Елизабет Адлър
Скрити страсти (62)

61.

В малкия двор с лодки в покрайнините на Ница бе просто истинска бъркотия от бараки, построени до самия прибой. Стържене на трион озвучаваше пясъчния двор, а няколкото мъже, които довършваха кила на една прибрана, дълга двадесет стъпки лодка, вдигнаха поглед от работата си, когато Джим се спря до тях.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — усмихнат каза той. Френският му бе със силен американски акцент и напълно разговорен, което винаги събуждаше достатъчно любопитство, за да му обърнат внимание. Той извади една банкнота, върху която бе изписано името на човека, когото търсеше и им я подаде.

— Търся този човек — каза той. — Това е името му, Марини. Той е червенокос, едър, може да се каже, че започва да напълнява.

Банкнотата изчезна в джоба на един син комбинезон.

— Червенокос — каза работникът, — да, това е Марини. Той работеше тук.

— Работеше?

— Да. Уволниха го преди един час — заради пиянство. Той никога не беше наистина пиян на работа, но винаги бе малко подпийнал. Това го правеше агресивен, нали разбирате… сби се няколко пъти тази сутрин — един път с шефа. Няма начин при това положение да си запазиш работата, нали?

— Със сигурност не — каза Джим, извади още една банкнота и му я подаде. — Знаеш ли къде живее?

— Закъсняхте, вече си тръгна… той никога не живее дълго на едно място. Трябва да е сменил поне три стаи за няколкото седмици, през които беше тук. Замина за Париж, каза, че там го чакат много пари — за които няма да му се налага и пръста си да мръдне, а не като нас, глупаците. Той е луд — продължи работникът и презрително се изплю на пясъка. — Ако го търсите — внезапно предложи той, — вероятно е отишъл на гарата да хване влака за Париж.

— Много благодаря — извика Джим, пресичайки двора. Следващият влак за Париж бе в дванадесет. Трябваше да стигне навреме.

Джим забеляза жертвата си, когато мина през бариерата, едра фигура в синя работническа риза, която се мъкнеше по перона и носеше малка торба. Наблюдава го, докато изчезна в едно купе втора класа, а после го последва надолу по перона, мина покрай вагона и небрежно погледна вътре. Марини бе седнал на последното свободно място. Хората вече стояха прави в коридора, а кондукторът проверяваше билетите.

— Париж — каза той, щраквайки билета на Марини и пристъпвайки към следващия.

Значи бе на път за Париж… за да си прибере парите, които го чакаха там, парите, „за които не трябваше да работи“. Изглежда, Марини най-сетне излизаше от скривалището си. Отиваше в Париж, за да намери Жил дьо Кормон.

Джим закрачи надолу по перона и седна във вагона първа класа, обмисляйки какви трябва да бъдат следващите му стъпки. Изведнъж всичко му се стори толкова просто и ясно. Нямаше смисъл да се изправя пред Мосю с доказателство за престъплението му… този убиец щеше да го направи вместо него. А той се обзалагаше, че Мосю ще му плати. Усмихна се. Точно това бе моментът да покаже на Мосю, че знае за убийството. Страхът да не бъде разкрито престъплението щеше да бъде ужасен. Той извади големия си златен джобен часовник и го погледна. Дванадесет. Влакът тръгваше точно навреме, както обикновено. Сега можеше и той да се отпусне и да се порадва на един хубав обяд. Бе много удовлетворителен ден.

 

 

Мари-Франс дьо Кормон отпиваше чая си от една безкрайно крехка чашка на розички, без да изпитва ни най-малко удоволствие от това. Жерар четеше вестник на баща си, а тя хладно ги наблюдаваше. Изобщо не трябваше да идва тук, Жил не означаваше нищо за нея — нито, предполагаше, тя за него. Виждам го единствено поради семейно задължение, бе предупредила тя Жерар, когато я помоли да дойде с него. Жерар замълча и тя се запита дали наистина можеше да разбере какво е да живееш с баща му без капчица любов през всичките тези самотни години. Бе млада, когато се омъжи за него, само на осемнадесет — а можеше да има щастлив семеен живот. Тя въздъхна и остави чашката; не беше жена, която би си намерила любовник, вместо това се бе отдала изцяло на децата си, дарила им бе цялата си грижа и любов.

