Пери О’Шонеси
Мечът на правосъдието (18)

ГЛАВА 15

Пол се намираше в апартамента си в „Сийзър“. Но за негово дълбоко съжаление не можеше да потопи гипсирания си крак във ваната. Задоволи се с пилешко сатаи в „Сато“, като напълно пренебрегна ориза, за да се посвети изцяло на деликатния бадемов аромат. Късно през нощта ресторантът беше полупразен. Седна на една маса с гръб към стената и срещу вратата, както правеше винаги поради дълбоко вкоренената му параноя на бивше ченге.

Размишляваше за нещата, които се бяха случили, и чувстваше, че всичко около него върви към провала: бизнесът, кракът, Сюзън. Е, добре де. Подобни неща бяха ежедневие за самотния рейнджър. Всеки момент ще се качи отново на коня и ще полети към някое ново приключение.

Пол отмести настрани чинията, обърса устните си със салфетката и погледна часовника. Късно. Твърде късно, за да отиде където и да е, освен например в казиното.

Качи се в пикапа, запали го, излезе на магистралата и зави към Булеварда на пионерите, продължавайки почти до отбивката за Джикарила драйв.

Паркира до улицата. Хм. Нямаше светлини. Това предполагаше, че Нина и Боб вече са си легнали. Иззад завесите на втория етаж му се стори, че прозира светлина. Подпрян на патериците, той мъчително излезе от колата и изкачи стълбите пред входната врата. Звездите плуваха в студения въздух на нощта. Почука, но не получи отговор. Почука по-силно. Отвърна му див лай.

След секунда се появи Нина, търкайки сънените си очи. Беше по хавлия, копринена, много мека, която се спускаше надолу и разкриваше само белите кокалчета на глезените й. Държеше за каишка голямо черно куче.

— Какво става? — попита тя разтревожена.

— Не биваше да идвам толкова късно. Детска история. Съжалявам. Нищо лошо не се е случило. Просто спрях по пътя си към хотела.

Тя стоеше там замръзнала, сякаш закована в рамката на вратата, и го гледаше настойчиво.

Огледа се зад себе си. Нямаше никой.

— Защо непрекъснато ми се обаждаш късно през нощта и идваш по никое време?

— Много съм зает през деня.

— Наистина ли?

След това тя забеляза крака му. Въздъхна и оттам премести погледа си към лицето.

— Ти си ранен! Не ми каза…

— Не исках да ти подсказвам разни идеи, например да наемеш някого другиго.

— Ох, Пол. Какво ти се е случило?

— Паднах, докато карах ски. — Протегна ръка към кучето и когато то се приведе, започна да го чеше по врата.

— През лятото?

— Това е моята версия и мисля да се придържам към нея.

— Защо не ми каза?

— Беше заета.

— Колко дълго ще си на патерици?

— Лекарите вече не си признават доброволно, не знаеш ли? Пускат намеци, говорят на жаргон. Езикът им прилича на нечетливия им ръкопис.

— Значи не знаеш?

— Нямам представа.

— Е, влез, влез де. Мога ли да ти помогна с нещо?

Той махна с ръка, за да се отмести, влезе вътре и седна в креслото.

Нина отиде до шведското огнище в средата на стаята и отвори решетката. Пол я наблюдаваше как бърка с пръчката, която използваше вместо ръжен, и разпалва огъня. Пламъците се събудиха и изпратиха своята топлина към него. Изглежда, Нина се чувстваше малко неудобно.

— Мисля, че виждам светлина — рече Пол, за да раздвижи обстановката.

— Така е. — Тя отиде до кухнята и извади от шкафа две чаши. — Индийски, става ли?

— Нямаш ли нещо по-силно? По цяла нощ пия чай.

Докато тършуваше за бира в хладилника и я разливаше по чашите, той взе важно решение. Вече не можеше да понася физическия шок от присъствието на Нина. Това ще бъде последният им съвместен случай. Като глупава птичка той продължаваше да прелита около стъклената й врата и да се наранява. Не можеше да издържи да бъде толкова близо до нея и в същото време толкова далече. Нямаше намерение да разкрива мислите, които пазеше дълбоко в себе си. Всичко свърши на този фронт, реши той, като в чувствата му беше примесена само малка доза съжаление. Тя му подаде чашата.

