Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (6)

ГЛАВА 5

В Областната прокуратура на Ел Дорадо военизираната мебелировка напомни на Нина, че това е мястото, където си дават среща законът и законното насилие. Надраскани сиви бюра, древни копирни машини, закупени кой знае преди колко време от правителството, безлични шкафове и изтормозени от работа чиновници. Цялата обстановка говореше за всички възможни ограничения — бюджетни, философски и съзидателни.

Още един могъщ символ — креслото на Хенри Макфарланд. То беше толкова неподходящо и неудобно за сядане, че само след пет минути мъки на него посетителят умираше да си тръгне. Така Хенри предаваше своето послание към различните адвокати, свидетели, полицаи и другите граждани, които приемаше: давайте по същество, а след това се измитайте.

Но, от друга страна, Хенри със своето открито лице и изящни маниери на роден политик водеше неуморен социален живот. Той непрекъснато домакинстваше на честите събирания на колегите си. Нина успя да разбере този конфликт между посланието в това кресло и неговата действителна личност едва след като прочете в някакво списание, че Хенри е бил актьор в един телевизионен сериал, наречен „Зелените поля“, преди да постъпи в юридическото училище.

Като истински актьор целият беше стил. За съжаление като адвокат се нареждаше на дъното сред професионалистите. Прагматичен егоист, сърцето му беше студено като на крокодил. Нина не можеше да го понася.

— Помислих си, че трябва да поговорим — заяви тя.

— Винаги се радвам да разговарям с теб, Нина.

Високото му чело създаваше измамна представа и за висока интелигентност, а леката плешивина, обхващаща кестенявия му скалп, допълнително подлъгваше неосведомения наблюдател. Носеше класически ултраскъп костюм в морскосиньо с червена вратовръзка. Тези дрехи бе невъзможно да се закупят със заплатата му на областен прокурор.

— Не съм тук да сключваме сделка. Основният ми интерес в момента е да оставя този случай в съда за малолетни.

Вие сте подали петиция моят клиент да бъде третиран като пълнолетен. Дали ще я оттеглите, зависи изцяло от твоята собствена преценка.

Хенри кимна в израз на учтив интерес.

— Предполагам, че си прочела доклада от следствената служба. Пърл Смит държеше всичко да бъде свършено с максимална скорост. Добра работа, не мислиш ли?

— Хенри, това момиче е само на шестнайсет.

Той вдигна доклада от бюрото си.

— Престъпно нахлуване в частна собственост. Кражба от магазин. Подозрение в грабеж. Всичко това само през миналата година. И всичко е регистрирано в съда за малолетни. Няма никакви сериозни последствия за нея. А сега и това. Мисля, че тя развива престъпните си наклонности, Нина.

— Не съществува никакъв намек, че е упражнявала насилие. Тя е попаднала под магията на един истински идиот, наречен Скот Кабано. Било е период на объркване за нея.

— Още по-объркващо е било за нейния чичо — вметна Хенри с усмивка.

— Виж сега. Защо не оставиш съда, предназначен да се занимава с хора на нейната възраст, да си свърши работата? Барабара описа ли ти я? Тя е просто дете.

— Значи ние сме задниците, които изпращат всички тези деца в затвора? Не си права, Нина. Изпраща ги общественото мнение. Чела ли си напоследък местната преса?

Беше. Една дълга статия осведомяваше за нахлуването на огромна вълна от малолетни злодеи направо в града Тахо, а тълпата се предвождала от Никол Зак. Въпреки че местният вестник се беше въздържал да напише името й, градът вреше и кипеше от клюки. Вестите се разнасяха с голяма бързина. В този момент вече всички знаеха за Ники.

— Имаме няколко случая на жестоки убийства в Сиерите, където са замесени деца, а едно от тях бе осъдено като възрастен въпреки четиринайсетте му години — продължи Хенри. — Те растат бързо и извършват пълнолетни престъпления.

— Това не е Литълтън и случаят не е някаква ужасна стрелба напосоки. Това младо момиче не е складирало оръжие и не е стреляло по минувачите.

— Касапското й изпълнение не ти ли е достатъчно?