Жил гледаше през прозореца, докато слушаше, предполагаше тя, подробния материал за някакво сливане между две компании за стомана, който Жерар му четеше. Тя наистина го мислеше, когато му бе казала, че иска той да бе умрял в катастрофата вместо Арман, а сега той за втори път бе измамил смъртта. Нищо не можеше да го сломи. На бледия цвят на небето профилът му още бе арогантен, силен… но освен това той още бе и хубав мъж. Облегна се на инвалидната количка, която мразеше, облечен безупречно, както винаги, с раирана риза и копринена вратовръзка, прилежно завързана от камериера му, защото собствените му треперещи ръце бяха безсилни дори за такава проста работа… той дори не можеше да задържи вестника неподвижен, за да го прочете. Краката му, обути в добре лъснати обувки ръчна изработка, бяха поставени на стъпалото на количката от камериера, а отлично изгладените му панталони прикриваха тяхната безпомощност. Каквото не бе успяла катастрофата, го бе довършил сърдечният пристъп и последвалият го удар. Жил бе парализиран от кръста надолу. Но имаше и още едно, дори по-ужасно нещо — бе загубил гласа си. Никой не знаеше защо, лекарите и специалистите невролози бяха озадачени от този въпрос от три месеца насам, но още нищо не се бе изяснило. Може би ще се възвърне, когато отмине шокът, бяха казали на Жерар, възможно е.

Жил обърна глава, за да я погледне и погледите им се срещнаха. Тъмносините му очи бяха студени, празни. За какво си мисли, питаше се тя. Нямаше как да узнае. Той не можеше да пише, защото ръцете му трепереха твърде много, не можеше и да говори.

Мари-Франс внезапно се изправи.

— Жерар, трябва да тръгвам — каза тя, избягвайки погледа на Жил.

— Ще те заведа у дома, мамо — остави вестника Жерар. — Ще се върна по-късно довечера — обеща той и за миг задържа ръката на баща си. — Тогава ще ти почета още. Или може би да взема билети за театър или концерт?

Жил поклати глава и отново се втренчи през прозореца.

Жерар тъжно погледна баща си. Той никога не излизаше. Отказваше дори да го заведат в парка… толкова отчаяно се срамуваше от инвалидността си.

Мари-Франс се спря при вратата.

— Довиждане, Жил — извика тя. Знаеше, че той я чува, но не дава знак за това. Знаеше, че не трябваше да идва.

 

 

Прав бях, помисли си Джим, проследявайки Марини на дискретно разстояние през Пон дьо Сюли. Той за миг се подвоуми, когато мъжът зави зад ъгъла на една сграда срещу гарата, но тя се оказа евтин хотел. Очевидно щеше да си запази стая, да остави торбата си там и после да излезе готов за действие… или почти. Първо следваше посещение в бар „Огюстин“, после в бар „Мишел“, а след това в още няколко бара. Този човек пиеше много, нямаше съмнение в това, а мъжът от двора за лодки бе казал, че това го прави агресивен. Може би просто събираше кураж за предстоящата среща.

Джим спря, когато Марини се спря пред портата на голямо частно имение. Поколеба се за миг, а после се затътри през двора и се изкачи по широките стълби. Протегна пълната си ръка и натисна звънеца, като нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаше.

Икономът отвори тежката врата и Марини му каза нещо. Икономът поклати глава и понечи да затвори вратата. Джим пресече на отсрещната страна и закрачи напред-назад по тротоара, без да изпуска от око сцената. Един лакей дойде на помощ на иконома и двамата се опитаха да изблъскат Марини навън, но той бе подпрял вратата с крак. Някой друг имаше в салона. Това бе Жил дьо Кормон, в инвалидна количка. Значи беше истина… той бе инвалид. Изведнъж вратата се затвори и Джим за една-две минути остана загледан в нея. Марини бе влязъл.

 

 

Жил седеше срещу Марини зад бюрото. Бяха сами в кабинета му. Мъжът говореше, заплашваше го. Разбира се, уморено си помисли той, това е изнудване. О, Господи, Вероне, защо трябваше да умираш в Амазонка? Точно сега имам нужда от теб! Единствено Вероне щеше да знае как да се оправи с това — Вероне щеше да бъде неговият глас, неговите ръце… нямаше никой друг, на когото можеше да се довери. Никой, когото го бе грижа за това.

Марини уверено крачеше из кабинета. Кой би си помислил, че старото момче може да бъде в имението? Е, това само улесняваше нещата, нали? Можеше да си говори каквото поиска, без да може дъртото копеле дори да му отговори. Това май щеше да бъде най-лесният работен ден през целия му живот.

— Ще отида при нея — заплашваше го той, — ще й кажа всичко. Ще й кажа какво направи… няма да ти хареса това, нали? Сега тя е прочута… и богата. Разбира се — добави той, избърсвайки с ръкава на ризата си потта от бледата плът на олисялото си чело, — после мога да отида някъде другаде… при сина ти — или при жена ти.

