Елизабет Адлър
Скрити страсти (66)

65.

Хотелът на улица „Деламбре“ бе западнал и Диего ядно огледа мазния коридор. Какво, по дяволите, правеше той на място като това? Намръщената старица зад прояденото от червеи бюро му подаде ключа, а той й даде няколкото франка, колкото струваше престоят за една нощ. Мразеше Париж — и французите! Шареният килим на стълбите бе износен от постоянното движение на множество стъпала, някогашното му жизнерадостно червено се бе превърнало в изтъняло ръждивокафяво. Една жена в рокля на цветчета забързано мина покрай него, цигарата й остави във въздуха следа от лютив синкав дим. Диего я проследи с поглед как преминава през отворената врата и излиза на улицата, извръщайки глава първо надясно, а после наляво, преди да закрачи надолу по хълма. Той знаеше що за хотел е това… погледът му следваше движението на жената — може би имаше някакъв начин да направи малко пари тук? По дяволите, тези сводници, които непрекъснато виждаше в баровете, щяха да го убият! Както и да е, нямаше хляб в това. Той искаше истински пари, такива, с които можеш да си купиш вечеря в „Риц“, а не само пиене в някой евтин бар.

Паянтовата ключалка лесно се превъртя и Диего огледа стаята — очукан шкаф, над който имаше розов умивалник, кана за вода и малък, някога бял пешкир. Един стол стоеше под мръсния прозорец, чиито тънки пердета скриваха потискащата гледка на калкана на съседната сграда. Той запали лампата и острият блясък на голата крушка, висяща от тавана, освети леглото. Кафявата дървена табла бе надраскана и олющена, а шнурът й от розов плюш бе покрит със зловещи на вид петна. Качи хубавия си кожен куфар на стола и отметна покривката на леглото. Чувстваше се изтощен — колко нощи бяха минали, откак за последен път бе спал като хората? Той уморено се излегна на леглото — щеше да е по-добре да не залага повече, когато е толкова уморен — събираха му се сигурно четири-пет часа сън общо за последните три дни. Леглото хлътна в средата, пружините му бяха износени от безбройните десетминутни изблици на страст и Диего се намести с неудоволствие. Голата крушка висеше право пред очите му и той ядосано извърна поглед от нея. На бялата памучна възглавница до главата му лежеше един дълъг, черен кичур.

— Боже Господи! — възкликна той и скочи от леглото. — Какво, по дяволите, правиш тук, Диего Бенавенте?

С ръце в джобовете гнусливо огледа стаята.

— Добре, Диего — каза сам на себе си и усмивка озари привлекателното му лице, — тук няма бъдеще. Знаеш си старата хитрост — щом отново започнат неприятностите — отивай на върха!

Той взе куфара си и целеустремено излезе от стаята, оставяйки вратата открехната, а лампата — запалена.

Пъргаво заслиза надолу по стълбите и се отправи направо към бюрото, оставяйки внимателно куфара на пода до себе си.

— Стаята не ме устройва — каза той на старицата. — Искам си парите обратно.

Зачервените й очи го погледнаха от мрака.

— Не връщаме обратно пари — каза тя, оправяйки черния си шал. — Искахте стая и платихте за нея.

Диего се наведе през тезгяха.

— Върни ми парите — тихо каза той. Лицето му бе втренчено в нейното, а в гласа му се долавяше заплаха. Старицата нервно преглътна, наоколо не се мяркаше никой, дори на улицата.

Диего протегна ръка, сграбчи я за шала и го стегна около врата й.

— Казах… да ми ги…

— Ето, ето ти ги — вземи ги.

Тя издърпа едно чекмедже и му подаде няколкото франка.

Диего погледна в чекмеджето. Вътре имаше още няколко банкноти — не повече, — но сега и най-малкото щеше да му е от полза. Той ги взе и ги пъхна в джоба си, без да пуска старицата. Отново се наведе напред и й се усмихна с очарователна мила усмивка, а гласът му бе кадифен и заплашителен.

— Ако кажеш някому за това, ще те убия — промълви той, все още усмихнат. — Помни.

Диего вдигна куфара си и се запъти към вратата, оставяйки старицата втренчена след него. Тя оправи шала си с треперещи ръце. Беше луд, можеше да я убие. Щом прекрачи прага и излезе на улицата, нейният породен от мизерията кураж започна да се възвръща — не за пръв път я заплашваха.

— Кракът ти да не стъпва повече тук — извика тя зад гърба му, — опитай в „Риц“ — тъкмо ще разбереш колко обичат такива като теб там!

