Елизабет Адлър
Скрити страсти (38)

37.

В офиса бе задушно. Жил свали сакото си и го метна на облегалката на стола, разхлаби вратовръзката си, докато крачеше към прозореца и се загледа към изобилието от листа по кестеновите дървета. Бе идеален майски ден — идеален да се намираш на Лазурния бряг… на яхтата може би с жена, да се наслаждаваш на слънцето и на бриза и на свежестта на ранното лято. Но с коя жена? О, вече беше опитвал. Бе имал жени след Леони, но те задоволяваха единствено моментните му нужди. Никоя не успя да удовлетвори неговия копнеж.

От натрупаните книжа на бюрото си измъкна последния доклад… тя още си бе на старото място, живееше си кротко там, допълвайки малките си доходи, като бе превърнала Вилата в странноприемница. Защо? Когато можеше да има всичко? Дори не й направи впечатление, когато си бе взел всичко обратно; бе му изпратила ключовете от сейфа в банката — в неговата собствена банка, — и му беше казала да си прибере бижутата. Бе оставила дрехите си да висят в скрина — самуреното палто и дългата до петите синя лисица, нощниците на Уърт и халатите от „Сера“. Бе накъсала безполезните акции на парченца и ги бе пръснала по леглото, а той заличи името й от нотариалните актове върху цялата собственост — с изключение на едно. Вилата. Нейният нотариален акт й принадлежеше свободно и безусловно и той проклинаше деня, в който й го бе дал — това бе нещо, което не можеше да върне и което я бе спасило. Тя бе имала своето убежище, своето място, където да избяга и да бъде в безопасност.

Бе се оказало невъзможно да я шпионира на такова изолирано място и докладите пристигаха все по-рядко. Ходила да пазарува в Сен Жан или плувала сутринта… все обикновени неща. Понякога отиваше в Ница или Монте Карло, обядваше в кафенето и пускаше някои писма в пощата. Никога вече не ги оставяше в пощенската кутия горе на пътя, защото той можеше да разбере на кого пише.

Захвърли доклада на бюрото и неспокойно закрачи из стаята. Имаше нужда от информация всекидневно! Имаше нужда да знае какво прави сега, когато той не беше там, когато го бе осъдила на самота — повторно. Той се отпусна в голямото кожено кресло и стисна в длани главата си… ако знаеше, щеше да е по-добре, можеше да си я представи с какво се занимава — почти като да е там, както правеше в училище, когато не можеше да не мисли за майка си. С нея трябваше да си представя всичко, да си измисля сцените и диалозите… но с Леони бе реално. О, Господи, Леони, Леони… върни се при мен.

Амели бе единственото й слабо място, но от Амели нямаше и следа. Той прерови Европа за детето, следвайки най-малките знаци, ангажирайки най-добрите детективи… и всичко това напразно. Започна от крайбрежието с приемните родители, но те не знаеха нищо; в продължение на две години следи Каро и Алфонс, също и Марок… всеки от познатите й. Дори стигна дотам че нае един човек, който да направи малко разследване в Шато д’Орвил. Бе просто проблясък на една идея — че може да е завела детето там, — нелепо, разбира се, да си мисли, че семейство като д’Орвил могат да приемат едно копеле, което някаква си жена твърди, че е на сина им, но все пак тази жена беше Леони. Неговият човек бе докладвал, че замъкът е затворен и капаците му са спуснати, графиня Изабел д’Орвил — една сломена жена след смъртта на сина й — бе заминала в чужбина. Той се разстрои от новината за Изабел д’Орвил… майката на Шарл… не се бе сетил за нея, когато замисляше всичко. Веднага повика своя човек и се опита да забрави за нея.

