Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (14)

ГЛАВА 12

Бет Сайкс вече беше единственият собственик на бунгалото. Тя им беше оставила ключа под изтривалката. Същия ден щеше да прекара в Карсън Сити.

Пол и Уиш паркираха отстрани на тесния път, излязоха от колата и се огледаха, сякаш се опитваха да почувстват имението. Пол реши, че прилича на хотел в Йелоустоун заради вида му на планинска хижа отвън и лукса отвътре. От пътя двуетажната постройка, разположена на лек хълм, спускащ се към езерото, изглеждаше едноетажна и много по-малка. Следобедното слънце грееше през клоните на елите. Птиците се бяха завърнали от юг и се възползваха от красивия ден, очертаваха териториите си и бясно прелитаха между високите борове.

— Има само две къщи, откъдето може да се види нещо — каза Уиш, след като пообиколи наоколо. — Едната от тях е била празна през онази нощ. Другата принадлежи на Луис Гарибалди.

В знак на уважение към ранното лято той носеше къси шорти и леки обувки. Синът на Сенди беше страхотно красив мъж, по-висок дори и от Пол. Напоследък посещаваше курсове по криминология в обществения колене и искаше да стане полицай.

Пол се отдалечи от пикапа и влезе през незаключената порта. Само няколко крачки по пътеката и пред него се разкри чудесна гледка към двора и остъкления кабинет, където е било открито тялото на Бил Сайкс.

Кабинетът беше в най-ниската точка на къщата. Едно голямо бюро бе разположено срещу вратата, която се отваряше към няколкото стъпала, извеждащи към алеята и басейна. На стената вдясно от бюрото висяха две големи лавици. На известно разстояние зад бюрото имаше люлеещо се кресло и лампа в ъгъла.

— Най-трудно ми е да повярвам, че тя го е убила с меч — замислено каза Уиш.

— Искаш да кажеш, в случай че наистина го е направила?

— И особено ако са се борили.

— Мечът е бил на открито, лесно е да се свали от стената — възрази Пол.

— Струва ми се, че има много други неща, с които ще е по-лесно да го отблъснеш. Ваза. Тежестта за книги. Дори лампата.

— Докладът не споменава нещо друго да е било съборено или счупено — каза Пол. — Изглежда, че убиецът го е изненадал.

Огледаха стаята отвън, както би трябвало да го е направила Никол Зак. Зад басейна получиха още по-добър поглед върху цялото място. Пердетата на прозорците на горния етаж бяха спуснати и къщата изглеждаше напрегната, сякаш в очакване нещо да се случи.

Върнаха се. Докато Уиш отключваше вратата, Пол се възхити от майсторски дяланата дъбова врата и колоните на терасата. Парите бяха поръчали тези подробности, но вкусът ги беше поискал красиви. Дневната бе издържана в стил, подобен на ранния Ралф Лаурен — шотландски карета, плюшени кресла и истински пастели на стената.

Най-голямата картина висеше над обградено от речни камъни огнище. Двама мъже, огрени от бледото слънце, яростно се дуелираха. Мечовете им летяха. Художникът бе предал изключително реалистично настроението, студената утринна светлина и ожесточените лица на дуелистите — Пол почти чуваше звънтенето на стоманата. Встрани от биещите се под сянката на дърветата чакаха техните секунданти. Единият беше подпрял брадичка на ръката си и наблюдаваше прехласнато. Другият беше обронил сънливо глава. Жена с дълга червена коса плачеше в храстите.

Картината трябва да е в музей, не в нечий дом, реши Пол. Тя беше зловеща и от нея се излъчваше жестокост. Замисли се що за човек е бил докторът, за да може да се оттегля в кабинета си с чаша в ръка и да изучава картината. Един от мъжете над огнището му скоро ще е мъртъв след кървавата разпра. Приятната утрин бе обречена… Жената щеше да плаче още по-безутешно…

Хобито на Бил Сайкс се простираше отвъд събирането на артефакти. Той събираше безценни режещи инструменти и техните изображения. Кръвта и сребристите остриета бяха интегрална част от ефекта. Хирургията в своята най-примитивна форма бе просмукала психиката му. Що за съпруг е бил? Що за баща?

Докато Пол размишляваше, Уиш използваше фотоапарата, за да направи снимки за Нина. Поиска му някои съвети за настройката на експозицията тук и там, но като цяло пое върху себе си цялата досадна работа.

Оставиха кабинета за последно. Някой беше измил кръвта и мястото изглеждаше нормално.

