Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (22)

ГЛАВА 18

Към железните уговорки с няколко важни клиенти, които не биваше да пропусне на следващата сутрин, Нина имаше и много допълнителна работа. Прекара един забързан половин час да отговаря на паническите обаждания по телефона. Направи само кратка пауза, за да си поеме дъх. Отпи от кафето си и откри, че е изстинало.

— Как е следобедът? — попита на минаване покрай бюрото на Сенди и се отправи към машината за кафе в конферентната стая.

— Претрупан.

— Някакви дупки?

— Една голяма. Нямаш нищо записано между дванайсет и половина и три.

— Чудесно. — Направи си ново кафе и внимателно го понесе обратно. Спря пред секретарката си. — Искам да ми запазиш билет за магическото шоу в „Прайз“ от един часа. Искаш ли да дойдеш?

Отпи от горещото кафе. Черно и освежаващо. Райско.

— Някога ходила ли си на подобни представления?

— Не.

— Аз съм ходила. Пасувам. А не трябваше ли да работиш?

— Работя. Опитвам се да докопам Дария Зак. Ники ми каза тази сутрин, че днес ще е на сцената. Мисля да я пресрещна преди или след шоуто.

— Толкова ли е спешно, че си решила да прекараш следобеда, като заедно с останалите туристи се взираш в някого със смешна шапка и роба на звезди и луни?

— Трябва да говоря с нея. Освен това ми харесват магьосниците.

— Предполагам.

Обади се на Андрея.

— Защо днес не си в приюта?

— Аз съм на половин работен ден там, забрави ли? Това означава, че мога да се прибера вкъщи и да си мисля за пране, да пера, да гладя пране и да събирам пране.

— Отивам този следобед на магическо шоу. Искаш ли да дойдеш с мен да гледаш фокусници?

— Те дали могат да накарат прането да изчезне? Не? Е, по-добре да си пера мирно и тихо.

Нина се обади в „Сийзър“ и се изненада, като откри Пол все още в стаята, а беше вече единайсет.

— Обади се, сънливецо — като нарочно използва дразнещата жизнерадостна фраза, с която той се беше обърнал към нея. По гласа позна, че е бил задрямал. Ревнуваше.

Всеки, който си позволяваше здрав, необезпокояван сън през последните дни, предизвикваше у нея завист.

— Колко е часът?

— Време е да се размърдаш. Идваш с мен на магическото шоу този следобед в „Прайз“.

— В четири имам среща със следователя на самолетната катастрофа.

— Шоуто отдавна ще е свършило. Добре ли си?

Чудеше се на гипсирания му крак. Напоследък забелязваше известно подобрение в състоянието му. Вече се беше отказала от опитите си да изкопчи от него как се е наранил. Той отклоняваше всички въпроси в тази посока.

— Добре.

— Значи в дванайсет и четирийсет и пет минути в „Прайз“, разбрахме се, нали?

— Дадено. — Чу го как си записва.

Останалата част от сутринта премина, изпълнена с неприятности, умора и бързане. Не успя да хване Дария преди дневното представление. Паркира до казиното и си проправи път към малката театрална зала. Дълга опашка се извиваше във фоайето на казиното. След като се убеди, че всички имат резервирани билети, намери онова, което, изглежда, бе краят й, и застана да чака Пол.

По-голямата част от публиката се състоеше от семейства с деца, но странно, тя не се чувстваше сама. Една по-възрастна двойка пред нея я заговори, а тази зад нея непрекъснато пускаше монети в многобройните автомати около тях. Съпругът беше облечен в яркочервена риза; изглежда, бе играл хазарт цялата нощ и бе продължил и на сутринта, ако можеше да се съди по смачканите дрехи и пепелявата кожа. Изведнъж той удари джакпот от двеста и петдесет долара. Монетите започнаха да се изсипват в шапката му. Той викаше и се смееше, прегърна жена си и накара децата да започнат безкрайното броене на плячката.

Пол пристигна тъкмо преди Нина и опашката да влязат в преддверието.

— Бях се загледала в този автомат — оплака се тя. — Пръстите ме сърбяха от нетърпение. Сигурно съм загубила двеста и петдесет кинта само заради теб.