Диего отметна глава назад и се засмя. Повървя пеша до Операта, а за последните няколко пресечки взе кабриолет — така пристигането му щеше да е стилно. „Риц“ бе точно подходящото място да започне.

* * *

Диего облече току-що изгладеното си обедно сако и огледа отражението си в позлатеното орнаментирано огледало, оправи черната копринена папийонка, така че да прилепва съвършено към колосаната бяла яка. Удовлетворен се усмихна на привлекателния образ отсреща и запали цигара — жалко, че златната табакера на Едуар бе отишла, а също и запалката „Картие“ заедно със смарагдените копчета за ръкавели от Колумбия. Сви рамене, щеше да се наложи известно време да се оправя без тях. Несъмнено след ден-два щеше да си ги възвърне от приятелски настроения собственик на заложната къща в Монпарнас.

Високи прозорци с кадифени завеси разкриваха бързо смрачаващото се вечерно небе и светлините на площад „Вандом“ проблясваха през пелената от летен дъжд. Слабият тътен от движението се процеждаше през стъклата — Париж се включваше в забавленията на поредната нощ — и Диего се усмихна, изпълнен с очакване, когато се настани в хубавата стая с лампи с розови абажури и меки килими. Леглото от орехово дърво бе солидно и дискретно, а тежката му покривка — безупречна. Когато се върнеше по-късно довечера, тя щеше да бъде прилежно сгъната от някоя вежлива малка камериерка, а чисто белите чаршафи щяха да са подканващо отметнати, готови да приемат уморения си наемател.

Диего извади лекия кожен портфейл с позлатени ъгълчета и преброи оскъдните мазни банкноти. Щеше да е по-добре да бе пълен с чистички нови банкноти с голяма стойност, но — помисли си той философски, докато го прибираше в джоба си — просяците не могат да избират. На бюрото до прозореца стоеше единственото му друго притежание — билетът за връщане, първа класа, до Рио де Жанейро. Там винаги можеше да разчита на Роберто, разбира се. Бяха минали две години, в края на краищата не беше ли вече време да поднови отношенията? В едно нещо бе сигурен, познавайки Роберто — след две години сигурно вече се бе отегчил от Амели!

 

 

Барът на „Риц“ имаше странни правила — не пускаха вътре жени без придружител и Аманда Сен Клер намираше това за изключително дразнещо. В края на краищата, как можеше едно момиче да срещне някой мъж, щом не му позволяваха да отиде на място, където се събират мъже? В Ню Йорк не беше така. Ако едно момиче е привлекателно и добре облечено, можеше да отиде където и да било — или почти където и да било. Не броеше баловете и другите светски глупости, имаше предвид кафенетата, ресторантите и баровете, които най-често бяха пълни с хора от театралния бранш, драматурзи, продуценти, предприемачи и откачени почитатели — както и хористи като нея.

Аманда се повъртя пред входа на бара. Когато неочаквано спряха шоуто в Лондон, й се бе сторило добра идея да използва спестяванията си, за да разгледа Париж за няколко дни, преди да се прибере у дома, но сега вече не бе толкова сигурна в това.

— Някакъв проблем ли имате?

Въпросът бе зададен на английски и тя изненадана се обърна. Мъжът бе млад и много привлекателен, висок и мургав — приличаше на чужденец.

— Но как разбрахте?

— Понякога се случва.

— Не — това, че съм американка?

Диего се засмя.

— Французойките не изглеждат като вас — отвърна й той, — американките са много по-привлекателни.

Аманда му се усмихна поласкана.

— Не ме пускат да вляза в бара — намръщи се тя, — въпреки че им казах, че не е честно.

Диего се наведе към нея.

— Ще ми позволите ли да ви придружа, мис…?

Аманда засия.

— Сен Клер — каза тя, — Аманда Сен Клер от Мористаун, Пенсилвания — макар че сега, разбира се, живея в Ню Йорк.

Диего й подаде ръка и тя пъхна гладката си бяла ръчица под неговата, без да прекъсва разговора.

— Работя в шоу бизнеса — каза тя, докато влизаха в бара, — танцьорка съм — разбира се, също и пея. Всъщност пея много добре. Мистър Ван Гелен, известният продуцент, казва, че определено заслужавам соло партия в следващото му шоу.

— Така ли? Много съм впечатлен, мис Сен Клер. Знам толкова малко за театъра, а подобно нещо винаги звучи особено очарователно за външен човек като мен.

