Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (19)

ГЛАВА 16

Нина отиде при Ники към девет часа сутринта.

Времето се беше променило. Докато караше покрай езерото, черните облаци се трупаха над планините. Няколко канута бързаха да се приберат на брега. Върховете на дърветата се клатеха и извиваха, размиваха се в сивата мараня. Мощен вятър удари тежкото бронко, когато зави по отбивката към къщата на семейство Зак. Нина здраво хвана волана и върна колата в правия път.

Нейният клиент й отвори вратата, облечена в черна тениска, която стигаше чак до коленете й. Както винаги пердетата бяха пуснати и спираха естествената дневна светлина в дневната. Мястото беше толкова неуютно и студено, че Нина сериозно се замисли дали е постъпила правилно, като поиска домашен надзор. Всеки би се депресирал, ако е заключен на подобно място.

В ъгъла един „Макинтош“ показваше разни прозорци, а Ники силно кашляше, сякаш свежият въздух, нахлул през вратата, навреди на белите й дробове, свикнали на задушната атмосфера във вътрешността.

Преди да влезе вътре, Нина погледна към улицата.

— Няма никой — каза Нина.

— Разбира се, че няма — отвърна Ники, залости вратата и превъртя два пъти ключа.

Отведе Нина през дневната към кухнята.

Тъмните шкафове отвътре и дърветата отвън блокираха повечето от светлината, която би могла да се промъкне през самотния прозорец над мивката. Единствената светлина идваше от мътната крушка, засенчена от полилей, имитация на „Тифани“. Седнаха около ниската масичка в най-сумрачния ъгъл.

— Къде е майка ти?

— Леля Бет се обади. Не се справя много добре. Дария отиде да я успокоява.

Ники ровеше из безбройните джобове на връхната си дреха. Нина се надяваше да открие Дария, но явно трябваше да я преследва из града, тъй като никога не я намираше тук.

— Тук е някъде — каза Ники.

— По-добре е да е тук — отвърна Нина, без да се замисля.

Получи в отговор изпепеляващ поглед. Ники постави една кадифена торбичка на масата и скръсти ръце.

— Това е. Голямото, идиотско съкровище на чичо Бил. Взех го от къщата му в нощта, когато той беше убит, и го зарових в гората. След това не успях да отида и да го изровя, затова помолих Боб за помощ. Боб я взе и ми я предаде миналата нощ.

— Какво има вътре?

— Отвори я.

Нина я отвори и изсипа съдържанието й на един лист хартия.

— Виж какво имам предвид. Просто някакви си камънаци.

Наистина се оказа така. В малка купчина пръст бяха разпръснати малки парчета камъни. Нина взе едно от тях. Черно камъче. Разочарование бе слаба дума да опише състоянието й.

— Но какво е това?

— Ще ти кажа на какво се надявах. Надявах се, че ще е сребърна или златна руда. Нали знаеш, че навремето хората са копаели мини за сребро и злато в Невада? А ние притежавахме тази земя…

— Чух за земята. Твоята майка я продала на чичо ти.

— Глупости. Той я е измъкнал от нея. Както и да е, тя е принадлежала на дядо ми Логан, а преди това на неговия баща. Извличал сребро оттам преди много време и точно затова чичо Бил… — тя се намръщи. — Добре, вие знаете. Но това са само камънаци! Снощи ги показах на Дария, точно тук, където седим с вас. Изтрихме няколко, за да ги изложим на светлина. Всъщност тя разбира малко от сребърни и златни руди. Каза ми, че това не е съвсем обикновен камък. Изглежда като вкаменено дърво, само дето е още по-тъмно.

Сценарият, измислен от Ники, се разпадаше. Липсата на съкровище означаваше, че няма грабеж. Следователно тя е ходила до къщата на чичо си напразно, а чичо й не е ограбил никого.

