Елизабет Адлър
Скрити страсти (34)

33.

— Марок — извика Каро, — имам нужда от теб.

Тя се забърза по стълбите към стаята на Леони, а той се втренчи учуден след нея, питайки се какво става. Мосю отново бе заминал за Ню Йорк и Леони бе сломена, стоеше си сама в къщи и не се виждаше с никого.

Марок последва Каро във всекидневната на Леони и затвори вратата след себе си. Острият есенен вятър брулеше листата от дърветата на площадчето и той забеляза мъжа, седнал на една пейка да чете вестник. Мъжът бе винаги там, в очакване.

— Леони, имам да ти кажа нещо много важно — и искам Марок също да го чуе, защото ще се нуждаем от помощта на всички.

— Каро, какво се е случило? — разтревожена попита Леони.

— Първо трябва да ти кажа, че Мосю знае за Шарл д’Орвил. Когато Алфонс и аз бяхме в Монте Карло, видяхме Вероне да залага в Казиното. На Алфонс му се стори странно, че не е с Мосю точно когато той би се нуждал от помощта му в бизнеса — очевидно бе в Монте Карло за нещо по-спешно. Като шпионин, Леони. Нещо е събудило подозренията на Мосю, той е успял някак си да открие следа, а останалото е свършил Вероне.

Леони мислеше трескаво откъде може да е научил. Какво ли е събудило подозренията му? Разбира се, трябва да е писмото — когато то изчезна, тя си бе помислила, че трябва да го е забравила във Вилата. О, Господи, бебето…

— Каро — тогава… дали знае за Амели?

Каро хвана ръката й със съчувствие.

— Не е лесно да не се разчуе за едно новородено бебе в такова малко селце, Леони. Всеки е научил за госпожицата от Париж, отседнала при Френар и че не е била сама. Единственото нещо, което все още не знае, е къде е бебето.

Марок се облегна на вратата, кръстоса ръце отпред, загледа се в двете жени и се запита какво щяха да правят.

— Страх ме е, Каро — ако Мосю я открие, ще я отведе някъде надалеч, ще я скрие от мен.

— Леони, има и още нещо.

Леони и Марок се загледаха очаквателно в Каро.

— Шарл д’Орвил е мъртъв.

Марок шумно си пое въздух. Леони бе пребледняла, а погледът й бе втренчен в празното пространство.

— Мъртъв? — с недоверие прошепна тя. — Но как?

— Удавил се е в Довил преди един месец.

— Но аз бях там… аз бях в Довил, Каро. Видях името му сред списъка на участниците в регатата, щеше да плава с „Изабел“ — същата лодка, с която бе онази нощ, когато го застигна бурята.

Каро стисна ръката й.

— Била си там? С Мосю?

— Да, нали ти казах… искаше да заминем някъде за няколко дни… Каро, Шарл не може просто така да се удави… Видях го как управляваше лодката в бурята — той е отличен моряк.

— Алфонс откри какво се е случило. Помощникът на Шарл се разболял точно преди регатата и той си наел нов на пристанището. Не бил от местните и, изглежда, никой не го познавал. Излезли заедно с останалите лодки и в един момент „Изабел“ едва не се обърнала. Помощникът се върнал сам. Казал, че Шарл е бил пометен от внезапен порив на вятъра и паднал зад борда. Хвърлил му въже, но той изглеждал вцепенен и като че ли потъвал. Тогава скочил след него и се опитал да го измъкне, но морето било бурно — той се изплъзнал от ръцете му. На следващия ден тялото било изхвърлено на плажа пет мили по-надолу. Черепът бил с фрактура като от силен удар по тила. Коронерът^[1] казал, че Шарл вероятно се е ударил при падането и затова не е могъл да се спаси.

Те я гледаха втрещени от ужас.

— Алфонс откри още нещо, Леони. Следствието приключило за няколко дни — обикновено то може да отнеме седмица или повече, — а след това тялото било изпратено на семейството — в запечатан ковчег. Шарл го познавали всички, имал много приятели, плъзнали слухове сред яхтсмените, шушукания и подозрения срещу непознатия, помощника му, който изчезнал изневиделица, както и се появил.

Погледите им се срещнаха.

— Нали не смяташ, че Мосю… — Леони не можа да го каже докрай.

— Мислиш ли, че Мосю може да има нещо общо с това, Леони?