— Съжалявам. От известно време не съм пускала машината за миене на чинии.

Изглежда, че посещението му й подейства добре, а може би наистина се чувстваше малко самотна. Той плъзна поглед по познатата му кухня, наслаждавайки се на разноцветните съдове под прозореца, облегнати над мивката, уникалната колекция от чаши. Всичко това му говореше много за нея. Не му се бе случвало често да надниква в битовата част от нейния живот, а това бе още нещо, което харесваше у нея.

— Съжалявам за предварителното изслушване — промърмори той.

— Няма нищо.

— Отидох до клиниката и говорих с хората там — с някои нови клиенти и с други, преминали вече пластичните операции и очакващи контролен преглед. Доктор Брет има безброй фенове.

— Провери ли неговото алиби?

— След като се запознах с жена му, която е толкова прекрасна, колкото ми бе описана, единственото, което би могъл да прави Дилън Брет онази нощ, е да си играйка с нея до сутринта. Няма начин да греша.

— Той е от хората, които ме дразнят непоносимо. Една от лошите ми черти.

— Още по-важно, той е от богато семейство. Клиниката не му е финансово необходима. Просто обича работата си. Не виждам защо трябва да премахва партньора си, който се кани да се оттегли.

— Възможно ли е да поддържа някаква връзка с Бет?

— Виж, това е интересен въпрос. Говорих с една сестра, която го превъзнасяше до небесата, но после се изпусна, че нашият добър доктор е истински сваляч, особено ако наоколо е Бет. Безобиден флирт според нея, но това е първото петно върху блясъка му. Имам чувството, че помежду им е имало нещо. Усещам, че в брака между Бил Сайкс и Бет не всичко е било наред. От друга страна, ми се струва, че бракът на Брет е непоклатим. Те са отраснали заедно като гаджета още от училище. Изглеждат много близки.

— Хм. Странно е как дори в момента, когато го казваш, сякаш не вярваш на думите си.

— Може би ми е трудно да възприема концепцията за идеален брак — с лекота изрече той. — Моята лоша черта.

— Петно в твоя блясък? Гипсът сигурно те притеснява?

Той се засмя и реши да остави намека без коментар.

— Разкажи ми за Линда Литълбеър — помоли я той.

Тя напълни чайника с вода, сложи го на печката и пусна газта. Въздъхна.

— Тъжна история. Тя се опитва да се саморазруши.

Разказа му с подробности разговора.

Пол изглеждаше замислен.

— Това е добро описание. Трябва да открием човека, който е бил в бара със Сайкс. Не виждам как може да е Дейв Льоблан… с този чуждестранен акцент, но ще си отворя вратичка и за това предположение.

— Знам какво изпитва Линда, защото се чувствам точно като нея, Пол. Не ми се мисли какво би се случило с мен, ако ги нямаше Боб и моята работа.

— Случи се това, че стана още по-силна — каза Пол. — Удивително е да те наблюдава човек.

— Наистина ли го мислиш? Надявам се да си прав.

— Ти още се тревожиш. Лошо ли спиш?

— О… — тя махна с ръка, за да отхвърли настрана въпроса.

— Както и да е, вече имаме няколко нишки. Уиш ще ми трябва още. Няма да е зле, ако го вземем на почасова работа за известно време.

— Срещу какво заплащане?

— Струва ли си за петстотин долара?

— Трябва да поговоря с Бет Сайкс. Сигурна съм, че ще се съгласи.

— В началото на следващата седмица ще отида да проверя какво е останало от самолета. Следователите нещо се бавят.

— Понякога ми се струва, че си въобразявам връзки между събитията, които в действителност не съществуват. — Обърна му гръб, за да си направи чай.

В дългото си кимоно, с разрешена коса, с грацията, с която наливаше чая в чашите, тя му изглеждаше далечна и сдържана. Пол почувства задушаващото отчаяние отново да се промъква в душата му.

Само ако можеше… той би опитал отново с нея, веднъж да се отърси от смъртта на съпруга си… може би тя ще се обърне отново към него.

