Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нина Райли (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Move to Strike, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2009)
Разпознаване и корекция
ultimat(2009)

Издание:

Пери О’Шонеси. Мечът на правосъдието

ИК „Прозорец“, 2002

Редактор: Василена Мирчева

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 954–733–247–3

История

  1. —Добавяне

ГЛАВА 22

От планината подухваше вятър и Шекспировата публика потрепваше от студените му повеи, но Нина беше дошла подготвена за тази юнска вечер с яке и топли чорапи.

Санд Харбър бе уникално място край езерото, където огромни гранитни скали бяха разсечени от древните ледници. На мъжа, стоящ до Нина, те напомняха за Върджин Горда — неголям остров в Карибите, който беше посещавал.

— Естествено, скалите там са по-малки — обясняваше той. — Но ефектът е горе-долу същият. На такива места малчуганите могат да мечтаят за крепости, пиратски пещери и тайни проходи.

Зад сцената езерото бе огряно в пурпурна светлина и луната вече заемаше мястото на залязващото слънце.

Андрея беше донесла няколко одеяла. Свити като какавиди по двойки — Нина с Боб, Мат с Бриана и Андрея с Трой, — на тях им беше топло и се наслаждаваха на представлението и на компанията си.

Когато сцената се изпълни с русалки и смъртни, Нина позволи погледът й да се зарее отвъд езерото, далеч към съпруга й, сега потънал в сън на едно студено място, и си припомни за бързия и кратък живот с него, преминал сякаш насън. Той наистина беше изчезнал, погълнат от пастта на мрака. Някога тези мисли щяха да развалят настроението й, но сега й подействаха много по-различно. Времето беше приглушило болката. Около нея плуваха като отражения спомени за него, променяха цвета на кожата й, но този път безболезнено, без да проникват и изгарят душата й. Сега при представата за сивите му очи, страхотната усмивка, гласа тя сви колене, обхвана ги здраво с ръце, опитвайки се да запази по-дълго сладостните спомени.

Осъзна, че се възстановява от мъката и вече се движи напред. Това малко я натъжаваше, но знаеше, че времето е Дошло, и то не само заради Боб, но и заради нея самата.

В този случай щеше да се нуждае от цялата си сила и дори от още повече, за да се противопостави на чувството, което можеше смътно да се опише като желание спрямо Пол. Не искаше да завързва връзка с него от самота или слабост. Пол беше хищник, силен мъж, свикнал да доминира. Научи това в течение на двете трудни години, през които работеха заедно. Предишното им сближаване бе кратко и за това си имаше напълно обосновани причини. Имаше неща, които не разбираше у Пол, той се подчиняваше на философия, която тя не споделяше. И въпреки всичко помежду им се беше установила толкова силна взаимосвързаност, че тя не можеше да си представи живота без него. Въпреки хаоса, който неговото присъствие винаги сътворяваше, тя бе щастлива, че в труден момент може да се облегне на него.

Изплува от дрямката и отново се загледа към сцената, но половината от ума й както винаги беше заета с притискащите я проблеми. Дария и Денис Ранкин. Мистериозното телефонно обаждане до Бил Сайкс в нощта на неговата смърт. Мястото на опалите в цялата картина. Пациентите, преминали през пластичната хирургия на доктора.

Пол щеше да отсъства през уикенда, така че смяташе да работи у дома за предстоящото изслушване 995. Пустинята щеше до почака до понеделник.

 

 

— Все по-добре — каза лекарят от Кармел, като потупа косматия му крак. — Сега не трябва да го преуморяваш за известно време.

— О, разбира се — обеща послушният пациент. Щеше да изпълни поръката поне докато излезе от болничния офис и отново се метне на седлото.

— Трябва да изграждате крака си полека…

Той и сестрата продължиха още известно време със съветите. Пол положи усилия да ги слуша, но откри, че всъщност се възхищава от сестрата, мислейки едновременно за Нина, за Сюзън, за двете си бивши съпруги и в добавка за още една-две стари приятелки. Колко се радваше на всички тези жени — красиви, чудесни в леглото, ох. Някои връзки оставяха дълбоки следи.

Сюзън не оставяше дълбоки следи. Предишната нощ беше дива и двамата си прекараха чудесно. Това беше всичко.

