Елизабет Адлър
Скрити страсти (45)

44.

Вероне мразеше Манаус. Мразеше влагата, която го караше да се поти в своя бял парижки костюм, мразеше насекомите и комарите, които непрестанно го хапеха, мразеше носещите се в джунглата силни миризми на плесени и гниене, както и градските миризми в жегата на парфюм, смесен с пот и ром от захарна тръстика. Ненавиждаше и всепроникващата остра смрад от каучука.

Отвръщайки поглед от евтините бордеи и безсрамните боядисани жени с инкрустирани с диаманти, изпилени зъби, той нервно се загледа в карабините, безгрижно метнати през раменете на сурови мургави мъже, слезли в града от отдалечените каучукови находища нагоре по реката. Стоеше там, за да се срещне с останалите от собствениците им, включени в неговия списък. Вече бе разговарял с половин дузина — някои от които със сурови очи и небрежно извадени пистолети го бяха респектирали, а други, развяващи новото си благополучие в ленени костюми от Лондон, вратовръзки на Шарве от Париж и хванали под ръка окичени със смарагди на Картие жени, бяха определили цени, високи като собствения им жизнен стандарт. Имаше една-две възможности но техните плантации се бяха оказали твърде малки. Дьо Кормон щеше да се нуждае от много каучук и Вероне се надяваше Уил Харкърт да е онзи, който може да го осигури. В противен случай, това би означавало поне още един прекаран в търсене месец в Манаус. Съмняваше се, че ще може да го понесе.

Шурашкария Онса бе името на красивия питомен ягуар, вързан на верига и излегнал се мързеливо в най-отдалечения край на дългия, обточен с огледала махагонов бар и Вероне се настани колкото се може по-настрана от него и си поръча една американска бира от големия хладилен шкаф.

— Вие трябва да сте Вероне.

Той се обърна изненадан.

— Изглеждате така ужасно притеснен, че предположих, че сте новодошъл в Манаус.

Вероне бързо го прецени — силно лице, прями маниери на човек, който няма какво да крие — а и не носеше оръжие, нито диамантени пръстени. Само дано да има достатъчно каучук, помоли се наум, и той да е с добро качество.

Уил го заведе до една маса, като минаха покрай ягуара. Погледът му проследи Вероне, докато той нервно го заобикаляше.

— Тя е достатъчно питомна — усмихна се Уил, — игрива е като котенце. Със стопанина си!

Вероне започна направо с работата, изброявайки изискванията на Европейската компания за желязо и стомана — подробности за количествата, със сключен договор за пет години — с висока първоначална цена, която, бяха изчислили те, щеше да се възвърне след известно време и която, във всеки случай, щеше да бъде много по-малка от тази, която биха могли да им предложат брокерите. За негово облекчение Уил можеше да потвърди онова, което се надяваше да чуе — находището Ору Вельо имаше най-добрите каучукови дървета, осигуряващи най-добрия твърд каучук — и те можеха да задоволят неговите нужди. Уил обеща да обсъди с партньора си условията на Вероне и да му отговори след един-два дни. Изглеждаше вероятно да сключат сделка.

Вероне отново погледна Уил Харкърт, който ентусиазирано ровеше в чинията си с печено месо. Харкърт бе поискал предплата за две години. Бяха много пари, макар да имаха основание и доводите му, че е предпазна мярка срещу покачване на цените през следващия сезон. Но все пак това го изнервяше. Можеше ли да му има доверие? Ами, ако когато пристигнеше във Франция, каучукът се окажеше от ниско качество? Дьо Кормон щеше да го държи отговорен. Вероне изтръпна при мисълта за последствията. Нямаше смисъл да проверява каучука в склада — можеха да му покажат каквото си поискат. Нищо друго не му оставаше освен да отиде нагоре по реката и да види находището. Надявам се, дьо Кормон, горчиво си помисли той, че ще оцениш това, защото скъпо ще ти струва! Той алчно предвкусваше увеличението на заплатата си, възможните придобивки в акции на дьо Кормон, които щеше да спечели от подобна сделка, и въздъхна. Струваше си.

 

 

Вероне се почувства глупаво в модерния си екип за джунглата: ризата с дълги ръкави държеше горещо, а високите ботуши стягаха неприятно вече подбитите му крака — и освен това Уил Харкърт бе облечен съвсем обикновено. Той пушеше мълчаливо, надявайки се партньорът на Харкърт да побърза, „Ливърпул Лейди“ вече бе готов да потегли.