Но преди седем месеца само за миг, който траеше не повече, отколкото е необходимо на гущера да изпълзи на слънце, тя го отряза веднъж завинаги. Тя никога нямаше да разбере какво беше сторил. Не бива да разбере. Ако знаеше, щеше да тръпне в ужас всеки път, щом го погледне. Беше го поставила в безизходица.

— Не. Мисля, че този път си права — каза той, като полагаше усилия да звучи нормално и да не издаде чувствата, които бушуваха в него. Добрият стар лекомислен Пол.

— Наистина ли съществува нещо, за което да си съгласен с мен? — обърна се и му се усмихна изненадано.

Тя се чудеше какво, по дяволите, прави той тук. Винаги имаше някакъв подтекст в разговорите помежду им.

— Съгласен съм. Има връзка между катастрофата и убийството. Защо изчезна Льоблан? Това е червена лампичка. Говорих отново с Кони Бейли по телефона и тя също не е чувала нищо за него. Решена е да докаже, че вината не е у Скип Бейли. Щеше да ме наеме, ако не беше ти.

Поговориха известно време, поклюкарстваха за Мат, Андрея и децата и накрая Пол погледна часовника си.

— Трябва да си тръгвам и да те оставя да поспиш. — Изправи се.

— Ще се видим утре.

В погледа й още се четеше учудване. Тя не можеше да му намери място в къщата за преспиване, както не можеше да му намери място и в живота си.

Вероятно тази мисъл го възпря да направи една последна върховна глупост, преди да си тръгне. Искаше му се да я докосне по ръката, да й предложи малко физическо съпричастие.

— Нина — каза той и името й имаше в устата му сладкия и пълноцветен вкус на ликьор.

Привлече я към себе си, плъзна ръце под робата, обви ръце около кръста й, почувства мекотата на гърдите й до своите, усети уханието на косите й и я целуна.

Когато я пусна, тя загърна робата си и му подаде патериците.

— Когато искаш, можеш да стоиш доста стабилно на краката си.

— За кратко, за съжаление само за кратко.

— Затова ли дойде тази вечер?

— Не.

— Добре. Все пак може би утре ще те уволня.

 

 

След като Пол си тръгна, Нина припряно обиколи цялата къща, затваряйки прозорците и проверявайки ключалките — трябваше да се убеди, че домът е напълно обезопасен. Искаше да пропусне стаята на Боб, понякога той спеше много леко и не й се щеше да го буди, но усети, че не е по силите й.

Влезе и на пръсти отиде до прозореца, като леко натисна дръжката, колкото да провери дали е заключен. Всичко беше наред. През стъклото можеше да види колата на Пол. Замествайки луната, фаровете й осветяваха несръчната му походка. Пол вече бе успял да отвори вратата, но още се мъчеше да се напъха в машината.

Докосването му й напомни колко е самотна. Пол създаваше някакъв уют. Но, помисли си тя, не биваше да го пускам вътре. Отново започна да изрежда наум списъка с причини: гневът му понякога минаваше всякакви граници, каза, че не иска деца, беше твърде непредвидим.

Техните взаимоотношения бяха оплетени и емоционални, представляваха истинско мъчение и за двете страни. Нямаше нищо общо с простата, необуздана любов, която бе изпитала за първи път с бащата на Боб, Кърт, и по-късно със съпруга си. С тези мисли, развихрили се в ума й, тя погали толкова силно Хичкок, че очите на кучето се избелиха в екстаз.

Двигателят на Пол запали. Фаровете му превключиха на дълги и тя дочу скърцането от гумите.

Обръщайки се към вратата, която беше оставила открехната, тя погледна към леглото на Боб. Вероятно възнамеряваше да го целуне, да го завие, ако… каквото и да си мислеше, то вече нямаше значение, защото направи нещо твърде неочаквано. Изпищя.

— Боб!

Тя се затича през кухнята, влезе в банята, изкачи стълбите, огледа стаята си и се върна обрано в дневната.

— Боб!

Напоследък не се бе разхождал нощем, трябваше да е някъде наоколо!