— Стига си мърморила. Сигурно съм те спасил от комарджийската болест. Ще бъдеш ли така добра да обясниш какво правим тук? Не само че философски не одобрявам посещението на порочни вертепи в ранния следобед, но и на теб не ти е съвсем в стила.

Разказа му за колата на Дария. Той потърка чело и каза:

— Аха. Това обяснява защо беше толкова бясна на Дария Зак онази нощ в гората. Тя е била там в нощта на убийството и те е излъгала.

— Да чуем какво ще ни каже днес.

Седнаха в креслата с имитация на кожа, разположени върху малък полукръгъл подиум, покрит с пурпурно кадифена драперия. Бронзов парапет ги делеше от останалата измет долу.

— Как се сдобихме с този разкош? — попита Пол.

— Нали си инвалид.

— Шегуваш се.

— Не. Казаха, че може би ще имаш проблеми на масите долу. Не съм се възползвала, честна дума.

Театърът, макар и да не се пръскаше по шевовете, бе изпълнен с доста хора за следобедно представление. В дъното имаше голям екран, който сега беше празен, но сигурно щеше да показва подробностите от магическите трикове. Над него висеше надписът: „Фантастична фантазия“. До масата им се появи сервитьорка, облечена във фрак, който стигаше някъде около кръста й, където започваха черните й чорапи. Изникна пред тях, преди още да се бяха нагласили удобно в креслата. Предвид ранния час те се задоволиха с леки напитки.

Постоянният полунощен ефект на казиното се усилваше от примигващите светлини, които почти не пробиваха полумрака, и от рехавите лъчи, проблясващи по тъмния таван. По масите блещукаха свещи. Пол се протегна за напитката си и без да иска, бутна Нина по ръката.

— Опа! — каза той.

Фокусникът бе облечен в оранжево трико електрик. Вдигна във въздуха пет палки под съпровода на маниакална музика — някаква смесица от празничен хор за деня на Вси светии и Увертюра 1812. После прибави към сценката и обръчи. Големи сребристи обръчи, които въртеше с врата си.

— Каква волност! — възкликна той, като изпусна една от бухалките. — Сигурно ще ме уволнят.

Магьосникът Месмеро изглеждаше изключително елегантно в скъпия си фрак и поднесе чудесно шоу с гълъби, ножове и шегички, които възхитиха децата. Дария се показа само веднъж на сцената като класическото момиче, което се крие в кутия, набучена с много мечове, и което после излиза невредимо под звука на фанфарите. Отдалече и силно гримирана можеше да мине за една от многото младолики асистентки, но Нина усети отчаянието в резките й движения и прекалено широката усмивка. Когато накрая номерът свърши, Нина се зачуди колко ли време ще се задържи тя в тази си роля.

След като публиката понамаля, Нина и Пол поговориха със сценичния мениджър, който им позволи да влязат зад кулисите и да поговорят с Дария.

Откриха я в гримьорната, облечена в одърпана роба. Поздрави ги разсеяно и продължи разговора си с Месмеро, който стоеше пред нея с ръце на бедрата. Сега той изглеждаше по-възрастен, намръщен. Цялата му сценична харизма се беше изпарила.

— За малко да се убиеш вътре! — викаше той. — Знаеш не по-зле от мен, че трябва бързо да си заемеш мястото и да не се мяркаш на пътя ми.

— Схвана ми се кракът — тихо се оправда тя.

— Тази простотия можеше да ме провали! Само си представи лицата на всички, ако момичето излезе от кутията цялото в кръв. — Внезапно забеляза Нина и Пол да надничат от прага. Тръгна си и през рамо й подхвърли: — Съжалявам, Дария. Трябва да си потърсиш друга работа. Ще ти помогна да си намериш нещо, ако успея.

Дария се обърна към огледалото и започна да бърше лицето си с някакъв парцал.

— Вече спи с Регина — обясни тя. — Просто се чувстваше задължен да направи един последен жест, защото той ме запозна с Кайл, а моята роля пропадна, както и всичко останало. Надявам се, че прослушващите ще си променят мнението за пеенето ми. А едно момиче ме светна за жесток номер…

— Приеми моите извинения, ако сме дошли в неподходящо време — каза Нина, — но беше страшно трудно да се добере човек до теб.

— Радвам се да те видя, Нина. Съжалявам, че си изпуснах нервите след заседанието на съда.

