Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (25)

ГЛАВА 21

Сенди се обади по телефона:

— Пол звънна, докато беше в съда.

— Какво каза?

— Проследил Ники до един магазин за скъпоценни камъни в работническите покрайнини. — Даде й адреса. — Ще те чака на ъгъла.

Нина се свърза с Пол и след десет минути паркира до него. Той седеше поне петдесет сантиметра по-ниско от нея в мустанга си, докато разговаряха през отворените прозорци.

— Все още не е излязла — осведоми я той, посочвайки дупката, която представляваше магазинът. Отгоре имаше невзрачна табелка, на която пишеше „Дигърс“.

— Ще я поема оттук.

— Точно навреме. Бет Сайкс ме очаква. Предположих, че не искаш да разкрия на Ники, че я следвам. Значи малката маймунка прави свое разследване.

— Ще я пресрещна, като излезе, и ще си поговорим сериозно.

— Поеми си дълбоко въздух и брой до десет, преди да излезеш от колата. Не мисля, че съм те виждал толкова ядосана.

 

 

Пол спря недалеч от карето и паркира на специалното разширение, което вероятно щеше да запази новата му кола от силния трафик. Приближи дома на Сайкс пешком. От противоположната страна на дома на Луис зърна два плюшени стола на малката веранда. В тях, всъщност в единия от тях две фигури се натискаха. Когато Пол се приближи, жената отблъсна мъжа и го удари.

— Не, Дилън — измърмори Бет Сайкс.

Тя се изправи, като в същото време успя да се освободи от компанията си. Той също скочи на крака, опитвайки се да си оправи дрехите. Пол откри, че се намира в много удобна близост до един боровинков храст, затова се шмугна в него, за да наблюдава необезпокоявано сценката.

— Трябва да тръгваш — каза Бет. — Очаквам някого.

Тя погледна право в посоката на Пол, през него и явно не го забеляза.

— Бет, винаги съм те желал. Не го ли знаеше? Държиш се за едно минало, с което вече е свършено. Не можеш да продължаваш да обичаш някого, който отдавна е мъртъв.

Доктор Дилън каза това с изражение, което Пол възприе като пресметливо, обаятелно и чаровно. В очите на Пол Брет изглеждаше ужасно стандартен. Веждите — стандартно гъсти, устните — стандартно плътни, челото — неособено широко. Негативите му напълно се гасяха от позитивите. Стоеше добре на сцената и небрежното бяло облекло идеално контрастираше с тъмната му коса.

— Ти си жива — изгука Брет. — И това е нашият шанс да бъдем заедно. Може да стане така, както винаги сме искали…

— Някога да съм казвала нещо, с което да те насърча? Нещо да съм направила, за да те накарам да си мислиш…

— Толкова си тъжна — продължаваше той. — Мога да те направя щастлива.

— Дилън, върви си.

Отговорът му бе да я привлече към себе си и да я целуне. В началото тя не се съпротивляваше. В ръцете му изглеждаше като крехка кукла. Омайващите кадри, които последваха, позволиха на Пол да се разположи по-удобно и да максимализира удоволствието от сцената. Не му се случваше често да наблюдава как други хора правят любов, но, естествено, нямаше нищо против, а и намираше лицето на Бет, когато случайно се показваше, за интересно. Не изглеждаше влюбена. Изглеждаше измъчвана.

След малко, разпален, Дилън поиска още. Нежните целувки се разгорещиха. Бет беше притисната до стената, а полата й се повдигна от сръчните ръце на Брет. Започна да се бори.

Брет не обърна внимание на протестите й и продължи още по-настоятелно.

Това вече беше прекалено според Пол. Той излезе иззад храстите, направи се, че си завързва обувките — с това им позволи да се откопчат един от друг и даде още една секунда на Бет да си нагласи полата. След това се приближи и се представи.

 

 

— Радвам се, че дойдохте — каза му по-късно Бет, след като Брет с виновен вид внезапно си тръгна. — Трябва да ви обясня за Дилън.

— Няма нужда.