Той се приближи до масичката, взе гарафата с уиски и си наля прилично количество.

— Искаш ли малко? — попита той, размахвайки крехката гарафа от венециански кристал във въздуха. Усмихна се на безизразното лице на Жил, когато гарафата се удари в пода и се разби на стотици парченца с тихо издрънчаване, а уискито се плисна по кремавото и златното на стария китайски килим.

Жил усети, че пот избива по врата му и се оттласна от бюрото, тромаво маневрирайки с инвалидната количка, докато се опитваше да пъхне ключа в лявото чекмедже на бюрото. О, Господи, помисли си той, защо е толкова трудно, защо ръцете ми не ме слушат? Ключът влезе в ключалката, той дръпна чекмеджето и то се отвори със скърцане. Наведе се настрани и пъхна ръката си вътре. Винаги държеше пари там, никога не знаеше кога може да имаш нужда от тях. Наблюдаваше треперещата си ръка: сякаш тя се опитваше да обгърне пачката пари — сякаш това не бе ръката му. С последна конвулсия той успя да я хване, уморено издърпа ръката си обратно и я отпусна в скута си.

Жил се отдръпна при киселата миризма на пот и алкохол, когато Марини се надвеси над него.

— Благодаря — каза той, взе банкнотите и ги пъхна в джоба си. — Благодаря много, мосю дук.

Марини започна да се смее, запъти се към вратата и ритна по пътя си счупената чаша.

— Казват, мосю дук — каза той, спирайки се до вратата, — че бог наказва грешните… е, той сигурно се е погрижил за вас.

После ухилен потупа джоба на ризата си. — Ще се върна — обеща той, — когато тези свършат.

О, Господи, помисли си Жил. О, Господи, той ще се върне… и аз съм безсилен. Не мога да се движа, не мога да говоря… няма никакъв начин да се отърва от него. Трябва просто да седя тук… и да го чакам, питайки се кога ще се върне… и на кого може да каже. Той мълчаливо се загледа в отворената врата.

* * *

Марини вече бе посетил три бара, преди да стигне до „Льо Си Зеро Юн“ на оживения ъгъл на улица „Понсар“. Джим го последва вътре. Той седна в противоположния край на помещението и си поръча скоч, започна да отпива бавно от него, без да сваля очи от мъжа. Марини седеше сам на бара, пиеше уиски и не говореше с никого. Дали бе завършил онова, за което бе дошъл? Как можеше да разбере? Момент, поръчваше си още едно питие. Ръката на Марини се плъзна в джоба на ризата му и извади пачка банкноти. Даде една на бармана, който го погледна изненадан, преди да отиде до касата и да се върне с пълна шепа банкноти, които представляваха рестото. Значи стойността на банкнотата, която Марини му бе дал, бе голяма… тогава трябва да бе успял с изнудването на Мосю.

Марини внезапно се изправи, гаврътна уискито си като човек, който бърза и се запъти към вратата. Неговата обикновено клатушкащата се походка бе станала дори още по-неравна и той се препъна о стъпалото, после се обърна и го погледна обвинително, преди да залитне към тротоара. Джим вървеше след него, очаквайки да види какво ще направи след това… сега очевидно бе прекалено пиян, за да говори. Дали щеше да се прибере обратно в хотела, за да се наспи?

Марини отново залитна напред, после закрачи целеустремено по шосето, запътвайки се към отсрещния бар, но точно тогава една кола зави по улица „Понсар“. Джим имаше време да долови ужаса, изписан по лицето на шофьора, преди да блъсне Марини, изхвърляйки го към отсрещния тротоар. Голямото отпуснато тяло сякаш за няколко мига се бе разтворило във въздуха, преди да се сгромоляса с отчаян тътен на земята.

Колата се удари в бордюра и спря, шофьорът й се сви на кормилото от шока, а Джим притича през улицата, където лежеше Марини, обърнат с лице към тротоара. Очите му бяха отворени, а той бе мъртъв. Едната му ръка още стискаше дебелата пачка от банкнотите на Мосю и те се понесоха леко една по една надолу по мръсната улица, издухани от вятъра.

Значи Марини бе свършил всичко! И сега Мосю бе хванат в капан. Той щеше да чака Марини да се върне, всеки ден щеше да се пита дали няма да дойде… никой не можеше да му помогне сега… най-сетне Мосю бе безсилен.

Джим се загледа в отпуснатото мъртво лице на Марини. Убиецът на Шарл д’Орвил.

— Е, Леони Джеймисън — промърмори той, — това е твоето възмездие.