— Забрави го. Денят беше наистина труден.

— Получих съобщението ти. Нямах време да ти се обадя. Репетиции — оправда се Дария. — Не че ми помогнаха с нещо. — Сви рамене. Гледаше тъжно. — Хайде, казвай, предполагам, че е нещо по случая на Ники, нали? Някакви новини?

— Не е новина, Дария. Просто един въпрос. Твоята кола ли е била паркирана пред къщата на Бил Сайкс в нощта, когато е бил убит?

— Моята кола?

— Твоята кола.

— Някой е казал, че я е видял?

— Да.

Тя осмисляше известно време информацията.

— Беше ли там през онази нощ?

— Надявах се никой да не научи. Изчакайте ме да се облека и ще поговорим в бара.

Значи е истина. Настроението й стана мрачно. Не можеше да понесе и една секунда още в тъмното казино. Искаше да се измъкне навън, на слънце, където можеше да вижда по-ясно Дария.

— Не — отвърна тя, — в офиса ми.

След непрогледните царства във вътрешността слънчевата светлина порази очите й като светкавица. Решиха да се срещнат в сградата. Качиха се в колите и Дария поведе на запад към магистралата. Въпреки че при Сенди чакаше един недоволен клиент, те влязоха направо в конферентната стая и затвориха вратата.

Навън езерото бе осеяно от платна, които се полюляваха от следобедния бриз. Дария седна с лице към прозореца, а слънцето блестеше в очите й. Нина и Пол се настаниха пред нея в класическото разположение за разпит, въпреки че не бяха възнамерявали подобно нещо. Нина извади един жълт бележник и химикалка. Махна капачката на химикалката и я хвърли на масата. Всички проследиха с поглед как тя се изтърколи.

— Разкажи ни за нощта, в която умря Бил Сайкс.

Дария се облегна назад, затвори очи, след това бавно ги отвори, привиквайки към светлината.

— Има някои неща за Ники, които не съм ви казвала, и бих искала да започна с тях. Може ли?

— Разбира се. — Нина не погледна часовника си. Другият й клиент трябваше да почака.

— Изчезването на баща й беше ужасна загуба. Оттогава минаха шест години. Ние, възрастните… добре, имаме начини да се възстановяваме от подобни неща, но едно дете няма нищо освен спомени, които избледняват с всеки изминал ден. Тя непрекъснато питаше за него. Къде е той? Защо ни напусна? Кога ще се върне обратно? Първо бях търпелива. След това не можех да понасям непрекъснатото й напомняне. След известно време отказах да й отговарям. Имаше резултат. Престана да разпитва за него. Реших, че го е изживяла. Сега си мисля, че фатално съм сгрешила в преценката си.

— Как вървяха нещата… преди да ви напусне съпругът ти? — попита Нина.

— О, беше такъв удар. Бет и Бил живееха тук, в града, и ние бяхме доста близки. Моят съпруг и Бил често играеха карти заедно. Пътувахме заедно по планините, заедно спяхме в палатки, беряхме гъби. После, след като се роди Ники, прекарвахме доста време в дома им край езерото. Плувахме… — Гласът й спадна и Дария се загледа в тавана, потънала в спомени. — Нека да ви кажа нещо. През онези години се чувствах истински щастлива. Никоя жена на света не можеше да е толкова щастлива.

— Какъв човек бе съпругът ти?

— Срещнах се с Никълъс на един концерт в Ривърсайт. Свиреше на бас. След като се появи Ники, започна да се занимава с обущарство, за да имаме пари и всички да сме осигурени и щастливи. Поправи къщата. Имах навика да садя цветя всяка есен и винаги имахме цветя през пролетта, защото докато Ники беше малка, не работих в продължение на няколко години. Беше луд по Ники. Научи я да кара планински байк, преди да навърши осем години. Работеше упорито през деня, въпреки че истинската му любов беше музиката. Специализира се в освежаването на по-западнали хотели. Месеци след като изчезна, по телефона непрекъснато го търсеха за работа.

Далечният тътен на уличното движение се смесваше с думите й.