— Искам да обясня. Двамата сме приятели от много време. Страхувам се, че напоследък няколко пъти плаках на рамото му и май разбудих рицаря в него. Той видя, че съм нещастна… нали знаете, някои мъже смятат, че любовта решава всички проблеми. Голям любовчия е, горкото момче. Беше приятно отново да те целуват, да си припомня как се чувствах преди…

— Имате предвид, че любовта не решава всички въпроси — лекомислено се обади Пол. — Това за мен е новина.

Бет се засмя и леко се отпусна.

— Ако не бяхте дошъл, той така или иначе щеше да спре. Наистина обича жена си. Не може да устои и да не се възползва от всички открили му се възможности. Преди винаги се шегуваше, че е бил грозното пате и онеправдан от жените… но нямаше да стигне прекалено далеч.

Пол се замисли дали това е истината. Може би последната му инкарнация на идеалния доктор беше толкова фалшива, колкото и предишната. Може би Дилън обичаше нея, а не жена си. Може би алибито на Дилън е лъжливо и той е убиецът.

— Влезте. Имам нещо, което искам да ви покажа.

Тя го подкани нетърпеливо вътре, направо в дневната, където висеше една огромна снимка на Кристофър Сайкс близо до друга по-малка фотография на неговия баща. Пол я беше видял при предишната си визита с Уиш.

— Синът ми — каза тя. — Невероятно, фантастично човешко същество. Имам чувството, че го забравиха в цялата тази история.

— Ужасна загуба — изрази съчувствието си Пол, като се чудеше дали ще съди Кони Бейли след крайния доклад на НСБТ, трупайки болка върху болка.

Застанаха за момент загледани във фотографията, но всъщност Пол преценяваше Бет. Тя бе близо до него, бледа жена, дребна, невероятно красива. Къдравите й коси падаха меко над раменете. Представи си я колко добре изглежда в официален костюм или в скъпо облекло за тенис. Изглеждаше прекрасно и с вдигната пола и голи крака, зачервена от милувките на Брет.

Тя сякаш кимна на момчето от фотографията и някакъв мигновен вътрешен конфликт изкриви безметежността на нейните черти. Сигурно прекарва много време пред снимката, помисли си той. Докато я наблюдаваше изпитателно, втренчена в снимката, през него мина тръпка на разбиране. Знаеше как се чувства тя. Познаваше анархията, която обхваща духа на човек, изгубил любимото човешко същество. Отчаяното търсене на посока, отклонявано от непрекъснати пречки, турбулентни като вулканите, непреодолимото разстояние между мъката и вътрешния мир. Детето приличаше на нея — не толкова висок, с къса коса, интелигентен, спокоен, от онзи тип, които никога не минават през стадия на въстание и съпротива, който правеше израстването толкова трудно по време на пубертета.

Още една причина никога да няма деца, поздрави се Пол, усещайки как болката преминава като планински поток през жената до него. Не можеше да се види как доброволно би се изложил на възможността за такова преживяване.

Въздухът беше неподвижен. Дочу как отнякъде измяука котка. Забеляза плътно затворената врата към кабинета. Не беше чудно, че Бет бе обявила дома за продажба.

Тя забеляза накъде е насочен погледът му.

— Да излезем навън.

За негова изненада в далечния край на басейна се излежаваше по бикини Ян Сапито. Тя свали черните си очила и ги поздрави, а след това взе някакъв крем и започна да го разтрива по загорелите си ръце. Пол и Бет продължиха, докато стигнаха до задната страна на къщата, и се настаниха под голям брезентов чадър на пурпурни и бели райета. Беше забит на малко възвишение между езерото и къщата. Пол се възхити на езерния пейзаж, разкриващ се зад храстите. При първото си посещение нямаше време да се порадва на гледката.

— Обичах този изглед — каза тя. — Затова купихме тази къща.

— Имате много пространство. Достатъчно за колкото си искате посетители.

— Да. Ян обожава да прекарва известно време тук, когато е хубаво времето. Идва почти всяко лято.