Още веднъж извика, но никой не отвърна. Къщата беше толкова малка, че нямаше много места, където би могло да се скрие момче с размерите на Боб. Отвори външната врата и пак го повика. Може би ще успее да спре Пол. Хичкок излетя навън с бесен лай.

Нямаше за какво да се тревожи. Пол я беше чул и вече бързаше към нея, доколкото му позволяваха патериците.

— Не е в леглото си! Няма го! Точно както преди!

— Влизай вътре — рече Пол и я хвана за ръката.

— Не!

Празната къща я плашеше, защото бе единственият свидетел и ако проговореше, Нина нямаше да може да го понесе.

Пол забеляза, че тук-таме започнаха да се палят лампи, и я побутна леко навътре.

— По-тихо. Това не е както преди. Не може да е отишъл далеч. Кога си легна?

Тя се дърпаше известно време, без да проумява въпроса, но след известно време умът й се проясни.

— Когато и аз. Към девет и половина.

— Оставил ли е бележка?

Не беше проверила. Бързо се върна в спалнята му и се разтърси — обърна завивките и възглавницата, захвърли листи и тетрадки на пода, ала не откри нищо освен ученическия му бележник. Взе го със себе си в дневната, усещайки как студът пълзи по голите й крака. Седна пред масата и бясно започна да го разлиства.

— Трябва да има нещо…

— Мисли! — каза Пол, оазис на спокойствие в свят, който изведнъж се бе срутил. — Къде може да е отишъл? Трябва да помислиш!

Тя затвори очите си. Опита се да стигне до дълбините на спомените си. Напоследък Боб изглеждаше щастлив. Заедно с Трой прекарваха часове пред компютъра, караха скейтбордовете, играеха хокей. Почти не говореше за училище, но непрекъснато споменаваше колко иска да свири в група. Групата на Ники. Отвори очи, като тръшна ядно тетрадката.

— Той е у Ники Зак. Да, там трябва да е.

— Ники?

Нина остави робата й да се свлече на пода, сложи си пуловер и обу джинсите, които измъкна от коша за пране. Пол я наблюдаваше безстрастно.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Можем да се обадим оттук.

— Разбира се. — Откри номера в телефонния указател и го набра. — Никой не отговаря. Но къде може да е? — Обади се и на Андрея, размениха си по няколко думи и затвори. — Когато го открия, ще го…

— Да отидем до къщата на Зак.

Тя грабна ключовете и портмонето си.

— Аз ще карам — заяви Нина. — Все някак ще си пъхнеш гипсирания крак в бронкото.

— Нина, извини ме, че съм толкова недосетлив. Но ти ми каза, че тя е негова приятелка. Страхуваш се, че е опасна за него, така ли?

Вече бяха на верандата. Нина заключи вратата, като остави Хичкок вътре.

— Не знам какво да мисля. Виж, може би ще е по-добре, ако отида сама. Имам предвид…

Пол вече влизаше в колата й.

 

 

Ники не се и замисли за последствията. Затича се от дневната към спалнята на Дария, отметна одеялото и я разтърси.

— Събуди се, мамо! Ставай!

Очите на Дария се разтвориха. Примигна на светлината, за да пригоди зрението си, и измърмори:

— Ау, как неочаквано отново станах „мамо“! — Седна и намести възглавницата зад гърба си. — Защо ме събуди, скъпа? Какво става?

Но Ники вече държеше якето й в ръце и я дърпаше за ръката.

— Трябва да излезем навън. Боб е в беда.

— Боб е тук?

— Отвън е. Трябва да побързаме. Моля те! — Тя стоеше до леглото, а вниманието й беше привлечено към черното петно на прозореца, където й се стори, че мерна проблясък от фенерче. Две фенерчета… — Когато отидох при чичо Бил онази нощ, взех нещо — нещо, което си мислих, че може би е наше. — Думите й се изплъзнаха, но всичко като че ли си дойде по местата. Нямаше време да измисля какво да каже. Нямаше време за обяснения. — Ох, забрави това! Няма значение.

Значение имаше безсилието, което изпитваше в момента.

— По дяволите! — изкрещя истерично тя.

— Значи наистина си била там онази нощ. Ох, Ники!

