Елизабет Адлър
Скрити страсти (29)

28.

Прилича на някой юноша, покосен от мъката на първата любов, помисли си Каро, докато Леони и Мосю вървяха ръка за ръка по пътечката от Вилата до чакащата кола. Мосю се връщаше в Париж, ала тя никога не бе виждала някой да прави нещо с по-голяма неохота. Не за него, за Леони се тревожеше; ту изглеждаше като влюбена, щастлива и безгрижна, ту далечна и дистанцирана, погълната от собствените си мисли. Каро му махна за довиждане, щом той се качи в колата, а Леони му даде прощална целувка и после подкараха по пътя към Ница.

Е, каза си тя, може би сега ще чуя истината. Дали пък след всичко не е разбрала, че не го обича? Каро бе пристигнала във Вилата само преди два дни, откликвайки на тревожната молба на Леони да дойде спешно, защото има да й казва нещо много важно… но Мосю се застоя и не бе имало никаква възможност да говорят.

— Е, замина си — с въздишка съобщи Леони.

После седна на стъпалата, водещи към брега, обгърна коленете си с ръце и опря брадичка на тях. Дали наистина й липсва, питаше се Каро? Бяха прекарали повече от месец заедно на яхтата. Леони винаги бе мразила да чака.

— Каро, бременна съм.

Трябваше да минат няколко секунди, докато Каро осмисли тази информация.

— О, Леони, боже мой, сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Трябва да направя аборт.

— Леони! — тя бе шокирана. — Не можеш да направиш това — много е опасно — тръпки я полазиха при мисълта. — Но защо просто не му кажеш? Знам какъв е той, но сигурно ще можем да измислим нещо.

— Каро, детето не е от Мосю.

Каро потресена се втренчи в Леони.

— Тогава… от кого е?

— Един младеж, за когото ти разправях… корабокрушенецът.

— Но — нали било просто за една нощ!

Леони се усмихна:

— Толкова и трябва.

Каро остана мълчалива, чудейки се какво да прави.

— Видя какъв е сега Мосю — каза Леони. — Различен… обича ме. Последният месец бе толкова щастлив, толкова спокоен — за пръв път от години не се нахвърляхме един на друг. Игрите свършиха.

— Леони, няма ли някакъв начин Мосю да си помисли, че детето е негово?

— Той ми каза веднъж, че неговите деца са си негови и на съпругата му и това са единствените деца, които възнамерява да има. Мосю е последователен, Каро. Никога не допуска грешки.

Те се втренчиха една в друга, търсейки изход от дилемата.

— Трябва да направя аборт — решително повтори Леони, — няма друг начин.

Тя се разплака и Каро я прегърна.

— Моля те, не плачи… разбира се, че няма да направиш аборт. Няма да те оставя да сториш такова ужасно нещо, Леони. Помисли си за риска, можеш да умреш.

— О, Каро, нима не разбираш? Най-сетне имам всичко. Мосю ме обича. Това е, което наистина исках. А сега, заради една нощ — една сладка нощ с един младеж, който се появи точно в мига, когато се нуждаех от някого — ще загубя всичко. О, как можах да бъда такава глупачка!

Каро я притисна към себе си и я остави да се наплаче.

— Не се тревожи, Леони — зауспокоява я тя. — Всичко ще оправим. Няма да те оставя да се самоубиеш с аборт… ще си съставим план. Трябва да има и други начини.

 

 

Вероне почука на вратата на Мосю.

— Мадмоазел Монталва иска да ви види, сър.

Той я погледна изненадан.

— Каро?

Какво, за бога, правеше тук тя?

Каро влезе в офиса, целуна го по бузата и седна без обичайната си уверена усмивка.

— Дойдох да поговоря с теб за Леони.

Той я погледна изненадан.

— Не знам дали си забелязал, Жил, но тя не изглежда добре през последните няколко седмици. Оплаква се от умора и апатия — а ти знаеш, че това изобщо не е типично за нея.

Наистина. Леони винаги бе била пълна с енергия, дори седнала неподвижно тя изглеждаше като че ли насила се сдържа, винаги готова за действие, а сега всичко това бе изчезнало. Бе станала тиха, толкова кротка… и откакто се бяха върнали в Париж, никъде не искаше да ходи. Той си бе помислил, че е доволна да бъде само с него. Глупак! Как не беше разбрал, че нещо не е наред?

