Елизабет Адлър
Скрити страсти (64)

63.

Сватбената церемония във величествената стара църква „Носа Сеньора ду Глория“ бе весело събитие и нито една от изящните златисти и сребристи украси на олтара не блестеше по-лъчезарно от лицето на Амели, когато даваше своя обет за любов към Роберто. Тя излъчваше щастие, което я обгръщаше като аура, докато крачеше с него под ръка по посипаната с цветя пътечка между редовете под възвишения акомпанимент на орган и усмихнатите лица на петстотин роднини и приятели.

Камбаните огласиха тяхното щастие. Млади и силни, руси и красиви, те се показаха на слънчевата светлина в един тържествен син ден.

Изабел, хваната под ръка с Франсиско Кастело ду Сантус, следваше свитата от шест малки шаферки, всички братовчедки ду Сантус, надолу по пътечката, усмихвайки се от удоволствие.

— Нищо не може да ме направи по-щастлива — прошепна тя на Франсиско, — от това да видя онези двамата венчани. Изглежда, това бе единственото, което можеше да се случи — те винаги са били заедно.

Франсиско бе горд със сина си.

— Радвам се, че той запази Амели за нашето семейство, щеше да ми бъде ужасно неприятно да я загубя. Сега ще имаме общи внуци, Изабел.

Те дружно се засмяха при мисълта, че кроят планове за внуци, преди още да са излезли от църквата, но тя знаеше какво има предвид той. Семействата ду Сантус и д’Орвил сега, когато Амели се бе омъжила за Роберто, щяха да се съберат в нещо повече от далечно роднинство.

Просторната шатра за увеселението бе опъната от терасата на Павилион д’Орвил, продължаваше и през градините на ресторанта, а гостите циркулираха по дървен под, покриващ моравите, наслаждаваха се на най-доброто, което Павилионът можеше да осигури за едно сватбено тържество. Роберто бе положил големи усилия да открие подходящите музиканти, които да свирят за тях, и щастливите звуци на самбата и карнавалните песни от време на време се преливаха във валсове и романтични мелодии от Европа и Америка.

Едуар наблюдаваше как неговото малко момиче, хубавата булка, ведра и елегантна в надиплената рокля, поздравява гостите, смее се заедно с Роберто на шегите им, разрязва тортата и отговаря на наздравиците и комплиментите с един небрежен, неподправен чар и се надяваше да е винаги щастлива, както в този ден.

— Ще танцуваш ли със стария си татко? — малко тъжно я попита той като я прегърна и се засмя на хубавите й очи.

— Знам, че звучи банално — каза й, — и може би се държа като всеки друг баща на сватбата на дъщеря си, но сякаш вчера беше, когато те носех на раменете си и най-важното събитие на седмицата бе появата на ново зъбче или на още някоя драскотина на коляното ти.

Амели облегна глава на гърдите му, усещайки под топлата си буза чистата му колосана риза.

— Ти си най-добрият баща, който може да има някое момиче. Какво щях да правя без теб. Спомняш ли си как те ревнувах на твоята сватба? Как можех да знам тогава, че ти и Ксара трябва да сте се чувствали по този начин?

— Ще ти издам една тайна — прошепна Едуар, — ако беше някой друг, а не Роберто, щях много да ревнувам.

Амели се засмя възторжено.

— Добре, сега не се чувствам толкова виновна пред теб и Ксара.

Една сянка премина през лицето й.

— Но може би изпитвам вина към Леони.

— Недей — тихо промълви Едуар, — тя можеше да дойде, Амели, но почувства, че е по-добре — по-безопасно — да не идва.

Той отново се сети за писмото, което му бе написала Леони. Тя никога нямаше да се избави от страха си пред Мосю: макар той да бе почти парализиран и да живееше отшелнически, все още властваше над живота й.

— Някой ден пак ще отидем да я видим — решително каза Амели. — Поне знае за Роберто — знае за кого се омъжвам. За кого се омъжих — поправи се тя със смях. — Едуар, иска ми се да можех да я обичам — искам да кажа, радвам се, че се запознах с нея, това много ми помогна. Всъщност това, че се запознах с Леони, ми помогна да порасна най-накрая, струва ми се. След като вече не беше такава мистерия, се почувствах по-сигурна. Обичам теб и баба — но не мога да кажа, че обичам истинската си майка. Не е ли ужасно от моя страна.

— Не е ужасно — разбираемо е — Едуар й се усмихна окуражително, — а и кой знае, може би един ден вие ще се опознаете по-добре една друга. Но днес е твоят сватбен ден, Амели ду Сантус, не трябва да мислиш за нищо друго, освен за собственото си щастие.