— Ето го — каза Уил и се надвеси над парапета. — Хайде — извика той, — капитан Бекуит ще се вбеси, ако го накараш да изпусне плаването!

Едуар метна торбата си на палубата на парахода и се затича.

— Просто прескочих до телеграфа, за да изпратя съобщение до в къщи — усмихна се той. После подаде ръка на Вероне. — Удоволствие е за мен да срещна съотечественик французин. Аз съм Едуар д’Орвил.

Вероне започна да премига. Добре ли беше чул? Той протегна силната си ръка.

— Мосю… д’Орвил?

— Забравих да ви спомена — каза Уил, — че моят партньор е французин.

— Изпаднал французин — каза Едуар. — Не съм си бил у дома от дванадесет години.

Заучена усмивка прикри интереса на Вероне — разбира се, имаше брат, който живее в чужбина… а и не бяха ли минали точно дванадесет години, откак Шарл д’Орвил бе умрял и детето на Леони бе изчезнало?

— И къде е бил домът ви, мосю? — попита той.

Едуар долови лекия трепет в гласа му — защо беше толкова нервен този човек?

— На Лоара, близо до Тур. Ще ме извините ли — добави той, — трябва да се разбера с капитана за един допълнителен товар, който връщаме обратно в Сантарем.

Вероне се обърна към Уил.

— Странно съвпадение — небрежно каза той, — един французин снабдява Франция с каучук от Бразилия. Кажете ми, защо той никога не се е връщал във Франция? От Белем всяка седмица тръгват кораби.

— Семейството на Едуар се премести при него в Рио — майка му и малкото му момиченце… там са щастливи.

— Малкото му момиченце? — гласът на Вероне почти премина във фалцет. — Значи той е женен?

— Не, не е женен. Амели е дете на брата на Едуар. Той умря, когато тя беше съвсем малка и Едуар я отгледа като собствена дъщеря.

Вероне разтреперан си пое дъх. О, неведоми са пътищата божи! Стоеше тук — на този параход, на хиляда мили навътре по река Амазонка — и бе открил Амели! Трепереше от вълнение… трябваше да остане сам… трябваше да го осмисли… да реши какви ще бъдат следващите му стъпки…

Седна на тясната койка в малката си каюта и се втренчи в голата стена отсреща. Той — Вероне — държеше ключа към лудостта на Жил дьо Кормон. Амели бе единственото нещо, от което се нуждаеше в живота си дьо Кормон… и щеше да му струва мило и драго!

Вероне се засмя на глас. Сега нямаше защо да бъде толкова внимателен в тази сделка за каучук. Вместо това щеше да отиде в Рио, за да проследи съдбата на момичето… надзърна през люка, но от Манаус бе останал само блед силует на притъмняващия хоризонт. По дяволите. Сега трябваше да преживее всичко това. Въздъхна и се просна на койката. Е, Амели беше чакала през всичките тези години, щеше да почака още няколко дни.

 

 

Сиви облаци скриваха покривите на Сантарем и Едуар, който следеше товаренето на последния каучук на „Ливърпул Лейди“, хвърли тревожен поглед към небето. Ако не беше заради Вероне, нямаше да предприемат това пътуване толкова късно през сезона — надяваше се, че ще успеят да се върнат обратно в Манаус преди да започне дъждовният период.

Бяха тежки дни. Вероне го караше да се чувства неспокойно и той не можеше да разбере защо. Просто имаше нещо странно у него. Макар че бе забавно да го наблюдаваш как предпазливо пристъпва в джунглата с нейната безкрайна зелена тишина, хвърляйки погледи наляво и надясно, сякаш всеки момент очакваше да бъде изяден жив, почти припадайки от страх, когато неподвижните маймуни извиваха пискливия си хор, разбивайки кристалната горска тишина със звук от счупено стъкло. Вероне с благодарност се скри обратно на борда на „Ливърпул лейди“ и сега успокояваше опънатите си нерви с бутилка скоч от капитан Бекуит.

Той внимателно съчини телеграмата до дьо Кормон.

Ситуацията с каучука е успешна, написа в нея, отлагам връщането с още няколко седмици, за да събера информация относно един важен личен проблем. Ще докладвам възможно най-скоро.

Достатъчно ясен ли съм, тревожеше се той? Искаше бавно да подхранва дьо Кормон с информация, да го накара да си мисли, че това ще бъде изключително трудна, дори опасна работа. После щеше да му каже, че я е намерил. Отдавна изчезналата дъщеря на Леони! И да го накара да си плати всяка стъпка от извървения път!