— На полиците между медицинските книги има и някои украшения. Тази метална статуетка изглежда доста тежка.

Две ориенталски вази вероятно от някоя династия… — каза Пол, — направи снимка.

— Аха. Защо не е взела „Мислителят“ и не му е разбила черепа с него? Намира се на удобно място. Някоя от тези тежки книги също би свършила работа — предположи Уиш и се наведе над статуетката.

— Ако е била от другата страна на стаята зад креслото, може да не е могла да достигне до лавиците.

Пол затвори очи, за да си представи сцената, вбесения мъж, ужасеното момиче, което не е на себе си, след като са я открили. Тя влиза през двойната врата, изненадва го в… може би на стола зад голямото кресло. Възможно е, помисли си Пол.

— Нина успя ли да разбере какво е искала да вземе от него? — попита Уиш.

— Не, момичето отказва да говори — отвърна Пол. Едно избеляло петно на стената показваше къде е висяло оръжието на убийството. Уиш засне празното място. — Ако е държал меча в някой сейф…

— Но той е много стар — прекъсна го Уиш. — Според Нина на поне четиристотин години.

— Вече не съществува такова майсторство в направата на подобни неща. Като си говорим за това, искаш ли още пикапа?

— Да, разбира се — обърна се Уиш.

— Не работи много добре. Може би ще се наложи поправка.

— Имам един братовчед в Марклийвил, който е механик. Няма проблем.

— Ще ти го продам за петстотин.

Лицето на Уиш изразяваше вътрешна борба.

— Не мога да ти напиша чек. Ще трябва да го взема на изплащане.

— Какво ще кажеш за двадесет и пет долара на месец?

— Разбира се!

— Колата е твоя. Веднага щом си намеря някакви нови колела.

Двамата си стиснаха ръцете и отидоха до пикапа, за да може Уиш да го провери.

След половин час, прекаран в ровене под капака на машината, те се върнаха към работата си. Пол изпрати Уиш да огледа улицата пред къщата, за да провери дали някой друг не е бил наоколо през нощта на убийството, например да си разхожда кучето или да зяпа звездите. Самият той пое към вилата на Луис Гарибалди.

 

 

Звездата на обвинението живееше в къщата точно срещу тази на Бил Сайкс, но за разлика от неговата бе на доста по-евтина земя. Може би цената се вдигаше с около петстотин долара заради близостта на езерото. Всъщност дори такова съседство не означаваше, че достъпът до брега е лесен. Къщата се издигаше на един залесен хълм, така че предната тераса гледаше към част от двора на Сайкс. Сигурно цяло хилядолетие не беше пребоядисваш, но обширната градина, заобиколена със здрава ограда — сигурно препятствие срещу елените, — бе поддържана с любов до степен на натруфена безвкусица. Виещите се растения пълзяха по дървените конструкции в борба за светлина и пространство.

Луис сама отвори вратата. В ръка държеше здрава тояга, почти два метра дълга — истинско оръжие.

— Здравейте, господин Ван Уегънър — поздрави го тя. — Преди малко ми съобщиха от адвокатската кантора, че ще ме посетите. — Имаше къса бяла коса, приятно лице, интелигентни очи и блестяща усмивка. Широки шорти се спускаха до коленете й, беше обута в гуменки, а тениската й носеше мотото на щата Ню Хампшир „Живей свободен или умри“. До нея стоеше изправена немска овчарка с наострени и напрегнати уши. — Това е Артур. Артур, кажи здрасти на човека.

Артур вдигна лапа и Пол с известно затруднение се наведе, за да я поеме и разтърси. Показа своята идентификационна карта.

— Видяхте ли ни, докато оглеждахме дома на доктор Сайкс?

Луис се засмя.

— Едър мъжага на патерици и висок кокалест индианец в стар додж. Трябва да съм пълна глупачка да не обърна внимание.

— Много време ли прекарвате на предната тераса? — огледа стола в адирондакски стил, разположен на удобно място за наблюдение към двора на Сайкс.

— Често. Домът му ми закрива гледката, ако искате да знаете истината. За да построят това, събориха една стогодишна барака. Все пак си беше барака. Никой не искаше да я купи.

— Ядосахте ли се?

— Кой не би искал гледка към езерото?

Без да изглежда прекалено настоятелен, Пол огледа жената от горе до долу.

— По това време на деня обикновено излизам на разходка — каза тя, като размаха тоягата. — Исках да ви предложа да ме придружите, но като ви гледам, май ще е по-добре да се откажа.

