Елизабет Адлър
Скрити страсти (51)

50.

Амели крачеше боса по терасата на Вила Енкантада, чувствайки се удобно в старите си шорти и риза. Тя щастливо се подпря на парапета, обърнат към зелените, обрасли с дървета хълмове и спокойния залив отдолу, наслаждавайки се на топлината на слънцето по голите й ръце и крака. Снегът си го биваше, помисли си тя, припомняйки си Пето авеню, но тук е по-добре. Щяха да вечерят в „Сен Джеймз“ и тя смяташе да си облече новата розова рокля. Едуар още не я бе виждал с нея. Мързеливо се протегна, чудейки се защо той бе толкова загадъчен. Ще има голямо тържество, бе им казал, преди да изчезне към Ки Уест преди един час, оставяйки всички озадачени и любопитни. Амели подритна едно камъче през терасата и го проследи как се търкаля надолу по склона. Животът е хубав, помисли си тя, особено когато Диего не е наоколо. Роберто бе толкова различен, когато бяха само двамата — бе щастлив просто да бъде с нея, тя знаеше, че е така.

Една магарешка каручка се появи иззад завоя на пътя, натоварена с топящи се блокове лед, оставящи мокра следа зад бавно пристъпващото между лимоновите дървета животно, което се поспираше, за да откъсне тревичка тук, листенце там, докато момчето отпред не го смушкваше.

— Шампанското ви — усмихна се момчето и й махна, — добре изстудено.

Малката кола на Едуар запухтя по хълма след магарето, оставяйки облак прах в неподвижния въздух, смехът на Едуар достигна до Амели заедно със смеха на една тъмнокоса жена, седнала до него. Амели замръзна. Коя можеше да бъде тя? Надвеси се над парапета, за да види по-добре колата, която бе разтърсена от ниската скорост на последните няколко ярда и с последен спазъм спря зад унилото магаре.

Едуар й махна.

— Това е Амели — каза той на Ксара, — просто си знам, че ще те заобича.

Ксара се усмихна колебливо и също махна на високата стройна фигурка на терасата. Амели се обърна и се скри в къщата.

— Не съм сигурна, Едуар — каза Ксара, — мащехите обикновено не са много обичани.

— Това ще бъде различно — помогна й да слезе от колата Едуар, — защото това си ти — и защото Амели никога не е имала майка. Ти си първата.

— Не забравяй Леони — предупреди го Ксара. Леони бе името, което се появяваше на няколко пъти през последната седмица, винаги във връзка с Амели. Но имаше нещо в гласа на Едуар, в погледа му, когато говореше за тази загадъчна Леони, което я озадачаваше. Накрая тя го попита дали са били любовници и отговорът му я накара да се почувства неспокойно.

— Не — отвърна той, — никога не сме били любовници, никога не сме се познавали истински. Веднъж се целунахме край реката до Шато д’Орвил, но тогава знаехме, че никога няма да се видим отново. Тя ми даде най-ценното, което имаше. Детето си. А сега Амели толкова прилича на нея, че понякога все едно виждам Леони.

Той бе спрял дотук, но тя долови тъжния подтекст за една неосъществена любов. Тази отдавна загубена Леони бе нейна съперница — и дъщеря й сигурно щеше да сметне непознатата, появила се в живота на Едуар, за съперница. В края на краищата, сега Амели бе на четиринадесет — почти на петнадесет. Скоро щеше да научи какво е да си жена — цялата болка, несигурност, ревност. Бедното момиче, внезапно си помисли тя, докато се качваше по стъпалата към къщата. Бедното малко момиче.

— Мамо — извика Едуар, — Амели, Роберто. Върнах се — с изненада и шампанско!

Роберто полекичка се извърна в салона.

— Здравей — каза той, — каква изненада. О, здравей — протегна ръка и на Ксара. — Аз съм Роберто ду Сантус.

— Това е Ксара О’Нийл де Естебан — каза Едуар.

— Едуар — Изабел бързаше от нейната стая, оправяйки косата си, преди да влезе. — Не знаех, че ще имаме гостенка.

— Мамо, искам да те запозная с Ксара.

Двете жени се огледаха една друга и останаха доволни от това, което видяха. Няма съмнение, че тя е много специална, помисли си Изабел, поемайки хладната мека ръка на момичето в своята.