Горката Леони, помисли си той, завъртайки Амели така, че дългите копринени поли на роклята й се повдигнаха и тя засмяна се облегна на ръката му. Горката Леони, колко щеше да е щастлива да бъде тук.

Роберто дойде да вземе невестата си.

— Време е да се преоблечем, Амели, скоро трябва да тръгваме.

Тя се откъсна от ръцете на Едуар.

— Ще намеря Ксара да ми помогне — каза тя, обръщайки се да му се усмихне. А после изчезна.

Едуар допи шампанското, загледан унило през украсената с цветя шатра към океана. Смарагдени вълни се плискаха елегантно, изпъчвайки белите си гребени, преди да се слеят в плавно движение с белия плаж.

— Не се тревожи — чу гласа на Себастиау зад гърба си. — Сигурен съм, че всички бащи на булки се чувстват така.

Едуар се обърна с грубовата усмивка.

— Личи ли си?

— Изписано е на лицето ти — подаде му пълна чаша Себастиау. — Вземи, да удавим скръбта си в шампанско.

— И ти ли? — погледна го с любопитство Едуар.

— И аз — Себастиау облегна лакти на парапета на терасата. — Не можеше да стане, всъщност никога не съм имал шанс. Тя винаги е обичала Роберто. Аз съм „добрият приятел“ — каза той, пресушавайки чашата си — и такъв възнамерявам да си остана.

— Себастиау, не бях разбрал…

Гласът на Едуар стана мил и Себастиау вдигна ръка в знак на протест.

— По-добрият печели — тихо каза той. — Хайде, Едуар, струва ми се, че е време да хвърляме ориза и розовите листчета.

 

 

— Амели — колебливо започна Ксара, докато закопчаваше хубавата ленена рокля и подаваше на Амели подходящи бледосини обувки. — Ще се справиш ли? Довечера, имам предвид.

Амели се завъртя в кръг с широко отворени очи.

— Искаш да кажеш със секса ли? — попита тя с усмивка. Ксара се изчерви. — Разбира се, че ще се справя, Ксара, всъщност нямам търпение! Непристойно ли е подобно признание да излиза от устата на една току-що венчала се млада булка? От месеци насам исках Роберто да ме люби, но той настояваше, че трябва да почакаме, докато се оженим.

Амели импулсивно стисна ръката на Ксара.

— Прекрасно е, Ксара — въздъхна тя, — не е ли е най-прекрасното нещо, което някога може да ти се случи?

— Когато обичаш някого, както ти обичаш Роберто — кротко отговори Ксара, — тогава е прекрасно.

Изведнъж Амели видя Едуар в нова светлина — като много привлекателен мъж, в когото бе силно влюбена такава красива жена като Ксара. Тя й се усмихна с новопоявило се съучастничество, докато нахлузваше сините обувки.

— Така, готова съм — внезапно целуна тя Ксара. — Благодаря ти — за всичко. Много се радвам, че си се омъжила за Едуар.

— Аз също — отвърна Ксара и се засмя, — но по-добре да си прибера децата, преди да са направили големи бели долу.

Двегодишните близнаци Винсънт и Жан-Пол бяха радостта на живота й.

Роберто чакаше Амели долу при стълбите на Вила д’Орвил и те, хванати за ръка, закрачиха край уханните цветя в градините към голямата шатра, където ги очакваха щастливите им семейства. Амели още стискаше букета от малки бели розички, раздадоха прощални целувки и после потеглиха. Амели се качи в накичения с панделки кабриолет, теглен от два прекрасни бели коня, чиито опашки и гриви също бяха украсени с панделки, и после се обърна към гостите. Лекичко хвърли букета си към тях и се включи в дружния смях, щом той падна точно в ръцете на Себастиау, който го подаде на една малка шаферка.

— Вземи, мъничката ми — каза той, — пази го. Това означава, че един ден ще бъдеш щастлива булка.

— Довиждане, довиждане — щастливи викове се разнесоха във въздуха, щом кабриолетът потегли по улицата и се отдалечи надолу покрай океана, отправяйки се към кея, където ги очакваше корабът, който щеше да ги откара в Ню Йорк, за да прекосят по-късно Флорида и да стигнат до Ки Уест и Вила Енкантада.

— Е, сеньора Кастело ду Сантус?

— Е, сеньор Кастело ду Сантус?

Усмивките им ги обрекоха на тяхното общо бъдеще. Тя бе неговата невеста, а Роберто бе нейният съпруг. И той никога нямаше да я разочарова.

