Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (13)

ГЛАВА 11

Когато Нина влезе в офиса си във вторник сутринта след дългия уикенд по случай Мемориалния ден, един куриер от областната прокуратура вече се мотаеше пред вратата й с писмо, адресирано до нея. Тя се настани зад бюрото и разкъса плика, без да си направи труда да свали якето си и да остави ръчната чанта.

Внимателно изучи съдържанието на писмото и мъглявите научни обяснения лека-полека почнаха да придобиват смисъл. Вътре бяха изложени резултатите от ДНК тестовете. Най-отгоре бяха тези на Дария Зак. Придружителното писмо беше от Хенри, който обясняваше, че не са й изпратени по-рано по чисто недоглеждане.

Значи вече са тестували Дария! Докладът представяше резултатите от генетичното сравнение между кръвта на Дария и тази върху меча.

Нямаше съвпадение. Автографията не показваше и следа от третия алел.

Почеса се по главата. Не й се искаше това да е кръвта на Ники, но не желаеше да се окаже и на Дария. Алелът съществува и тя трябваше да измисли някакво обяснение за него. Реши да се обади на Джинджър, за да се срещнат.

Денят напредваше и хиляди неща се объркаха. Една буйна клиентка беше повдигнала обвинение срещу офицера, който я е арестувал. Тя твърдеше, че полицаите са я били, преди да я вкарат в ареста, което обясняваше драскотините и синините по нея. Предишната версия бе, че е имала страхотен махмурлук и не си спомня откъде са се появили. Друг клиент, обвинен в кражба на кола, направил грешката да открадне автомобила на собственика на казиното. Предната нощ разбил прозореца и се опитал да напусне града и домашния си арест.

Обади се Джони Елис. Намерил си нов лекар и искал да започне всичко начисто с болки в гърба въпреки новата работа, която му беше намерила Сенди. Нина бясно се занимаваше със сто неща едновременно, докато не стана време за обяд. Затръшна вратата на офиса и седна в оранжевото кресло, притворила уморени очи. Сенди почука.

— Няма я — отвърна Нина.

Сенди влезе в кабинета с наръч документи за подпис, но се спря на прага.

— Имаш уговорка да се видиш с Линда този следобед.

— В три часа, знам — каза Нина. — Но сега е само един. Какъв е проблемът?

— Тя иска да разговаряте… няма да ти хареса.

— Какво?

— Тя е алкохоличка. Когато стигнем дотам, вече ще е пияна.

— Отмени уговорката. Не искам да разговарям с нея, когато е в такова състояние.

— Ти не разбираш. Тя пие. Няма да я случиш трезва. Забравих да ти го спомена.

— Но сигурна ли си, че това е добра идея? Може би трябва да присъства неин адвокат. Да. Настоявам на разговора да присъства и неин адвокат.

— Защо, ние не сме ченгета.

— Не мога да го направя, Сенди. Какво ще стане, ако си признае някакво престъпление. Ще трябва да я издам. Не е морално.

— Слушай. Две неща. Първо, тя не е убила доктор Сайкс. Ясно? Вече ти го казах. Кога ще започнеш да ме слушаш?

— Ти си нейна приятелка, Сенди. Естествено, ти си лоялна, но…

Сенди разпери ръце.

— В нощта, когато Бил Сайкс е бил убит, тя е запивала в един бар до Раунд хил, наречен „Жадната патица“.

— Откъде знаеш?

— Тя ми каза.

— Аха. След като си убедена, че тя не е сторила нищо на Сайкс, защо трябва да се срещам с нея?

— Знае нещо, което трябва да чуеш. И това е от нея.

— И за какво?

— В последно време е трудно да се говори с нея. Не я притиснах.

— Трябва да е в болница, ако е стигнала толкова далеч. Тя е опасна за самата себе си.

— Опитахме се да я вкараме в детоксикацията. Има някои добри програми, предназначени за хората с индиански произход — алкохолът е само една от причините да се провали човек, — но тя все още не е готова. Междувременно към нея е прикрепен и лекар. Джо я наблюдава през времето, когато аз съм на работа. Тя просто трябва да мине през всичко това.

В непознатата, за която двете разговаряха, Нина много трудно можеше да разпознае Линда от сватбата на Сенди.

— Мислиш, че това е временен провал, причинен от случилото се с дъщеря й?