Пол заключи, че тази година я е посещавала по-често от обикновено. Очевидно Бил Сайкс не й е позволявал да се чувства толкова като у дома си, колкото Бет.

— Не мога да спра да си мисля за онзи тайник, който съпругът ви е вградил на дъното на басейна — каза Пол. — Вие знаехте ли за него?

Бет поклати глава.

— Бил беше потаен. Имал е и таен сейф, за който нищо не знаех. Оказа се пълен със стари монети, които е колекционирал през годините. Колекцията се оценява на повече от двайсет хиляди долара.

— Надявам се, че сте проверили под дюшеците.

— Там нямаше нищо. Предполагам, че като се преместя, ще започнат да излизат разни неща.

— Значи е криел от вас.

— Не специално от мен. Просто си беше такъв. Бил е израснал много беден в малък фермерски град в Индиана. Родителите му банкрутирали, затова непрекъснато се тревожеше за пари, въпреки че имаше повече, отколкото му бяха необходими. — Посочи чашата в ръката си. — Искате ли кафе?

На лявата й ръка блестеше диамант от няколко карата.

— Не, благодаря. Как вървеше бизнесът му?

— Достатъчно добре, особено откакто нае Дилън Брет, но напоследък се бе поизхабил. Мисля, че обичаше работата си, това, което правеше за хората, но беше учил занаята си преди много години и вече ставаше старомоден. Никога не се привърза към по-косвените методи като обелване на кожата и колагенни инжекции. Първо и преди всичко той беше хирург. Не искаше да отстъпи. Мисля, че се канеше да се оттегли в скоро време. Беше в края на шейсетте си години, нали знаете? Мразеше да го съдят. Казваше ми, че това е част от реалността за един лекар в днешно време, но все ми се струваше, че не преставаше да се надява, че ще успее да практикува всичките тези години медицина без законови проблеми. В продължение на двайсет и пет години не бе имал нито едно оплакване. И изведнъж те се появиха. Две в продължение на шест години. Застрахователят му щеше да получи удар.

— Робин Литълбеър и Стан Фостър, нали?

— Да. Но вие сигурно знаете повече за тези съдебни процеси от мен. Пол, възможно ли е да е някой от тях? Не преставам да си мисля за Линда Литълбеър.

— Разбрах, че е нападнала съпруга ви.

Тя кимна.

— Беше ужасно. Веднъж се нахвърли върху му, а друг път дойде тук. Мразеше Бил заради случилото се с дъщеря й. Тя страдаше. Знам… — Преглътна с мъка при мисълта колко добре знаеше и продължи: — Затова Бил не пожела да я хвърлят в затвора. Аз исках от него да повдигне обвинение, а адвокатът му беше истински зъл гений…

— Джефри Райзнър, нали?

— Да, познавате ли го?

— Веднъж му подарих шампоан.

Тя замръзна учудено. Пол се усмихна, за да й даде да разбере, че си прави шега, въпреки че в действителност не беше така.

— Съпругът ви се е отказал от съдебно преследване, така ли?

— Не искаше още публичност — отбеляза тя.

— Значи вие си мислите, че Линда Литълбеър може да го е убила?

— Да — бавно каза тя. — Мисля го.

— Вие казахте, че една нощ е дошла в къщата… — напомни й Пол.

— Прескочи задната ограда и свари Бил в кабинета. Беше преди няколко месеца. Аз бях в спалнята и се готвех да си легна.

— Какво се случи тогава?

— Всичко, което ми каза Бил, бе, че са спорили и той е надделял. Не искаше да го обсъжда. Знаете ли… проверихте ли дали тя има алиби?

— Сведенията са, че е пила с някакви хора в един бар близо до Раунд Хил Мол.

— Толкова ли сте доверчив към всичко, което чуете? — попита Бет.

Алибито на Бет също се основаваше на свидетелството на близък приятел, но Пол не искаше да се занимава с това, докато не успееше отново да разговаря с Ян Сапито в Лос Анджелис.