Винаги се стигаше да едно и също. Амели бе ключът към Леони. Без Амели нямаше нищо… с нея можеше да предложи на Леони всичко, дом за детето й, сигурност… и себе си. Ако не се съгласеше, тогава детето щеше да бъде неговото оръжие — Леони щеше да се върне при него, за да се увери, че дъщеря й не е наранена. И, разбира се, веднъж завърнала се при него, всичко вече щеше да бъде наред… щеше да бъде както в началото. Той си спомняше онова лято, когато тя скачаше във водата от яхтата, а след това го хранеше с чинии скариди и сирене — никакви омлети повече, бе му казала тя — те се бяха смели заедно, а след това той я любеше… обладаваше я… притежаваше я.

Трябваше да намери Амели. Идеята го осени внезапно. Ако не можеше да я проследи, тогава му оставаше още един начин да се добере до нея. Той грабна сакото си и се запъти към вратата.

— Няма да се връщам този следобед, Вероне — извика през рамо, — изникна нещо много важно.

Вероне го наблюдаваше с повдигнати вежди. Мосю дукът не бе вече същият отдаден на работата си мъж, както някога.

 

 

Пликът изглеждаше твърде официален, озадачена, Леони го подържа в ръка. Имаше нещо заплашително в този дебел кафяв плик, запечатан с розов восък. Подателят бе някакъв парижки нотариат.

— Беби — извика тя, профучавайки през градината към плажа. Малкото котенце заподскача по дървените стъпала след нея, а тя вече бе изхлузила обувките си и крачеше боса по топлия пясък към слънчевите скали. Седна там за малко, взирайки се в спокойното море, събирайки достатъчно кураж, за да го отвори. После сви рамене, може пък да бяха добри новини. Разкъса плика и разгъна документа.

Не може да бъде! Мосю трябва да е полудял. Претендираше, че той е баща на детето й — щеше да я принуди да му върне дъщерята. Щеше да убеди съда, че тя е негодна за майка, защото е изоставила детето си, че не е способна да се грижи сама за Амели — и че той, бащата, има законно право и желание да осигури благоденствие на дъщеря си.

— О, Беби — прошепна тя, — струваше ми се, че сме в безопасност, мислех, че след осем години той може би вече е забравил. Как може да съм била толкова глупава?

Тя отново погледна книжата в ръцете си. Какво щеше да прави? По никакъв начин съдът не можеше да я накара да им каже къде е Амели… пък и самата тя не знаеше. Не бе получавала и една дума от д’Орвил — предпазна мярка, за която сама бе настояла, страхувайки се, че Мосю може да залови писмата и чрез тях да проследи Амели. Сега разбра, че е била права, а и така нямаше да й се налага да лъжесвидетелства, когато каже, че не знае къде е Амели… това бе единственото, което имаше намерение да заяви в съда. Както и, разбира се, че детето не е негово.

Вдигна Беби и я сложи на коленете си, още размишлявайки. Мосю сигурно знаеше, че тя ще отрече бащинството му. Дали наистина бе подготвен да се справи с това? Наистина ли той — Жил дьо Кормон — щеше да остави да плъзне мълва, която би се понравила на цял Париж, да разтръби на целия свят, че неговата любовница го е мамила, че той не е могъл да задоволи една жена! Ами тогава тя щеше да го унижи, без да й мигне окото… щеше да го накара да се почувства като глупак. Беше се научила как да играе с него собствената му игра.

— Само ако бях намерила някакво доказателство, Беби — промърмори тя, — можех да го обвиня в убийството на Шарл — но просто няма улики. Той е прекалено умен.

Тя, Каро и Алфонс какво ли не опитаха, за да нарушат мълчанието около случая д’Орвил, но това се оказа невъзможно. Всичко се бе случило прекалено бързо, никой не знаеше нищо — единственото, до което се добраха, бе едно описание, по разказите на останалите яхтсмени, на човека, бил в лодката заедно с Шарл… едър мъж с рядка червеникава коса, с необичайно малка глава за такова голямо тяло, предразположен към пълнеене… който разбирал от лодки. Описанието на убиеца на Шарл се бе запечатало в съзнанието й. Алфонс бе наел детективи, за да го търсят, но не постигна никакъв успех.