— Ако тя го е направила, а това трябва да се докаже, не е отишла там въоръжена, следователно не е планирала убийство.

— Но изглежда, че е направила опит за грабеж, а това е углавно престъпление. Когато някой извърши убийство в допълнение към някое углавно престъпление, то това е убийство първа степен. Съдебната система за малолетни не е проектирана да се занимава с толкова сериозни престъпления.

— Тя е направена да се занимава с деца под осемнайсетгодишна възраст.

Хенри обърна една страница от доклада.

— Това момиче е написало много интересно есе в часовете по световна история. Заглавието е… чакай да се уверя, че ще прочета правилно всяка дума: „Насилствено сваляне на капиталистическоконсумативната система, както е обяснено в писанията на Че Гевара“. Добре е написано, като изключим правописа и пълната липса на обективност.

Изглежда, че идолизира Че, което, откъдето и да го погледнеш, е идиотизъм. Че Гевара щеше да я застреля на място, ако можеше да го прочете, още повече, че тя все пак не е комунистка. Девойчето си мисли, че като се превърне всичко в прах и пепел, ще можем да започнем начисто от пълната анархия.

— Но това проблем ли е, Хенри? Някакво есе, написано в училище? Тя е умна и нещастна от бедността, от липсата на баща или просто от прилив на излишни хормони. Някои деца се обръщат към политиката. Особено ако са интелигентни. Обикновено после порастват и се променят. Дали ще загуби интерес към радикалния идеализъм или не, политическите й възгледи ще узреят. Както и да е, просто не мога да повярвам, че седим тук и обсъждаме някакъв глупав памфлет, написан в училище.

— Глупав? Бих го описал като зловещо небалансиран.

Мога да се съглася, че е интелигентна и е нещастна. Само ще добавя, че явно вярва в насилието като решение на проблемите си.

— Едно ученическо есе не може да бъде никакво доказателство, Исусе!

— Не сме в съда! — остро извика Хенри. — Аз съм длъжен да преценя дали трябва да я съдят като пълнолетна и точно такова е моето мнение. Тя си мисли, че светът е чудовище, което се опитва да я сграбчи, и просто отговаря на удара.

Обзалагам се, не изпитва ни най-малко разкаяние за убийството. Ще разберем след произнасянето на присъдата.

Усещаше, че е изгубила, но не желаеше да се предава.

— Хенри, имаш ли деца?

— Ох, моля те — въздъхна Хенри, като разпери ръце. — Не, нямам. И това няма нищо общо със случая.

— Предполагам, че и аз бих казала подобно нещо на твое място, но аз имам дете, което е с няколко години по-малко. Много е трудно да се превърнеш от дете във възрастен, Хенри. Те са лишени от всички удобни илюзии на детството, които ние помним. Всеки ден най-грозните неща на планетата Земя ги връхлитат от екрана на телевизията. Бойскаутите, футболът, църквата, училището, всички традиционни институции водят обречена битка. Децата включват телевизионните приемници, за да станат свидетели всяка нощ на стотици актове на насилие. Те виждат как семействата или приятелите им се тъпчат с позволени и непозволени наркотици. Ровят се по нецензурираната мрежа на Интернет и влизат във всякакви сеещи омраза сайтове из целия свят. Техните културни икони са с халки по носовете и се татуират. Много деца не могат да понесат негативното претоварване. Стават нещастни. Може дори да стъпят накриво като Никол Зак. Но ти знаеш, Хенри, че с течение на времето те го преодоляват. Откриват път към по-добър живот, въпреки че моделът им на живот е по-скоро този на Ози, отколкото на Магьосника от Оз. Ще бъде неправилно и чиста загуба, ако унищожим Ники, дори наистина да е извършила това престъпление. Моля те, Хенри, нека да я оставим да мине през системата, създадена да помага на малолетни, а не да наказва възрастни. Сигурна съм, че не би искал това да ти лежи на съвестта.

Хенри я гледаше. Стана от стола и изръкопляска. Нина също се изправи.

— И бездруго ще те бия във всички случаи.

— Ще си готова да приемеш каквото споразумение ти предложим и даже ще го харесаш.