— Знам, че Ники ме обвинява, че съм го принудила да напусне. Може и да е права. Помислих си, че може би двете сме му били твърде голямо бреме, за да ни издържа. Вярно е, имахме караници за пари. После си казах: може би е решил сериозно да се заеме с музика. Но… аз обичах музиката му, исках да успее. Предполагам, че е отишъл в Лос Анджелис, където е музикалният бизнес, освен ако не си кънтри певец. Тогава мястото ти е в Нешвил. Някъде трябва да е успял, след като ни изпращаше пари на няколко пъти. Мислех и мислех и не мога да разбера защо не ни взе със себе си, ако е решил да промени живота си. Понякога мъжете просто си тръгват и никога не можеш да разбереш защо. След като той напусна, вече не се виждахме често с Бет и Бил. Живеехме в различни светове. Бил беше истинска местна знаменитост. Даваше пари за всякакви благородни каузи и подкрепяше политиците, които харесваше. През цялото време го даваха по телевизията. Трябваше да пази репутацията си. Ние с Ники не се вписвахме в плановете му. Плъзгахме се към дъното. Реших, че няма да съм от полза на Ники, ако само се мотая наоколо, и затова потърсих начин да се възстановя. Струва ми се, че Бил нямаше добро мнение за моето лекарство.

— Беше ли съгласна Бет с мъжа си?

— О, от време на време се обаждаше. Но в тяхната връзка Бил беше силната страна. Той просто ни изхвърли от мислите си и Бет тръгна с него.

— Трябва да те е заболяло — каза Нина.

— Можех да разбера. Наистина. Имам предвид, че нямаше как да ме поканят на голф или за един уикенд на Мауи. Начините на живот бяха толкова различни, това е всичко. Но щяхме да говорим за Ники, нали?

Дария погледна Нина за потвърждение. Тя кимна, макар да бе съгласна само наполовина.

— Преди няколко години Ники започна да се отдръпва. Първо го отдадох на възрастта й. Но тя не се оправи. През цялото време четеше в стаята си и започна да се оплаква, че мрази училището. Може би докато е била в стаята си, внезапно е решила, че Бил ни презира, защото сме бедни. Тя е млада. Това е пронизало сърцето й. Тя е решила, че в нас наистина има нещо сбъркано и ние си заслужаваме да бъдем презирани. Понякога имах трудности с плащането на сметките и други такива неща. Неорганизирана съм и… Доходите ми не са особено постоянни. Бил и Бет просперираха, а ние — не. Това я вбесяваше. Опитах се да я науча как негативните чувства се връщат обратно, но тя… ох, тя беше само на четиринайсет. Мисля, че тогава започна да мрази Бил.

Дария въздъхна.

— Беше ми трудно с Ники през последните една-две години. Воюваше с родителите си както всеки друг. Търсеше своя път към щастието. После Бил ми предложи да закупи моя дял от земята, която дядо Логан остави на мен и Бет. Не казах в началото на Ники, защото знаех, че тя по принцип щеше да се противопостави. Когато Ники прегледа договора, реши, че Бил ни е измамил. Не говореше за нищо друго и като казвам нищо, имам предвид абсолютно нищо. Ден и нощ. Всичко сме пожертвали. Раят в пустинята ни изчезнал, откраднат от злия чичо Бил.

Сплете ръце върху масата.

— Така че през онази нощ, нощта, когато Бил умря, когато открих, че е изчезнала, скочих в колата си и отидох до къщата на Бил и Бет. Не мога да ви обясня в какво състояние бяха мислите ми. Защото… тя беше заплашвала. Но нямате позволение да казвате това никому — допълни бързо тя. — Ще отричам всичко казано.

— Успокой се — каза Нина — Аз съм нейният адвокат, забрави ли? Не искам да изпадне в беда. Продължавай, Дария, говори за заплахите.

— Те не са важни. Все едно не съм ги споменавала. Детска работа. Толкова я болеше. Да държиш сметка какво казва момиче на нейната възраст е престъпно. Както и да е, към десет и половина паркирах колата си, приказния си Фолксваген, и влязох в къщата.

— Предната врата… — започна Нина.

— … беше отворена, да — довърши Дария. — Иначе нямаше да мога да вляза. Бет ми се беше обадила преди няколко дена, че ще отскочи до Лос Анджелис, за да навести приятелката си Ян, и знаех, че не си е у дома. Потърсих Бил. Погледнах в дневната и след това в антрето. Накрая отидох в кабинета му. Открих го да лежи на земята. Господи, каква гледка!