Колко ли болезнено трябва да е за Ники да осъзнае, че всичките й беди са дошли от някаква глупава грешка. Изглежда, тя очакваше Нина да стовари върху нея стандартните за възрастните укори, но Нина не виждаше смисъл да добавя още към нещастието й.

— Вижте тук — Ники показа едно място в камъка, където външната сивота беше махната и разкриваше лъскава чернилка. — Може би е обсидиан? Опитах се да потърся нещо по въпроса в Интернет.

— Не знам.

— Не е особено ценен, освен ако не си индианец отпреди неколкостотин години и трябва да си направиш острие за стрелите.

— Не, не мисля, че е ценен, но ще попитам някого… някой, който разбира повече.

На оскъдната светлина тя не можеше да различи нищо особено в плячката на Ники. Просто някакъв предмет, визуално интересен, подобно на нещата, които Боб мъкнеше вкъщи, когато беше малък, но нищо особено екзотично.

— Това е просто боклук — заключи Ники. Започна да събира камъчетата и да ги прибира в торбата.

— Но защо ще си прави такъв труд да крие ненужни камъни? — попита Нина. — Имал е доста необичаен тайник.

Ники сви рамене.

— Бях сигурна, че са нещо много специално, затова и помолих Боб да ги изкопае. Помислих, че съм изпуснала нещо важно, когато за пръв път ги погледнах.

— Но мъжът, който преследваше Боб… той си е мислил, че те са ценни?

— Сигурно просто е предполагал, както и самата аз. Вестникарската статия след изслушването твърдеше, че съседката ме е видяла да взимам нещо. Взех, ама само боклуци. Аз съм завършена загубенячка. Всичко обърках, когато отидох там. Причиних цялото това… всичко свърши. По-добре да…

— Наистина ли си причинила всичко това? — попита Нина.

— Не съм казала това! Не се и опитвайте да ме замесите!

— Какво е по-добре да направиш?

— Нищо. Не ме подлагайте на кръстосан разпит. Не съм в настроение.

— Чуй ме сега — каза Нина. — Ние сме в средата на процеса — тежък процес, сигурно трудно поносим за теб. Знам, че се чувстваш уплашена и самотна, но ти не си сама. Освен майка си и леля си ти имаш и мен. Аз съм с теб. — Взе ръката на момичето и я погледна настоятелно в очите. — Ще трябва да започнеш да ми имаш доверие или ще се пречупиш.

— Какво искате от мен?

— Не се отчайвай. Остави ме да ти помогна.

— Добре — тихо отвърна Ники.

— Обещай ми, че няма да направиш нищо, с което да си навредиш.

— Няма да мърдам оттук до горчивия край.

— Добро момиче. — Нина се накани да си тръгва. — По-добре да ми дадеш тези неща.

Ники гледаше пода.

— Просто исках справедливо заплащане за земята, за да можем да си платим наема и да не живеем в колата или на палатка. Дария харчеше пари, които не притежавахме. Тя донесе вкъщи китарата и усилвателя. Не мога да си представя как се е сдобила с тази кредитна карта. Веднъж се прибрах вкъщи и видях тогавашния й приятел да инсталира компютъра в стаята ми. Не ми позволи да го продам. Но така или иначе вече не можем да си плащаме сметките и ще се наложи да го връщам. Същото ще стане с китарата и усилвателя. Агенциите ни заплашват почти всекидневно.

— Заложила си всичко на тези малки камъчета, така ли? — нежно попита Нина.

Нямаше отговор.

— Майка ти използва ли компютъра?

— Дори не може да го включи.

— Значи го е купила за теб. А китарата?

— Да, за мен. Без тях нямаше да съм… била… нямаше да имам нищо.

— Сложно е.

— Така е.

— Китарата ми изглежда като мечта.