Още веднъж се оказваше в беда заради Нина. Беше се върнал в Тахо, защото се предполагаше, че има нужда от пари, а после прахоса по-голямата част от тях за новата си кола. Тъпо, тъпо, тъпо. Някой психолог щеше доста да се позабавлява с него и, естествено, веднага би заключил, че въобще не е отишъл в Тахо заради парите, а поради напразната надежда да възобнови връзката си с Нина. Но каквото и да правеше, не можеше да развълнува гордата й брадичка, а проницателните й кафяви очи блуждаеха много далеч от него.

Трябваше да застане с лице към истината — поне сега, докато свалят гипса му и така или иначе се налага да стои мирно. Той все още я обича.

Трябва на всяка цена да се разкара от нея. Беше пожертвал всякакъв шанс да спечели любовта й, освен ако не я излъже и не продължи да я лъже до безкрай. Но самият той едва ли щеше да остане толкова близък с нея, ако трябва да пази тази лъжа в себе си. А ако истината бъде изречена… какво? Може би ще му обърне гръб. Ще го отблъсне от себе си завинаги.

Докато се ръкуваше на прощаване с лекаря, си помисли: „След този случай всичко трябва да свърши. Ще стоя далеч от нея и от Тахо.“

А Сюзън? Два дена с нея му бяха предостатъчни. Тя го отегчаваше. Просто нямаше за какво да си говорят, помисли си Пол, и трябваше да се усмихне, защото точно така протичаше тяхната връзка — чудесен секс, никакви взаимоотношения. Тази вечер беше поискала да му приготви вечеря, може би вече беше извадила и измила зеленчуците и се готвеше да започне. Дали сега не е моментът да й се обади и да й съобщи, че всичко е свършило.

Забравяйки казаното от лекаря, той стъпи тежко и изруга. Сестрата заповяда да донесат подвижна количка и настоя той да седне в нея поне докато не го изритат зад вратата. Пред входа се надвеси над него.

— Къде ви е превозът? — попита тя, без да му позволява просто да се изправи и да тръгне, въпреки че нищо не му пречеше да го направи. Усети, че тя може даже да повика полиция, ако го забележи, че се опитва да шофира. И по-рано бе получавал подобни предупреждения от лекарите.

— Ей там — той посочи един паркиран до бордюра буик кътлъс с възрастен човек зад волана. Безгрижно отиде до него и хвана дръжката на вратата към задната седалка.

Махна й с ръка за довиждане. Бутайки количката, тя обърна гръб.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита го мъжът. — Махни си ръката от вратата ми или ще ти я счупя.

— Ау, грешка — каза Пол и се отдръпна.

Добра се до колата си и подкара право към това, което беше останало от офиса му в Кармел.

Посрещна го същият пейзаж, само че по-прашен. Дино не се е връщал. Отвратителното му техноиндустриално обзавеждане беше тук-таме прогорено от цигари.

Пол внимателно се настани на стола си. На седалката се бе отпечатала следата от задника на Дино. Добре де, и бездруго ще му трябва нов стол.

Пощата си стоеше отдавна непроверявана. Трябваше отново да стане и да я вдигне от пода. Събра я на купчина върху бюрото и известно време постоя загледан в нея. Съотношението сметки — чекове беше десет към едно. Накрая вдигна телефона.

— Ез? Не затваряй!

Добрият стар Ез отговори:

— Не ме безпокой повече. Отдавна не искам да чувам за теб.

— Значи Дино. Разпространявал е някакви слухове за мен, докато ме няма, за да ми отнеме бизнеса.

— Дино ми показа документите. Знам всичко за теб.

Е, това вече бе нещо конкретно. Ез поне говореше с него.

— Значи ти е показал документите?

— Писмото от следователя по твоя случай.

Пол не се сдържа. Избухна в смях.

— И какво съм направил? Какво престъпление?

— Предпочитам да не говоря за това — гласът на Ез спадна почти до шепот. — Аз съм изключително либерална личност… но никога не бих предположил… ти изглеждаше толкова мъжест… Направи тази операция, ако искаш толкова. Това може би ще те успокои, ще те предпази от невъздържаност в публичните тоалетни, но не очаквай от мен да те наричам Пола.

 

 

Пол намираше следобеда за изключително забавен. Сега, след като научи какво се е случило, проведе още няколко телефонни разговора.

Пола!

