Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (33)

ГЛАВА 28

— Джинджър — повика я по телефона Нина. — Пак съм аз.

Беше събота сутринта. Бе спала безкрайно дълго и когато се събуди, осъзна, че нито веднъж не се е обърнала насън.

Пол току-що се бе обадил от Лос Анджелис. Скара й се, че за първи път в живота си бе изключила телефона, и я осведоми за убийството на Дейв Льоблан. Работеше по връзката в Лос Анджелис и в момента пътувал към къщата на Кони Бейли в Редондо. След това смятал да посети Ян Сапито, да я разпита още веднъж за брака на Сайкс. Каза й, че алибитата в този случай са толкова паянтови, че имат нужда от един здрав ритник.

Тя беше в спалнята си под скосения покрив, държеше слушалката плътно до ухото си и се чувстваше напрегната и възбудена. Случаят се разпадаше, безшумно се разкъсваше на парчета. Започваше да разбира, макар и не съвсем.

— Здрасти, кукло — отвърна Джинджър.

— Знаеш ли, няма нищо по-хубаво от един здрав сън.

— Аха — разтревожено отвърна Джинджър.

— Прекалено бях задълбала в случая, докато подготвях изслушването. Не можеш да обработваш новата информация, която излиза наяве по време на самото съдебно заседание. Трябва да мине известно време да я осъзнаеш, защото тогава си прекалено зает да изложиш предварително подготвените аргументи. Затова чак сега стигам до заключението, което е било очевидно, стига да се замислиш. Бащата на Ники. Ти го спомена. Той прониква в целия случай със самото си отсъствие. Той е пренебрегнатият фактор във всички уравнения. Мисля, че затова не получаваме резултати. Сега ще го изложа пред теб: ако Ники е наследила третия алел, а кръвта по меча не е на Ники и не е на майка й, не следва ли, че е на баща й?

— Нали каза, че е извън картинката от няколко години?

— Да, така е. Но виж, не искам да приема, че кръвта е на Ники. Следователно остава само баща й.

— Тогава къде е той?

— Накарах още отдавна Пол да провери, но освен няколкото надраскани картички, които бяха просто нечетливи, следата бе студена от много време. Преди малко говорих с Дария. Вярвам й, че не знае къде е той. Опита се да помогне. Каза, че е музикант, обичал е планинското колоездене, свирил в местни клубове, докато не уседнал и не започнал да изкарва пари за семейството си. Напуснал ги преди шест години и, изглежда, никой не знае къде е отишъл. Джинджър, според онзи лабораторен доклад… те не споменаха за деградация, нали?

— Така е.

— Щеше ли да деградира мострата, ако беше стара?

— Зависи от условията, възрастта и какво ли още не.

— Кажи ми. Възможно ли е кръвта върху меча да е от пет, шест или дори от шейсет години?

— Много по-вероятно е да е отпреди пет години, отколкото отпреди петстотин.

— Значи може да е отпреди шест години — точно когато е изчезнал бащата на Ники.

— Правя връзката. Но ако кръвта върху меча е на бащата на Ники, то това не означава ли, че той го е нападнал преди много време?

— Или Сайкс го е нападнал? — предположи Нина. — Може би Сайкс е убил бащата на Ники.

— Защо?

— Не знам. Но трябва да е кръвта на бащата. Вярвам на Ники.

— Караш ме да се разтреперя — изсумтя Джинджър. — Две души в меча. Същият меч е използван на два пъти и продължава да виси на стената. Само на теб може да ти хрумне подобно нещо.

— Така трябва да е.

— Може би, но никой друг няма да е толкова луд, че да си го помисли. Това е твоята сила и твоята слабост, скъпа.

Нина слезе по стълбите с кафената си чаша и си наля още малко.

— Боб? Облечи се! — извика тя.

— Набирам нещо — отвърна той. — После.

Чудесно, помисли си Нина. Носи си смешните боксерки през целия ден, ако искаш. Завесата помежду им стана още по-плътна. Очевидно тя преживяваше хитрия трик на майката природа, който щеше да й помогне, когато настане време Боб да я напусне. Излезе с Хичкок и огледа двора. Мирната околност се изпълваше от шумовете на кучета, музика и тракането на клавишите откъм Боб.

Защо? Защо Сайкс ще напада бащата на Ники? Знаеше толкова малко за него. Знаеше, че е музикант, чаровен и че бил в малко обтегнати отношения с Дария. Сигурно е бил разсеян колкото нея. Очевидно е бил от онзи тип мъже, които могат да напуснат внезапно без нито дума, а роднините му да не се обадят в полицията, защото не биха си и помислили за мръсна игра.

Не знаеше достатъчно и за Сайкс. Защо ще го напада? Не знаеше дали бащата на Ники е жив или мъртъв. Дали не се е завърнал, за да отмъсти на Сайкс или на сина му. Започна да преглежда показанията от изслушване 995. Луис. Тим. Ранкин. Ранкин…

Зададе си въпроса защо Сайкс е настоявал Денис Ранкин да почака няколко месеца, преди да започне да копае опалите.

Внимателно хвана мисълта и започна бавно да я оглежда от всички страни. Опалите, опалите, опалите. Ранкин беше споменал за някакво съглашение със Сайкс. А Сайкс му обещал да му върне опалите, ако си мълчи за жилата и стои далеч от парцела. Тогава тя преследваше друга цел и не задълба, но сега си спомняше за странната сделка.

Сайкс беше закупил дела на Дария. Той е искал земята. Тя беше предположила, че той е искал Ранкин да си мълчи за жилата, докато той откупи дела и стане единствен собственик.