— Може алибито да не издържи — успокоително каза той. — Мога да си представя как се чувствате, щом племенницата ви е обвинена в убийството на съпруга ви, но искам да ви попитам какво ви прави толкова сигурна, че не е била Ники?

— Не е била Ники!

— Защото ви е роднина?

— Защото не мога да повярвам. Добре, може наистина да е дошла тук, за да вземе нещо. Тя е объркана, расте. Трябва да имате предвид възрастта й и що за личност е. Тя има достоен характер и това е една от причините защо… не, аз просто не мога да повярвам, че е могла да нарани Бил. За това ви наех вас с Нина да го докажете на всички останали. Що за свят е това, ако си мислим такива ужасни неща за едно дете?

Той нямаше готов отговор, освен може би че точно такъв е реалният свят.

— Какво ще ми кажете за заповедта за задържане, която съпругът ви е издействал за Линда Литълбеър?

Тя сви рамене.

— Предполагам, че когато е нахлула в кабинета му, Бил я е заплашил със законово преследване. Би било в негов стил. Той й беше дал шанс, но тя го пропиля. Бил се надяваше, че тя ще се чувства благодарна, че не я преследва, че й е простил. За човек, работещ толкова близо до хората и зависещ от психическото им състояние, той не ги разбираше особено. Мисля, че аз я разбирам по-добре. Тя го обвинява в убийството на нейното дете. Емоциите й са избили…

— Мислите, че тази среща я е разстроила до такава степен?

— Възможно е. Във всеки случай е много по-вероятно, отколкото да е била Ники. Тя е дете, при това не е злобна. Само си представете как Линда — здрава, млада — взема меча и го удря. На мен ми се струва съвсем приемливо.

— Според вас защо полицията не е я арестувала?

— Знам, че са си мислили и за Линда. Зададоха ми много въпроси за нея и доколкото разбрах, са я разпитвали. Но Ники е много по-лесна плячка за тях, нали? Затова трябва да ги натиснем по-силно.

— Линда е депресирана и умствено дезорганизирана. Трудно е да я откриете…

— Предполагам, в работата си сте виждали много пияници, нали? Защото тя е алкохоличка. Колкото и приятни да са, когато са трезви, те са нещо абсолютно различно като пияни.

— Вярно е. Страшно много жестоки престъпления са причинени от алкохола.

След като получи потвърждение, Бет се прехвърли на друга теория.

— Освен това налице е и онова крупие от казиното, Стан Фостър. Бил ми каза, че той не е с ума си и му е ядосан.

Каза ми, че той също го е заплашвал… Не знам колко далеч е стигнало всичко, но Бил възприе заплахите му сериозно.

— Стан Фостър е мъртъв.

— Не!

— Загинал е при автомобилна катастрофа някъде през март. — И според казаното му от Нина смъртта му можеше да се нарече милост. Стремежът към красота беше и към саморазрушение. Никаква пластична хирургия не беше в състояние да накара този човек да се хареса.

— Не знаех — намръщи се тя. — А би трябвало.

— Познавахте ли го добре? — Тя изглеждаше прекалено разстроена за човек, който не го познава.

— Не. Само съм го срещала. Беше много потиснат човек.

— Добре. Нека да погледнем на фактите от друга гледна точка. Два съдебни процеса за шест години. Имаше ли нещо през последните години, което да се е променило в държанието на съпруга ви? Имам предвид, че всичко преди това е вървяло идеално, а след това са се появили пропуквания.

— Промяна? Е, остаря — каза тя лекомислено, но явно не хареса въпроса. Пол съдеше по начина, по който избягна отговора. — Какво се опитвате да докажете? Че Бил е имал някакви неврологични проблеми или нещо подобно, което да е причинило грешките в работата му? Не, мисля, че грешите. Бил беше завършен, много опитен хирург и никога не губеше самоконтрол.

— Имаше ли промяна във взаимоотношенията ви?

— Не — поклати глава Бет.

— Никакви?

— Съжалявам, Пол, но не съм свикнала да споделям толкова лични неща с други хора. Загубила съм навика.