Диего набързо я прецени, докато говореше — в началото на двайсетте, елегантно облечена, но се обзалагаше, че харчи всяко пени за дрехи, амбициозна и с възможности да направи кариера, с достатъчно пари за първото пребиваване в Париж. Струваше ли си бутилката шампанско? Погледът му просветна над пламенното й русокосо лице с бледосини очи — широко отворени и наивни. А и бе сама в Париж.

— Келнер — извика той, — шампанско, моля.

Аманда се усмихна щастливо, шампанско — е, не беше ли извадила късмет? А и той бе привлекателен.

— Дори не знам името ви — внезапно осъзна тя.

— Диего Бенавенте — поднесе ръката й към устните си той. — И аз съм чужденец в Париж. Истински късмет е, че се срещнахме, мис Сен Клер.

— О, наричай ме Аманда, моля — въздъхна тя с широко отворени от удоволствие очи, щом устните му леко докоснаха ръката й. Париж се оказваше приятно място все пак.

— Шампанското ви, господине. — Келнерът постави до тях висока сребърна купа за изстудяване, ловко отвори бутилката и напълни кристалните чаши. Дискретно остави сметката в чинийката до лакътя на Диего, а той й хвърли небрежен поглед.

— Запишете го на сметката ми — каза той, — и между другото, бихте ли запазили маса за вечеря в ресторанта — маса за двама — добави Диего и се усмихна на Аманда — след един час?

— Разбира се, господине. Разбира се. Кой е номерът на стаята, на чиято сметка трябва да го запиша, господине?

— Стая номер 325 — отвърна Диего, оставяйки щедър бакшиш в чинийката.

— Да, господине. Благодаря ви, господине.

— 325 — въздъхна Аманда, — ами, странно съвпадение, аз съм в 326.

Диего се усмихна на широко отворените й сини очи. Май беше прекалено лесно. Подаде й чашата с шампанско.

— За особено щастливото съвпадение, Аманда — прошепна той в хубавото й ушенце.

 

 

— Разбира се, кафеената ни плантация е огромна — разпалено й обясняваше Диего по време на вечерята на свещи, които създаваха интимна атмосфера в трапезарията на елегантния хотел, — но винаги съм имал вкус към приключенията. Досега съм обиколил половината свят, но последното място, където бях, се оказа най-доходоносно.

Аманда бе впечатлена.

— И къде е това?

— Колумбия, търсех смарагди.

Това бе почти истина, той бе ходил в Колумбия и бе посетил района на мината за смарагди, но, разбира се, кракът му никога не бе стъпвал под земята — имаше по-лесни начини да се сдобиеш със смарагди, отколкото да ги копаеш под скалите! Беше си осигурил пълен джоб от блестящите зелени камъчета — за съжаление бе проиграл всичките без два камъка, които превърна в злато, за да си направи копчетата за ръкавели, които сега бяха у собственика на заложната къща.

Аманда отвори дори по-широко очи.

— О, Диего, смарагди! Колко вълнуващо. Мината твоя собственост ли е?

— Разбира се — Диего скромно сви рамене. — Но вече рядко ходя там. Колумбия е толкова досадна страна. Ню Йорк е друга работа — това е място за живеене — бих искал да живея там с теб, Аманда.

Аманда приглади мекия си рус бретон и му се усмихна изпод тъмните сенки. Каква щастливка бе тя да срещне такъв идеален мъж първата вечер в Париж, красив, очарователен — и богат.

 

 

Ухажването на Аманда Сен Клер бе започнало да става не само отегчително, но и скъпо, мислеше си Диего, докато разглеждаше сметката от хотела, която дискретно бе оставена на бюрото в стаята му. А и не само това. Трябваше да се преструва, че е някъде по работа през деня, защото нямаше пари да я извежда, а освен това трябваше да настоява всяка вечер да се хранят в скъпия ресторант на „Риц“ — по-романтично е, казваше й той, когато тя искаше да отидат в „Ше Мартин“, защото там ходели всички от шоу бизнеса. Той хвърли сметката обратно на бюрото. Скоро трябваше да се премести, за да избегне притесненията с управата на хотела — а и преди Аманда да е похарчила всичките си пари за нови дрехи, които според нея я правеха по-красива и съблазнителна за новия й богат ухажор. Това трябваше да стане тази вечер.