— Знаеш, че съм била! — извика Ники. Забеляза липсата на особена изненада у майка си, но веднага съхрани информацията настрани. Не можеше точно сега да се занимава с Дария. Не и сега, ако въобще го направи някога. Трябваше да продължава напред, без да се оглежда зад себе си.

— Както и да е, взех едно нещо от чичо Бил и го зарових навън, преди да ми сложат тази гривна. Тази нощ преди десетина минути Боб излезе да ми го изкопае, защото аз не мога да изляза. Не можех да го направя сама. Тогава дойде онзи мъж.

Сънливостта напусна присвитите очи на Дария.

— Кой мъж?

— Не знам кой! Напълно непознат! Трябва да е същият, който ми се обади. Той… той знаеше за торбата и я искаше. Казах му, че е не е у мен. Не очаквах да дойде тази нощ.

Трябва да е той! Той видя Боб отвън! — Ники не се сдържа, сълзите й потекоха. — Нищо не мога да направя. Не мога да му помогна!

Дария скочи. Сложи якето си, нахлузи чифт мокасини и се затича към килера. След малко отново се появи. Ники бе толкова шокирана да види майка си с пушка в ръка, че сълзите й секнаха.

— Какво е това?

— Пушката на дядо ти Логан — мрачно отвърна Дария. — Дванайсети калибър. При правилна употреба гърми като оръдие. Би трябвало здравата да уплаши всекиго.

— Вътре има ли куршум?

— Разбира се, че е заредена — каза Дария, като пречупи на две оръжието и погледна в цевта. — Дядо ти винаги наричаше сачмите четвърти размер първокласен трепач.

Скочи към задната врата. Ники беше точно зад нея.

— Стой назад, скъпа — рече Дария, като се опита да я отмести от прага.

Ники не помръдна.

— Мамо, чакай. Знаеш ли как да стреляш? Може да уцелиш Боб!

— Не се бой. Нищо няма да му се случи на Боб. Аз съм страхотен стрелец.

Ники продължаваше да блокира вратата.

— Ами другият? Ами ако е Скот?

— Доколкото си спомням, каза, че е непознат. Скот ли е?

— Може би — отвърна Ники. — Знам, че си му бясна, но…

Просто не застрелвай никого, става ли?

— Ще съм внимателна.

Излезе навън, но внезапно се обърна и целуна дъщеря си по челото.

— Харесва ми, когато ме наричаш мамо, скъпа — каза тя и потъна в нощта.

 

 

Нина спря на сантиметър от ниския бордюр, като рязко наби спирачките. Изскочи от колата. Докато Пол мъчително отваряше вратата, тя вече беше стигнала къщата и тропаше по вратата.

— Кой е? — чу се един треперещ глас отвътре.

Пол също се добра до верандата и започна да се изкачва по стълбите.

— Нина Рейли и Пол ван Уегънър. Ники, отвори. Моля те!

Вратата леко се открехна. Ники ги огледа с подпухнали очи.

— Боб с вас ли е?

Изглежда, че се взираше някъде зад тях. Нина обърна глава, за да огледа улицата, но не видя нищо особено.

— Какво има?

— Какво ли не.

— Какво се е объркало? Ники, моля те. Къде е Боб?

Ники посочи зад себе си.

— Навън, в гората.

— Защо е там?

— Дойде, защото го помолих. — Зъбите й тракаха от страх. — Не му се ядосвайте. Обвинявайте мен. Вината е моя.

В този момент дочуха първия изстрел и в промеждутъка до следващата секунда Пол ги повали и двете на пода на верандата. Преди Нина да успее да надигне глава, той вече бе направил две крачки в посока на шума.

Едната му патерица беше паднала. Със свободната си ръка Пол държеше пистолет. Кога намери време да го извади?

— Къде отиваш? — извика тя.

— Кой е там? — излая Пол към Ники. Когато тя не отговори, а само го погледна с плувнали в сълзи очи, той я разтърси за ръката. — Говори, момиче!

— Тя има пушка! Но тя знае, че Боб е някъде там. Няма да застреля Боб.

— Кой?

— Мама!

— Но по кого стреля? — попита Нина.