Добрият стар Дийн. Не беше свършил още с него.

Освен че изплащаше колата, той покриваше сметки и изпращаше средства на родителите си. Всичко това идваше от първия чек на Нина. Отново бе на крака, но бизнесът му се клатеше под тях, сякаш бе нагазил в блато.

Преди да напусне, се обади на монтерейския номер на Дино. Прекъснат. Замисли се дали да не го подгони като куче чрез следователския си лиценз, когато погледът му попадна на номера за спешни случаи, който Дийн веднъж му беше оставил. Майка му в Атаскадеро. Бавно кимна. Набра го.

— Ало? — беше възрастна жена.

— Госпожа Тръмбо?

— Да?

— Тук е Род Стикър от данъчното.

— О, боже.

— Опитвам се да открия Дийн Джей Тръмбо.

— Дийн не живее тук.

— Вие роднина ли сте му?

— Да. Не.

— Знаете ли къде е господин Тръмбо?

— Нямам представа — почти извика жената отсреща.

— Добре. Опитваме се да открием господин Тръмбо. Изпратихме множество писма до офиса му в Кармел, откакто пропусна да се отзове на призовката ни за пълна ревизия на доходите.

— О, боже.

— Върнали сме се чак до 1995 година и има някои сериозни проблеми. Имам предвид, наистина сериозни. Ако в бъдеще имате някакъв контакт с мистър Тръмбо, бихте ли му предали номера на ревизионния му акт и да му кажете да дойде в офиса ни в Лос Анджелис, за да предотврати по-нататъшните съдебни процедури?

— Да, разбира се. Кой е номерът? — дочу шумтене на хартия.

— 2ХСУВКМ3347 — отговори бързо Пол.

— Не мога да намеря химикалка! Как беше?

— 2ХСУВКМ3347 — затвори.

Беше наистина сладко.

 

 

По-късно през нощта, след като се въртя и обръща няколко часа, Пол си стегна багажа и хвана пътя към Тахо. Празната сива магистрала му действаше успокояващо — нещо, което леглото не бе в състояние да стори. Обичаше да пътува нанякъде. Действието в каквато и да е посока беше достатъчно да накара да замлъкнат измъчващите го нощни духове.

Първата му спирка беше казиното. Нахвърли се върху масите с неудържима енергия и тъй като кракът го болеше, а умът му беше необичайно объркан, надигна бутилката с червен еликсир, дадена му от Луис, няколко пъти повече, отколкото беше разумно. Стабилно губеше и чак когато се усети, че залага на най-невероятните комбинации, почувства, че атмосферата около него леко се е променила. Обичайната тълпа от нощни птици с решителни и бледи лица беше придобила зеленикав оттенък. Провери светлините отгоре и да, наистина бяха станали по-зелени. Обърна се към крупието и отвори уста, за да коментира странните мерки за намаляване на загубите на казиното, но веднага я затвори. Дългата й къдрава коса се развя над раменете й и се спусна към масата, отдели се от скалпа на момичето и косъмчетата се превърнаха в малки змийски езици, гърчещи се над летящите карти.

„Свети заднико!“ — помисли си той и почувства как отвътре напират вълни от смях. Дали същото се е случило и на Хънтър Томпсън във Вегас?

Обърна се да сподели видяното с мъжа, седнал до него, но се вкамени и с юмрук пред устата възпря смаяния си вик. Лицето на съседа му се разтапяше — очите му се превръщаха в прозрачен мрамор, зъбите се издължаваха и заостряха, а изпод бялата му тениска подобно на излюпващ се динозавър започна да пониква опашка. Светлината се раздели на отделни яркозелени лъчи, струящи от гущеровия ад.

Цялото това нещо беше толкова забавно! За малко не се строполи на земята от смях. Не след дълго охраната учтиво, но твърдо го изведе от залата и го подкани да си тръгва.

Сякаш изблъскан от недоволния поглед на управителя, който се опитваше да пробие дупка в гърба му, Пол залитна към най-близката тоалетна, като се кикотеше неудържимо и без никакво съжаление се принуди да повърне. Вдигайки глава над мивката няколко секунди по-късно, изпита страх да се погледне в огледалото, ала все пак го направи. Видяното не го изненада. Потен мъж. Ухилен невменяем идиот.