 

 

Диего е най-красивият мъж в Париж, реши Аманда, седейки срещу него на масата в трапезарията на „Риц“. Но тази вечер той не бе забавен както обикновено, бе умълчан и, изглежда, умът му бе в други неща. Тя ли бе направила нещо не както трябва? Виновно си задаваше този въпрос Аманда. Да не би да го бе обидила по някакъв начин? Или по-лошо — дали не му бе омръзнала? Съмнението й се превърна в страх. Не искаше да го загуби, той бе идеалната партия.

— Какво има, Диего? — Долавяше се загриженост в широко отворените й сини очи и Диего мило я погали по ръката.

— Ти, разбира се, си забелязала, че нещо не е наред — отвърна той с мрачна усмивка, — толкова си чувствителна.

Аманда си отдъхна, значи вината не беше нейна.

— Кажи ми — започна да го увещава тя, — може би мога да помогна.

Диего мрачно заби поглед в покривката на масата.

— Да помогнеш? Не, не можеш да помогнеш.

Той вдигна поглед към нея и неочаквано й се усмихна.

— Да забравим за това — непоколебимо бодро продължи той. — Защо не ми разкажеш какво прави днес?

Аманда си спомни какво се бе случило следобеда.

— Никога няма да познаеш кого срещнах, докато пазарувах в салона на Поаре!

Господи, помисли си Диего, сега пък си харчи парите при Поаре!

— Така си е — усмихна се той, — кого срещна?

— Леони! — триумфираща се облегна назад Аманда, — известната певица. Гледах я веднъж преди години в Ню Йорк и тогава бе невъобразима — разбира се, вече не излиза пред публика, защото се омъжи, но още е толкова красива.

Леони — името и някакъв спомен, свързан с него, проблеснаха в съзнанието на Диего… коридорът на Павилиона и гласът на Едуар, говорещ на Изабел. Леони — това бе името на прочутата французойка, майката на Амели. Възможно ли беше да е същата жена? Сигурно — а останалото? Ставаше дума за някакъв мъж. Мосю! Точно така — един мъж, наречен просто „мосю“, който представляваше някаква заплаха за Амели.

— Разкажи ми — попита я той с внезапен интерес, — как изглеждаше Леони!

— Не знаеш ли? — Аманда бе потресена. — Тя е много висока и елегантна. Очите й са с най-изумителния кехлибарен цвят и когато ми се усмихна, изглеждаше истински доволна, че съм я заговорила. И, разбира се, страхотната руса грива — само дето днес я бе прибрала назад, защото бе излязла да пазарува в града… но въпреки това бе толкова красива. — Аманда се усмихна, разкривайки хубавите си малки зъби. — Това бе най-вълнуващото нещо, което ми се случи в Париж — освен, разбира се, че срещнах теб, Диего.

Диего хвана ръката й и я целуна. В цялата тази работа имаше нещо — само да можеше да разбере какво — и как да го използва. До колко знаеше Амели — а Роберто?

— Нямало ли е навремето ужасен скандал около нея? — небрежно попита той. — Нещо ми се върти из главата…

— А, имаш предвид детето. Това е било преди години, точно в началото на кариерата й. Някакъв богат мъж твърдял, че е баща на дъщеря й и се опитвал да й отнеме детето. Разбира се, не успял — не знам защо. Някой веднъж ми разказа историята, очевидно в тукашните вестници е била сензационно заглавие.

Във вестниците! Точно така. Утре щеше да разбере какво точно се е случило. А после щеше да знае каква полза може да извлече от това.

— Аманда, не знам какво щях да правя без теб — каза той, допирайки нежно устни до голата й ръка.

При неговия допир тръпка премина по гърба на Аманда.

— Без мен?

Диего започна да обсипва ръката й с целувки.

— Не исках да ти казвам, но получих лоши новини от дома — баща ми…

Тя отвори още по-широко очи от тревога.

— Нали не е — умрял?

— Не, но е много болен, Аманда, и аз трябва да се върна в къщи веднага. — Диего се поколеба за миг. — Бях планирал нещо съвсем друго.

— Какво беше планирал?

Свещта блестеше на масата между тях и създаваше атмосфера на интимност заедно с боядисаните в червено стени на нишата, а едно цъфнало цвете ги скриваше от очите на останалите посетители. Само келнерът се навърташе наоколо, а шумът от разговорите в салона се смесваше със звуците от малкия оркестър.

Диего я погледна в очите.

— Исках да те помоля да се омъжиш за мен, да те взема в Бразилия със себе си като своя съпруга… но сега…

— О, Диего — Аманда се разтопи, — о, Диего, но ти още можеш да ме помолиш.