— От това и защото мъжът й я напусна. Да, тя трябва да се натъгува, преди да стъпи отново здраво на краката си.

Линда беше още една жена, повлечена от ледената вълна на скръбта след загубата на някой обичан. Много добре я разбираше. Внезапно светът се оказа изпълнен с жени като нея. За повечето имаше макарони, които да готвят за гладните деца, листа, които да бъдат метени по стълбищата, раздаване на помощи. Сексът, любовта и гладът са нормалните инстинкти, които ги изправяха отново. Самият живот ги повличаше обратно в нормалността. Но какво става с онези, които никога не преодоляват мъката? Ами с Линда, която затъва все по-дълбоко и може би никога няма да успее да изплува на повърхността. Как се възстановява една майка след загубата на детето си? Ами Ники? Тя стоеше на едно място, без да може да мръдне оттам. Как може да върви напред едно дете, след като баща му се е отказал от него?

Сенди продължаваше да говори.

— Но ти трябва да знаеш какво се е случило и, предполагам, Линда смята, че знае нещо полезно. Затова искам да заведа теб, не Пол.

— Защо настояваш да проведа срещата аз, а не Пол?

— В нея е останала достатъчна гордост да не позволява на хората да я виждат в какво състояние е. Теб ще приеме по-лесно. Уиш ще се върне след малко. Той може да наглежда офиса, докато ни няма. — Понякога синът й Уиш вършеше разни странни неща за тях.

— Добре. Сенди? Ти каза за две неща, когато ти обяснявах, че не мога да я разпитам, докато е пияна. Кое е второто нещо?

— Второто е, че не виждам защо трябва да си етична с хората, когато имаш да защитаваш едно малко момиче, обвинено в убийство. Не ме интересува коя е Линда и колко е объркана. Ако мислех, че ще е от полза за клиента ти, щях да я захапя като куче кокал.

Нина обмисли думите й, а после размисли още веднъж.

— Знаеш ли, Сенди, мисля, че имаш известно право — каза накрая тя. — Според мен напоследък обръщам прекалено много внимание на някои спорни идеи за професионалната етика.

— Винаги съм ти го казвала. Вие, адвокатите, мислите като паяци и понякога се оплитате в собствените си мрежи. Трябва да действаш като хлебарка. Тръгвай и само не забравяй да се прикриеш, когато запалят лампите. — Тя тържествено тръшна купчината книжа на бюрото й.

 

 

В два и половина показа на Нина един червен пикап шевролет.

— На Джо е — каза тя, като се качи на мястото на шофьора. — Само дето се разпада, щом стане по-горещо.

Колата цялата се разтресе, когато я запали и тръгна от паркинга. Денят беше като от туристическа брошура — ясен и топъл, от дърветата като сняг се сипеха жълти цветове, които покриваха колите и улиците.

Нина се облегна назад и се наслаждаваше на пейзажа, докато Сенди шофираше. Обикновено минаваше по тези улици автоматично и си беше истински лукс да има време да гледа през прозореца и да вдишва аромата на цветята. Беше минала по този път с мъжа си на отиване към сватбата на Сенди и с Пол на връщане.

Трудно беше да си представи как само допреди няколко месеца тези зелени поля бяха бяла безжизнена пустиня, простираща се сякаш до безкрая. Е, поне до Плейсървил. Земята се обновяваше, а по някакъв начин и самата тя. Люлеенето на колата я приспа и Нина потъна в полудрямка.

Когато се събуди, бяха спрели пред здрава дървена врата на един черен път. Това бе домът на Сенди и Джо.

— Бях се унесла.

Сенди излезе и внимателно отвори вратата.

— Можеш да си вземеш кафе, преди да говориш с нея.

— Мога — въздъхна тя.

В допълнение умираше да види къде живеят Сенди и Джо. Никога не беше виждала мястото. Сватбата им беше у един общ приятел. Сенди се върна в колата и машината изрева. Без да си прави труда да затвори портата, поеха по черния път. Пред тях се виждаше ниско ранчо с просторна веранда, а зад него започваше обрасъл в гора хълм, издигащ се към небесата.

Сенди спря, излезе и тръгна към къщата, но вратата на Нина не искаше да се отваря.

— Ей, някакъв трик ли има, за да се оправя с това нещо? — извика тя.

— Няма никакъв трик — отвърна Сенди, върна се и отвори вратата с лекота. Поведе я към къщата.