 

 

Амели се поколеба. Дали да си облече бледозелената сатенена нощница с тънки презрамки и дантела в цвят екрю или по-добре бялата, която се диплеше меко под ниската квадратна платка с избродирани по нея малки цветчета? Почувствала се внезапно нервна от чувствения сатен, тя нахлузи през главата си бялата памучна нощница и надзърна в огледалото, за да се види как изглежда. Да, всичко бе наред, струваше й се. Така всичко бе покрито. После повдигна края на нощницата си, за да свали късите кюлоти, но се спря с ръце на кръста. Загледа се в своя образ в огледалото. Не трябваше ли една прилична млада булка да остави кюлотите си на нея? Какво да прави? О, Ксара, помисли си тя, защо не си тук сега, за да те попитам. Пусна нощницата си надолу, решила да остане с тях. Косата й се наелектризира, докато я решеше с четката, и тя нетърпеливо я приглади назад. Защо точно тази от толкова много други вечери трябваше да прави така? Сигурно е от морския въздух. Е, това е. Нямаше друга причина да се бави, а и Роберто я чакаше в съседната стая. Тя още бе колеблива. Това е глупаво, строго каза сама на себе си, там не седи някакъв непознат, а Роберто. А и не беше ли очаквала толкова точно този миг, не бе ли копняла за това? Просто сега, когато бе настъпил моментът, всичко й се струваше по-различно.

— Амели? Добре ли си?

Гласът на Роберто достигна до нея от далечината. Тя изправи рамене и си пое дълбоко дъх.

— Ето ме — съобщи му бодро и босонога пресече стаята. Роберто беше облечен със синя пижама, а косата му бе старателно вчесана. Ухаеше едва загатнато на някакъв цитрусов одеколон.

— Изглеждаш много хубаво — каза той.

— И ти — отвърна тя с тих глас.

— И плашещо.

Амели го погледна виновно.

— Всичко е наред — нежно каза Роберто, — ти си само уморена, а и двамата сме пили повечко шампанско. Защо просто не си легнеш тук до мен — както, когато бяхме деца, помниш ли? Ти често ми доверяваше всичките си тайни в леглото.

Те си легнаха един до друг, загледани в тавана, а ръката му закрилнически бе обгърнала раменете й. Големият кораб леко се поклащаше под тях и Амели усети как напрегнатите й мускули започнаха да се отпускат.

— Хареса ли ти твоят сватбен ден, сеньора ду Сантус?

— Влюбих се в него — прошепна тя, — влюбих се в църквата с всички тези прекрасни бели цветя и в шаферките, толкова сладки в розовите си набрани роклички и сатенените пантофки, завързани с панделки около закръглените малки крачета. Баба бе много елегантна в лилаво, с тази чудесна огромна шапка, а също и Луиза, и Франсиско, и Ксара — единствено Ксара бе облечена в алено, приличаше на някое платно от Гойя. И Едуар. Знаеш ли, толкова ми стана мъчно за него, Роберто — изглеждаше така тъжен, като че ли ме губи завинаги. Казах му, че не е вярно. Знаеш ли, той е най-добрият баща, който може да има едно момиче.

— Какво друго ти хареса? — попита Роберто, галейки я лекичко по косата.

— Какво друго? О, не мога да си спомня… просто — всичко.

— А аз?

Амели извърна глава към него и нежно го целуна.

— Знаеш, че те обичам.

Роберто я прегърна.

— Кажи ми го пак — прошепна той, целувайки я по клепачите.

— Обичам те — прошепна Амели. Кожата й ухаеше толкова приятно. Езикът му погали клепачите й и тя приближи лице за целувките му, долавяйки деликатния пробуждащ се отговор, щом устните му докоснаха нейните. Това трябва да е раят, мислеше си тя, когато ръката му галеше врата й. Той отметна тежката й коса и зарови лице в топлината на нежния тил, целувайки я много нежно, притискайки я към себе си. Амели почти се задъхваше от очакване. Обичаше го толкова много, че допирът на ръцете му до гърдите й бе най-естественото усещане на земята, такова бе любенето, дадено от Бога. Вече нищо нямаше значение, задръжките й бяха изчезнали и тялото й отговаряше на неговото, докато се притискаше по-плътно към него. Цялото притеснение за нощницата и кюлотите сякаш никога не бе съществувало; тя дори не забеляза кога Роберто й ги свали и щом останаха голи, треперещите й любопитни ръце инстинктивно го затърсиха.

Бе за пръв път и за Роберто, за пръв път сексът бе от любов. Той прогони тъмните спомени за по-брутална страст и нежността и уважението, които изпитваше към Амели, го направиха най-внимателният и най-разбиращ любовник. Амели лежеше под него, без да осъзнава, че се усмихва, докато го притиска по-близо до себе си… толкова близо сега. Беше прекрасно, винаги бе знаела, че ще бъде така. Не знаеше дали изпитва същото като него в онзи последен момент, когато отвори очи и видя лицето му, изкривено от страст, но бе красиво.