— Има някой отвън. Някакъв мъж. Преследва Боб.

— Вие двете не ставайте от земята — извика им Пол и преди да успеят да кажат и дума, вече беше изчезнал.

Превърна влудяващата болка в крака си в свой приятел. Колкото повече се усилваше болката, толкова по-бързо местеше единствената си патерица в посока на бледата светлина от фенерче пред себе си. Движеше се колкото може по-бързо, като позволяваше на лицето си да се криви колкото си иска, стига да крещи безмълвно. Успя бързо да прекоси двора, проправи си път през боровите дървета и се облегна на един ствол, дишайки тежко.

Навсякъде около него нощта припяваше. Избуха бухал. В далечината жаба извиси глас в брачен призив. Не виждаше никого в мрака на гъстата гора пред себе си. След това долови движение. Луната проблесна. Едно момче тичаше. Преследваше го мъж. Луната отново се скри.

Чу боричкане. Наблизо. Тропот. Боб извика. Може би се е спънал. Но къде ли са? Движеше главата си наляво-надясно, опитвайки се да зърне нещо. Чернота на черен фон. Тежкото нощно небе бе надвиснало над гората и я бе погълнало.

— Дай ми това, малко копеле!

Пол се премести вляво, но сякаш не се приближи. Звуците продължаваха да идват оттук-оттам, отвсякъде се чуваше трошене на клонки и мачкане на храсти.

След това отново тропот. Някой тичаше. Боб? Пол най-сетне реши, че е уцелил посоката. Без да обръща внимание на шума, който сам вдигаше, се запъти натам.

Пак долови удар, сякаш се бяха сблъскали два камиона, и Боб падна с вик, гласът му бе писклив и слаб, по-далечен, отколкото предполагаше, че е. Момчето бе уплашено и от дъбравата някъде наблизо Пол чу звук, който накара кръвта му да замръзне.

— Дръж се, Боб! — извика Пол, забравил всякакво прикритие. — Идвам към теб.

Позволи си още една минута, за да се ослуша и да открие пътека през сенките. Никога не беше се чувствал толкова безпомощен. След това с куцане, плувнал в пот, несигурен дали е поел в правилната посока, той се втурна слепешком напред. Разбутваше храстите от двете си страни, а шумът от боричкането се отразяваше в стволовете на дърветата и ехтеше отвсякъде — цял вихър от насилие и ужас.

Прозвуча още един изстрел някъде отпред. След това определено пред него — вик на болка. Мъжки вик. Не беше Боб.

Някой бягаше.

Чу как някой тича, приближава се и след това сянката му се появи точно отпред. Трябваше да вземе незабавно решение. В мрака не можеше да разпознае тичащия, но според логиката би трябвало да е Боб. Остави първата фигура да прелети на метър от него. Само на две-три крачки зад него друга фигура, по-тежка и едра от първата, си пробиваше път. Пол излезе иззад прикритието си зад дървото и стовари пистолета си върху рамото на тичащия. И двамата паднаха на земята, а пистолетът отлетя в мрака.

Заля го потоп от проклятия. Пол се повдигна на колене, размаха патерицата като бойна брадва и я стовари върху съседното тяло.

Нещо проблесна. Нож?

Пол го удари още по-силно.

— Мамка му! — изрева мъжът и бързо се изтърколи настрани извън обсега му.

Пол се опита да се изправи, но този път кракът му отказа да го послуша. Беше се оставил на милостта на непознатия…

Фигурата се поколеба дали да нападне Пол, да догони ли Боб или да се оттегли. След това се затича първо по-бавно, а след малко вече набираше скорост. Сянката му изчезна между дърветата.

После, сякаш изпод земята, се появи нова фигура. Без да има време да размисли, Пол отново замахна с патерицата.

Пушката излетя във въздуха и падна недалеч. Едно тяло се строполи на земята и остана долу. Дочу пъшкане.

Жена, помисли си Пол, като здраво стоеше на болния си безполезен крак и отчаяно се опитваше да потисне болката. Трябва да е Дария. Но къде ли беше Боб? Ослуша се, но не долови нищо освен звуците от малките животинки и далечни гърмежи в небето отвъд планината. Боб е добър бегач. Сигурно вече е далеч. Нямаше да може да го настигне.