— Мъртъв ли беше? — попита Нина. — Провери ли?

— Проверих. Беше мъртъв. Все още топъл. — Тя потрепери.

— Докосна ли го?

— Хванах го за китката. Погледнах в очите му. — Собственият й поглед се плъзгаше из стаята. — Мисля, че това беше най-лошият момент в живота ми. Сънувам тези отворени очи. Можех да усетя болката в тях. След това ме осени една мисъл, от която сърцето ми направо спря. Помислих си за Ники. Помислих си, че който го е сторил, може да е още навън. Може би точно в този момент я наранява. Пуснах китката му и отворих вратата, която водеше към басейна. Затичах се натам. И тогава видях любимото й яке да виси на храстите.

— На вътрешната страна на вратата няма отпечатъци от пръсти — отбеляза Пол.

— Носех ръкавици — обясни Дария. — Ръцете ми измръзват през нощта.

— На местопрестъплението не е намерено яке — провери в записките си Пол.

— Защото го взех със себе. Измих го и го изсуших. Сложих го в шкафа, преди да дойде полицията.

— Ники споменавала ли го е?

— Мисля, че напълно е забравила за него.

— Откъде знаеш, че го е загубила точно през онази нощ? — попита Нина. — Може да е останало от някоя нейна предишна визита.

— Не може, защото предишната сутрин прах и то бе в прането. Ох, Нина, трябва да я спасим!

Нина и Пол се спогледаха.

— Дария, Ники знае ли, че си я видяла там? — попита Нина.

— Не.

— Защо не знае?

— Не съм й казвала.

— Ти си взела якето й, за да я защитиш, да прикриеш уликата, че тя е била там, и не си й казала?

Дария се усмихна и им предложи едно от безподобните си обяснения.

— Правих се, че не знам, че е била там, за да разбере колко й вярвам, без значение какво казва и какво изглежда е направила. Реалността на случилото се през онази нощ не е толкова важна, колкото нашето усещане за нея, а исках тя да разбере, че независимо какво се е случило, аз съм винаги, сто процента зад нея. Затова не й казах. Фактът, че якето й беше там, не е толкова важен. Знаех, че Ники не може да направи такова нещо, следователно няма нужда някой да узнае за якето.

Нина не можеше да тръгне срещу себе си. Като майка бе безрезервно влюбена в Дария. Обичаше я, размахала пушка, за да защити дъщеря си и нейния син, обожаваше лъвската й стойка през онази нощ. Колко жалко, че като адвокат не можеше да повярва и дума на това, което казваше. Тази невъзможно разпиляна майка с необичайно интелигентна дъщеря, с неочаквани умения да борави с оръжие и безспирни лъжи пораждаше у нея дълбоки съмнения.

— Криеш ли още нещо?

— Не. Взех якето и се затичах към колата.

— Оставихте ли отворена външната врата? — попита Пол.

Тя се замисли.

— Мисля, че я оставих отворена.

— Помислихте ли за отпечатъците си?

— Както казах, носех ръкавици, защото беше студено, така че въобще не ми мина през ума за отпечатъци. На единия крачол имаше кръв. Изпрах я с вода веднага щом се върнах и после още веднъж изпрах панталона. Кълна се, това е.

— Кажи ми друго — настоя Нина. — Казвала ли си на Бет, че си била там през онази нощ?

— О, не. Не можех заради Ники, но беше толкова ужасно да оставя Бил в онова състояние, че когато я посетих миналата седмица, за малко да й призная. Трябваше ли? Но не виждам как това би могло да й помогне.

— Полицията ще научи, Дария — предупреди я Нина. — Заради свидетелката госпожа Гарибалди.

— Ще излъжа — заяви Дария. — Няма да споменавам за якето, става ли?

Това бе един от моментите, когато на Нина й се искаше да скочи, да прегърне Дария и да я остави да прави каквото си иска. Само че тя я беше попитала дали става. Пол имаше отвратено изражение, сякаш се досещаше какво ще отговори Нина и никак не го одобряваше.

— Ако те попитат, ще трябва да кажеш истината, Дария. Не трябва да лъжесвидетелстваш.

— Мога да напусна града. Ох, не мога. Не мога да оставя Ники.

— Разковничето е, че не е необходимо да предоставяш доброволно информация.

