджин Вали. Съседният парцел трябва да е вулканичен, както и да е налице необходимото съдържание на минерали. Бих искал да го огледам. Пада се на изток оттук, но ще трябва отново да извървим цялото разстояние до главния път.

— Тим, нямаме достатъчно време да огледаме още днес парцела на Логан. Трябва довечера да се върна в Тахо. До там е пет часа с кола.

— Добре — съгласи се Тим от задната седалка. — Ще ви кажа къде да ме оставите. Имам си палатка, вода, продукти и телефон в раницата. Довечера ще лагерувам в парцела и ще се обадя утре в университета да ме вземат оттам, когато свърша.

— Телефонът ти може да не работи в толкова отдалечено място.

— Телефонът ми е сателитен. Често работя в много отдалечени местности. Не се безпокойте за стария Тим.

— Ставаш за експертен свидетел, Тим — похвали го Пол.

— Когато Нина ти показа онези опали, ти си казал, че са ценни, нали?

— Бяха по-големи и по-стабилни от всичко друго, което съм виждал.

— Ако съществува още половин дузина, но по-големи, върхът на тортата, би ли казал, че са необичайно ценни?

— Хм — отвърна Тим. — Зависи от контекста. Най-големият камък, който ми показа, може, и подчертайте това с жълт маркер в главите си, може да струва няколко хиляди долара. Пет-шест такива, даже по-големи от онези, които съм виждал… — в очите му се появи замечтан поглед. — Мисля, че всичките струват над сто хиляди долара, ако се продадат където трябва. Може и повече. Това е, при положение че не са обработени. Срязани и полирани ще струват значително повече.

— Много е — промърмори Нина.

Наистина си бяха пари. Почувства се уморена. До това ли ще я изведе този случай — обичайната разправия за пари?

— Макгъфин на Хичкок — обади се Пол.

— Какво? — сепна се Нина. Помисли си, че й говори за кучето.

— Във всеки негов филм съществува някакъв предмет, който всеки се опитва да докопа. Не е толкова важно какъв е точно. Спомняш ли си, в „Криминале“ те бяха отворили един сейф и през целия филм не се видя какво точно са взели оттам и защо толкова се боричкат за него.

— Това не е Хичкок — възрази Тим. — Елмър Ленърд, нали? Не, чакай, онзи италианец.

— Не. Искам да кажа, че това са просто обекти. Сърцето на случая е в някой човек и тупти тревожно в момента.

— Поетично — одобри Нина. — В кого?

— Хората под подозрение винаги се въртят около главната сцена. А може би опалите нямат нищо общо и първата ни теория, че убийството на Сайкс е свързано с хирургическата практика, е по-вероятна.

Те продължиха разговора си, докато не стигнаха края на черния път. Пол въздъхна с облекчение, когато под тях започна гладкият асфалт.

— Поне вече знаем едно нещо. Знаем кой се е обаждал на Ники, кой те е нападнал в колата и кой е преследвал Боб в гората онази нощ. Както и това, кой се е карал със Сайкс в казиното седмица преди да бъде убит. Ще осведомиш ли полицията за него, а, Нина?

— Мисля… някак си можем да го използваме в този случай. Затова няма да го направя. Той е прав. Никога не е наранявал някого от нас. Използваше тактиката на сплашване. Не мисля, че представлява опасност за нас. Според мен няма нищо общо с цялата история.

— Той знае, че ние знаем кой е — съгласи се Пол.

Замислиха се. На задната седалка Тим пишеше нещо по картата. След малко извика:

— Спрете тук.

Всички излязоха, за да се разкършат. Късният следобед хвърляше дълги синьо-зелени сенки. Над тях кръжаха ястреби. Тясна пътечка се виеше през зелената поляна край пътя и се губеше в далечната верига от планини. Пред нея имаше дървен знак, предупреждаващ, че това е парцелът на Логан.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита го Пол.

— Никога не съм бил толкова възбуден в професионалния си живот. — Разтърси ръцете им. — Ще ви докладвам, след като се завърна.

— Не се преуморявай — извика му Нина. Тя седна зад волана и отново погледна пустошта около тях.

— Може би ще си закупя парцел някъде наоколо и ще започна да го експлоатирам — ухили се Тим.

— Имам чувството, че всичко наоколо е откупено отдавна.

— Е — философски въздъхна Тим. Пъхна картата и открадната скала в раницата си. — Все пак ми остава славата на научните публикации.