Тя изтръска полата си, гушна Беби и боса закрачи по брега, във водата. Вилата, блестяща и бяла под безоблачното майско небе, наистина бе неин дом, нейно убежище. Щеше да бъде доволна, ако можеше да доведе тук Амели, да я гледа как расте пред очите й. Животът й щеше да бъде прост и ясен.

— Но ние не сме създадени за прост и ясен живот, Беби — каза тя и целуна котето по малкото розово носле. — Трябва да се върнем в Париж и да се борим. Единствената беда е, че за това ще са ни необходими пари — а нямаме.

 

 

Пол Бернар изучаваше двете жени на масата до прозореца. Бледата слънчева светлина се процеждаше през дългите мрежести завеси, подчертавайки суровия профил на Леони и гривестата й коса. От неговия ъгъл приличаше на образ от някоя древна монета. Но роклята й никак не бе подходяща — бе скъпа и модна, в дискретно тъмносиньо с бяла якичка и малки перлени копченца. Но за Леони трябваше нещо по-пищно, екстравагантно — тя притежаваше природно великолепие, което караше погледите да се извръщат към нея, с каквото и да бе облечена, а в подходящи дрехи можеше да бъде нещо повече от просто красива, можеше да бъде зашеметяваща.

Бе извървяла дълъг път от малкото момиче, което бе срещнал във влака, бягащо от Мазард. Сега, на двадесет и седем, бе дори по-красива, отколкото на шестнадесет. А и се бе превърнала в интригата на Париж. Виждаше как хората се обръщат след нея дори тук, в елегантния ресторант, чиято клиентела бе почти имунизирана срещу клюки и скандали, до такава степен те бяха станали част от всекидневния им живот.

Той си запали цигара и се облегна назад, като продължи да я наблюдава. Беше я виждал два пъти на сцената, първия път като шоу гърла в добрата Франция, облечена в леопардово трико и накичена с пера… спомни си тези дълги крака. А после втория път в кабаре „Интернационал“, където конят създаде такава суматоха, че тя едва не загуби равновесие — бе много добра! Той се бе опитал да я намери след представлението, но се оказа невъзможно. Можеше да я отведе тогава и да я направи звезда. От първия миг във влака бе разбрал, че притежава необходимото — оставаше й само да научи занаята… а сега перспективите пред нея бяха дори по-добри. Всеки в Париж вече я познаваше — бе едновременно и знаменитост, и жена с лоша слава. Мъжете желаеха гордата сексапилна любовница на дука, а жените виждаха в нея изоставената млада майка, принудена да скрие детето си от жестокия си любовник — всеки съзираше точно онова у нея, което би искал да съзре. Каквото и да си мислеха, щяха да се съберат в театъра само за да я погледнат. Питаше се дали ще се съгласи — струваше си да опита. Той й изпрати бележка по келнера.

 

 

Пол Бернар — името й беше познато. Леони бързо прочете бележката. Разбира се, човекът от влака! Беше ли му върнала изобщо парите, които й даде на заем, за да си плати глобата във влака? Той изигра малка, но важна роля в живота й — ако не го бе срещнала, никога нямаше да отиде при мадам Артоа, никога нямаше да работи в „Сера“, никога нямаше да срещне Марок, нито пък Каро и Алфонс — както и Рупърт. И Мосю. Може би никога нямаше да изпита радостта да има Амели.

— Трябва да го видя — каза тя на Каро, — макар и да не знам какво може да иска — може би просто да поздрави най-скандалната жена на годината!

Каро се засмя.

— Не забравяй, че също си и красива жена — каза тя, — а от това, което виждам, той е много привлекателен мъж.

Леони го разгледа, докато се придвижваше между масите. Беше й се сторил толкова стар, когато го срещна във влака, но сега разбираше, че едва ли е бил на повече от тридесет. Тя се усмихна — на шестнадесет, тридесет са много. Той бе нисък и жилав, с тъмна коса, преждевременно посивяла отстрани, и весели тъмни очи, които я погледнаха с одобрение, когато й стисна ръката.