Мускулестите й крака подсказваха отличното й физическо състояние. Охранителната й система също беше изпипана — внушаващият уважение кривак и Артур. Пол се зачуди дали наистина се е канила да отива на разходка или просто демонстрира увереност в безопасността си.

— Няма да ви забавя — увери я Пол. — Просто искам да ви задам още няколко въпроса за нощта, когато е бил убит доктор Сайкс.

— Влезте тогава — подкани го Луис. Широко отвори вратата, за да позволи на Пол да влезе, и заключи след него.

Стояха в малко фоайе. От покрива висяха най-различни треви и билки. Пол се облегна на патериците си, Луис се облегна на тоягата си.

— Да не сте ботаник?

— Билкар. Пътят на природата. — Побутна с пръст един изсушен сноп. — Написала съм няколко книги по въпроса.

— Аха. Имате ли нещо за счупен крак?

Луис го изгледа замислено.

— А нещо за разбито сърце? — продължи Пол.

— Вие сте чаровник, едва ли сте от хората, на които им разбиват сърцето.

— Понякога и чаровниците са очаровани.

— Но кракът ви… предполагам доста ви боли? Последвайте ме. — Тя облегна тоягата на стената, отвори една врата и тръгна надолу по стълбата, а кучето я следваше по петите. — Подпирайте се на парапета. Стръмно е, но стъпалата са широки. Ще се справите.

— Чакайте — каза Пол. — Но… — ала Луис вече бе изчезнала и на него не му остана друго, освен да я последва.

Петнайсет минути по-късно, или поне на него му се сториха толкова, успя да се добере до дъното и се озова в мазе с високи прозорци, препълнено със стотици разноцветни бутилки, запушени с коркови тапи. Някои стояха на первазите и отразяваха слънчевата светлина, обливайки в разноцветни багри лавиците под тях. В ъглите висяха големи паяжини.

Всичко, от което се нуждаеше тя, за да бъде картинката пълна, бе островърха шапка и мантия на звезди и луни.

— Моята лаборатория — обясни Луис. Взе една бутилка и я огледа, разтърси я и я върна на лавицата. — Имам доста неща, които биха ви помогнали в лечението.

Какво, по дяволите, означава това, учуди се Пол, като отново почувства острата болка в коляното си.

— Чудесно — отвърна той, седна на последното стъпало и тихо изстена.

— Ето нещо точно като за вас. Ulmus rubra, червен бряст, казано по друг начин, великолепно диетично лекарство за възстановяване на силите. На прах е. Всяка сутрин си правете горещ мехлем с него. — Тя му подаде малка синя бутилка. — Запазете я. А това е червен чай. Сигурна съм, че сте чували за него, но едва ли знаете, че е многоцелеви антиоксидант и помага на тялото да изхвърля отровите. Осигурява дълголетие. Една древна поема твърди: „Ако пие чай през май, ще живее всеки довеки.“ Всички искаме това, нали? Изсушила съм билката и съм я стрила на прах. Сложила съм я в пакетчета от чай за по-лесно. — Тя отмести настрана една оранжева бутилка — в течността плуваха някакви зелени неща. — Това ви е най-необходимото. — Този път в ръка държеше червена бутилка. — Дори нищо друго да не взимате, пийте от това всеки ден.

— Какво е то?

— Не питайте. Просто пийте по една супена лъжица сутрин, обед и вечер. Ще ви помогне с нервите. Често си ги изпускате, нали?

Изненадан, Пол рече:

— Не по-често от повечето.

— О, мога да го разбера по очите ви. Онова бяло петно точно под ириса ви. Липса на баланс във вашия ян. — Тя насочи собствените си зелени очи към него. Сякаш проникнаха през кожата му и навлязоха навътре. — Нали знаете, ние не сме се отдалечили толкова много от животните и растенията. Ние сме тренирани в множество поведенчески модели, за да потискаме животинското в себе си, но на практика разумът ни е смесица от инстинкти, създадени със специфични цели още от древността. Например да се чувстваме разтревожени при появата на хищник, да сме способни да разпознаваме лицата. Съществуват такива неща, които ни мотивират, че няма да повярвате. Вие сте агресивен, но проблемът ви е, че нямате вяра в собствените си инстинкти — засмя се сърдечно. — Съветът ми е да ядете повече зеленчуци и по-малко месо. Ще ви възвърне част от баланса. Ще се успокоите.

— Може ли да поговорим за доктор Сайкс? — предложи Пол, като му се прииска незабавно да опита от червената течност, въпреки че би поспорил за нейния анализ на личността му.