— Да. Искам да свиря в група. Пиша песни и доста се упражнявам. Дария никога не се оплаква, дори когато свиря късно през нощта. Казва ми: следвай нагласите си и всичко останало само ще те последва. За хора като нея животът е лесен. Просто трябва да се кажат правилните заклинания и молитви. Бих искала и за мен всичко да е толкова лесно. Кога ще махнат това нещо от глезена ми? Пречи ми, когато се къпя.

— След процеса, Ники. Или по-рано, ако спечелим следващото изслушване.

— Това пък какво е?

— Нарича се изслушване 995 по номера на алинеята от Наказателния кодекс, която го описва.

— Кога ще бъде?

— Мисля, в средата на юли. Ще те осведомя веднага щом бъдат подписани документите.

— След като спечелим процеса, сигурно ще напусна езерото Тахо. Може би ще отида в пустинята или в някой голям град.

И двете се загледаха в торбичката на масата.

— Какво реши майка ти? Ще се обади ли на полицията за снощната случка? — попита Нина.

— Да бе. И да огледат хубавичко нерегистрираната нелицензирана пушка на дядо ми. О, и, разбира се, за да им разкаже по кого е стреляла напоследък. След това да покаже кървавата следа в гората и наистина да заподскачат от радост.

Това за кръвта си беше преувеличение. Наистина имаше няколко капки, но според Пол мъжът се бе порязал на някой по-остър камък.

— Разбирам — съгласи се Нина.

— Аз съм като баща си — каза внезапно момичето и Нина се стресна, когато Ники неловко пристъпи към нея. Едва дишаше, очакваше я да се приближи още. — След като спечелим — повтори Ники и Нина усети лъч надежда в гласа й, — ще си имам група. Той е бил рокаджия като Стив Тайлър. Имам негови записи на една касетка.

Веднъж я раздаваше като подарък за Коледа на всеки, когото срещнеше. Наистина е добър. Свирил е във Вегас. Може би някой ден ще го видя по телевизията. — Тя тръсна глава и тъмните коси скриха лицето й.

Нина излезе през вратата и пъхна торбичката в джоба на якето си. В колата реши, че камъните ще изцапат новото й яке и ще го превърнат в евтин на вид парцал, затова ги премести в така нареченото скривалище между седалките на шофьора и предния пътник.

Разбира се, въпреки пустата улица и обикновено пълната липса на коли единствената машина наоколо веднага се залепи за задницата й. Оглеждайки се за място, където да завие и да пусне пред себе си шампиона да се състезава някъде по-далеч от нея, Нина забави на ъгъла. Пикапът бързо я изпревари, мина отпред и внезапно спря.

Сигурно му е изгаснал двигателят, помисли си тя раздразнено. Погледна часовника. Имаше среща след десет минути. Свали стъклото и протегна глава навън. Натисна клаксона. Никакъв двигател не запали и никой не излезе от колата. Опита се да го заобиколи, но улицата се оказа твърде тясна.

Обзе я подозрение и страх. Не беше видяла пикапа, когато идваше насам. Включи на задна, но си помисли за Ники, която бе сама вкъщи. Не искаше да я оставя при подобна потенциална опасност. Пресегна се за чука, който държеше под седалката, заедно с много други полезни предмети. Отвори внимателно вратата и се приближи към спрялото возило, готова всеки момент да побегне.

Оказа се празно. Мина отпред, за да се увери. Сега вече наистина беше изпълнена с подозрения. Къде ли е отишъл шофьорът? Сложи ръка, за да засенчи очите си, и погледна през затъмненото стъкло на колата, ала не успя да види нищо освен купчината дрехи и инструменти.

Върна се до колата си и се обади на Ники.

— Заключи вратата — каза тя. — Аз съм на едно каре от теб и един празен пикап ми препречва пътя. Видът му никак не ми харесва.

Изглежда, шофьорът беше изоставил превозното си средство. Може би наблюдаваше от гората край пътя. Нина даде на задна и изви по друг страничен път. По прозореца плисна дъжд. Забави, докато минаваше през националния горски парк, и се надяваше по-скоро да стигне отбивката за магистралата.

