Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (34)

ГЛАВА 29

Пол освети вътрешността с фенерчето и подсмръкна. Под жълтия лъч играеха облаци прах. След ярката пустиня отвън имаше чувството, че е попаднал в катакомба и тоновете скала над него сякаш смазваха ниския тунел. Прахът, който вдигаше, миришеше на гнило, насечените скали бяха голи и грозни. Над и до него полуизгнили трупи поддържаха стените да не се срутят. Галерията, макар само метър и половина широка, изглеждаше дълга.

Някой беше пробил това нещо, използвайки бог знае какви инструменти под изгарящото слънце, работил е като пълен глупак за една мечта, която не го е извела до нищо освен до провал и разбити надежди. Пропилял е месеци и години и вероятно си е разсипал здравето. Тунелът беше гробница на мечти. Вече бе надживял своя създател.

Галерията се разделяше. Светлината от фенерчето се губеше в един от ръкавите. Зави наляво — посоката, която винаги избираше, ако не знаеше накъде да тръгне. Опитваше се да не докосва все по-снишаващата се стена, опипваше пътя пред себе си, стараеше се да не разстрои крехкото равновесие, запазило се сто и повече години. Подскочи, когато настъпи нещо, което се раздрънча подозрително. Ръката му се стрелна към пистолета под мишницата.

Наведе се надолу и огледа консервните кутии и старата метална лъжица, като преместваше светлината на фенерчето по тях. Ако е имало някакви етикети, вече бяха изчезнали. Лъжицата беше грубо изработена, разядена и изкривена. Сложи я в раницата си и измина още няколко метра. След това спря и насочи напред светлината. Тунелът продължаваше с лек наклон надолу и след стотина метра се разделяше на още два ръкава. Отново си избра лявото разклонение.

Погледна назад към дневната светлина. Отворът приличаше на петното в ретината, когато крушката изгори.

Заобиколи малко срутване, където гредите бяха поддали, и стигна до поредната извивка. Ако продължеше, щеше да изгуби напълно входа.

Още една извивка. Така да е. Вървя доста време. Тунелът се стесни от двете страни и скалите одираха кожата му, докато вървеше. През цялото време си мислеше да се върне назад. Кой щеше да се крие толкова надълбоко? Който и да е оставил тези следи, сигурно отдавна си е заминал.

Стомахът му се свиваше. Не обичаше затворените пространства. Удари се в една греда над него и го посипаха дървени люспи.

Спря се още веднъж, обърна светлината към стената и я прокара по тавана. Ако Бил Сайкс е крил нещо, за което не подозират, няма защо да не е тук. Студеният въздух и мракът почнаха да му оказват влияние. Колко ли щяха да издържат тези изгнили трупи? Въпреки неподвижния въздух той се обливаше в студена пот. Дишането му беше накъсано и плитко.

Вече се канеше да се предаде и да се върне, когато тунелът още веднъж се разклони. За негово удивление от по-широкия ръкав струеше бледа светлина, но в прашната мътилка не можеше да различи нищо.

Какво беше това? Звук! Косата му се изправи. Притисна се към стената, задушаваше се. Изгаси фенерчето.

Китара? Някой пред него, дълбоко под земята сред непрогледната мътилка свиреше на китара. Не можеше да види нищо, колкото и да примигваше и да присвиваше очи.

След музиката дочу и друг глас. Пеене.

Никълъс?