Седна на една табуретка и си даде достатъчно време, за да се възстанови, като нещастно наблюдаваше нощните похождения на събратята му комарджии. По-късно си изплакна лицето и се върна весел в казиното, където всичко си бе възвърнало нормалното състояние.

Без да спира да се ругае, се обърна и се качи в колата си. Пое директно към дома на Нина на улица „Кълоу“. След първото леко почукване Боб веднага отвори.

— Сега е неделя сутринта — каза Боб, като примигваше и се опитваше да го види по-добре в мрачината. — И е доста рано, нали? — въпреки ранния час той беше вчесан и измит.

— Позна — каза Пол. — Майка ти вкъщи ли си е?

— Спи, както може да се предположи. — Наведе се да погали Хичкок. — Работи до късно вечерта.

— Някаква идея кога ще стане?

— Не. Защо не я изчакаш тук?

— Благодаря.

— Ще направя кафе — предложи несигурно Боб и тръгна към кухненската маса.

Върху нея до празната опаковка от мляко бяха подредени безброй правилни квадратчета от царевични пръчици.

— Чакай, дай на мен. — Пол се разтърси в шкафа и накрая събра инструментариума на Нина. — Ти искаш ли?

Очите на Боб леко се разшириха.

— Разбира се. — Тонът му беше естествен.

След като измери дозата кафе с една чаена лъжичка, Пол я изсипа във филтърната фунийка и се наслади на аромата на топлата вода, заляла ароматното черно кафе. Продължи издирванията си по шкафовете и откри захарта. Сипа малко в чашата на Боб заедно с половин лъжица сметана, която откри в хладилника.

— Отдавна ли си станал?

Боб кимна.

— Не можеш да спиш, така ли?

Той тръсна глава.

— И аз не мога. Кошмари — призна си Пол. — Неща, които те връхлитат и от тях получаваш сърбежи по цяла нощ.

— Засмя се и след минута Боб се присъедини със собствения си сух смях.

— И при мен е така.

Обърнат гърбом, Пол добави малко течен шоколад към кафето в чашата на Боб. Подаде му я. Боб предпазливо отпи.

— Мм — възкликна изненадан той. — Не знаех, че кафето може да е толкова вкусно.

— Тайна рецепта.

Те пиха кафето си в мир и спокойствие, докато мракът отвън просветляваше.

— Какви са твоите кошмари? — попита Боб. — Не си длъжен да ми казваш, но… има ли нещо, което да те плаши и да ти се случва отново и отново?

— Моите кошмари? — попита на свой ред Пол замислен. — Превръщам се в гущер.

— Звучи смешно.

— Повярвай ми, не е.

— Не знаех, че възрастните имат лоши сънища.

— Имаме.

Боб пъхна пръст в чашата и облиза утайката от него.

— В съня ми някой се опитва да влезе в къщата. Някой, който иска да убие мен и майка ми. Знам, че е там, пред къщата, в гората. Мога да го чуя, но не го виждам. Започвам да го търся, имам чувството, че непрестанно е точно до мен. Има нож. Чувам го как се приближава. Ужасявам се и се опитвам да изкрещя, но от устата ми не излиза никакъв звук. Той се приближава… след това се събуждам и е все едно, че съм умрял или нещо подобно. Толкова ми е зле.

— Звучи ужасно.

— Така е — кимна момчето.

— Затова ли си станал толкова рано в неделя сутрин?

— Точно така.

— И ти не си длъжен да ми казваш, но… отскоро ли са тези твои сънища?

— Да.

— От нощта, когато отиде при Ники? Нали се сещаш, нощта, когато онзи мъж те гонеше.

Боб го изгледа учудено.

— Не. Отпреди. От миналата есен. След като… знаеш. Сънищата започнаха веднага щом той умря.

Защо ли се изненадваше, че Боб не е забравил най-ужасното преживяване в краткия си живот? Това, че Нина е успяла да изгради защитна стена, не означава, че синът й има същия талант.

— Казвал ли си на майка си?

— Какво може да направи тя? Типът уби нейния съпруг. За нея е още по-зле. Буди се посред нощ и я чувам как обикаля къщата в кръг.

— Така ли прави? А ти се будиш преди изгрев слънце.

Значи като станеш, идваш тук и строиш градове от царевични пръчки.