— Да бе, да. Знаеш ли какво казва Че по въпроса?

— Не, какво казва?

— Нищо. Той е мъртъв. Както е мъртъв и твоят случай.

Хенри се разсмя.

— Трябва да обядваме някой път. Не може да си наистина толкова оплетена от случаите си, Нина. Но правиш голямо шоу, оценявам го.

Нина поклати глава. Вдигна куфарчето си и излезе.

— Ще се видим на изслушването — през смях й извика Хенри.

 

 

— Ето те и теб — посрещна го Сенди. — Минаха месеци, а?

— Липсваше ми, Сенди — отвърна Пол. — Да, работата ми във Вашингтон вече свърши. Как е семейният живот? Отпускаш ли му понякога края, а?

Устните й се присвиха. Безброй разноцветни папки се търкаляха на пода и тя се приведе, за да ги подреди.

— Какво ще кажеш за една целувка като за добре дошъл? — попита Пол, като се приближи и се притисна към приведеното й тяло.

— Хей, веднага престани!

Тя го отблъсна към секретарското кресло и той се спъна в него, докато панически се опитваше да запази равновесие. Въпреки усилията си се строполи на пода точно върху болящия го пръст в момента, когато вратата се отвори и се появи Нина.

Той седна и започна да разтрива пръста си. Сенди сви рамене, обърна се да постави някаква папка в чекмеджето, но тялото й се разтресе от смях.

Пол видя едни изящни ходила, стройни крака, които се издигаха на главозамайваща височина, преди да се скрият в полата, копринена кожа, съблазнителни извивки точно под деколтето на блузата, ярки очи, дълга кестенява коса. „Направих ужасна грешка — помисли си той. — Трябваше да си остана в Кармел.“

— Добре дошъл в Тахо — каза Нина. Наведе се, подаде му ръка и му помогна да се изправи.

 

 

Както винаги Пол се струваше на Нина по-голям от живота — седеше си в креслото от другата страна на бюрото и потриваше ръце. Носеше маскировъчно яке, дългите му крака се бяха изпънали, сякаш прекосявайки цялата стая, русата му коса падаше над челото.

Не беше го виждала толкова отдавна. Откакто… но тя нямаше да си позволи да мисли за това точно сега. Тези мисли принадлежаха на нейните нощи, не на нейните дни.

— Изглеждаш чудесно — каза той и подуши въздуха. — И миришеш апетитно.

Тя се засмя.

— Барбекю сос от пилето на обяд. Останал е още малко по чудесната ми блуза.

— Освен това изглеждаш уморена.

— Уморена съм. Проблеми със съня. Прекарвам почивните си дни в скитане из пустинята. Мога да спя добре само след дълъг и измерителен ден. Пол, видях самолетната катастрофа, която уби момчето на Сайкс и пилота. Беше прекалено далеч, за да чуя шума, но видях заревото от експлозията.

— Какво си правила в пустинята?

— Спомняш ли си земята, която ми подари Линда Марков. Там излизам.

— Сама?

— Понякога идва и Боб — тя отново придоби делови вид.

— Благодаря ти, че захвърли всичко. Задължена съм ти. Знам, че никак не ти се искаше да идваш насам.

— Сега съм тук. Заинтересова ме. Вече се обадих в офиса на транспортната безопасност в Карсън Сити и си уредих оглед на мястото на катастрофата.

— Бързо работиш. Успя ли да научиш нещо?

— Е, ще мине поне година, докато успеят да измислят друго освен „предварително разследване“, но да, те наистина са склонни да припишат всичко на пилотска грешка.

Няма никакви свидетелства за евентуална повреда на апаратурата, поне досега. Според това, което са им казали, самолетът е бил тип-топ при излитането. Говорили са с механика, който го е обслужвал преди излитането. Очевидно е бил твърде убедителен. Но излезе наяве един факт — изглежда се е изпуснал, че в досието на стария Скип Бейли, пилота, е регистрирано и предишно нарушение на мерките за безопасност.

— Колко интересно. Тогава може би наистина е било просто пилотска грешка и катастрофата няма нищо общо със смъртта на доктора?