Със силно изсвирване на сирената „Ливърпул лейди“ се отдели от кея и навлезе в тинестата бавна река — най-после курс към Манаус. Вероне доволен си пиеше скоча. Най-сетне печелеше играта.

 

 

Шумът от барабаненето на дъжда по палубата събуди Едуар. Той погледна часовника си — минаваше три — и отново се обърна, затваряйки очи, но дъждът непрестанно биеше в тъмнината и корабът неприятно се клатеше сред разпенената река. Вече бе напълно буден и проклинайки дъжда, се напъха в панталоните и ризата си и отиде да потърси нещо за пиене.

Откри капитан Бекуит в кабината да се опитва да надзърне през пелената на дъжда.

— Хубаво време, нали? — изкоментира капитанът и напълни чашите им, — дъжделиво!

Едуар се усмихна и отпи от скоча си. Дъждът бе плътен и обгръщаше малкия параход, браздящ реката срещу течението й. Кабината бе малък пристан на сигурност в дивия чужд свят. Проблясващите светлини се отразяваха от безполезните прозорци, а Едуар слушаше разказите на Бекуит за кораби и бури. Якият йоркширец, който отваряше стиснатите си устни само след три уискита, редуваше питиетата си с канчета димящ тъмнокафяв чай, който му вареше помощник-капитанът, стоящ зад руля.

Дъждът внезапно спря, сякаш бог бе затворил кранчето, и капитанът изненадано погледна нагоре. Излезе на палубата и подуши въздуха като пойнтер, оглеждайки притъмнялото предутринно небе и тъмната маса на реката, взирайки се през кълбящата се мъгла с надежда да съзре брега и пристанището.

— Ммм — промърмори той. — Не знам… нещо не е наред.

— Може би ще има гръмотевична буря — предположи Едуар, протягайки се уморено.

Капитанът изправи кокалестата си ръка и двамата наостриха уши в тишината. Някъде далече, отделно от движението на реката, те долавяха ниско боботене, като приглушено тракане на влак в нощта.

— За бога — извика Бекуит, — в беда сме! Първи помощник-капитан, удари проклетата камбана… всички на палубата… бреговете на реката, разцепени са от прииждащата вода — носят се на големи парчета — миля след миля са покрити от тях. Силата от падането им ще създаде необикновено голяма вълна, може би двадесет фута висока. По-добре събуди приятелите си, Едуар, и слезте долу. Ще се опитаме да потърсим убежище на островите в талвега^[1].

Уил вече бе буден и навличаше дрехите си, докато Едуар блъскаше по вратата на Вероне.

— Какво има? — ядосано извика Вероне. Той току-що бе заспал след прекараните неспокойни часове, мятайки се и обръщайки се от една на друга страна въпреки бутилката уиски, която бе изпил.

— Обличай се — извика Едуар, — загазили сме, реката завлича бреговете.

Вероне пребледнял се появи на вратата.

— Искаш да кажеш, че сме в опасност?

Очевидно той нямаше да бъде от полза.

— По-добре остани тук долу — посъветва го Едуар, отправяйки се към стъпалата за палубата, — тук е достатъчно безопасно.

Вероне се втренчи след него, бе обхванат от паника. Той се огледа из коридора — никой не се виждаше. Значи беше сам тук долу! Изведнъж чу шума от тичащи крака горе, а корабът бе блъснат силно към щирборда^[2] си, набирайки скорост, тъй като се движеше по течението и той се озова коленичил на пода. Ужасен, скочи на крака и се хвърли към стълбата, показвайки се над подивялата, разпенена, кална река, а грохотът й отекваше в ушите му. Една вълна яростно прехвърли палубата, разливайки се по стъпалата и го блъсна назад. Той изхленчи и отново се изправи, изплувайки от речната вода, а после с мъка се покатери по стълбите. Затича се към кабината, минавайки покрай Уил, който се трудеше с моряците на палубата, които трескаво се опитваха да заковат с летви люковете и амбразурите.

В машинното огнярите хвърляха въглища в бумтящите пещи, докато Бекуит се опитваше да обърне кораба към подслона на островите. Едуар фокусира бинокъла, насочи го към мъгливия хоризонт и зачака.

Вероне стоеше на вратата, от него капеше вода.

— Какво става? — дрезгаво попита той. — Изостави ме там долу сам…

— Затвори проклетата врата! — изрева Бекуит, а корабът се наклони и водата нахлу в кабината.