— Добре дошла, скъпа моя — усмихна й се тя, — добре дошла във Вила Енкантада.

— Къде е Амели? — огледа се Едуар. — Обикновено тя първа ме посреща.

— Помага на момчето да разтоварят шампанското — каза Роберто, — по-добре да отида и аз да й помогна.

— Побързайте тогава — извика Едуар, — ще го отворим на терасата.

Ксара взе продълговата кутия, която носеше Едуар, и я занесе със себе си на терасата. Поне майката на Едуар бе приятна, макар че бе истинска загадка как ще реагира на неочакваното съобщение, че синът й се е сгодил за вдовица, която познава само от няколко седмици!

Амели взимаше ледените бутилки от мястото им и ги внасяше вътре, докато Роберто помагаше на момчето да разтоварят блоковете лед, влачейки ги с една голяма кука към кухнята.

— Каква е изненадата? — попита тя, облизвайки замръзналите си пръсти, за да ги стопли.

Роберто й се усмихна.

— Старият Едуар е влюбен — каза той, — прочетох го в очите му, когато гледаше към Ксара О’Нийл де Естебан.

— Ксара — въздъхна Амели, инстинктивно разпознавайки в това името на съперница.

— Обзалагам се, че ще обяви годежа им — продължи Роберто, — и не го обвинявам — тя е прекрасна — тъмна, екзотична и много елегантна.

Той постави чашите на един поднос, взе сребърната купа за охлаждане на вино и я напълни с лед, натрошен с няколко успешни удара на чука.

Годежа им, вцепенена повтори Амели. Едуар щеше да се ожени за тази жена? Ако Едуар се оженеше, щеше да я изостави. Може би дори щеше да има деца — истински собствени деца. Внезапно се почувства нещастна и доброто й настроение отпреди един час се изпари.

— Хайде — извика Роберто, грабнал подноса — да отидем да го отпразнуваме.

Амели се поколеба, застанала край кухненската маса. Не искаше да се запознава с Ксара. Не искаше дори да знае, че тази жена съществува.

— Амели — гласът на Едуар я викаше. Трябваше да отиде. Това е само годеж, каза си тя, минава много време преди хората да се оженят… може би все пак това няма да се случи.

Ксара стоеше до парапета, любувайки се на гледката, която бе очаровала Амели малко преди това. Съвършена е, реши тя и се обърна усмихната, когато най-сетне Едуар щеше да й представи Амели.

Няма значение, че момичето бе твърде слабо. Щеше да стане красавица — високо и стройно златисто девойче, като майка си Леони. Погледът на Амели, когато любезно си подаваха ръце, накара Ксара да си припомни собствената си сиротна несигурност на същата възраст. Момичето се страхуваше и сърцето й се разтвори за него.

Усмивката на Ксара бе толкова топла, толкова… сестринска, помисли си Амели, сякаш се познаваха отдавна и имаха едни и същи тайни. Тя притеснено пристъпваше от крак на крак, искаше й се да бе облечена в розовата си рокля вместо в тези ужасни стари шорти. Ксара бе толкова елегантна в бледо синьо-бялата си рокля и отличните бели обувки. Бе красива. Много красива. Амели не знаеше, че ревността е такава, задушаваща. Стана й горещо и сърцето й се разтупка.

— Е — усмихна се Едуар, доволен от семейството си, — а сега изненадата.

Той хвана Ксара за ръката и погледна към трите изпълнени с очакване лица.

— Ксара ще бъде моя жена. Ще се оженим вдругиден, тук, в Ки Уест.

— Едуар, Ксара! — Изабел разтвори ръце и прегърна и двама им, сълзи напълниха очите й. — Глупаво е да плача, — заподсмърча тя — но това е само, защото съм толкова щастлива за вас двамата.

— Надяваме се да нямаш нищо против, че е толкова внезапно, — заобяснява Ксара, — но се обичаме и няма причина да чакаме.

— Аз не възнамерявам да чакам.

Погледите, които си размениха Ксара и Едуар, подсказаха на Амели, че сякаш техният свят е затворен за всеки друг. Само техният личен свят.

— Може ли да целуна булката? — попита Роберто, стисна ръката на Едуар и лепна звучна целувка по хладната буза на Ксара.

— Амели — весело извика Едуар, — ти какво ще кажеш?

