Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (32)

ГЛАВА 27

Този път басейнът на „Сийзър“ беше предоставен изцяло на разположение на Пол. Потънал в горещата вода, Пол мислеше само за едно — надяваше се, че Нина си е наляла голямо питие и веднага си е легнала. Няколко минути по-късно мускулите му омекнаха като пудинг, а болката остана просто досаден спомен. Той излезе и се изсуши точно когато служителят на хотела заключваше вратата и се канеше да изгаси лампите.

— Има ли още някой там? — попита го изненадано обръснатият до синьо служител.

— Не.

— Удивително за петък вечер. Сигурно ти е късметлийската нощ.

Нямаше какво да се прави, Пол разкърши ръката за покер и си обеща поне един час около масата, преди леглото да придобие първостепенно значение. Нямаше смисъл да се оплаква. Винаги трябва да се метнеш отново на коня при първата отдала се възможност. В стаята си се преоблече, провери колко пари има в брой. Бяха достатъчни, за да се усмихне. Отправи се към вратата.

Телефонът иззвъня. Реши да не му обърне внимание, но апаратът отново звънна. Обърна се и грабна слушалката.

— Слуш-шам. — Ш-то беше продължително като съскане на змия.

— Какво те яде толкова? — попита Джинджър. — Не ти върви ли?

— Точно обратното. Поне докато не се обади и не развали аурата на успеха, която ме водеше към сигурния и главозамайващ джакпот.

— Няма да ти се извинявам. Днес денят ми беше тежък. Имам нещо за теб от самолетните части. Извинявай, че ми отне толкова време. Виж сега какво открих. Първо за горивния екран, който ми даде. Намерих следа от субстанция.

Да! Значи тази нощ действително беше щастлива и звездите го накараха да се върне и да отговори на обаждането. Тук е кулминацията на цялата поредица от събития и, естествено, обяснението.

— Открила си вода? — попита той, изпълнен с надежда.

— Не — беше отговорът.

Това значи го отвежда към друг вид катастрофа, неговата собствена. Няма вода, няма нарочно предизвикан отказ на двигателя. Няма саботаж. Мамка му.

— Открих нещо забележително. Обзалагам се, че не си го очаквал. Открих… добре, няма да задълбавам в химията. Или може би ти е интересно?

— Просто ми кажи какво си открила.

— Стиропор.

— Като топката, която ти дадох? — попита той. Подобна на онези, които бе видял в апартамента на Льоблан.

— Точно така. Като малката топка, която си открил под седалката.

— Стиропор. Ох… открила си го по филтъра? Имам предвид… — Какво имаше предвид? Информацията очевидно връщаше старата му хипотеза отново на бойното поле, трябваше хубавичко да я огледа и да измисли нещо ново.

— Има ли начин стиропорът да попречи по някакъв начин на правилното захранване на двигателя с гориво?

— Не, защото сме открили само следи от него. Стиропорът се разлага в самолетното гориво.

— Хм. Джинджър, защо някой ще слага стиропор в горивото? Можеш ли да измислиш някаква причина да…

— Има още нещо. След като открих стиропора в горивния екран, това ме накара да изследвам топката. Огледах я и я заснех няколко пъти, вече се канех да я разрежа така, че да направя тримерно изображение на компютъра, и тъкмо да почна да режа, взех, че я разгледах под микроскопа. Познай какво открих! — триумфално звънна гласът отсреща. — Нещо, което не се връзва. Чужда намеса. Разтворимо лепило.

По тона й съдеше, че от него се очаква да бъде възторжен. Нямаше престава защо и затова предпазливо я подкани.

— Продължавай.

— Топката вече е била разрязвана на две и след това отново залепена.

Още не схващаше.

— Издълбана е отвътре — продължаваше тя весело — и инжектирана…

— С вода! — изрева той. — По дяволите!

— Това е само теория. Не мога да открия доказателство за вода във вътрешността на топката. Нея отдавна я няма, сякаш не е съществувала. Дупката за инжектиране е била доста голяма. Сигурно е използван кухненски шприц. След това пробивът е замазан с още лепило.

— Но… — каза Пол и веднага си спомни за кухненския шприц на пода в дневната на Льоблан. — Но защо, Джинджър? Ако някой е искал да предизвика засичане на двигателя и катастрофа на самолета, защо просто не е налял малко вода в резервоара?

— Времевият фактор. Тествах същия стиропор, със същата плътност, същото лепило по него и т.н. Сложих го в малко гориво. Не самолетно гориво, а в обикновен бензин, но щеше да даде подобни резултати. Беше необходим близо един час стиропорената топка да се разпадне. Не знам от колко топки трябва да излезе вода, за да предизвика спиране на мотора. Но различните условия вътре в резервоара сигурно са причина топките да се разлагат с различна скорост. Според един мой приятел необходими са доста топки, за да се предизвика катастрофален ефект. От друга страна, самите топки ще добавят още един проблем. Пилотът ще вижда, че има достатъчно гориво, но част от него ще е заето от стиропора.

— Значи така самолетният мотор няма да откаже незабавно и излиза, че катастрофата действително е причинена от саботаж. Колко топки са необходими, да кажем, за чаша вода?

— Не малко, но резервоарът може да побере повече от достатъчно.

— Предполагам, големината на стиропорената топка е съобразена с отвора на резервоара?

— Точно така. Казаха ми колко е голям отворът на резервоара за този модел „Бийчкрафт“. Много точно съвпада с големината на топката.

— Някой доста си е поиграл, за да е сигурен, че самолетът ще падне.

Джинджър размишляваше:

— Чудя се кой е този, който знае, че стиропорът се разтваря в гориво.