— Давайте. Пийнете направо от бутилката. Чиста е.

— Вие опитвали ли сте? — усмихна се той.

— Ох, ох. Подозрителен сте. — Тя си наля малко от течността в една чаша и отпи. — Ох, чувствам се сякаш се разхождам сред поле от златисти цветя в прекрасен пролетен следобед. Давайте, не се бойте.

— Благодаря — каза Пол и изпи останалото от чашата. — Много благодаря.

Сиропът имаше вкус на череши и захар с по-дълбоки оттенъци, намекващи за шоколад. Топлината се разля по езика му, тръгна към гърлото му и сгря гърдите му.

— Чудесно — усмихна се Луис. — Да поговорим.

Нейното жизнерадостно настроение му се предаде и той за пръв път от много дни насам се почувства щастлив.

— Добре ли познавахте доктор Сайкс?

— Е, достатъчно, за да знам, че хваща окото. — Наведе се и заговорнически му прошепна: — С всяка година става все по-млад.

— Знаете, че е пластичен хирург, нали?

— Той харесваше Тони Бенет и Анди… какво беше там. Нали знаете, господин Лунна река. Непрекъснато слушаше Елвис, канех се да сляза и да му дам да се разбере. Мисля, че бе емоционално прикован към петдесетте години. Възрастта няма нищо общо с външния вид. В това се проваля козметичната хирургия. Променя те само отвън. Знаете ли, той не беше добър човек. Беше привързан към жена си, но това бе нездраво привързване. От онзи вид променлива любов — в единия момент е обич, в другия омраза. Мисля, че на нея й беше доста тежко с него. Невъзможно е да имаш доверие на такъв човек.

Погледна го и той отново имаше странното усещане, че тя вижда прекалено много.

— Прочетох свидетелствата ви пред полицията, госпожо Гар…

— Луис. Всички ме наричат така.

— Луис. Вие сте казали, че можете да наблюдавате градината на доктор Сайкс от вашата веранда.

— Само не ми казвайте, че вашият съдружник не го е забелязал. Видях го как оглеждаше мястото.

— Да, така е.

— Мога, нали така?

— Да, чудя се само дали може да ми разкажете с повече подробности какво точно се случи през онази нощ.

Тя проверяваше друга бутилка.

— Беше някъде към десет часа вечерта. Не спя добре, затова обикновено върша нещо, например сипвам семена в хранилките за птици. Няма какво повече да добавям. Както казах, той отиде до басейна, гол както майка му го е родила.

— Преди това видяхте ли го да излиза?

— Да. Излезе от кабинета си с бутилка в ръка. Нещо хубаво, няма съмнение — изглеждаше замислена. — Доктор Сайкс имаше добър вкус за пиячката. Всъщност имаше добър, внимателно култивиран вкус към всичко. Веднъж отидох там на купон. Красив дом, освен може би странната украса. Нямах много допирни точки с него. Малко по-добре познавах Бет. Разбрах, че ще продаде мястото. Неприятни спомени.

— Според вас беше ли пиян? — Лабораторните доклади от кръвната му проба показваха солидно количество алкохол.

— Беше отпуснат. Движеше се, сякаш костите му бяха течни, също като съпруга ми, Бог да го прости, когато го удареше уискито.

— Изпразни ли бутилката, преди да влезе в басейна?

— Не. Седна на плиткото и пи известно време направо от нея. Можех да видя как се наведе назад няколко пъти. Плиткото е малко извън полезрението ми, както вашият приятел сигурно е разбрал.

— След това той влезе вътре?

— Да.

— Гмурна се, нали?

— Да — тя се поколеба. — Гмурна се. След това нищо за известно време. Сякаш си сдържаше дъха доста време на дъното.

— Аха.

— Излезе веднъж. Пръхтеше шумно. След това отново се гмурна, като се задържа още по-дълго. След това излезе.

— Къде беше бутилката. Пак ли я надигна?

— Всъщност я хвърли в храстите. Сега си спомням. Направи това, преди да влезе за пръв път в басейна.

— Какво извади от басейна?

— Нямам идея. Нещо мокро. Приличаше на кутия.

— След това е влязъл в кабинета с кутията, така ли?

— Не. Преплува до другата страна на басейна. Можех да го видя един-два пъти. Светлината се отразяваше в лицето му. Гледаше нещо в ръката си. След това още веднъж се гмурна.

— И остана там известно време, нали?

— Да. След това изплува, но ръцете му бяха празни.