— Поздравления — смотолеви тя и послушно пристъпи напред, а устните й едва докоснаха бузата на Ксара.

Едуар прегърна Амели и я завъртя във въздуха.

— Не всяка млада булка може да получи вече отгледана дъщеря като теб — каза той и разроши косата й.

— Не прави така! — остро извика Амели, оправи косата си с ръка и отново се отдръпна зад масата.

Роберто я погледна изненадан, но Едуар бе прекалено радостен, за да забележи напрегнатото й малко личице. Той щедро разля шампанското и поднесе купата с лед пред всеки от тях, а после вдигна тост:

— За Ксара — каза той с преливащо от любов лице, — моята бъдеща съпруга.

На Амели й се струваше, че шампанското ще я задави. Тя преглътна пълна уста и нещастно се загледа в теракотените плочки. Как можа да го направи? Бяха само баба, Едуар и тя. Сега какво щеше да стане? Едуар разговаряше с Изабел, говореше за Ксара, можеше да отгатне по изражението му — никога преди не го бе виждала такъв, някак си… развълнуван. По дяволите, изведнъж си помисли Амели, а сълзите избиха. По дяволите Ксара. Мразя я.

— Амели — прегърна я през рамото Едуар. — Имаме подарък за теб.

Той й подаде продълговата кутия, украсена с изискан надпис на бутик „Оберон“.

— Подарък — със съмнение погледна кутията Амели.

— Хайде — отвори я.

Амели развърза панделките и отвори нетърпеливо капака. Отвътре се показа най-хубавата рокля, която някога бе виждала. С цвят на див люляк, нейните волани от чист памук завършваха с панделки в лавандулово и розово.

— Красива е — каза тя, докосвайки я нежно.

— Ксара я избра за теб. Искаме да ни станеш шаферка — засия Едуар.

Погледът на Амели срещна този на Ксара. Сълзите й щяха да потекат, усети ги. Хвърли роклята обратно в кутията, затича се през терасата и се скри в салона.

Едуар се втренчи неразбиращо след нея.

— Какво стана? — попита той. — Какво направих?

— Бедната Амели — с нежност каза Ксара, — тя е шокирана, Едуар. Прекалено много е за нея да приеме толкова бързо, че баща й ще се жени. Разбирам как се чувства.

— Аз ще отида при нея — каза Роберто, запътвайки се вътре.

* * *

Амели затръшна вратата зад себе си, хвърли се на леглото и се разтресе в ридания. Не искаше Едуар да се жени за тази жена. Той бе неин баща… нямаше право да се жени и да я оставя. Не искаше да го загуби.

Роберто чу риданията й още преди да отвори вратата. Седна на перваза на прозореца и се загледа в нея — тя лежеше на леглото, беше пъхнала главата си под възглавницата. Горкото глупаво дете, състрадателно си помисли той. Приближи се до нея и издърпа възглавницата. Лицето на Амели бе станало на петна и бе подпухнало, а очите й още бяха пълни със сълзи.

— На нищо не приличаш — каза той, намокри една кърпичка и внимателно избърса лицето й. — Наистина няма никакъв смисъл от цялото това безпокойство, знаеш ли. Той просто се жени.

— Ти не разбираш — отчаяно прошепна тя.

— Какво не разбирам? — коленичи до леглото Роберто и хвана ръката й. — Кажи ми, Амели.

— Никога няма да разбереш, Роберто, защото си имаш собствено голямо семейство. Баба и Едуар са всичко, което имам аз, и толкова се страхувам да не ги загубя. Не разбираш ли — извика тя, — той сигурно ще живее някъде другаде и ще има други деца — собствени деца? О, Роберто, тази жена няма да иска вече пораснала дъщеря край себе си, няма да иска да ми бъде майка. А и защо съм й? Ще иска Едуар само за себе си.

— Не е вярно, Амели, Едуар никога не би позволил да се случи това. Знаеш, че той те обича. Ти си негова дъщеря, все едно че ти е истински баща.

Зачервените очи на Амели още бяха тревожни.

— Ако само познавах майка си, ако само знаех каква е била — тогава щях да знам и за себе си.

Роберто изглеждаше озадачен.

— Какво искаш да кажеш — за себе си?