— Толкова е хубаво при теб, Сенди — каза тя, като стисна чантата си и последва полюшващата се походка на Сенди. — Имаш толкова много небе. Сигурно много ти харесва да живееш тук.

— Така е.

Домът беше точно както си го беше представяла Нина. Подхождаше им отлично — стар, удобен, много уютен и добре поддържан, с дървено обзавеждане и оранжево одеяло с индиански мотиви на креслото. В голямата, слънчева и облицована с плочки кухня тя помогна на Сенди да приготви подноса с кафе и сандвичи. Линда не беше вътре в къщата. Сенди и Джо имаха малка барака, която бяха приспособили специално за нея.

От двете страни на вратата й имаше по един малък прозорец. Почукаха. Нямаше отговор.

— Аз съм, Сенди. И Нина Рейли, Линда — извика твърдо Сенди. — Донесохме ти обяда.

Вратата се разтвори. Линда примигна на слънчевата светлина. Изглеждаше разрошена и запусната, сякаш току-що бе станала от сън. Дори не погледна към Нина. Очите й се втренчиха в подноса.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Няма пиячка, ако за това питаш — каза Сенди, като сложи крак на вратата и я отвори с ритник. Линда отскочи назад, а двете влязоха.

Личеше си, че е бил правен някакъв опит да се пригоди стаята за обитаване, дори да стане приятна за живеене. Огромна плетена черга покриваше по-голямата част от пода. До стената имаше метално легло, боядисано в бяло. Стените бяха сини, а прозорците — прикрити от пердета на морскосини и бели райета. Два тапицирани стола стояха един срещу друг около кръгла дървена маса. С изключение на неоправеното легло стаята изглеждаше сравнително спретната.

До масата на пода бяха складирани празните бутилки, достатъчно да напълнят една винарска изба. Една тежка стъклена чаша стоеше на масата, също празна. Още няколко бутилки се търкаляха под леглото.

Сенди не им обърна внимание и тръшна подноса на масата.

— Седни — обърна се тя към Линда. — Вземи си сандвич.

Линда седна. Очите й се плъзнаха из стаята, опитваха се да фиксират Нина, но не успяха. Затвори ги.

— По дяволите, мразя, като не мога да се събудя.

— Храната помага, хайде, хапни.

Подаде на Линда половин сандвич и стоеше над главата й, докато тя не го изяде с гримаса на отвращение.

— Гот ми е! Честна дума. — Говореше бавно, произнасяйки ясно думите.

— Аз съм Нина Рейли — започна Нина и седна на стола срещу нея. — Срещнахме се на сватбата на Сенди. Помните ли? — болеше я да гледа Линда изпаднала до това състояние — почти да не може да говори. Нейното красноречиво слово на сватбата беше направило чудесно впечатление.

— Не, наистина ли?

— Представлявам едно младо момиче, което е обвинено, че е убило доктор Уилям Сайкс.

Линда кимна.

— Добре, добре — каза тя, като се протегна за още един сандвич и бавно задъвка.

Сенди бутна в ръката й чаша кафе, извини се и излезе. Линда довърши кафето си и сложи ръка на стомаха си. През жизнения си опит Нина не беше виждала хората действително да позеленяват, както се казва, но Линда почти успя да докара цвета.

— Бих искала да ме познавате от по-рано. Добре, нека поговорим, защо? Защо дойдохте? Заради Робин?

— Тук съм да науча нещо за доктор Сайкс.

— Няма много за казване. Преди шест месеца той уби Робин и унищожи моя брак. От клиниката му ни дадоха малко пари, но това не промени нищо. Напуснах работа. Загубих радостта от живота. Загубих вярата си.

— Съжалявам… — каза Нина.

— Аз я заведох при него. Аз й дадох пари.

— Не се самообвинявайте.

Линда погледна надолу към масата, потънала в мисли.

— Пиенето е единственото нещо, което помага. Слушали ли сте Буби Санта-Мария? Не, сигурно не. Майка ми обожаваше песните й. — Тя изпя с груб глас няколко стихчета от „Кодеин“. — Стомахът е едно от проклятията ми, бунтува се от много алкохол — продължи Линда.

— Разкажете ми за вашата дъщеря.

— Казваше се Робин. Чакайте — тя стана. Измъкна един куфар изпод леглото, отвори го и се зарови в него, докато не извади нещо. Изрита обратно куфара и подаде една фотография на Нина. — Това е тя.

