Елизабет Адлър
Скрити страсти (47)

46.

Леони постави клончето жасмин в чаша с вода на масичката в гримьорната си и замислено се загледа в него. Той още й го пращаше, независимо в коя част на света бе тя, винаги узнаваше страната, града, театъра… дори в разгара на зимата тя получаваше своя жасмин. Това бе романтичен жест — или поне би могло да бъде, ако мъжът бе всеки друг, но не и Мосю.

Но тази вечер бе различно. Заедно с цветята пристигна писмо. Разтревожена погледна плика… какво можеше да иска сега? Нетърпеливо отмятайки коса назад, тя се загледа в златното венче около челото си и се намръщи на вида си… време бе да излиза на сцената — последната вечер за този сезон, слава богу. Довечера щеше да замине на юг като прелетна птица, обратно в къщи при нейното убежище. Тя уморено се протегна. Този път бе по-уморена от всякога, а и предстоеше ново, американско турне. Понякога си мислеше, че вече остарява за всичко това. Наистина, внезапно й мина през ума, бе на тридесет и една… тринадесет години, откак напуснах Мосю, а битката помежду ни още продължава. Тя отново погледна жасмина, а после плика, лежащ недокоснат до него. Не, нямаше да го отваря… пък и вече бе време да излиза.

 

 

Има нещо вълнуващо в пътуването във вагонли^[1], помисли си тя. Може би мисълта, че профучаваш през нощта сред полета и планини към целта си, увит в чисто белите чаршафи, а после се събуждаш и си се озовал в друг град. Имаше някаква магия в това.

Тя се отпусна в лукса на частното си купе, чиито тъмни облицовани стени бяха украсени с венци и цветя от по-светло дърво и дискретно осветени от лампи с розови абажури. Кадифените рубинени седалки бяха меки и удобни, а в една кристална ваза бе поставена подходяща по цвят рубинена роза.

Шоколад изучаваше новата територия, душейки я с интерес, а после се отпусна на кадифените възглавници, наблюдавайки Леони.

— Ще вечеряте ли, мадам? — попита стюардът. — Можем да ви сервираме скоро след като потеглим.

— О, мисля, че не, благодаря ви. — Чувстваше се прекалено изморена, за да се обременява и с храна. — Но ще ми донесете ли малко чай, моля ви, с лимон, когато имате възможност? — усмихна се тя на стюарда.

— Разбира се, мадам.

Вратата на купето леко се затвори след него и Леони притвори очи. Утре щеше да си бъде у дома.

 

 

Жил се запъти към спрелия влак, който вече изпускаше пара и пуфтеше, сякаш горящ от нетърпение да потегли. Той все още обичаше да пътува във вагонли, това го караше да се чувства като дете, наслаждаващо се на приключение — да прекосяваш загадъчни места по средата на нощта.

Стюардът го придружи до неговото купе, за да се увери, че се е настанил удобно.

— Ще вечеряте ли, господине? — попита го той.

— Да вечерям ли? — сега, когато си помисли за това, се оказа твърде гладен, но не можеше да понася претъпкания ресторант. — Пълен ли е влакът?

— О, не, господине, тази вечер сме съвсем малко.

— Тогава добре, ще вечерям.

Жил се облегна на възглавниците и си наля едно уиски от своята сплесната сребърна бутилка. Защо, за бога, Леони не бе отговорила на бележката му? Той се бе унижил. Молеше я да се види с него. Всеки път, когато я зърваше на сцената, бе истинско мъчение. Бе го правил в продължение на толкова години с вярата, че един ден тя може да се върне при него. Сега трябваше да отиде при нея във Вилата и да поговори с нея. Щеше да я помоли да се върне — това бе единственият начин.

 

 

Горещият чай пристигна и Леони отпи от него, наслаждавайки се на аромата на лимона, докато топлината отпускаше тялото й. За пръв път се бе почувствала толкова уморена, но бе имала една наистина натоварена година — това беше първата й почивка от девет месеца насам. Прииска й се да помоли за един сандвич към чая… бе се почувствала истински гладна. Можеше да помоли стюарда да й донесе нещо, но не, може би по-бързо щеше да бъде просто да отиде в ресторанта.

Ресторантът бе празен — имаше само един самотен човек в другия край на слабо осветения вагон — тя виждаше единствено върха на главата му над високата облегалка.

— Маса за колко души, мадам? — усмихна й се сервитьорът.

— Сама съм — отвърна Леони.

Жил дьо Кормон замръзна. Ръката му, която още държеше чашата с вино, се разтрепери, докато гледаше как сервитьорът минава през вратата към кухнята. Бе сам с Леони.