Странно, нали?

— Много странно.

— Какво, за бога, е криел в басейна?

— Какво наистина? А след това?

— Ами момичето излезе от храстите и скочи във водата.

Извади оттам кутията. Това си го спомням много добре.

Бях учудена, че се крие в храстите.

— Все още не разбирам добре. Вие видяхте ли я да влиза в кабинета?

— Бях достатъчно ясна по този въпрос. Не. Оттук не мога да видя вратата на кабинета.

— Трябва да сте чули нещо.

— Не. Вече не чувам както едно време. Но имаше шумове. Артур ги чу. Ушите му се мърдаха и тихо квичеше. Ако се бях престрашила и се бях обадила на полицията, доктор Сайкс щеше да е още жив. — Тя поклати глава. — Съжалявам. Това е всичко.

— Това ли е всичко, което сте видели?

— Да.

— В някой момент онази вечер да сте поглеждала към предната им порта?

Тя се замисли.

— Когато се обърнах да загася светлината. Само за секунда.

— Беше ли вратата на доктор Сайкс отворена?

— Не си спомням. Съжалявам.

— Луната беше ли залязла?

— Не мога да си спомня.

— Можете ли да виждате по-надалеч, например нагоре по улицата?

— Не… Чакайте малко. Видях бухал. Беше твърде късно един бухал да прелита наоколо. Чакайте, само за малко. — Артур се приближи до нея, тя се наведе и го почеса по козината. — Да. Представяте ли си? Накарахте ме да се замисля.

— Там имаше ли… — започна Пол, но тя го прекъсна с жест.

Луис затвори очи и се хвана за челото. Известно време нищо не се случваше. Пол бързешком отпи още една глътка от еликсира. Вече наистина се чувстваше по-добре. Не се интересуваше какво има в него и наистина не искаше да знае. Безразлично му бе дори ако бе опиум или нещо подобно.

— Имам само две думи за вас… подвижен покрив — заяви Луис с все още затворени очи. После ги отвори. — Представяте ли си?

— Продължете.

— По този път рядко минават коли. Разбит е. Частен е. Не води наникъде. Но онази нощ видях един бухал и ми се стори, че на улицата е паркирана светла кола с гюрук. Една от онези, малките. Стара. Трябва да е била някакъв фолксваген.

— Колко време е стояла там?

— Нямам представа. Забелязах я скоро след като наблюдавах момичето и доктор Сайкс.

— Видяхте ли шофьора?

— Съжалявам, не.

— Казахте ли на полицията?

— Бях забравила. Сетих се едва когато се замислих за бухала. Ще се обадя на онзи приятен офицер веднага след като свършим. Това може да е от полза, нали? Може би ще помогне на момичето?

— Може би. Какво друго си спомняте за колата? — Пол опита всичко да разбуди още паметта й, но тя не успя да си спомни нищо повече.

— Добре — въздъхна накрая. — Отново ви благодаря. Май по-добре е да се заема с тези стълби, за да ви дам възможност да осъществите ежедневната си разходка.

— Веднъж Бил Сайкс ми каза, че съм луда да позволявам на слънцето да свети в лицето ми, докато работя в градината. Всъщност ме хвана за брадичката и я завъртя наляво-надясно. Заяви, че един лифтинг на лице ще ми свърши добра работа.

— Какво му отговорихте?

— Не казах нищо.

— Какво си помислихте?

— Честно ли? Разтърси ме — отвърна тя. — Чувстваш се щастлив, че си здрав и се оправяш добре, а ето че се появява някой, който ти прави някаква забележка, и вече не можеш да се откачиш от нея. — Направи гримаса. — Все още си мисля за това.

— Е, вие сте една добре изглеждаща дама.

— Не съм.

— Щях да ви преследвам, ако не бяха разбили сърцето ми.

— Ох, спрете.

— Вие спасихте живота ми с този сироп. Мисля, че ще успея да се справя с тези стълби. Чувствам се далеч по-добре.

— Тогава се опитайте — този път тя му помогна и може би беше повяхнала, но бе достатъчно силна и ухаеше на пресен кимион. Пол още повече намрази Бил Сайкс, че си е позволил да я разстрои.

Пол се настани на шофьорското място, опита се да запали двигателя, но той само избръмча. Опита отново, резултатът беше същият.

Почака Уиш да го открие, като си играеше с радиото и отпиваше от червения еликсир. Уиш се пъхна под капака, но не откри никакъв проблем. Пол се почувства зле от инцидента. Но не му пукаше.