Момиче с къса, много стилно подстригана коса се усмихваше и показваше два реда здрави, чисти, бели зъби. Имаше големия нос на Линда.

— Харесваше се, когато я снимат от такава гледна точка, но не позволяваше да я снимат в профил.

— Красиво момиче — каза Нина.

— Ненавиждаше носа си — Линда прибра снимката. Всичко, което искаше за шестнайсетгодишнината си, бе пластична операция. Искаше да отиде в козметично училище. Обичаше хората, говореше с тях, помагаше им да изглеждат възможно най-добре. Всъщност тя преживя операцията. — Линда спря, а една сълза се търкулна по страната й. Изглежда, не я забеляза. — За какво говорих?

— Няма значение.

— О, да, умря няколко часа по-късно. Спря да диша. „Необичаен резултат“, така каза той. Хвърлиха вината върху някакъв скрит дефект на белите й дробове, но накрая казаха, че организмът на някои хора просто не може да понесе обидата да го режат. Не е ли това перфектният начин да се изразиш? Обидата да те режат.

— Доста мъгляво обяснение.

— Но защо точно моята дъщеря? Нашият лекар каза, че Сайкс е бил невнимателен с Робин. Но адвокатът му беше един човек на име Джефри Райзнър. Познавате ли го?

— Да.

— В едно животно би имало повече съчувствие. Направо ни разкъса на парчета. Когато свърши с пледоариите си, ние всички се почувствахме като… нечисти.

— Доколкото разбрах, сте отправяли заплахи.

— Открих телефонния номер на доктор Сайкс. Няма значение как. Обаждах му се няколко пъти посред нощ, обясних му какво мисля за него. Веднъж му написах писмо — сви рамене. — Пиех, това ме правеше по-смела и подла.

— Успял е да уреди домашен арест за вас.

Тя потри чашата с ръка, сякаш й се искаше в нея да има нещо по-съдържателно.

— Него трябва да арестуват.

— Вие сте го нападнали — това й беше съобщено от Сенди.

Тя плесна с ръце.

— Да, точно това ми каза Сенди да ви разкажа. Точно така. Сега си спомням. Слушайте. Беше преди… ох, около месец. Отидох в „Прайз“ за една чашка. Не исках да съм сама. Бях изгубена. Разбирате ли ме? Изгубена съм.

— „Прайз“?

— Да, в „Прайз“ — тя прокара ръка по косата си и се опита да застане по-изправено. — Преди това в „Хоризонта“. Пих, но само бира.

— Продължавайте.

— Влязох вътре. Видях Сайкс да стои на една от масите и да се усмихва. Нещо ми стана, толкова голяма омраза… Никога не се бях чувствала по този начин преди. Дива! Луда! Исках да го убия! Така че го ударих по лицето и го сритах няколко пъти, преди управителят и охраната да ме извлекат. Те извикаха ченгетата. — Погледът й безнадеждно се плъзна по редовете с празни бутилки на пода.

— И? — попита Нина.

— Това исках да ви кажа. Преди цялата тази работа го видях с един човек да седи на една от по-малките масички.

Другият тип му крещеше, а доктор Сайкс се опитваше да го усмири, докато се приближавах. Косматият човек беше наистина побеснял.

— Защо?

— И двамата бяха станали и дори не ме видяха, когато застанах до тях. Типът каза нещо и замахна с ръка. Помислих си, че ще го убие, преди аз да успея да го докопам. — Затвори очи, полюшвайки се, сякаш седеше в лодка. — Какво ли не бих направила за малко вино. Сигурна ли сте, че не ви се намира нещо? Дори бира?

— Не. Как изглеждаше този човек?

— Голям и як като мечка. Мръсна, сплъстена коса. Грубиян. Брадат. С плетена шапка. Говореше с акцент.

— Успяхте ли да доловите нещо от това, което е казал?

— Нито дума. Имаше някаква чанта на масата пред тях.

Спорът им май беше за нея.

Нина едва се сдържаше от напрежение. Това ли е взела Ники от къщата на чичо си?

— Сайкс умря само седмица след това — продължи Линда. — Само една седмица. Вие сте умна, разбирате ги тези неща.

За какво ли са спорили?

— Линда, влизала ли си в дома на доктор Сайкс?

— Само веднъж.