Тя си помисли за Шарл, красив и млад, енергичен и любящ, отдал й топлината на тялото си и споделил с нея магията на своя свят — само през една, изпълнена с любов нощ, — сега бе мъртъв. Блъсна я чудовищността на манията, обсебила Мосю. Той бе прескочил рамките на играта — бе способен на всичко — дори да убие. И ако бе убил Шарл, тогава щеше да убие и Амели — нямаше да може да понесе мисълта за дете от друг мъж.

— Да — отвърна тя. — Мосю го е убил. Сигурна съм.

На Каро й прималя — знаеше, че е истина — разбра го веднага щом Алфонс й каза… мили боже, а сега какво? И Леони ли щеше да убие?

Сълзи от скръб и гняв потекоха по лицето на Леони, горчивина заседна на гърлото й.

— Трябва да си вземем Амели, Каро, защото можеш да бъдеш сигурна, че ако я намери, и нея ще убие.

— Аз ще отида — каза Марок. — Ще доведа детето ти. Ти няма да можеш сама — шпионинът на Мосю те чака навън.

— А после какво ще правим? — попита Каро. — Къде ще я заведем? Помисли, Леони, тя е с това семейство вече шест месеца — жената е нейна майка. Трябва ли да я откъсваме от тях?

Леони бе ужасно объркана. Какво трябваше да направи? Къде можеше да скрие детето си? Къде Амели щеше да бъде в безопасност от Мосю? О, Шарл, скъпи Шарл, какво да правим? Тя си спомни разказа за неговото детство, за безгрижните прекрасни слънчеви дни в замъка и за чудесния му по-голям брат. Какво бе казал той за него? „Едуар притежава особена нежност, която рядко се среща у един мъж — на него можеш да кажеш всичко.“ Едуар, братът, който го бе обичал… сигурно щеше да обича и детето му? Разбира се, това бе отговорът. Трябваше да изпрати Амели при Едуар д’Орвил в Бразилия — там Мосю по никакъв начин не можеше да я намери. Тя щеше да живее със семейството на баща си, към което принадлежеше.

Каро и Марок се втренчиха учудени в нея.

— Но как, Леони? Те дори не знаят, че тя съществува.

— Ще им кажа. Ще отида там веднага — в замъка д’Орвил, — ще говоря с майката на Шарл, бабата на Амели. Ще й кажа истината и ще я помоля да заведе бебето при Едуар в Бразилия.

Мозъкът й трескаво работеше, пришпорен от адреналина на страха и необходимостта да защити детето си.

— Марок, искам да отидеш във вилата и да обясниш всичко на мосю Френар. Той ще те заведе в Мантон, откъдето ще вземеш Амели. Аз веднага тръгвам за Тур и ще те чакам там. Каро — ти трябва някак си да отвлечеш вниманието на шпионина, така че да мога да замина, без да ме проследи. Но трябва да действаме бързо… кой знае какви планове си е направил вече Мосю? Вероне може да стигне преди нас. О, Каро, трябва да бързаме!

— Алфонс ще дойде с теб — имаш нужда от някой за подкрепа пред семейството на д’Орвил. Но Леони… помислила ли си, че могат изобщо да не ти повярват… да не повярват, че тя е дете на Шарл и да не пожелаят да я вземат?

— Едуар д’Орвил ще ми повярва — простичко отвърна тя. — Ще ми повярва, като му кажа, че Шарл ми е разказвал как той може да разбере всичко, дори най-мрачните тайни… той е състрадателен човек.

 

 

Безличният човек мярна една руса грива да излиза от двора и да се качва в спрелия пред вратата кабриолет. Той изруга, скочи на крака и се спусна през площадчето, за да я последва. Не беше очаквал да изхвърчи така от къщи, макар че за да бърза толкова… явно се бе случило нещо важно.

Щом го видя, че потегля, Марок се втурна в къщата. Грабна от салона набързо приготвените чанти, занесе ги при задния вход и нетърпеливо започна да се оглежда за кабриолет. Леони, дискретно облечена в тъмно палто и с шал на главата, се качи в него, а той затвори вратата след нея.

— Не се тревожи — промълви той, щом тя се наведе да го целуне, — ще я доведа тук без проблеми. Ще си вземеш обратно детето, Леони.