— Никой никога не говори за майка ми. Името й е било Леони, тя е била красива, добра и мила. И аз изглеждам точно като нея. Но каква е била тя, Роберто? Яздила ли е коне, обичала ли е котки? Разсмивала ли се е от глупости като мен, обичала ли е да танцува, носела ли е хубави дрехи — или може би е обичала да се разхожда боса по пясъка като мен? Не знам дори дали някога е изпитвала ревност. Или дали е вършила подли неща. Не разбираш ли, Роберто? Аз съм като пъзел с липсващи парченца — загубили са се някъде под килима и картината не е пълна.

— Амели, няма смисъл да се тревожиш за майка, която никога не си познавала. Ти си една от нас — част от моето семейство, както и от това на Едуар. Знаеш, че баща ми те смята за една от нас. Нали много често, когато се закача с теб, те нарича „другият ми син“? — Той леко избърса очите й с влажната кърпичка. — Ти си това, което си, Амели д’Орвил, и то е много хубаво. И аз те обичам.

Амели седна в леглото, отблъсквайки кърпичката.

— Наистина ли, Роберто? Наистина ли ме обичаш?

— Разбира се, че те обичам.

Ясно сините му очи подчертаваха неговата искреност и Амели облекчено въздъхна.

— Е, поне имам теб — каза тя и го хвана за ръката.

— Хайде, избърши си очите, измий си лицето и да отидем да кажем на Едуар и Ксара, че се радваш за тях.

Те се запътиха, хванати за ръка, към вратата.

— Нека и те бъдат щастливи — каза той.

Едуар се усмихна разбиращо, щом Амели, с Роберто до себе си, се приближи до него, вчесана, спретната и много разстроена. Изглеждаше толкова беззащитна с голите си ръце и крака и с подутото от сълзи лице.

— Съжалявам — засрамено каза тя. — Не исках да бъда груба. Просто бях изненадана и малко изплашена, че ще те загубя, Едуар. Настина искам да бъдеш щастлив — а също и Ксара.

Едуар я прегърна.

— Благодаря ти, моя малка дъщеричке, благодаря ти.

 

 

Утрото на сватбения ден бе синьо, ясно и съвършено като всички дни във Флорида, а Амели и Изабел стояха в малката стая на Ксара в „Сен Джеймз“, докато тя се обличаше за сватбата си. Това е, печално си помисли Амели, от днес нищо вече няма да бъде същото.

— Ще бъдеш красива шаферка — окуражително каза Изабел. — Изглеждаш толкова хубаво в тази красива рокля и толкова приличаш на майка си.

Амели я погледна с надежда.

— Наистина ли приличам на нея, бабо?

Изабел погали хубавата й коса; тя се спускаше свободна и златиста, нашарена от по-бледи изрусели от слънцето кичури, а крайчетата й се завиваха около лицето й въпреки енергичното ресане, с което бе опитала, за да я приглади. Венчето от розови цветчета на главата й вече бе започнало да увяхва от горещината, а сладникавият му аромат изпълваше стаята.

— Няма никакво съмнение, че си дъщеря на Леони, всичко е нейно — косата, очите.

Поне знам, че изглеждам като нея, помисли си Амели, поне това е нещо… а ако знаех и каква е била.

 

 

Ксара седеше пред тоалетката и решеше дългата си черна коса. Булчинската й рокля от бял органдин^[1], чиито поли бяха украсени с волани, а деколтето — със сатенени панделки, я очакваше на закачалката, а тя можеше да съзре отражението й в огледалото. Марсела и бутик „Оберон“ не я бяха разочаровали, наистина беше хубава. Питаше се какво ли прави сега Едуар. Той дискретно я бе оставил във фоайето на „Сен Джеймз“ миналата нощ, след като я бе притискал в сянката на вратата и бе покрил лицето й с целувки. Тя затвори очи, спомняйки си допира на топлите му устни до кожата й. Утре, бе й прошепнал той, ти ще бъдеш графиня д’Орвил. Утре, шепнешком му бе отвърнала тя, ти най-сетне ще бъдеш мой. Не, бе я поправил той, ти ще бъдеш моя. И в двата случая, бе промърморила тя между целувките, ще бъда щастлива.

Имаше защо да се тревожи единствено за Амели. И тя се тревожеше. По никакъв начин не можеше да бъде майка на момичето. Изабел вече добре изпълняваше тази роля. Ако Амели можеше да погледне на нея като на сестра, щеше да им бъде по-лесно да станат приятелки.