Това накара Пол да се зачуди кога е имала този навик и кога го е изгубила, тъй като видът й говореше, че промяната е скорошна, може би предизвикана от смъртта на съпруга и сина й.

— Мисля, че бих искала да запазя последните парченца личен живот, които все още са ми останали. Както за мен, така и за Бил.

— Моите извинения. Не исках да ви товаря с допълнителни неприятности.

— Вие просто си вършите работата — каза тя. — Затова сте толкова подробен.

Тя беше права и за нейно съжаление той нямаше намерение да остави ей така тази тлъста лъжа.

— Значи няколко съдебни процеса… промените… радвахте ли се, че ще се оттегли?

Хвана я! Не му убягна лекото напрежение в ръката, с която държеше чашата.

— Не разбирам — каза тя. — Не съм споменавала за промени.

Не, но всичко говореше за това.

— Нещо общо с Крис?

— Крис? В никакъв случай. Крис не създаваше никакви проблеми. Той беше ангел.

— Нямах намерение да нападам Крис.

— И да искате, няма за какво да се хванете. Аз наистина вярвам, че рано или късно Крис щеше да се обърне към медицинската кариера. Той беше чудесен син.

— Бил искаше ли той да стане хирург?

— Да, но Крис имаше свои идеи. Все още изследваше света. Ако беше поел по този път, сигурна съм, че щеше да стане великолепен лекар и щеше да помогне на много хора.

Тя открито тъгуваше за сина си, но някак си сдържано за съпруга си. Може би просто и тя бе потаен човек. Откри неща, които трябваше да провери допълнително. Освен това беше страшно красива жена. Дали не развиваше комплекс към тъгуващите млади вдовици?

— Имате ли нещо ново по самолетната катастрофа? — попита тя.

— Няма свидетелства за нещо друго освен пилотска грешка според следователите.

Бет отново кимна, понечи да каже нещо, но се отказа.

— С Нина имаме чувството, че между двете събития има връзка — каза Пол.

— Може би, но сигурно никога няма да разберем. Всъщност не ме интересува какво точно е станало. Всичко, което искам да узная, е, че е загинал безболезнено. Видял е ярка светлина и след това се е озовал на друго място, прехвърлил се е в нова фаза на жизнения си процес.

Пол сякаш дочу ехо от думите на Кони Бейли.

— Станало е бързо — потвърди Пол.

И двамата замълчаха. Пол не спираше да се тормози с въпроса какво се е случило, че Бил Сайкс да се промени преди няколко години.

— Вие трябва да знаете най-добре. Какво мислеше съпругът ви за Ники?

Продължително мълчание.

— Вие сте я виждали. Може да бъде непоносима, а Бил не изпитваше никаква толерантност към хората, пресичащи тази възрастова граница.

Пол кимна в съгласие.

— Какво ще правите отсега нататък?

— Предполагам, ще се преместя в Лос Анджелис. Ян иска да живея при нея. Мога дори да й помогна в бизнеса. Имам опит в маркетинга.

— Звучи градивно — каза Пол, но му мина мисълта, че Ян подозрително често се появява в процеса на разследването му, а не можеше да прецени колко важно е това в момента.

— Но преди да напусна — продължи Бет, — искам да се уверя, че Дария и Ники са добре. Искам да съм с тях през всичко това. Какво ще стане отсега нататък със случая?

— След по-малко от три седмици ще има изслушване. За това ще трябва да говорите с Нина.

— Пол?

— Да.

— Ще осъдят ли Ники? Вече трябва да имате някаква представа.

— Не, нямам никаква представа. Чудя се дали можете да ми направите една услуга. Необходимо е да проверя телефонните сметки и разпечатките на разговорите за май.

— Защо?

— Просто част от разследването.

— Добре, разбира се — съгласи се Бет.

Остави го за малко сам да си фантазира как двамата скачат в бистрите сини води на басейна и излизат след много-много време.