— Не мога да гледам телевизия, защото ще събудя мама. Те не го заловиха и никога няма да успеят. Някой ден ще се върне и ще се опита да ни убие. Затова двамата с Хичкок стоим на пост.

Пол стана и си наля още една чаша кафе. Езерните птици, по-музикални от гларусите край неговия апартамент, вече се разбуждаха и започваха утринния си хорал. По-добре от всеки друг оркестър, помисли си той. Стоят си отвън, пеят и се молят по-шумно от който и да е католик в тази ранна сутрин.

— Има нещо, което искам да ти кажа, Боб, но ти не бива да го издаваш никому, разбираш ли ме?

— Какво?

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Според мама ставам експерт.

Пол реши да приеме твърдението.

— Онзи човек… пред вратата. Лошият. Знаеш кого имам предвид. Истинският.

Боб се поколеба и в него се поведе борба между уязвимото дете и непобедимия тийнейджър герой. Момчето победи.

— Да — меко каза Боб. Пол едва го дочу, но след това той продължи по-високо и твърдо: — Онзи, който го направи. Който се опита да ни убие. Когото сънувам.

— Добре, сега ще ти кажа нещо, но не бива да казваш никому, нито на чичо Мат, нито на леля Андрея, нито на Трой… на никого никога, става ли?

— А на мама?

— Най-малко на нея.

— Не обичам да крия неща от мама.

— Тя не бива да го узнае. Никога.

— И защо?

— Защото… майка ти е служител в съда. Може да се почувства длъжна да предприеме нещо. Това може да й навреди. Като пазиш тайната, ти не й даваш възможност да си навлече неприятности.

Любопитството победи съмнението.

— Добре — съгласи се Боб. — Няма да кажа нищо.

— Обещаваш ли ми?

— Кълна се.

— Добре. Слушай, Боб. Лошият никога, никога повече няма да се завърне. Не го казвам просто да те успокоя, не ти пробутвам лайняни лъжи. — Пол използва нарочно този език, за да разбере Боб, че към него се обръщат като към голям човек и му поверяват сериозна информация. — Той никога няма да се върне. Той не е някъде из горите и вече не дебне удобен случай да се нахвърли върху теб и майка ти. Вие сте в безопасност. Не си губи и секунда от времето в тревоги дали копелето няма да ви преследва отново. Няма. Не може. Схвана ли? Не може! Имаш ми думата.

Боб го гледаше право в очите и Пол видя как в тях се заражда надежда.

— Звучиш така, сякаш знаеш какво говориш — каза Боб. — Така е.

Боб протегна чашата си и даде последен израз на съмненията си.

— Добре де, но ако го няма никъде, къде е?

— Кое си избираш? — каза Пол. След това взе чашата си и се пресегна да си вземе яйце.

 

 

На стълбището над тях, след като се нарадва на пеещите птици и успокояващото гъгнене от Боб и Пол в кухнята, Нина пристегна хавлията си и се облегна на перилото. Пол се опитваше да успокои Боб, както навремето успокояваше нея. Но някак си увереността в гласа му, чистото арогантно самочувствие й подействаха различно. Той звучеше толкова недвусмислено сигурен.

Тя се върна в стаята и се хвърли в леглото, опитвайки се да събере мислите си.

Десет минути по-късно слезе в кухнята, загърната в своето кимоно. Направи се на изненадана, че вижда Пол да опустошава продуктите й. Разказа му за всичко научено от продавача на скъпоценни камъни, за Денис Ранкин и парцела му близо до този на Ники. Пол не бе в състояние да откаже никому нищо и веднага се съгласи да отидат незабавно в пустинята, въпреки че настоя преди това да пусне един пакет в пощата по пътя за града. Боб каза, че има домашни и че ще си стои в къщи.

Нина се облече, приготви запаси от вода и сандвичи. Спряха да заредят и докато се спускаха от планината и навлизаха в безкрайната шир на пустинята, тя си позволи да хвърли един бърз поглед към Пол.

Стори й се, че за пръв път среща истинския Пол, когато го дочу да разговаря с Боб в кухнята, истинския Пол, който беше пълна загадка, маскиран зад шеги, хвалби и систематични гафове. Беше неразбираем като… какво беше онова митично гущероподобно същество, което можеше да убива с поглед, аха, базилиск!

Зърнала тайната му, тя се изпълни с ужас и удивление и думите заседнаха в гърлото й.