Нямаше да може да го спаси.

Пое си дълбоко въздух и шумно изруга, докато отново се облягаше на дървото.

Дария мълчеше. Внезапно тя приседна и заопипва за пушката. Когато ръцете й я напипаха, върху нея откри и здравия крак на Пол.

— Няма да ти свърши работа, нали знаеш? — каза той, здраво стъпил върху оръжието. — В това нещо имаше само два куршума.

— Кой си ти? — попита тя. — Къде е Боб? Ако му навредиш, ще те убия, копеле мръсно! — Тя се хвърли напред като диво животно и заудря крака му с юмруци, а яростта й нито за миг не утихна от потопа сълзи.

— Хей! Спри се! Аз съм с Нина. На твоя страна съм — извика Пол.

— Изгубихме го — почти неразбираемо продума Дария и отпусна ръце. — Трябваше да го застрелям. Трябваше да го убия.

— Твърде тъмно е. Много е опасно. Правилно си постъпила.

— Ти трябваше да го спреш! Мина точно оттук. Чух го как тичаше право насам!

— Боб получи добра преднина. Бърз е. Измъкнал се е. Не се безпокой.

Но той се тревожеше. Достатъчно ли бе, че е задържал мъжа? Дали е дал достатъчно време на момчето да избяга? Напоследък не се чувстваше във форма. В душата му се бе отворила пукнатина.

Пол се облегна на патерицата и се разтърси за пистолета. Намери го недалеч и го прибра в кобура под мишницата си. Не можа да открие ножа. Дали въобще го е имало?

— Боб! — извика към небето Дария. Викът й отекна в гората, към улицата, към къщите, събуди спящите птици. — Боб, къде си?

Тишина.

— Къде си? — Този път гласът й бе тих, сякаш редеше молитва.

Отговори й само вятърът, подухващ между клоните, изчакал момента да им изпрати кратка вихрушка, която удари Пол със силата на шамар през лицето.

— Хайде. Ставай. Да се опитаме да го намерим… — подкани я той.

— Дария? — дочу се отнякъде. Гласът на Боб. — Ти ли си?

— Боб? — отговори тя, но емоциите бяха изцедили силата на гласа й.

Пол взе пушката.

— Тук сме!

В далечината чуха как някой си пробива път през храстите. След това безкрайна тишина.

Боб излезе от храстите и пристъпи напред.

— Добре ли си? — попита Дария. — Той нарани ли те? — тя беше на колене и се опитваше да се изправи.

Боб притича да й помогне.

— Добре съм — махна на Пол, не личеше дори да е задъхан. След това, сякаш току-що не се бе борил с нападателя, учтиво ги представи един на друг.

— Дария, познаваш ли Пол ван Уегънър?

— Срещнахме се За малко да строши крака ми — оплака се сърцераздирателно Дария.

— Съжалявам — извини се Пол. — Мъжът, който те преследваше…?

В далечината откъм улицата се дочу как заработи автомобилен двигател. Обърнаха заедно глави натам, заслушани в отдалечаващия се шум на мотора.

— Нашият човек си отиде — заключи Пол.

— Слава богу, всичко е наред, скъпи — каза Дария и приглади косите на Боб по челото.

— Аз съм бърз и познавам чудесно горите наоколо. Въртях се в кръг. Нямаше да ме хване.

— Но го направи — възрази Дария. — На два пъти, Боб. Чух го. Просто не успях да стигна навреме.

— Първия път се измъкнах без проблеми. Втория връхлетя върху мен и ме удари. Мисля, че държеше пистолет или нож…

— Ох… — изплака Дария.

— Но нямаше възможност да го използва, защото точно беше започнал да изважда нещо и буум! — ти стреля! Почти подскочи от изненада. Ударих го с един клон. Но отново ме настигаше — прочисти гърлото си и тежко преглътна, — но след това нещо го забави, защото след малко престана да ме преследва.

Пол го потупа по рамото.

— Добра работа, шампионе! — Задържа ръката си достатъчно, за да усети, че Боб трепери целият. — Да отидем вътре, какво ще кажете? Време е за някои обяснения.