— Съжалявам — извини се тя, когато се върна. — Не мога да открия никакви сметки и разпечатки. Напоследък съм страшно разсеяна. Забравям си ключовете, пропускам да нахраня котката.

— Не пазите платените си сметки?

— Пазим ги. Може би полицията ги е взела. Доста неща отнесоха от къщата, нямам никаква представа. Искате ли да проверя описа, който ми предоставиха?

Провериха го. Там пишеше, че полицията е взела всички телефонни сметки, разпечатки и записки от двете линии в къщата. Предполагаше се Нина да е получила копие. Пол си взе бележка. Отново бяха на входната врата.

— Между другото, знаете ли, че съпругът ви е откупил дела на Дария от семейната ви мина?

Бет го изгледа шокирана и той се зачуди защо ли.

— Аз под подозрение ли съм, Пол? Въпросите ви са толкова остри и очите ви… вече не смятам, че сте толкова мил човек, както си въобразявах преди. Не, не знаех, докато Дария не ми каза след смъртта на Бил.

Игнорирайки многото въпроси, които тя повдигна, Пол я притисна.

— Сигурно многократно сте ходили в дядовия ви парцел.

— От години не съм била там. Парцелът въобще не ме интересуваше. Всички знаехме, че там има само скали и плевели.

Пол замълча. Бет изглеждаше толкова крехка и толкова самотна, че не желаеше да я товари с още мъка, но Нина искаше да знае и беше длъжен да попита.

— Бет, Нина иска от вас недвусмислен отговор на въпроса, който ще ви задам. Заради Ники. Истината. Нали ме разбирате?

— Плашите ме, Пол. Но… питайте.

— Трябва да знаем дали Дария някога ви е казвала, че е била в къщата, когато съпругът ви е бил убит. Спрете, не започвайте да протестирате. Не се ядосвайте. Просто отговорете.

— Дария е била тук онази нощ? О, не! Не, не, не!

— Качвай се — сопна се Нина през прозореца, като спря до автобусната спирка.

Ники се качи.

— Предположих, че може би ще ме следиш.

— Колана!

— Тъкмо щях да го сложа. Виж, останали са ми само петнайсет минути, преди да наруша уговорката и да ме взривят или нещо подобно.

— Какво? Ще те върнат обратно в затвора! — Нина подкара значително по-бързо.

Пътуваха в мълчание. Ники ближеше сладолед в захарна фунийка.

— Не искаш ли да разбереш какво правих? — попита тя накрая.

— Ще ми кажеш, като се приберем.

Нина сечеше завоите и минаваше на червено, но пристигнаха само секунди преди крайния срок. Ники излезе и се затича към къщата, където телефонът тъкмо звънеше. Само след няколко секунди се върна на верандата.

— Почти бяха натиснали бутона, за да ме взривят. Искаха да знаят защо не съм се прибрала веднага вкъщи след прегледа при лекаря. Знаеше ли, че те могат точно да определят местоположението ми?

— Не. Преди не ми се е налагало да се питам. Но в днешно време електрониката е много напреднала. Какво им каза?

— Казах им, че внезапно ми започна цикълът и трябваше да отида до супермаркета „Рейли“ на разклона за тампони.

Можеш ли да си представиш, попитаха ме защо не съм отишла някъде по-близо. Казах им, че майка ми има кредитна линия в „Рейли“, а аз нямам пари.

Изглеждаше почти като Боб, когато разказваше някаква измислица. Очите й се местеха неспокойно и ги беше отворила прекалено широко в детински опит да изглежда невинна, ала същевременно напълно се самоизобличаваше.

— Естествено, всичко това са куп лъжи, нали? Сама си търсиш неприятностите.

Това моментално накара Ники да замълчи.

— Мина ли покрай „Рейли“ по пътя за магазина?

— Да, минах много близо до него.

Нина седна и обви главата си с ръце.

— Ако няма да те притесни особено, би ли ми казала защо пое този огромен риск и почти се приземи обратно в затвора?

— Исках да разпитам човека там за камъните. Колко струват. Очевидно нямах какво да му покажа — бързо допълни тя.