Но може би е искал жилата да остане в тайна, защото…

Замисли се за Бил Сайкс. Той е убил бащата на Ники с проклетия самурайски меч, фалшифицирал е пощенските картички и е изпращал пари на Дария. Беше сигурна в това. И не е искал никой да се навърта в парцела на Ники, майка й и баща й, които някога заедно са прекарвали там почивните дни…

Затича се към телефона.

 

 

Видя Пол да слиза от малкия чартърен самолет в Рино. Под очите му имаше торбички, куцаше и се подпираше с бастун. Носеше сини джинси, мокасини и синя работна риза. Часовникът над вратите сочеше обяд. Той не я сграбчи в мечешка прегръдка, дори не й се усмихна, сякаш разбираше какво си мисли за него. Добре. Не искаше да я докосва. Взеха си кафе и той я последва до паркинга, където бе спряла своето бронко.

— Изглеждаш уморен — отбеляза тя. — Съжалявам.

— Твърде съм стар да прелитам през Калифорния всеки десетина секунди.

— Отново се обадих на Дария. Няма подробна карта, но като дете често е ходила там. Каза, че е имало стара минна галерия и баща й я предупреждавал да не влиза вътре. Добави също, че, разбира се, всички нейни приятели са се промъквали в нея, когато родителите не са гледали натам. Входът е запречен, но дървото лесно се махало и можело да се пропълзи вътре. Нищо не съм й обяснявала.

— Мъжът на Дария се е казвал Никълъс Зак, нали така?

— Да. Ники е кръстена на него. Когато ги е напуснал, бил на трийсет и три. Обадих се и на Тим Сайз. Питах дали е видял в парцела място, където може да бъде заровено тяло. Той също ми посочи старата минна галерия. Не влизал вътре. Жилата била на един хълм, където съвсем наскоро е имало свличане, което я е разкрило.

Тя почака за усмивка, кимване, каквото и да е, но Пол просто гледаше право към греещото слънце над хълмовете. Щяха да се движат на изток по целия път към Уинимука, а после да завият на север.

— Не можех да направя това сама. Трябваше ми, Пол.

— Да. Така ми обясни.

— Виж, знам, че не искаше да захвърлиш всичко там. И знам, че дори Никълъс Зак наистина да е убит преди шест години с този меч, това не обяснява защо Сайкс и синът му са били убити. Но чувствам, че има връзка.

— Чувстваш. Аз не чувствам нищо подобно. Ян Сапито има пръст. Сигурен съм, че е замесена. Трябва да поговоря с нея. — Беше много различен от онзи Пол, когото познаваше. Сега беше твърд и отдалечен. Можеше да види насилието, което винаги бе усещала около него в стегнатата челюст и присвитите очи.

Трябваше да забрави за това. Не можеше да мисли за Пол и да функционира правилно.

— Мога да ти предложа и една дива идея, която току-що ми хрумна.

— Умирам от нетърпение.

— Ами ако Никълъс живее там, в пустинята? Може би се крие. Дария каза, че много обичал да ходи там.

— А какво ще кажеш за кръвта?

— Сайкс го е ранил, но не е успял да го убие. Нанесъл му е някаква неврологична повреда. А сега Никълъс е някъде из пустинята.

Пол дори не си направи труда да отговори, а стисна по-здраво волана намръщен. Продължиха в мълчание, докато не стигнаха земята на дядо Логан под дългите лъчи на следобедното слънце.

— Хей — извика Пол. Пред тях се виждаха пресни следи.

— Някой скоро е бил тук, а може би още е тук.

Но никъде не се виждаше превозно средство. Бяха стигнали до една каменна стена с малък отвор в нея.

— Оттук — каза тя. — След това стотина метра вдясно.

Консултира се със записките, които бе взела от Дария.

— Внимавай! — дръпна я Пол. — За малко да паднеш в тази дупка. Някой казвал ли ти е, че ходиш като пиянде, запивало цяла седмица?

— Някой казвал ли ти е, че си точно толкова чаровен?

Измъкна ръката си и я разтри. За секунда погледите им се кръстосаха. Пол пръв отклони своя. Продължиха да се катерят нагоре. Стигнаха до покрит с камънаци хълм.

— Мисля, че стигнахме до галерията.

Тя усети че е неспособна да помръдне.

— Върви ти.

Той огледа за около минута отвора. Беше просто една дупка, закрита от храсти и скали. Дебело парче дърво запушваше отчасти дупката. Пол застана пред него и се опита да го премести.

— Забравила съм кожените си ръкавици в колата — каза Нина. — Ох, и фенерчето ми. Ще отида да ги взема.

— Чакай, някой е бил тук съвсем скоро.

Нина бе изпълнена със съмнения, които вече изместваха сигурността, която чувстваше предишната нощ.

— Не биваше да те водя тук. Това е някаква болест. Въображението ми ме подведе. Заради мен правим неща, които разумните хора…

— Млъкни и ми помогни.

Грубостта му се оказа ефективна. Тя си затвори устата и започна да разширява заедно с него прохода. Накрая пред тях се отвори по-голяма и по-безопасна дупка.

— Фенерче — изръмжа Пол като хирург, готов да оперира. Като добра медицинска сестра тя му го подаде.

Погледнаха надолу.

— Галерията върви право надолу и след това се разклонява на два ръкава. Има стълба — каза той.

— Аз ще сляза — предложи Нина. — Кракът ти…

— Пази се — отвърна той, постави крака си на първото стъпало и пъхна слънчевите си очила в джоба. — Чакай тук. Един от нас трябва да е готов да извика помощ, ако нещо се обърка.

— Да отида ли да си взема фенерчето от колата?

— Да. Може да ни потрябва. Върви.

— Внимавай! — провикна се след него тя.

Малки вихрушки от прах заиграха около нея. Отгоре прелетя бухал. Нина тръгна към колата.