— Трябва да проверим. Предната нощ говорих с Кони Бейли по телефона. Тя се кълне, че съпругът й е бил най-внимателният човек на планетата. Планирам да летя от Рино до Лос Анджелис, за да говоря още веднъж с нея. Ще го направя вечерта, след като посетя мястото на катастрофата. Какво мислиш?

— Върви. Ето ти чека. — Тя дръпна едно чекмедже и му го подаде. Без да го погледне, той го прибра в джоба си. — А тук е папката с всички записки, които притежаваме до момента, относно убийството на Уилям Сайкс. Полицейски доклади, предварителни доклади от аутопсията, фотографии и така нататък.

— Ще прочета всичко, докато летя от Рино на юг. Ще ти изготвя доклад и ще се погрижа да го получиш до два-три дена, става ли?

— Изслушването е следващата сряда, на двадесет и пети май. Искаш ли да се срещнеш с Ники?

— Засега не виждам смисъл.

— Не мисля, че тя го е направила.

— Винаги си така.

— Много се промених през последните няколко месеца — възпротиви се тя.

— Аз също.

Не й харесваше начинът, по който избягваше да я поглежда. Веждите й се извиха. Сенди се появи на прага.

— Посетителите за три часа вече са тук — обяви тя. — Двама са.

Той се изправи, за да си тръгне. Нина усещаше, че старите чувства я заливат. Не искаше той да си тръгва. Искаше от него и нещо друго…

— Чакай — извика тя. — Имам още нещо за теб, докато си в Лос Анджелис. Искам да провериш алибито на Бет Сайкс.

Успя да го задържи още пет минути с обяснения. Когато най-сетне той си тръгна, тя се почувства леко недоволна. Не й харесваше хладната атмосфера, която се бе възцарила помежду им точно в момента, когато би трябвало да я приветства с цялата си душа.

 

 

Пол шофираше взетия под наем джип по път, по който можеха да минават само високопроходими коли и който водеше към мястото на катастрофата. Предоставените му обяснения се оказаха ненужни, тъй като на указаното място бе пълно с камиони и помощни машини. Този ден щяха да отнесат останките.

Паркира встрани от пътя, взе си бутилката с вода, нахлупи бейзболната шапка, подарена от сенатора, на която пишеше „Вашингтон редскинс“, и закрачи през неравния терен, маркиран прекрасно от няколкото различни агенции, които се бяха занимавали с катастрофата през последните дни. Радваше се, че бе леко облечен, защото слънцето немилостиво жареше гърба му.

След като си проби път през един гъсталак, той стигна до мястото, където бяха загинали двамата мъже.

Разкри се доста зловеща гледка. Дълга лента от разровена трева представляваше следата от самолета, където се бе влачил по корем. Беше се спрял в едната стена на стръмен хълм. От позицията си Пол можеше прекрасно да си представи случилото се до най-малки подробности. По пътеката на опустошението се приближи съвсем близо до останките и там някакъв щатски служител се опита да го спре. Когато му съобщи, че представлява вдовицата на пилота, веднага почувства уважение в гласа му. След кратък вербален дуел, който спечели само с няколко финта, получи позволение да се приближи.

Той извади сребристия си фотоапарат „Никон“ и започна да снима — първо широкоъгълни кадри, след това по-близо — изобщо всичко, което би могло да събуди дори смътен интерес, особено частите на двигателя. Обикаляше около машината и се озова близо до кабината. Седалката на пилота бе покрита с парчета тъмна материя. Зад нея върху една от пътническите седалки лежеше полуизгоряло яке с емблемата на колеж „Помона“. Изтърбушен лаптоп, стопен от горещината и почти неузнаваем, до мобифона, паднал между седалките.

Бършейки обилната пот по лицето си, зад него застана служителят и пъхна ръце в джобовете си.

— Имам син, който учи в колеж — каза той. — Как ли се чувстват родителите му?

— Баща му умря същата нощ.

— Не е могъл да понесе новината? Чувал съм, че така се случва понякога.

— Не. — На Пол не му се искаше да задълбава. — Няма никаква връзка.

— Странно — въздъхна мъжът.