— Дай си раницата. Искам да ги видя.

— Веднага щях да ти ги дам, след като ги проверя.

Още шест камъчета с невероятен блясък се озоваха в ръката й.

— Аз наистина… — започна Нина.

— Ще забравиш за всичко, щом ти кажа какво научих — прекъсна я Ники.

— Съмнявам се, но давай.

— Собственикът беше там. Името му е Дигър. Името на магазина е „Дигърс“. Той каза, че само преди няколко седмици го посетил някакъв тип, който му показал същите такива камъчета. Видя ли! — беше останала без дъх от триумфалното си изказване.

— Преди няколко седмици? Колко?

— Питах го, но не можеше да се сети.

— Ники, въпреки това не биваше да го правиш. Но… мисля, че си научила нещо наистина много полезно.

Ники широко се усмихна. Седна до Нина и тя видя, че лицето й е почерняло от прах, а под носа й имаше засъхнала кръв.

— Какво е това по косата ти? Кървиш!

— Ударих се, докато тичах.

Майката в нея я подритна и Нина подкара момичето към банята. Там проми раната с дезинфектант, докато Ники пищеше пресилено. Все пак Нина почувства известно злорадство.

— Не е много лошо, но сигурно ще те боли.

— Ъхъ — промърмори Ники и се пипна по превръзката.

След като изкопчи твърдото обещание от Ники под заплаха от екстремални мерки да не си играе със системата за наблюдение, Нина влезе с нея в кухнята. Ники отвори хладилника, който се оказа празен като марсиански кратер. Нямаше дори мляко. После отвори шкафа. Цялото му съдържание се състоеше от половин пакет ориз и една консерва с царевица. Ники премери една чаша ориз и сложи да се сгрее вода.

— Извинявай — каза тя. — Пристъп на глад.

— Само това ли имате за ядене?

— Очаква се днес да платят на Дария за магическото шоу. — Очевидно още не знаеше, че са я уволнили.

— Ще се върна след пет минути — обяви Нина.

Отиде до магазина и се върна с цяла торба продукти. Ники се приличаше на верандата като стара индианска госпожица. Пое торбите и започна да ги отваря.

— Ау — провикна се тя, — Коледа!

Махна ориза и си направи богат сандвич с пуешко месо. Двете отново излязоха навън и известно време мълчаха с пълна уста.

— Къде е Дария? — попита накрая Нина. — Никога не е тук, когато идвам при теб.

— На прослушвания. Днес следобед е на някакъв коктейл. Навърта се около представленията. Понякога ходи до леля Бет. Всъщност не може да понася бардака. Не мога да я обвинявам.

— Но ти си твърде малка…

— Ама ти още не разбираш. Тя е малката.

— Ето ти още за храна — Нина й подаде един чек.

— Забрави. Имам предвид, благодаря за продуктите, но няма да взема парите ти.

— Не ме ядосвай, защото вече съм ти бясна. Ще проваля случая, ако трябва непрекъснато да се тревожа дали въобще имаш нещо за ядене.

С все още пълна уста Ники й позволили да напъха чека в джоба й.

— Сега — продължи Нина — да поговорим за какво си спомня този Дигър.

— Дошлият е бил техен доставчик. Името му е Денис Ранкин. Работи в един от парцелите близо до нашия. Няма да идва в близките десет дни.

— А Дигър виждал ли е преди камъните?

— Само тогава.

— Трябва да си поговорим с това приятелче Ранкин — промърмори Нина.

— А сега се подготви да скочиш. Знам къде е. Дигър ми каза къде е парцелът му. Не че му се искаше. Предупреди ме да се пазя. Каза, че на никого не би му се искало да се занимава с онзи тип. Нарече го дивак, неподходящ за човешка компания, и още пустинен плъх, който ще ти отхапе главата, преди да му кажеш здрасти.

— Звучи прекрасно. Къде е парцелът?

Ники довърши сандвича си и се ухили.

— Точно до този на дядо Логан. Имаш ли карта на Невада? Ще ти покажа.