— Не бях сигурен, че си спомняте — каза той.

— Вие изиграхте по-важна роля в живота ми, отколкото предполагате, мосю Бернар — и освен това не можах да си спомня дали съм ви върнала парите за глобата? Виновна ли съм пред вас?

— Получих бележка от вас с парите няколко седмици по-късно. Струва ми се, че ми бяхте изпратила първата си заплата.

Тя се засмя.

— Вероятно. Тогава бях честна жена. Каро — това е Пол Бернар — един театрален предприемач — струва ми се така пишеше на визитката ви?

— Точно за това исках да поговорим…

— Тъкмо щяхме да си поръчаме кафе — бързо вметна Каро, — ще се присъедините ли към нас?

Леони я погледна изненадано, откъде такъв внезапен ентусиазъм по отношение на Пол Бернар? О, разбира се, иска да я запознае с някой привлекателен мъж.

— Е, за какво говорехме, мосю Бернар? — попита Леони с усмивка, докато се настаняваше на стола, предложен й от келнера.

— Спомняте ли си, когато се срещнахме във влака — тогава ви казах, че имате качества, за да постигнете успех в кабарето. Дори като обикновено провинциално момиче вие имахте интересна външност — нещо повече, у вас се долавяше една надменност, една пищност, скрита зад катовете вълна. Отново ви видях — два пъти. И двата пъти в „Интернационал“.

Леони простена.

— О, Господи, никога няма да го забравя.

— Не бива да го забравяте — това бе може би най-доброто начало, което бихте могли да положите в шоубизнеса — никога не би могло да се случи нещо по-лошо. Бе унизително — особено за младото момиче, което бяхте тогава.

Тя въпросително повдигна вежди.

— Искате да кажете „невинното“ момиче?

Той се позамисли над това.

— Да, вероятно. Но това е минало. Онова, за което ми се ще да поговорим, е настоящето. Къде сте сега? Вие сте обществена фигура — позната на всеки в Париж — вероятно и на цяла Франция. Хората ще се тълпят в театъра само за да зърнат красивата любовница на дук дьо Кормон.

Тя бе шокирана.

— Като някакъв номер в цирка!

— Нямах предвид това — и то наистина не е така. Те ще дойдат, за да видят вас — една красива жена, трагично принудена да крие детето си, за да не й го отнеме богат и силен мъж. Публиката ще оцени това, ще платят само за да ви видят.

— Да ме видят? Но аз какво ще правя? — попита тя, спомняйки си, че бе задала съвсем същия въпрос преди толкова много години във влака.

— Ще правите пари — тихо отвърна той.

Пари. За пореден път тя се нуждаеше от пари, сега, за да плати на адвокатите — или поне за да се отблагодари на Алфонс и Каро, които бяха похарчили цяло състояние, за да наемат адвокат от нейно име. Бе работила в кабарето преди, когато се нуждаеше от пари, и трепна при спомена за това. Не, бе прекалено унизително. Никакви пари не си струваха.

Значи това е, помисли си той, бе улучил правилно, тя се нуждаеше от пари.

— Обещавам ви, че няма да има нищо общо с преди. Този път ще сте подготвена, ще знаете какво да правите, как да се движите, как да използвате гласа си. Ще отнеме известно време, но ще ви направим най-известната — не с лоша слава — жена в Европа, Леони Бахри. И една от най-богатите.

Тя изтръпна при мисълта за кабарето… много пари, бе казал той. Можеше да се отплати на Алфонс — да изкупи собствените си грехове, да плати за Амели.

— Ще го обмисля — най-накрая се съгласи тя.

Каро въздъхна, когато си стиснаха ръцете. Единственото, което си помислих, е, че е много привлекателен мъж и е време тя да срещне някого — а виж какво стана сега. Господи, пак аз съм виновна!

 

 

— Леони, не можеш да го направиш — протестираше Каро, докато шофираха към съда. Предварителните заседания бяха този следобед и целта на обяда беше да се повдигне духът на Леони — а вместо това сега тя се разстрои.