— О, Марок, как съм могла да бъда толкова глупава и да не осъзнавам, че той може да стигне твърде далеч? Вината е моя. Заради мен Шарл е мъртъв… а Амели е в опасност.

— Заради неговата лудост, Леони, не заради теб. Твоите грешки са човешки. От години насам той се опитва да контролира живота ти и аз го наблюдавах през цялото време как маневрираше и си играеше игрички с теб, шпионираше те… неговата страст се превърна в мания — а сега и в безумие — и той стана убиец.

Разтреперана, тя се облегна на седалката.

— Никога няма да му дам Амели — прошепна тя. — Никога! По-скоро бих го убила.

С пронизителен вой Беби скочи в скута й и я стресна.

— О, Беби, за пръв път се случва да те забравя — каза тя, а сълзите й закапаха по меката козина.

Марок тревожно наблюдаваше как кабриолетът се отдалечава по уличката, поел по заобиколен път към един малък хотел на юг от реката, където щеше да я чака Алфонс. После сам се качи в друг кабриолет в посока към гарата, за да хване влака за Ница. Молеше се да пристигне там преди Вероне — в противен случай никога нямаше да може пак да погледне Леони в очите.

 

 

Мъжът нетърпеливо крачеше по тротоара пред къщата на Каро. Краката му бяха вкочанени, стоеше там вече повече от четири часа, а тя още не си тръгваше от дома на своята приятелка. Често я посещаваше тук, но обикновено не оставаше толкова дълго. Беше сигурен, че все още е вътре… само един мъж бе излязъл от къщата и нямаше вид на човек, който се кани да прави нещо особено важно — просто спокойно се запъти надолу по улицата. Стопли дланите си с уста; искаше му се да хапне нещо, но прецени, че е по-добре да почака още и да види какво ще стане. Макар че нямаше да навреди, ако влезеше в кафенето на отсрещния тротоар. Бе уютно вътре — а и едно бренди щеше да го сгрее.

Каро надникна през прозореца. Слава богу, хвана се… сега имаха предимство най-малко от три часа. Мъжът влезе в кафенето — добре, това означаваше, че си мисли, че Леони е още там… сигурно щеше да вечеря, а после щеше да постои още малко и да сметне, че я е изпуснал. Вероятно после щеше да се върне на площад „Сен Жорж“ и да почака там… щеше да мине цял ден, преди да разбере, че му се е изплъзнала.

 

 

Леони нетърпеливо зачака да стане единадесет часа. Бе изпратила бележка на графиня д’Орвил веднага щом пристигнаха миналата вечер, в която я молеше да я приеме, споменавайки, че има нещо много важно, за което трябва да говори с нея лично и бе получила отговор, че графинята ще я чака в замъка в единадесет на другата сутрин.

Не знаеше какво щеше да прави без Алфонс. Той бе като скала, разсъждаваше логично и разумно, докато тя неминуемо би действала импулсивно. За нейна изненада, той не я разубеждаваше да посети графинята.

— Щом чувстваш, че това е правилно за Амели, тогава го направи — каза той. — Но не забравяй, тя може и да не ти повярва, че Амели е нейна внучка. Току-що е загубила сина си, Леони, може да сметне всичко това за измама.

— Но защо? Защо да сметне така? Аз няма да й искам пари. Ще й дам толкова пари, колкото е необходимо. Просто искам вместо мен да заведе внучката си в Бразилия… за да я спаси от лудостта на един човек.

Разбраха се да не споменават за Мосю, нито за участието му в смъртта на Шарл — нямаме доказателства, каза Алфонс, а това само ще я наскърби още повече. Засега нещата щяха да останат така.

Леони погледна часовника. Бе едва седем. Безсънната нощ й се бе сторила безкрайна, една от най-черните нощи в живота й. Лежеше в леглото с Беби до себе си и се питаше къде е Марок в този момент, дали вече е тръгнал към Мантон… молеше се Вероне да не е надушил вече нещо. А после за кой ли път преживяваше отново деня в Довил, припомняйки си как бе стояла на терасата да гледа весело плъзгащите се през залива лодки, чудейки се коя от тях е на Шарл. И как по-късно Мосю бе влетял в апартамента, бе я занесъл на ръце до леглото и я бе любил със същата дива страст както в началото на тяхното познанство. Господи, проплака тя в нощта. Чудовище, чудовище… О, Шарл д’Орвил, моя живот трябваше да отнеме, не твоя!