Ксара остави четката си и се запъти към вратата.

— Не знам какво да правя с косата си — извика тя, вдигайки я на кок. — Как мислиш, Амели, да я вдигна ли така?

— О, не — инстинктивно отвърна Амели, — моля те, остави я свободна.

— Ще ми помогнеш ли? Някак си се чувствам много нервна, изглежда, нищо не мога да направя както трябва.

Погледите им се срещнаха. Прилича на малко момиченце, объркана си помисли Амели. Наистина ли е нервна? Та това е само Едуар, в края на краищата. Въпреки това днес е сватбеният й ден, всички булки са нервни на него.

Тя последва Ксара пред тоалетката и започна да реше тежката й черна коса. Бе толкова гладка и копринена, а не като собствената й непокорна грива.

— Ето — каза Амели, приглаждайки с пръсти краищата й, — сега единственото, от което се нуждаеш, е цвете или нещо подобно. — После взе няколко гардении и ги постави в косата на Ксара. — Тези са отлични.

— Права си, Амели — Ксара закрепи цветята в косата си, — благодаря ти, че ми помогна.

— Няма защо — отвърна Амели, чувствайки се неловко. — Аз изглеждам ли както трябва — за шаферка имам предвид?

Ксара се страхуваше да коментира роклята й или начина, по който изглежда. Амели бе нащрек, търсейки скрита обида във всяка дума. Но изглеждаше прелестно; украсеното с волани деколте и набраната пола й придаваха изящество на кобилка, а цветът подхождаше на златисторусата й коса.

— Приличаш на ренесансова принцеса — каза тя, докосвайки лекичко русия облак, — ти си идеална шаферка.

Те си се усмихнаха една на друга. Оказва се по-добре, отколкото очаквах, помисли си Амели на излизане от стаята. Ако Ксара не се омъжваше за Едуар, дори би могла да си помисли, че тя е много мила.

Томас, братът на Ксара, и съпругата му Лола бяха пристигнали с ферибота от Хавана. Лола приличаше на видение в жълта коприна, сияеща от вълнение и щастие, така че дори Амели бе покорена от чара й.

— О, изглеждаш толкова хубава, малката ми — извика тя, — роклята е прекрасно избрана… а и такава коса, погледни прекрасната й коса, Томас.

После притисна Амели до себе си.

— Колко хубаво, че Едуар има такава сестричка… или може би дъщеричка? — попита тя и сбърчи нос от учудване, когато Амели се разсмя. — Както и да е, почти роднина. Позволи ми да ти оправя панделките.

Тя по-здраво стегна колана, нагласи малко панделките и изправи венчето от цветя на главата й.

— Ето, готово. Сега чакаме само булката.

Ксара излезе от стаята си, бледа и съвършена, като нервно стискаше букета от кремави гардении. Те се спряха за миг, за да се полюбуват на сдържаната й бяла рокля, която до съвършенство подчертаваше нейната смугла екзотична красота.

— Ксара — нежно каза Лола, — изглеждаш прекрасно. О, Томас, погледни я.

Томас хвана сестра си под ръка.

— Това е началото на твоя нов живот, Ксара. Знам, че ще бъдеш щастлива.

Минувачите се усмихваха одобрително, докато сватбеното шествие измине късото разстояние до малката бяла църква, където Едуар ги очакваше заедно с Роберто. Щом органът засвири, Едуар се обърна и той и Ксара се усмихваха един на друг, докато тя минаваше по пътеката и го хващаше под ръка.

Амели стоеше зад тях, заслушана в тихите думи на службата, и наблюдаваше как Роберто подава пръстена на Едуар. И докато той го слагаше на пръста на Ксара, тя долови любовта между тях… изглеждаха толкова — толкова приятно — безпомощно си помисли тя, не можеше да намери подходящата дума. Така ли те кара да се чувстваш женитбата? Сякаш влюбен, сякаш принадлежиш на някого? Тя отново погледна към Роберто. Бе застанал с гръб към нея, буйната му руса коса бе старателно сресана, а бялото му сако изглеждаше много елегантно. Стори й се много пораснал. И ние ще се оженим един ден, и тогава ще се чувстваме точно както Ксара и Едуар.