Леони въздъхна.

— Бих искала да съм достатъчно смела, за да го направя — той каза, че мога да направя много пари, Каро. Ще съм в състояние да се отплатя на теб и Алфонс… в края на краищата, Амели е моя отговорност, не ваша.

— Вече обсъждахме това. Алфонс прави всичко заради самия себе си, както и ти.

Той бе съпричастен, когато Леони трябваше да се раздели с Амели, участва в разследването за убиеца на Шарл… сега мразеше дьо Кормон почти колкото и Леони.

— Няма значение, Леони, той може да си го позволи — разбира се, не е толкова богат, колкото Мосю, но все пак е доста богат.

Леони остана умълчана. И двамата бяха така добри с нея, само благодарение на тях тя бе успяла да оцелее. Каро й бе помогнала да плати за разширението на Вилата, включващо допълнителни стаи, в които да може да посреща повече гости. А сега и това дело. Трябваше да има някакъв друг начин да печели пари, но какво можеше да прави тя? Знаеше само как да бъде държанка — а и в това не постигна голям успех. Колата спря пред съда и тя със страх се загледа в солидната заплашителна каменна сграда.

Каро я стисна за лакътя.

— Всичко е наред, това е просто предварително заседание, ще бъде само между адвокати — никой няма да ти задава никакви въпроси.

Те заедно закрачиха по отекващите мрачни коридори и разсилният им отвори вратата, за да минат. Малката съдебна зала бе претъпкана, слушателите се бяха наредили на банките, а журналистите дебнеха алчно, приготвили писалки и бележници. Адвокатът й се приближи да я поздрави и като си пое дълбоко дъх, тя влезе в залата.

Усети любопитни погледи да се насочват към нея, търсейки знак за чувствата й, изписан по лицето, попивайки подробностите от облеклото й. Тя седна със сведен поглед и зачака. Изведнъж си спомни думите, които Лулу й бе казала толкова отдавна — вирни брадичка, изправи гърба, погледни ги в очите.

Тя повдигна глава, арогантно наклони брадичката си и погледна право в очите Мосю, който седеше точно срещу нея. Не го беше очаквала… нямаше ли да бъде само с адвокатите? Никой не й беше казал, че той ще е тук! Паника обзе цялото й тяло. Не можеше да се помръдне, гледаше го в очите като хипнотизирана — тези познати й дълбоки, тъмносини очи — очите, които я познаваха, както очите на никой друг мъж. Между тях бе имало толкова много страст, толкова много бури — а сега толкова много омраза. Но тя можеше да го обича, ако той само й бе позволил… колко различен можеше да бъде животът. Той бе отслабнал, в крайчеца на очите му се забелязваха бръчки, а бузите му бяха хлътнали. Изглеждаше по-различно… но още бе привлекателен мъж. Изведнъж се запита дали нямаше други жени — имаше ли си нови любовници?

Когато Леони сведе поглед, той се почувства сякаш тя го бе изхвърлила от света. За миг бе негова отново. Какво ли си мислеше, докато седеше там? Мразеше ли го? Спомни си онзи първи ден на Лазурния бряг, когато мислите й бяха така прозрачни, че той можеше да ги разчете по лицето й. Вече не беше така. Правя го само за твое добро, Леони, искаше му се да й каже, за да те върна към чувствата ти и ти да се завърнеш при мен.