— Кога, Линда? Какво стана, когато си отишла там?

Въпреки че Нина настояваше, Линда нямаше какво да допълни. Вниманието й беше отплувало към нещата, които действително имаха значение за нея в момента, и нямаше как да бъде приковано отново.

— Не се чувствам добре. Трябва да имате нещо. Няколко бири. Бутилка вино. Може би в колата?

— Не съм донесла нищо.

— Ваша грешка — рече Линда. Изправи се и прекоси стаята. Седна на леглото. — Имам нужда от почивка. След това ще сляза до града. Така че по-добре си вървете.

Отпусна рязко глава на възглавницата и затвори очи.

— Линда? Трябва да спреш — Нина се приближи до леглото и я погледна. — Нека ти помогнем. Жената лежеше с ръце, изпънати край тялото. — Чуй ме…

— Вървете си — отвърна Линда.

Не беше заспала. Отвори очи и това, което Нина видя в тях, я уплаши.

 

 

На триста и петдесет километра на запад край брега гледката от прозореца на дневната на Пол въплъщаваше най-доброто, което можеше да предложи Калифорния. Красиво синьо небе, вода и полюшващи се евкалиптови листа. На хоризонта като хавайски танцьор Тихият океан спазваше своя вечен ритъм. Тук морето предопределяше настроенията през целия ден. Не по-различно от Тахо, където властваше езерото.

Събра каквото му беше останало по джобовете, излезе навън и се запъти към агенцията за даване на коли под наем. Там успя да подлъже едно красиво момиче да го закара обратно до апартамента и собствената му кола.

— Ваша ли е? — възкликна тя с благоговение.

Пол я погледна с гордост. Жълто ламборджини, паркирано до бордюра.

— Харесва ли ти?

Тя целуна ръката си и я долепи до колата.

— Все пак разбирам защо използвате коли под наем — каза тя и отпраши.

Той се надяваше, силно се надяваше, че има предвид гипса.

Слънчевите дни на Кармел са злощастни, ако човек иска да си намери място за паркиране. Пол дълго обикаля, докато открие подходящо място недалеч от офиса си, а след това се сблъска с първото си стълбище.

Пет минути по-късно, само леко задъхан, той се озова пред вратата на собствения си офис, където висеше чисто нов надпис „Дийн Тръмбо“ върху безвкусна бронзова табела. Под нея висеше оригиналният надпис върху далеч по-красива и с леко антикварен вид табелка, която Пол намираше, че вдъхва достойнство и доверие — „Ван Уегънър инвестигейшънс“.

Докосна бравата, вратата се оказа незаключена. Безшумно я отвори и надникна вътре.

Дийн държеше телефона на Пол прекалено близко до устата си, което просто си бе нехигиенично, помисли Пол. Освен това си беше вдигнал краката на бюрото му и пафкаше, ако не се лъжеше Пол, една от любимите му кубински пури, подарък от благодарен клиент. Върху книжата отпред лежеше собствената му чаша за кафе, омърсена от устните на заместника му.

— Здравей, Дино — каза Пол и със задоволство видя как пурата се изплъзна от устата му, краката веднага бяха свалени от бюрото, а телефонът падна на пода.

— Човече! Влизай! — извика Дино, като изтръскваше пепелта от ризата си. Наведе се и загаси пурата в пепелника.

Пол пристъпи напред и се огледа. Почти не можеше да разпознае собствения си офис. Цветните снимки на Намче Базар, Тенгбош, Мачупачаре и Еверест ги нямаше. Тяхното място бяха заели черно-бели лъскави постери в сребристи рамки, изобразяващи хромирани абстракции. Тибетските му черги липсваха, заменени със сив индустриален мокет. Там, където преди бе закрепена на края на бюрото лампа с чупещо се рамо, сега стоеше черна геометрична скулптура, от чиято глава се излъчваше светлина. И най-лошото от всичко — безценните му венециански транспаранти бяха узурпирани от някакви минищори.

Мястото изглеждаше като „артистично“ таванче на някое хлапе с богат татко. Пол усети, че от гърлото му се надига ръмжане.

Дийн стана и се протегна да сграбчи през бюрото ръката на Пол. Пол остави ръката му да повиси няколко секунди във въздуха.

Дийн си прибра обратно лапата.

— Радвам се да те видя. Какво се е случило с крака ти?

— Трудова злополука.

— Някой те е преследвал?