Дължината на вагона му се стори безкрайна, докато се приближаваше към нея.

— Леони.

Уплашеният й златист поглед се блъсна в неговия. Адреналинът от шока хукна нагоре по гръбнака й, тласкайки с по-голяма сила кръвта във вените й, докато бузите й пламнаха. Очите й се разшириха от ужас. Какво правеше той тук? Преследваше ли я?

— Не исках да те уплаша — не знаех, че си тук — гласът му бе мил, — за мен е такава изненада, каквато и за теб.

Сигурно е вярно, помисли си тя. Откъде можеше да знае той, че тя ще бъде в този ресторант? Самата тя не знаеше преди няколко минути. Но какво правеше във влака? Той улови погледа й; около ъгълчетата на очите му се бяха образували малки бръчици, а гъстата му коса бе посивяла с малки сребристи ивици по слепоочията. Тя потръпна, неспособна да отмести поглед от лицето му.

— Може ли да седна, Леони?

Той я попита, но тя знаеше, че няма да приеме отказа й. Нямаше избор. Освен, разбира се, да стане и да си тръгне. Но не го направи.

Мосю се наведе напред към нея през малката маса и взе ръката й в своята. Усещаше я малка и напрегната между дланите си и затвори очи, за да не съзре тя в тях чувствата му — дори сега трябваше да крие онова, което наистина изпитва. Бе просто, както винаги бе било; държеше ръката й в своята, можеше да усети аромата на парфюма й, да долови диханието й — да почувства, че ръката й трепери. Той я обърна с дланта нагоре и я целуна, погали с пръст кожата на китката.

Леони остави ръката си да лежи в неговата, шокирана от допира до неговата плът, наблюдавайки омагьосана квадратните му пръсти, безупречните, леко нащърбени нокти и тънките тъмни косми по гърба на ръката му, сякаш ги гледаше под микроскоп.

С усилие вдигна поглед… ръката му още държеше нейната… сякаш времето течеше много бавно, летаргично разтягайки секунда след секунда, а тя нямаше сила да се помръдне. Очите му си бяха все така тъмни, така наситено сини… преди да срещне тези очи, тя бе различна жена, смущаваща, дръзка, изискваща жена, която го желаеше толкова, колкото и той нея — където и да е и когато и да е… а сега се чувстваше безпомощна пред него, както някога в Монте Карло, когато бе на седемнадесет. Той все още притежаваше някогашното сексуално привличане и допирът му възпламени сетивните й спомени. С усилие на волята тя се принуди да се изправи на крака.

— Моля те, кажи ми нещо, Леони. Умолявам те.

Влакът набираше скорост, тракайки в нощта, огласявайки със звука от свирката своето присъствие в нощната тишина, изолирала само двамата в своя лукс с розов оттенък.

— Моля те, пусни ръката ми — гласът й бе тих и слаб.

Той стисна ръката й по-силно.

— Остани с мен още няколко мига, Леони — нека бъдем цивилизовани… трябва нещо да ми кажеш, умолявам те.

Келнерът се появи на вратата и любопитно се втренчи в тях.

— Да ви сервирам ли сега, господине?

— Леони, поне ще пийнеш ли с мен — нека просто поговорим за няколко минути?

Погледът му я пронизваше. Тя отново потъна в креслото си и той даде знак на келнера, че иска да поръча, седна на отсрещното място и най-сетне освободи ръката й. Тя тайно я избърса в покривката, сграбчвайки като психологическа опора Шоколад. Какво правеше тук… какво ставаше с нея?

— Леони, отивах към нос Фера, за да те помоля да се срещнеш с мен… ти знаеш защо, нали? Защо мисля за теб по цял ден, сънувам те през нощта? Защо не мога да те забравя и да живея спокойно без теб? Защо ти изпращам жасмин — спомняйки си уханието на кожата ти, когато те целувах? И защо никога ти не изхвърляш жасмина? Защото ти също си спомняш… така е, нали, Леони? — Гласът му бе преминал в ниско успокоително мъркане, промъкващо се в гънките на подсъзнанието й. — Ти не си забравила онези нощи, онези дълги прекрасни нощи… колко топло бе тялото ти под моето, колко гладко и сочно бе и колко много ме обичаше…

Сервитьорът дискретно се покашля, поставяйки купата с охладеното вино на масата, а Леони отново се облегна назад, бузите й пламтяха.

Жил си наля шампанско.

— Виждаш ли — прошепна той, наблюдавайки я как послушно отпива от познатото вино, — нищо не съм забравил.