— Ще се омъжиш ли за мен, Аманда? Обичам те толкова много, ти си най-съвършената жена, която някога съм срещал. Толкова си красива и чувствителна — и толкова талантлива. Исках да вложа пари в твои шоу програми, за да може моята красива съпруга да стане звезда — като Леони.

Аманда затаи дъх.

— Да — прошепна тя, — да, ще се омъжа за теб.

— Проблемът е — каза Диего и я целуна по бузата, а тя цялата засия от щастие, — че в този момент имам много малко пари във Франция. Очаквах банков чек от баща ми, но сега няма да мога да изчакам парите да пристигнат от Бразилия. — Той извинително сви рамене и се облегна назад. — Дори не мога да си позволя да платя пътя на моята бъдеща съпруга, за да я взема със себе си у дома в Бразилия.

— Но тогава всичко е наред — аз имам пари, Диего. Мога да си платя сама.

Диего седеше потиснато на стола си.

— Като джентълмен аз не мога да те оставя да направиш това, Аманда.

— Но защо пък не? Ние ще се женим, нали?

Погледът му срещна нейния.

— Наистина ли ще го направиш? — смотолеви той. — Какъв късметлия съм, че те намерих. Не знам дали някоя друга жена би могла да бъде така съвършена — и така прекрасна.

На Аманда толкова й се искаше да го целуне. Той бе такъв джентълмен и гледаше на нея като на дама… не бе направил нищо друго, освен да я целуне — все още. Представяше си какво щеше да бъде — само двамата, голи в леглото.

— Има и още нещо — каза Диего притеснено, — имам вложени пари като депозит в една сделка. Ако сега си замина, без да платя баланса, ще ги загубя. Не е нещо кой знае какво — но мразя да губя.

— Казах ти да не се притесняваш — щастливо отвърна Аманда, сгушвайки се до раменете му. — Имам малко пари… може би ще са достатъчни, за да ти помогна.

Диего плъзна ръка надолу и обгърна раменете й.

— Обичам те, Аманда — прошепна й той, — и много ми се иска да те целуна — да те притисна до себе си.

Хубавото й лице се извърна към неговото и тя разтвори устни в очакване.

— Не тук — смотолеви той, — прекалено публично е, скъпа моя. Можем ли да отидем в твоята стая?

Той й помогна да облече хубавото дантелено сако и задържа чантичката й, усмихна се за лека нощ на келнера, докато двамата, хванати за ръка, прекосиха ресторанта, за да излязат във фоайето, и се отправиха към асансьора.

 

 

Денят бе напрегнат, но му донесе удовлетворение. Куфарът му чакаше до вратата и Диего хвърли последен поглед на стаята. Набра номера на „Ше Мартин“, където го чакаше Аманда, и остави съобщение, че ще закъснее и че я моли да го изчака. Това щеше да я увери, че няма да избяга от нея, щом напусне хотела — макар всичко да бе свършило, помисли си той с усмивка, щеше да е жалко да го развали накрая!

Портиерът дойде да свали багажа му и Диего го последва по широкия коридор. Хотелът бе добър, помисли той, щеше да се настани тук и следващия път, когато дойде в Париж. Той извади тънката златна табакера и си запали една от силните френски цигари. Елегантната запалка „Картие“ добре прилягаше в ръцете му, а смарагдените копчета блестяха на ръкавелите му.

На вратата остави бакшиш на портиера от приятно натъпкания портфейл и се качи на таксито, което трябваше да го закара на гарата. Тази нощ щеше да отплава за Шербур.

Да, помисли си той, разположен удобно в таксито, денят бе изключително удовлетворителен. В редакцията на вестника бяха много услужливи и позволиха на бразилския журналист да прегледа архивите им — бяха и повече от щастливи да му преведат какво пише. Така че сега той знаеше. Амели бе незаконно дете — не само това, изглеждаше съмнително Шарл д’Орвил да е неин баща. Баща й бе „Мосю“. А Мосю бе дук дьо Кормон.

Добре, добре. Жалко, че нямаше как да се свърже с дука, може би той щеше да е в състояние да хвърли още малко светлина по въпроса — но никой не можеше да го види. И освен това той бе важна личност, така че подобна среща направо го плашеше. Не, имаше достатъчно информация, за да я използва по най-добрия начин срещу Амели. Завръщаше се в играта с Роберто. Той неочаквано се засмя на глас, а шофьорът на таксито стреснат се огледа.

— Всичко е наред — извика му Диего, — просто пътуването е много приятно.