— Нещо такова.

— Все се забъркваш в такива работи.

— Да — гласът на Пол утихна почти до шепот. — Да, добри ми приятелю.

— Защо не си вземеш почивка? — попита Дино. — Кракът сигурно те боли.

Пол го заобиколи и потъна в ергономичното кресло зад бюрото, май единственото нещо в офиса, което си оставаше неоспоримо негово.

— Седни, не се притеснявай — подкани той Дино.

Дино седна на стола за клиенти от другата страна на бюрото, а Пол помете листите на пода.

— Пол, чуй ме…

— Не искам да чувам, Дино.

— Не, но… — по челото му избиха малки капчици пот. — Това са сметките, обработвах ги, за да ти ги покажа. — Той се наведе, за да ги събере. — Виж това. И това.

Пол отново ги свали на пода, без да отмества поглед от заместника си.

— Не искам да гледам книжа, Дийн. Искам да огледам самия теб.

— Не ти ли харесва?

— Имаш предвид офиса?

— Нещата се движеха твърде бавно. Търсех начин да дам начално ускорение на бизнеса. Всичко съм нагласил както трябва, нали?

— Наистина си нагласил, няма спор.

— Чергите ти са в ред. Сложих ги в склада. Обадих се в един магазин, за да ги попитам как се съхраняват най-добре.

— А плакатите?

— Бяха толкова стари. Целите в жълти и черни петна. Разкъсани.

— Когато те оставих, не бяха разкъсани.

— Имах затруднения да ги обеля от стената.

— Аха, обелил си ги.

— Реших да спестя малко пари от новите тапети.

— Дори от онзи постер, подписан от Едмънд Хилари?

— От кого?

Пол помълча няколко секунди. Това вече бе трудно за преглъщане.

— Предполагам, че бизнесът процъфтява, ако се съди по новата украса.

— Не, точно това исках да ти покажа.

Телефонът иззвъня. Дийн посегна, но Пол го изпревари и вдигна.

— „Ван Уегънър инвестигейшънс“.

— Здрасти, Дийн — чу се оттатък. Пол веднага разпозна гласа. Ез беше най-старият му клиент. — Става въпрос за онази работа…

— Здравей, Ез. Пол е.

Ез затвори.

— Защо Ез ми затвори, Дино? — попита Пол.

— Нямам никаква идея. Предполагам, защото с Ез вече работим заедно от шест месеца и той предпочита да говори с мен.

— Но той затвори на мен!

— Може би има лош ден.

— Да си му казвал нещо за мен, което да го е разстроило?

— Аз? О, не. Не, човече. Аз никога не бих… но и ти не биваше да отсъстваш за толкова дълго. Нещата не вървяха добре без теб. Клиентите напускаха. Няма нищо розово.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Искам да кажа, че бизнесът потъва. Имаш дългове…

— Аз да имам дългове?

— Хора, които си чакат заплатите — каза бързо той. — Доставчиците чукат на вратата. Просто вече няма доходи. Съжалявам за новините, Пол. — Той още веднъж се опита да му подаде папката. — Само погледни. Ще разбереш какво имам предвид.

Пол натисна един бутон на телефонния секретар. След като записа едно по-нормално съобщение, в което името му се споменаваше няколко пъти, а това на Дино нито веднъж, го остави да приема обаждания. През следващия половин час се задълбочи да разглежда книжата, а Дино не смееше да мръдне срещу него.

— Виждам, по всичко изглежда „Ван Уегънър инвестигейшънс“ потъва.

Дийн енергично тръсна глава.

— Както ти казах. Знам, че е трудно. Работил си дълго време тук, човече… но може би е време да започнеш на чисто. Старата почва вече не е толкова плодородна.

— Да се оттегля, а? — попита Пол, като разкършваше пръсти. — Мислиш, че така трябва да постъпя?

— Ще се опитам да ти помогна. Ето моето предложение. Ще пренаема офиса ти и ще закупя от теб фирмата заедно с малцината останали клиенти. Ще имаш достатъчно да започнеш на чисто. Ще ти дам пет хиляди. Това е напълно разумно от финансова гледна точка. Може би си готов за голяма промяна. Не виждам защо трябва непрекъснато да прелиташ от Вашингтон и обратно, след като там имаш занимание. Освен може би да се виждаш със Сюзън от време на време. А и обикновено когато се връщаш, прекарваш повече време в Тахо, отколкото тук. Това тук е малка локва за такъв шампион като теб.