Съдията зае мястото си, адвокатите започнаха да се съвещават, а репортерите трескаво записваха нещо. Леони се почувства изолирана, напълно отделно от всичко, което ставаше, сякаш то се случваше на някой друг, като насън. Колко странно, помисли си тя, че всичко това се случва на мен и заради мен и въпреки това по-скоро се усещам като негов зрител. Аз седя тук, а хората около мен обсъждат Амели и взимат решения за нейното бъдеще — и аз съм безпомощна да направя каквото и да било. Същото усещане бе имала, когато Рупърт я бе напуснал и тя бе останала сама и без пукнат грош във Вилата. Тогава Мосю бе спечелил. Но сега той нямаше да спечели… тогава тя бе решила, че никога вече няма да е бедна и да зависи от нечия милост. Днес Пол Бернар й бе предложил изход, а тя бе била прекалено горда да го приеме — но вече нямаше да е така. Мосю нямаше да я спре с това дело, сега го знаеше със сигурност. Той бе имал точно това предвид, когато й каза, че ще намери Амели дори това да му отнеме целия живот — това щеше да бъде вечна битка и ако искаше да я спечели, щеше да се нуждае от пари. Ако Пол Бернар бе прав и хората биха платили, за да я видят, тогава тя щеше да го направи. Така винаги щеше да е в състояние да защити Амели — дори да й струваше всяко су, което успява да спечели.

Всичко свърши. Случаят бе изложен и обявиха отсрочка, за да бъдат подготвени новите документи. Леони усети погледа му върху себе си, този поглед я принуди също да го погледне. Дълбокото неразгадаемо тъмносиньо.

Адвокатът й я хвана за ръката и я придружи на излизане от съдебната зала, следвани от одобрителните разговори на тълпата. Каро бе права за тъмносинята рокля, мрачно си помисли тя, създаваше идеален имидж. Но на сцената щеше да бъде различно — там тя трябваше да бъде любовницата, а не майката.

Мосю излезе от залата, заобиколен от своите адвокати и наблюдаван от замлъкналата сега тълпа. Леони бе пред него, русата й коса бе стегнато прибрана на тила, завързана с момичешка синя кадифена панделка. Копнееше да я докосне, да усети кадифето под пръстите си… ако само се обърнеше и го заговореше. Но не го направи. Каро се забърза напред и я хвана за ръката, извеждайки я от сградата. Той ги наблюдаваше, докато не се загубиха в тълпата, а после заслиза самотен по стъпалата и се запъти към елегантната си къща на Ил Сен Луи.

 

 

Мари-Франс невярваща се втренчи във вестника. Думите от статията я блъснаха — подробен репортаж от заседанието на съда предишния ден по спора за попечителство над дъщерята между Леони Бахри и Жил! Бяха включили дори описания на двете страни — стройната, красива, млада руса майка и арогантния богат аристократ… о, вестниците си падаха по това, история, която можеше да продължи със седмици, с месеци — с всичките пикантни подробности. А тя нищо не знаеше за това. Нищо! Бе заминала за повече от месец в замъка и се бе върнала едва вчера — но Жил не й бе казал нищо. Цял Париж бе научил преди нея! Бе толкова ядосана, че цялата трепереше… тя не знаеше дори за детето. Отново взе вестника, за да провери — дъщеря, пишеше там, Амели, осемгодишна. Осемгодишна! Той не бе виждал Леони от години — защо я съдеше сега за детето, което при това, според нейните твърдения, бе от друг мъж? Тя отново прочете написаното, за да позволи на подробностите да се разположат във времето. Господи, как можеше Жил да постъпи така… не разбираше ли как щеше да направи на глупаци и себе си, и нея! Не бе ли помислил за нейните чувства, предприемайки тази стъпка? Унижаваше и себе си, и нея, името им щеше да се спряга в съда и всекидневниците, всеки можеше да спекулира с него. Това бе скандалът на десетилетието! Тя се замисли за Жерар и Арман — как си позволяваше той да стори подобно нещо на синовете си!… Това не можеше да продължава…

Тя се приближи до бюфета и си наля чаша бренди. Правеше го за пръв път в живота си, но от брендито се успокои и по-трезво започна да мисли за онова, което трябваше да направи. Първо трябваше да говори с Жил, а после щеше да свика семейния съвет. Собственото му семейство, както и нейното, щяха да застанат срещу него, щяха да използват всички средства, за да го спрат. Нищо не можеше да опетни доброто име на децата й, в това бе сигурна.