— Казва, че вече няма апетит — продължи Каро, прекъсвайки мислите му, — нищо не може да я изкуши.

Е, това наистина бе така, с въздишка си помисли тя, Леони не ядеше, опитвайки се отчаяно да остане слаба, така че да не си проличи бременността.

— Трябва да я прегледа лекар — тревожно отвърна той. — Познавам един много добър.

— Тази сутрин я заведох на лекар — поколеба се Каро. — Страхувам се, че това, което каза, никак не е добро.

Господи, какво говореше тя? Той отмести стола си назад, изправи се над нея и я сграбчи за раменете.

— Каро… какво става с нея, кажи ми? Кажи ми, за бога.

— Белите й дробове, Жил, докторът каза, че е туберкулоза.

Леони. Хубавата му Леони беше болна… може би дори…

Каро извърна глава, не искаше да среща погледа му.

— Има шанс да бъде напълно излекувана, Жил, но се нуждае от изключителни грижи. Трябва да замине в един санаториум в планината. Докторът каза, че е жизнено важно за нея да й се осигури пълна почивка и покой, да няма посетители, докато той не й позволи. Може да се наложи за няколко месеца.

— Тогава трябва да говоря с този лекар. Трябва да я лекува най-добрият лекар, Каро, да й осигури най-ефикасно лечение.

Той се опита да възпре надигащата се у него паника, трябваше да я спаси.

— Този лекар е много добър. Има собствена клиника в Швейцария и е стигнал много напред с работата си в своята област. Той ще се погрижи за нея, Жил, можеш да му имаш доверие. Ако искаш, и сам можеш да се срещнеш и да поговориш с него.

Тя знаеше, че може да се довери на доктора, който трябваше да потвърди тяхната версия — вече много добре му бяха платили.

 

 

Бе точно така, както му беше казала. Доктор Лепон просто повтори думите на Каро, добавяйки, че присъствието на Жил и Каро, натъжени от болестта на Леони, можеше да бъде пакостно за крехкото й здраве. Не трябваше никой да я посещава, докато не й позволеше сам той. Но те не биваше да се тревожат, той имаше частен санаториум в планината, щеше да я заведе там и екипът му от лекари щеше да следи лечението й. Разбира се, щеше постоянно да ги информира за развитието на болестта, но тя трябваше да замине веднага.

— Направете, каквото е необходимо — отвърна бързо Мосю, — но, доктор Лепон — върнете ми я излекувана!

В продължение на часове той крачеше из улиците на Париж, проклинайки се, задето по-рано не бе забелязал, че тя е болна. Спомни си нощта, когато синът му за малко щеше да умре. Едва тогава той бе разбрал колко много го обича. А после си спомни как Леони го бе прегръщала цяла нощ във Вилата. Не, за бога, не. Леони не можеше да умре!

 

 

Той сам я изпрати до гарата, за да се увери, че е удобно настанена в специалното купе, което бе запазил за нея. Леони тревожно го наблюдаваше как крачи по перона в очакване на доктор Лепон.

Бе я отрупал с прощални подаръци, приятно надиплени нощници и роби, кожена постелка за леглото, най-новите книги за развлечение през дългите часове, които трябваше да прекара сама. Влакът изпускаше облаци пара покрай перона и Беби, мъркайки тихичко на коленете й, се сгуши още повече.

Той се върна с доктор Лепон.

— Аз ще пътувам в съседното купе, мадам — каза докторът с усмивка. — Ще ви наглеждам, не се безпокойте.

Той дискретно ги остави сами, а кондукторът започна да затваря вратите.

— Ще чакам да се върне моята някогашна Леони — каза Жил, прегръщайки слабите й рамене, тъмносините му очи сякаш й заповядваха.

— Слушам, Мосю — послушно отвърна тя, щом той я целуна. — Обещавам ти, че ще бъде така.

Тя го гледаше през прозореца, една протегната за поздрав ръка, докато влакът се отдалечаваше. Щом изчезна от погледа й, с въздишка на облекчение се отпусна на възглавниците. Може би нещата щяха да се наредят все пак.