Пол се изправи и постави патериците си под мишниците си. Дийн скочи, за да му помогне.

— Е, какво мислиш? — рече той.

Погледна внимателно Пол, видя изражението на лицето му и се опита да отстъпи, но късно. Пол стовари патерицата върху него. Дийн падна по задник. За не повече от десета от секундата Пол вече беше отгоре му с палец, притиснат о гърлото му.

Дино се опита да каже нещо, но само изхриптя.

— Мисля си — меко започна Пол, — че ти ме мамиш, клеветиш ме и ме крадеш. Но това не е толкова важно, защото ти ще ми върнеш всяко смрадливо пени, което си чопнал. Важното е — усили натиска на пръста си върху гърлото му и видя ужаса в очите на Дино — това, което никога няма да ти простя — Дино напълно спря да диша, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си, — че не знаеш кой е сър Едмънд Хилари. Не биваше да стигаш чак дотам, човече!

— Не ме убивай — някак си успя да изгъргори Дийн.

Пол натисна още по-силно и задържа така, докато реши, че на Дино му е причерняло пред очите, след това се наведе и прошепна:

— Ти си този, който ще се омете от града. Още тази вечер.

Дино кимна и отново изхърка. Пол го пусна, облегна се на патерицата и се изправи. Дийн седна на пода; опитваше се да нормализира дишането си.

— Изчезвай, Дино.

Дино напусна, без да каже дума. Пол го изчака да затвори вратата и бръкна в тайното скривалище за специалната си бутилка скоч. Нямаше я.

Когато беше повалил Дино на пода, имаше намерение да му причини лека телесна повреда, като го натисне където трябва, но той беше извикал „не ме убивай“ и така развали цялото удоволствие.

 

 

Когато се върна в колата, остави съобщение на гласовата поща на Сюзън Мисуми. Успя да измисли едно мило, но слабо информативно обяснение за отсъствието си. Посочи й точно определена маса за пикник в парка Пойнт Лобос, като й каза, че ще я чака за обяд след час. По пътя извън града се спря да напазарува. Напълни две торби с любимите си лакомства: яйца, пиле на грил, квасен хляб, студена бира, мерло от Берингер, ябълки и свещи за кристалния свещник, който се беше сетил да сложи в багажника, преди да тръгне от вкъщи. Спря втори път да си купи пържен артишок.

Имаше намерение да прекара известно време с една просто душна жена и купища хубава храна.

Тя пристигна скоро след като се бе настанил на масата с прекрасен изглед към океана. Поговориха си, докато обядваха. Той много я хареса. Реши да се прибере с нея в къщи и тя нямаше нищо против.

Затова Нина го откри в апартамента на Сюзън доста по-късно следобед. Патериците бяха захвърлени в дневната, Сюзън спеше до него с отворена уста и леко похъркваше.

Телефонът звънна и го разбуди от дрямката на сладкото безделие, типично след добър секс. Когато видя, че Сюзън не се кани да отговори, всъщност не би и могла заради все по-дълбокия сън, в който потъваше, той взе телефонната слушалка.

— Пол?

— Че кой друг — отвърна той, защото всичко му беше толкова смътно, че някои обстоятелства му се губеха.

— Аз съм, Нина.

— Здрасти.

Сюзън се размърда и той спря да диша. Главата й потъна още по-дълбоко във възглавницата.

— Можеш ли да ми отделиш една минута?

— Разбира се. — Вдигна възможно най-леко ръката си от дясната гърда на Сюзън. — Ще ме изчакаш ли за момент, докато, хм… просто задръж малко…

Искаше да смени телефоните, но осъзна, че патериците му са в другата стая, а той се намира в спалнята и двете неща никога няма да се срещнат, освен ако не събуди Сюзън, за да я помоли за помощ, или не пропълзи дотам на четири крака, всъщност на три.

— Не, чакай. Това ще отнеме само секунда. Сигурен ли си, че не прекъсвам нещо?

Колко нервираща може да бъде тази жена.

— Разбира се, че не.

— В офиса ти нямаше никой и реших да се обадя на Дийн по клетъчния телефон. Беше малко странен. Каза, че мога да те открия тук.

Ръката на Сюзън се плъзна по бедрото му.

— Мм — сънено изстена тя.