По пътя към летището на Рино Пол се обади в своя офис.

— Тръмбо и Ван Уегънър — дочу сърдечния глас на Дийн. — Дино в момента е зает, но скоро ще се освободи.

Затвори и веднага след това набра Сюзън Мисуми.

— Върна ли се? — попита тя.

— Не. Просто мисля за теб. Извинявай, че толкова дълго не успях да те навестя, но вече свърших с Вашингтон, а това е една временна задача.

— В града ли си?

— Аз съм… — огледа се наоколо, за да открие някакъв отличителен знак, но наоколо се виждаше само сив асфалт, преливащ в сивото небе, и реши да отгатне. — На десетина километра извън Рино по пътя към летището.

— Ще летиш ли довечера обратно за Кармел?

— Не. До Лос Анджелис по работа, много съжалявам. Как мина последният филмов фестивал?

Сюзън организираше филмови серии за местните групи по интереси. Това ставаше в свободното й време, когато не беше заета да извършва аутопсии в полицейското управление на Монтерей.

— Велико. Спечелихме повече пари от миналата година. Мисля следващата година да направя серия от провокативни феминистични филми.

— Какви филми? — попита той, преди да успее да формулира нещо по-учтиво. Мразеше свалките.

— О, например „Викове и шепот“ първата вечер. Чудесен е този тежък Бергман, целият в червено и черно. После нещо весело, неангажиращо като „Ах, тази Мери“ или „Богати и известни“.

— Това не е ли онзи филм, в който Джаки Бисе го прави в тоалетната на самолета с един случаен тип?

— Виждаш ли, има за всекиго по нещо, дори за теб. Тези мисли как така ти се появиха в ума — защото ще се качваш в самолет ли?

— Тези мисли ми дойдоха, защото си говоря с теб — беше си истина. Беше нетърпелив да скочи в някой неангажиращ, топъл женски скут. Още по-отчаяно му се искаше да постави някого между себе си и Нина.

— Готов си да станеш лош, а? — каза тя и това не беше въпрос.

Уговориха си среща следващия уикенд. Така трябваше и да стане.

 

 

Караше по многолентовата магистрала от Карсън към Рино и се чудеше какво ли е да живееш в този град, който израстваше като упорито малко дръвче в покрайнините на Америка. Мислеше си за Нина и нейните разходки сред безжизнените хълмове на пустинята. Престъпници от всякакъв вид намираха удобно убежище в тази пустош. Не се ли страхуваше? Под повърхността на лъскавия й костюм и внимателно режисираното изражение тя изглеждаше толкова тъжна.

Но нямаше смисъл да се трови с това. Нищо не можеше да се направи. На раните им трябваше много време, за да зараснат, а някои белези си оставаха неизличими. Напротив, даже погрозняваха.

В самолета седеше до наконтен младеж, който непрекъснато мачкаше цигара в ръката си през целия четиридесет и пет минутен полет. Бърз поглед към останалите пътници го увери, че ако Жаклин Бисе е сред тях, то тя е великолепно маскирана.

След като се приземи, трябваше да изтърпи дълга опашка, за да си осигури кола под наем. Като избягваше магистралите, успя да си начертае сравнително пряк път на картата до Тихоокеанската магистрала. Въпреки това всичко се оказа напразно — трафикът го захапа. Почувства старата позната ярост да го обхваща отново. Скърцаше със зъби и започна да се влачи като охлюв заедно с останалите шофьори.

Пътуването му отне час и половина. Беше наел мотелска стая на брега на Хермоса — града точно след Редондо, където живееше Кони Бейли. Защо да не извлече малко удоволствие от работата?

Скромната стая имаше изглед към морето, но в този час от пейзажа не можеше да се различи нищо. Дори когато запали лампата, ъглите на стаята останаха мрачни. Свали горната си дреха и известно време жонглираше над онова опасно пространство, в което напоследък попадаше толкова често. Но тази вечер тук беше морето, което да запълни празните места. Той можеше да чуе шума на вълните като нещо живо, изпълващо стаята с ритмите на вечността, зовящо го, потушаващо онова, което го изгаряше отвътре.