Беше почти стигнала до Ал Тахо, когато в огледалото за обратно виждане зърна с крайчеца на окото си парче дънков плат от нечий ръкав. Ръкавът внезапно се приближи и преди да може да си поеме дъх, една ръка обхвана врата й.

— Продължавай да караш — каза мъжът. — С теб двамата имаме работа.

Това той ли е? Тя караше, защото нямаше друг изход; защото ръцете й бяха на волана, а кракът й — на газта. Чувстваше как адреналинът изпълва тялото й.

Не смееше да погледне в огледалото, въпреки че изкушението беше огромно. Но какво ще стане, ако види него? Сигурно щеше да умре от страх.

А днес не бе добър ден за умиране.

Натисна рязко спирачките и гумите на колата изсвистяха. Ръката отпусна хватката около врата й и усети как зад нея едно тежко тяло се удря в седалката, а самата тя се люшна напред, но бе задържана от колана. Здраво хванала волана, тя изви и заби колата право в една канавка, пълна с вода. Колата се закова на място.

Откопча колана и изскочи през шофьорската врата. Препъвайки се, се затича по хлъзгавия път. Чу да се отваря автомобилна врата и въпреки себе си се обърна и хвърли един поглед назад.

Той се бе опитал да излезе от страната на канавката и беше паднал в нея. Бронкото й закриваше гледката, но го чу да ръмжи. След малко видя чифт кафяви обувки, дочу плисък и накрая зърна една фигура да притичва в посока към гората.

Тишина. Някъде изпляска патица. Няколко последни капки дъжд паднаха върху челото й.

Замина си. Треперейки, тя се върна до колата, но първо огледа задната седалка. Нямаше нищо чуждо, но все пак той се беше скрил отзад, докато тя караше, готов да… да направи какво? Чукът лежеше на предната седалка. Скочи в колата, заключи всички врати и прозорци и седна трепереща от страх и студ. След минута способността й да се движи се възвърна, тя запали бронкото и потегли като бясна към офиса си.

Дали наистина беше той? Не мъжът, който преследваше Боб, а ТОЙ. Онзи, който й се струваше, че непрекъснато броди наоколо, точно на границата на съзнанието й, неудовлетворен, че е убил нейния съпруг, защото искаше нея и Боб. Нейният личен дявол, който според полицията и останалите бе зарязал всичко и беше побягнал още преди много месеци и когото никой не очакваше да се завърне. В съзнанието й той вече придобиваше някои свръхестествени черти. Имаше чувството, че се е привързал към нея и неизбежно ще бъде привлечен обратно. Дяволът!

Нека да е всеки, само не и той!

Нина спря на паркинга. Все още дишаше тежко. Изключи двигателя, бръкна в тайника и напипа торбичката с камъчетата. Значи не ги бе открил!

Чак когато си взе куфарчето и се пресегна назад за якето, съобрази, че него го няма.

Нейното скъпо, чисто ново яке от Дона Каран. Първата й реакция бе на облекчение. Не е бил ТОЙ. Бил е другият, който искаше камъните. Мъжът от гората си е помислил, че ги е сложила в джоба на якето. Значи е наблюдавал верандата на Ники.

Съкровището на Ники, камъчетата, събрани от някое дете. Нали те не струваха нищо? Може би той не го знае. Може би доктор Сайкс си е играл някаква игра с него. Тя се качи на тротоара, облегна се на една стена и отново извади камъчетата, за да ги огледа. Черни и мръсни малки камъчета, а не злато, не и сребро — нищо, което да си заслужава кражба, убийство…

Шквалът беше отвял облаците и небето отново бе чисто и синьо като детска пастелна рисунка. Лъч светлина блесна в дланта й. Тя взе едно от камъчетата и го вдигна към слънцето.

Мътилката се избистри. Погледна и накрая разбра тайната — във вътрешността играеха бледозелени, виолетови и розови пламъци.