Леко се отстрани. Не искаше ръката й да лежи на бедрото му. За такива неща си имаше време и място.

— Какво има? — попита той.

— Трябваш ми в Тахо незабавно. Можеш ли да дойдеш още утре сутринта?

Очите на Сюзън леко се разтвориха, а след това отново се затвориха, но леко, а дишането й стана неравномерно.

— Защо?

— Имам чувството, че не си особено отдаден на този случай, Пол. Казах ти, че имам нужда от теб. В ръцете си държа живота на едно младо момиче, а досега не съм успяла по никакъв начин да спра машината, решила да я прати в затвора за цял живот. Каква по-добра причина искаш? Последно: с мен ли си в този случай или не си?

— С теб съм, Нина — почувства прилив на вина.

— Бет Сайкс ми предложи да ви даде възможност на теб и на Уиш да огледате утре къщата. Съседката Луис Гарибалди е съгласна да я разпитате, но трябва да стане утре, иначе ще трябва да чакаме цяла седмица. Не мога да се подготвя за изслушването, без главният ми следовател да е погледнал мястото на престъплението и да е разговарял с главния свидетел срещу Ники. Вече говорих с майката на момичето, което е умряло след хирургична процедура, извършена от доктор Сайкс. Линда Литълбеър, помниш ли?

Той си спомняше сватбата на Сенди много смътно, но чудесно помнеше, че тогава Нина беше фокусирала вниманието си изцяло върху друг мъж и искаше да се омъжи за него.

— Да.

— Тя обвинява него за смъртта на дъщеря си. Веднъж го е нападнала в „Прайз“. Каза ми, че тогава го е видяла да спори бурно с някакъв мъж. Някакъв човек, сякаш чужденец и с вид на бродяга. На масата пред тях имало някаква торба. Кой е бил той? За какво е бил целият спор? Какво е имало в торбата. Сайкс е бил лекар. Дали не е извършвал нелегален трафик на наркотици? Дали мъжът не е бил Дейв Льоблан? Това ли е връзката? Освен това снощи имах разговор с Дария. Оказа се, че наскоро била продала на жертвата парче земя, която била наследила от дядо си. Ники била много ядосана, когато научила. Почувствала се ограбена.

— Това е много интересно. Ники каза ли ти какво точно е взела от къщата?

— Увещавах я миналата нощ по телефона. Използвах майка й, използвах заплахата от затвор, използвах всичко. Не иска да говори — от думите й бликаха напрежение и яд.

— Вероятно рано или късно ще си признае, Нина. Някак си винаги успяваш. Къде е тази земя? Край Тахо?

— Не. Намира се на място, наречено Глинените хълмове, северно от Уинемука. Това е стар парцел за добив на сребро. Напълно изразходен. Проверяван е многократно според Дария. Каза, че всеки го знаел, дори дядо й Логан, който е бил истински златотърсач и знаел всичко за тези неща.

— Значи Сайкс е закупил безполезна земя — Пол се почувства увлечен от загадката въпреки особеното положение, в което се намираше. — Може би не е такъв гадняр, както решихме?

— Според повечето хора бил невероятно стиснат. Сенди ти е уредила няколко срещи през следващите дни. Става въпрос за другите му партньори. Бих искала да се срещнеш с неговия партньор, Дилън Брет. Трябва отново да го провериш. Виж какво можеш да изкопаеш. Ще можеш ли да дойдеш?

— Естествено. Ще тръгна утре сутринта. Кажи на Сенди да съобщи на Уиш да ме вземе от „Сийзър“ утре към единадесет сутринта. — Почувства изненадата й от бързото му съгласие. Но само секунда по-късно тя се оправи и продължи да го притиска.

— Мога да ти запазя билет от Сан Хосе — предложи тя. — Оттам имат директен полет до Тахо.

— Ще дойда с кола — твърдо отсече той и сложи слушалката на вилката.

Нина, навсякъде Нина! Дори тук, в леглото на друга жена.

— Пак ли ще заминаваш? — попита Сюзън, като се протегна. — Нали току-що се върна?

— Сега съм тук — каза той и върна ръката си там, където й беше мястото. — Нали знаеш, че върховно блаженство се постига само като се мотаеш до побъркване по летищата?

— Не — промърмори тя. — Но няма значение. — Размърда се и не след дълго двамата отново потеглиха към далечните владения на удоволствията.