Вероне затръшна вратата, стаявайки се зад сигурността на солидното дърво и проследи погледите им, оглеждащи реката, дъхът излизаше от ужасените му устни с продължително свистене, сякаш виждаше онова, което виждаха те. По-малко от четвърт миля нататък една голяма вълна се простираше по ширината на реката, насочвайки се към тях с все по-голяма мощ. Чу се скърцане сякаш се огъваха мачтите антени и бреговете на Амазонка се разцепиха, изкоренявайки гигантски вековни дървета и захвърляйки ги в течението, сякаш бяха клонки. Различаваше се още някакъв звук освен този от свличаща се пръст и Вероне внезапно осъзна, че това бе неговият ужасен вик. Щеше да умре… тук в тази дивотия… бяха го довели тук, за да го удавят. Той се извъртя, когато Едуар мина покрай него и се хвърли върху друсащия се рул, където бе Бекуит, отпускайки се с цяла тежест върху капитана, който се опитваше да запази кораба изправен. После вълната го погълна.

Под удара й „Ливърпул лейди“ се разби на много парчета като умиращо животно, шпангоутите^[3] бяха натрошени със звук, наподобяващ пистолетен изстрел, а металният корпус бе шумно съдран от нахлуващата стихия. Вероне се бореше с тежестта на водата, задушавайки се от тинестата маса, която притискаше очите му, навлизаше в носа му, мачкаше дробовете му… бе бездънна, безкрайна… давеше се под безформената й тежест.

— Проклета река — изрева Бекуит, като изплува на повърхността, все още стиснал безполезния рул… Едуар изпита остра болка, когато парче стъкло се заби в челото му и усети, че кръвта му се смесва със студената вода на реката. Бекуит отново изплува на повърхността, сграбчил Вероне, разтърсвайки го, сякаш той беше плъх, опитваше се да го накара да изплюе погълната вода с силни тупания по гърба, докато накрая Вероне дойде на себе си и пое въздух. Едуар се изправи на крака, разтърси глава, опръсквайки и двамата с кръвта си. Къде ли е Уил мъгливо се запита той. Господи, къде беше Уил? Водата продължаваше да нахлува в кабината и да покачва нивото си, той си проби път до вратата, препъвайки се във Вероне, който парализиран от страх, се беше хванал за парапета на стълбата. Корабът отново се разтресе и започна да потъва, а Вероне го сграбчи за ръката.

— Къде отиваш? — извика той. — Не ме оставяй сам тук… искаш да умра, искаш да умра…

Бедният човек полудя, помисли си Едуар, отправяйки се решително към вратата, за да намери Уил. Вероне се опита да се вкопчи в краката му, ала той изчезна нагоре по стълбите, оставяйки го да се строполи във водата.

— Убиец — изпищя той с тънък като острие на нож глас, — ти ме уби… това е заговор… защото аз знам…

Едуар изтощен се изправи на крака. Кръв се стичаше по лицето му. Един или двама виждаше пред себе си Вероне?

— Едуар — изкрещя Бекуит, — копелето е полудяло. За Бога, не излизай още там.

— Отивам да намеря Уил — твърдо каза той, олюлявайки се на най-горното стъпало.

— Няма да ме оставиш тук — изпищя Вероне, хвърляйки се по стълбите след него.

Водовъртежът на реката подмяташе кораба като коркова тапа, водата обливаше палубата, нахлувайки през най-малкото отворче. Съдраните мокри платна плющяха по хлъзгавите дъски и стоманения парапет на палубата, изкривени като дамски фуркети, увиснали безпомощно от арматурата си. Едуар изтри с ръкав кръвта от очите си и започна предпазливо да се придвижва напред.

Вероне се плъзна след него.

— Чакай — изкрещя му той, — чакай ме, няма да ме оставиш сам, за да умра.

Зловещ грохот се разнесе изпод палубата, „Ливърпул лейди“ се разтресе, а после бавно и грациозно повдигна носа си от водата, изправяйки ги на върха на един опасен наклон.

— Помогни ми… помогни ми… — извика Вероне, опитвайки се да намери опора за краката си по хлъзгавите дъски.

Този човек отново крещи, разтревожи се Едуар и разтърси глава, опитвайки се да проясни погледа си, защо не си затвори устата… не вижда ли, че корабът се накланя?