— Кой да е механик — бързо откликна Пол, като спомените му се въртяха. — Като ученик през лятото работих в една монтьорска работилница и съм сигурен, че там някой го е споменавал. И всеки механик със сигурност е наясно, че определено количество вода в горивото ще причини катастрофа.

А механикът Льоблан не само го е знаел, а Пол лично беше видял топките от стиропор и кухненския шприц, търкалящ се по земята сред другите боклуци. Джакпот!

— Май имаш предвид някого.

Чудеше се за колко време ще може да се добере до Лос Анджелис. Беше чул, че има нов редовен полет от и за Тахо. Може би трябваше да го провери, за да си спести разходката до летището на Рино.

— Питам се защо топката е попаднала под седалката на Кристофър Сайкс, а не в резервоара?

— Питаш ме какво мисля? Може би никога няма да узнаем, мисля, че момчето просто е видяло някъде купчината с топки и просто си е взело една от тях, преди да се качи на самолета. За много момчета видът на топката е неустоим. Представям си защо.

Джинджър нещо се опитваше да се пошегува.

— Не е ли твърде възрастен за такива неща?

— А твоето предположение?

— Нарочно ни я е оставил, за да го открием — но си мислеше, че и най-върховното прозрение няма да върне Бил и Кристофър Сайкс. — Без тази топка нямаше как да разберем какво е причинило катастрофата.

— Не ти я е оставил нарочно, но ако вярваш, че във вселената има справедливост, ето ти едно доказателство. На колко години е било момчето?

— Деветнайсет. Пилотът Скип Бейли е бил на петдесет. Имал е жена и тя го е обичала.

— Тъжно — въздъхна Джинджър.

— Поне репутацията му няма да загине като него. Трябва да се обадя на летището. И в Лос Анджелис. И на следователя от НСБТ. И на Нина.

 

 

Нина седеше пред огъня и ядеше пица с Боб, без да чува какво й говори. Нещо за училище. Шокът отслабваше и вече се ядосваше на Флахърти, че бе прехвърлил гнева си от нея върху Ники. Той я гледаше право в очите, докато отхвърляше всички нейни аргументи, и с това прекрасно й даде да разбере защо го прави. Преди харесваше Флахърти, но той беше прогнил и дърт… и не беше свършил още с нея. Главата й се маеше. Трябваше да прекара уикенда в опити да спаси собствената си кожа, както елегантно отбеляза Барбара. Точно сега беше толкова уморена, че искаше да потъне в безсъзнание и никога да не се замисля за нищо.

Събуди се в леглото със смътния спомен, че Боб й беше помогнал да изкачи стълбите. Девет часа вечерта. Чудесно. Сигурно е заспала към осем. Следващата спирка е областният затвор на Ел Дорадо. Отново се разбуди, а очите й просто щяха да изскочат от изтощение. Тя се затътри надолу по стълбите. Видя под вратата на Боб светлина. Изправи се пред прозореца на кухнята. Хичкок застана до нея.

Вгледа се в лятната нощ. Учуди се, че може да гледа навън, да излиза навън, да живее, без да се замисля за него. Дори затворът не й се струваше толкова важен сега, когато осъзна този факт. Отдели малко време да се наслаждава на облекчението от тази мисъл и за малко не заспа отново, както си стоеше. Измърмори няколко думи в посока към Луната, към своя съпруг. Нещо от рода: него го няма, всичко ще бъде наред.

Когато слезе обратно на земята, отиде до кухненския шкаф и го отвори, за да потърси някакви витамини. Те я накараха да се замисли за Джинджър, химията, за смешния малък свят, за който нищо не бе чувала преди този случай, и за онази непроизносима дума.

„Алел“. Толкова е просто. Тя знаеше откъде се е появила кръвта по меча. Но нищо не можеше да направи, сънят овладяваше съзнанието й. Нина изключи телефона и се хвърли в леглото.

 

 

Пол пристигна в Лос Анджелис към десет вечерта след лудо бързане към летището на Рино. Нае кола, подкара директно към апартамента на Льоблан в Нюпорт и звънна на домоуправителя.

Сградата изглеждаше абсолютно по същия начин. Еди отвори съвсем буден и с бутилка бира в ръка. Зад него светеше телевизорът.

— Той върна ли се? — попита го Пол.

— Човече, точно се канех да ти се обадя. Върна се преди няколко дена. Не ми каза нищо, просто ми връчи чек за наема плюс щетите и се прибра. Каза, че му върви и светът е в краката му. Попитах го дали е залагал, а той се засмя и каза: надявам се, че нищо не съм залагал.

— Много добре. Направо чудесно — възкликна Пол.

Спря се до зелената врата на апартамент 108 и почука.

Льоблан не отговори. Голяма изненада. Сигурно се досещаше, че Пол дебне отвън, и се опитваше да се скрие като заек, хванат с връзка репички между малките си нагли челюсти.

Провери дали Еди наистина се е оттеглил пред телевизора си, след това натисна бравата. После се отдръпна и със сила се блъсна в нея. И той се изненада — тя се отвори с лекота. Лоша изработка, реши Пол.

Никой не седеше в креслото. Телевизорът беше включен и оттам се лееше някакъв стар филм по Ти Ен Ти. Както и преди, кухнята вонеше на развалено месо.

Вратата на спалнята беше затворена. Пол застана отстрани, безшумно натисна бравата и скочи вътре с готов за стрелба пистолет.

Дейв Льоблан лежеше в леглото. Беше мъртъв. Кръвта му бе обляла мърлявия юрган, чашите наоколо и вонящата пържола до тях.