— Значи ако не ме попитат директно…

Нина имаше право да свие рамене и го направи.

— Разбираш ли, че това води до абсолютно различно развитие на нещата?

— Разбирам, това е още едно доказателство, че Ники е била там — промълви Дария. — Това не е хубаво.

— И те поставя на сцената на убийството.

— Какво?

— Ти си била там.

— Казах ти, че когато отидох, той вече беше мъртъв.

Нина се опита да разчете изражението й, но Дария се бе отместила от светлината. Беше трудно да се гадае по лицето й. Мислимо ли е въобще да не се е сетила, че нейното присъствие може да послужи за улика срещу нея?

— Откъде да знаем, Дария — каза вместо нея Пол. — В началото вие ни излъгахте, че не сте били в къщата. След това сте скрили улика и сте били с ръкавици на местопрестъплението. Вие казахте, че сте искали да защитите дъщеря си, но се изпуснахте, че дъщеря ви е отправяла заплахи към убития.

— Освен това свидетелства, че Ники не е била у дома си по време на смъртта на доктор Сайкс — допълни Нина. — Така си създала впечатление, че си си била у дома. Ти си си осигурила алиби, а Ники изгоря.

— Никога не съм разсъждавала така. Никога. Колко грозно правите всичко. Единственото, което искам, е да спася дъщеря си!

— Знаеш ли какво си мисля? — ядоса се Пол и продължи по-грубо: — Че ти не си могла да понесеш мисълта, че богатият мъж на сестра ти презира вас двете с Ники. Мисля, че си изпитвала такова финансово затруднение, че той те е убедил да вземеш решение, което не си искала, когато си продавала земята. Мисля, че ти си завиждала на стила им на живот. Те са живели като царе в замък и не са ти обръщали никакво внимание. Гадничко, нали?

Пол беше този, който се усмихваше гадничко.

— А като споменах сестра ти, сега, като го няма мъжа й да държи здраво затворено портмонето й, тя е станала много по-щедра, нали? Отново сте се сближили, както е било като деца. Тя е тук да ти помогне с пари, когато си в нужда. Ти имаш много повече причини от Ники да убиеш Бил Сайкс. — Той застана близо до Дария и се надвеси интимно над нея. — Може би ти си открила, че той действително те е измамил. Вероятно си открила, че земята всъщност е достатъчно ценна. И когато си отишла там…

Дария скочи от стола и побягна през вратата към приемната, отвори я с трясък и уплаши търпеливо чакащия клиент. Обърна се на прага.

— Казах ви истината! Вие сте виждали толкова лоши неща. Вие сте зли. Не можете да различите един честен човек.

 

 

— Ау — възкликна Нина, след като Дария изчезна.

Бедният клиент беше изцъклил поглед от случката, но те го оставиха да се мъчи и затвориха вратата на конферентната зала.

— Да — съгласи се Пол.

— Права е. Виждали сме твърде много лоши неща.

— Какво? Трябва ли да се чувстваме виновни, че сме разкрили какъв лъжец се оказа тя? — Пол отиде до машината за кафе и си наля някаква мътилка, останала от сутринта. — Луис вече е казала за колата на полицията. Накрая ще се досетят, че е нейната.

— Какво мислиш?

— Ако ни казва истината, тя е скрила информация с критична важност от теб и от всички други. Ако лъже, тя е убила Сайкс, а заради нея дъщеря й преминава през ада. Предполагам, че е напълно възможно Ники също да е я видяла и сега да я защитава.

— Не искам да е тя, Пол.

— Размисли още веднъж. Тя не ти е клиент. Трябва да тръгвам. Вече е два и половина. Трябва да отида до Карсън Сити и да се срещна със следователя по самолетната катастрофа.

Той тръгна и веднага се появи Сенди да съобщи, че клиентът де факто е преминал през всички стадии на очакването — от раздразнение до гняв през безнадеждност до пасивно примирение. Нина почти не можеше да мисли повече този следобед. Ала все пак в съзнанието й се промъкна едно видение: Дария, Никълъс и Ники — едно щастливо семейство, преди да започне всичко, преди Дария да се плъзне надолу, а Ники да израсне с горчивина в душата.

Откри, че ненавижда Никълъс Зак, защото всичко е започнало с него и вече бе твърде късно нещо да се оправи.