Вероне се търколи покрай него, бързо се плъзна по палубата и инстинктивно Едуар протегна ръка, за да го хване. Пръстите на Вероне се вкопчиха в неговите като нокти, повличайки самия него по палубата. С лявата си ръка Едуар неистово затърси нещо, за което да се задържи… виждаше как реката поглъща кораба… на стъпка съм от смъртта, помисли си той с прояснено съзнание, заминаваха заедно… реката ги очакваше… само още една стъпка.

— Не мога да умра… не мога — изрева той.

Металният кнехт^[4] падна с глухо тупване върху корема му и му изкара дъха, а той се сви на кълбо около него. Едуар отчаяно си пое въздух, протягайки свободната си ръка към гладкия метал. Пръстите му обвиха металния пръстен, а Вероне, все още отчаяно вкопчен в дясната му ръка, се плъзна настрани. Силна болка прониза рамото на Едуар, сякаш мускулите му се късаха. Трябва да издържа, помисли си той, затваряйки очи в тази агония, трябва да издържа. Вероне бе увиснал на дясната му ръка, краката му и долната част на торса бяха във водата. Буйната кафява река лакомо го погълна.

— Убиец, убиец… — изпищя Вероне.

Недоумяващият поглед на Едуар срещна неговия.

— Убиец — отново изкрещя Вероне, докато корабът се завърташе, запращайки го под водата. Ръката му като клещи се вкопчи в ръката на Едуар със страшна сила, повличайки и него… отказвайки да го остави, а ноктите й се впиха в плътта му до костта. „Ливърпул лейди“ се обърна по течението, ръката му отслаби хватката си и той изчезна.

— Вероне си отиде — каза Уил на Бекуит, изтегляйки Едуар обратно на палубата.

— Господи, погледни го.

Дясната ръка на Едуар бе почерняла и подута, всичките й пръсти бяха счупени. Лявата му се бе вдървила около металния пръстен, когато освободиха вцепенените му пръсти и потече кръв от там, където металът се бе врязал дълбоко в тъканта на дланта му. Едуар бе в безсъзнание и почти замръзнал и Уил безпомощно го погледна. Нямаше сухо одеяло, с което да го загърне. Той внимателно го повдигна и го занесе в салона на парахода.

От долните палуби се показаха мъжете и се втренчи с празни, уплашени очи в гледката. От време на време параходът се разтрисаше и се чуваше нов зловещ тътен.

— Господи — извика капитанът, — не сме пробити, проклетият каучук се търкаля и мести центъра на равновесието. Още няколко градуса и ще ни потопи.

До този момент Уил не бе разбрал колко ужасна може да бъде вонята от каучука. Мислеше си, че е свикнал с нея, но тук, в подгизналия потъващ трюм тя го смазваше. С наведена глава и изправени рамене той се потеше заедно с останалите, докато повдигаше и търкаляше огромните, тежки двеста паунда топки каучук от наводнената кърма към носа, отклонявайки търкалящите се обратно топки, които изведнъж се накланяха и имаше опасност да счупят нечии кости по пътя си, като в някаква кошмарна игра на билярд. Безкрайни часове се точеха сред мухлясалия, потъващ, задушен трюм, докато Бекуит даваше объркани команди и една по една каучуковите топки бяха изнесени и сигурно завързани със стоманени въжета. Постепенно „Ливърпул лейди“ се кротна във водата, за да ближе раните си.

 

 

Бяха минали две седмици, откак капитан Бекуит доведе кораба си на плаващ док в Манаус. Като много други речни параходи, попаднали в террас саидас, свличащите се брегове на Амазонка, бе изоставен завинаги.

Най-добрият доктор в Манаус, току-що пристигнал от „Харли стрийт“, Лондон, се грижеше за раните на Едуар. Той бе отказал да остане в болница и седеше с Уил в кафенето на Авенида Едуардо Рибиер, рамото му бе бинтовано, ръцете му бяха покрити с лепенки, а челото му бе избродирано с назъбен шев. Минувачите се обръщаха да го гледат и си шепнеха, но Едуар не ги забелязваше. Не можеше да се освободи от образа на изплъзващия се от ръката му Вероне, с обезумял поглед, забил ноктите си в плътта му. Защо, питаше се той за стотен път, защо ме нарече убиец?

Уил въздъхна.

— Знаеш ли — накрая каза той, — ти и аз имахме късмет да оживеем. Да не го предизвикваме. Да продадем Ору Велю на онзи, който ни предложи най-висока цена и да се махаме оттук.