Той подаде пушката на Дария, за да не му пречи, и тръгнаха бавно към къщата, като Пол се влачеше на опашката, както често му се случваше през последните дни.

Веднъж седнали с топли напитки в ръка около масата, Боб, Дария и Ники се умълчаха. Боб с помощта на Пол и Дария спести на майка си част от случилото се, което беше правилно, защото Пол дори не беше сигурен, че е имало нож, а присъствието на оръжие драстично променяше ситуацията. Ако беше намерил оръжие, Пол трябваше незабавно да телефонира на полицията. Замълча и остави Нина да проведе разпита.

— Не знам кой беше той — настояваше Ники, скръстила ръце — самата твърдост след позорната й проява на слабост.

— Той дойде първо до вратата, а след това тръгна след Боб. Уплашихме се до смърт. Затова взех пушката на дядо Логан…

— Но кой е бил той? Защо е дошъл тук? Защо Боб е бил в гората по тъмно? — настоя Нина.

— Помолих го да изхвърли боклука… — започна Дария.

— Беше си оставил скейтборда отзад… — допълни Ники.

— Исках да погледам луната… — довърши историята Боб.

Лъжите се трупаха една след друга.

— Почти нямаше луна. Беше облачно.

— Показа се между облаците, мамо. Кълна се! Преди имаше луна.

Пол зададе същите въпроси, но добави още един — какво се е опитвал да вземе мъжът от Боб, само че използва по-строг тон. Но и заплахите, и аргументите, и молбите бяха отклонени. Нищо не можеше да пробие здравата стена, която тримата бяха изградили. Бяха казали всичко, което бяха решили да издадат по въпроса.

Нина помогна на Пол да се качи в колата, без да продума и дума на Боб, който се сви на задната седалка.

— Какво имаш против Дария? — попита Пол. — Сякаш искаше да я разкъсаш с поглед.

— Наистина ли? — изненада се Нина. — Не знаех, че ми е проличало.

— Е?

— Трябва да изясня нещо с нея.

— И не искаш да говориш за това в момента?

— Не. Но, Пол, искам да ти кажа… благодарна съм ти, че беше с нас… Боб каза, че ако ти и Дария не сте били там… Доста добре се справяш с тези патерици… Извинявай, че се усъмних в способностите ти.

— Няма проблем — отвърна Пол. Той запали колата и си позволи първия тих безопасен стон от болка, докато наблюдаваше как се затваря вратата на дома на Нина.

Надяваше се да се добере до болницата, преди да започне да крещи.

 

 

След дълга битка със себе си Нина се предаде и заедно с Хичкок отново обиколи къщата. Този път докосна Боб по лицето, за да се увери, че наистина е той, а не някакво камуфлажно тяло въпреки равномерното дишане, което се долавяше от леглото.

Безпокоеше се, че тази нощ се беше сблъскала с най-голямата лъжа, която бе изричал някога. Чудеше се дали наистина е най-голямата му лъжа или просто най-голямата, в която го е хванала. Хвърли се в леглото. Това разтревожи Хичкок, който реши, че е време да подращи по вратата.

Два часа сутринта. Пусна го. Така или иначе не й се спеше. Набра номера на Ники.

Ники отговори. Звучеше напълно будна.

— Добре ли е Боб?

— Спи. А сега искам да ми кажеш какво е изкопал от гората.

— Той каза ли ви?

— Не.

— Нищо.

— Ники, чуй ме внимателно. Ако веднага не ми кажеш, ще се откажа от случая. Намери си друг адвокат.

— Това не е ли неетично или нещо подобно? — попита ядосано Ники.

— Осъди ме. Ти изложи сина ми на опасност. Искам да знам защо и искам да го науча веднага.

— Добре. И бездруго се канех да ви кажа утре. Само че наистина е нищо. Ще видите. Една торба с нищо.

— Трудно е за вярване.

— Да, зная. Аз също не разбирам. Имам предвид, защо чичо ми ще крие толкова безполезно нещо на такова скришно място.

— Тогава до утре.

— Ще се опитам да ви намеря място в програмата си за деня.