Леони здраво стискаше чашата, взирайки се в отлитащата нощ, отразена в тъмнината на прозореца, като собственото им отражение — красива двойка, пийваща шампанско в един розов, комфортен свят. Отново й се прииска да го докосне… о, знаеше, че не бива, но й се искаше…

Той се наведе по-близко, все още говорейки й с този хипнотичен мек глас, разправяйки й разни неща — как му е липсвала, какво е объркал — и това я вълнуваше.

Шоколад внезапно скочи на коляното й и обърна чашата с шампанско върху полата й, връщайки я обратно към реалността. Котката седна гордо в скута й и колебливо близна капките шампанско.

Леони ги избърса с ръка и се изправи на крака. Мосю застана пред нея, висок и властен.

— Не си отивай.

Леони се поколеба. Разкъсваше се от копнеж, който знаеше, че не бива да изпитва — бе уязвима, лишена от всичките си защити, сама тук с него в бързия влак… това не беше реалността… това бе сън. Тя го блъсна, затича се по пътеката, спускайки се към вратата. Той й препречи пътя, а келнерът се обърна с гръб, преструвайки се, че е зает с масата.

— Леони — настойчиво каза Жил, — остави ме да ти кажа нещо — поне ме изслушай.

— Отвори вратата — прошепна тя — или ще извикам сервитьора!

Погледите им се срещнаха, той се поколеба за миг, а после бавно се отмести от вратата и я задържа отворена за нея. Тя бързо премина през нея и се затича, затръшвайки я пред него. Той я настигна на следващата врата, притисна я с тялото си до облицованите стени на коридора и хвана с ръце главата й. Тя извърна лице настрани, когато устните му се опитаха да достигнат нейните, стиснала изплашената котка пред себе си като преграда. Шоколад замахна с лапа пред лицето на дьо Кормон и с ноктите си одраска бузата му, той отскочи назад с вик и заопипва кървавите бразди.

— Знам какво искаш да кажеш — каза тя, върната към реалността от това насилие — и отговорът никога няма да се промени. Невъзможно е, Мосю — ти го направи невъзможно.

— Но аз знам, че ме желаеш. Така е, нали… изпитваш същото, което винаги си изпитвала? Прочетох го по очите ти.

— Сгрешил си — хладно отвърна тя. — Всичко е във въображението ти, Мосю. И сигурно е време да се изправиш срещу реалността.

— Да оставим в миналото онова, което се случи, да започнем отначало.

Сега гласът му бе по-рязък, бе загубил властното си мъркане, коварно успокоително и привлекателно. Тъмните му очи блестяха така, че тя можеше да види лицето си, отразено в разширените му зеници.

— Ще имаш Амели, ще живеем заедно — ние тримата. Ще те направя щастлива, Леони, можеш да имаш всичко, което поискаш — всичко, обещавам ти…

Амели… как смееше дори да споменава името й… как смееше! Бе пропуснала детството на Амели заради него. Омразата й се отдръпна, завъртя се в нея като тъп нож.

— Казахме си сбогом преди много години, Жил дьо Кормон — твоят живот си е твой — и в него никога няма да бъда аз или моето дете.

Тя го подмина, забърза се по коридора, после мина през вратата, а след това, когато паниката я завладя, се затича през влака, докато стигна своето купе. Затръшна вратата след себе си и я заключи с трепереща ръка. Шоколад мяукаше нервно от едната й страна, докато тя изчакваше да спре треперенето.

Той бе луд. И тя трябва да беше луда, дори само защото го слушаше, затова, че го остави да я изкушава с думите си — той винаги бе способен да го направи. Той я познаваше. О, Господи, тя наистина го бе пожелала… за няколко мига наистина го бе пожелала — повече от всичко друго на света. Вгледа се в своя образ в огледалото, нагласяйки лампата така, че да може да се види по-добре… искаше да разбере що за жена бе, че да може да забрави убийството и заплахата, предадена от спомените си и завладяна от желанията на своето тяло.

На сутринта тя първа слезе от влака, крачейки до плещестия стюард, който носеше чантите й, бързайки към бариерата. Зърна го как се завтича към нея, докато влизаше в таксито и стюардът затваряше вратата. Той бе закъснял. Тя бе спасена.

Вилата никога не й бе изглеждала по-гостоприемна, а правоъгълните й варосани стени — по-солидни и сигурни, простичкият здрав смисъл на Френар пък я върна към успокояващата реалност, правейки събитията от влака да изглеждат като сън. Но само малко по-късно, докато седеше на терасата, припичайки се на слънце, страхът се върна. Лъскавата бяла яхта се носеше бавно по залива, клатушкайки се по повърхността на водата, блестяща от отразените слънчеви лъчи. Тя изтощено се втренчи в нея. Той никога нямаше да се откаже.