Елизабет Адлър
Скрити страсти (28)

27.

Мари-Франс дьо Кормон никога не бе виждала Жил такъв. Той бе бил всякакъв — очарователен, кисел, забавен, студен, дистанциран — но никога колеблив. Внезапно бе настоял да заведе момчетата в Америка, за да им потърси подходящи училища, отхвърляйки протестите й, че тя не би могла да понесе децата й да заминат толкова далеч… тогава остани с тях, с безразличие й бе отвърнал той. А щом пристигнаха там, той посети дузина училища, стеснявайки избора си до две, а след това този въпрос бе отминат все едно никога не бе съществувал. Щом тя отново го повдигна, той й отвърна, че по-късно ще го обмисли. После Мари-Франс чу, когато Вероне го попита за новите коли, той да отлага вземането и на това важно решение, а от Вероне знаеше, че не му се случва за първи път. Като че ли не можеше да се концентрира — Жил, който никога не оставяше непрегледан документ на бюрото си и работният му ден продължаваше, докато не се увери, че всичко е под негов контрол. Неговата страст бе работата.

Сега, когато се бяха върнали в Париж, не беше по-добре. Не можеше да заспи до късно през нощта, виждаше спалнята му да свети. Не работеше, какво правеше тогава?

— Изглеждаш уморен — каза му тя веднъж по време на вечеря.

— Наистина ли?

— Не се ли чувстваш добре, Жил?

— Съвсем добре съм.

— Може би работиш прекалено много. Трябва да си починеш. Защо не заминеш на юг? Знаеш, че яхтата винаги ти се отразява добре.

Жил я погледна изненадан. Тя му предлагаше точно извинението, от което се нуждаеше.

— Ще си помисля — отвърна й той.

Мари-Франс отмести стола си назад, а Бенет се завтече да й помогне.

— Ще отида да кажа „Лека нощ“ на децата и после, струва ми се, и аз ще си легна рано. Лека нощ, Жил… и Жил…

— Да?

— Може би е добре да се консултираш с лекар, да те прегледа?

— Пак преувеличаваш, Мари-Франс. Чувствам се отлично.

Тя сви рамене.

— Както желаеш…

Жил запали пура и си сипа бренди, бе сам във всекидневната. Дългата маса, полирана до съвършенство, отразяваше сребърния свещник, който само усилваше самотата му… светлината на свещи бе предназначена за двама, за романтика и желание. Господи, колко му липсваше Леони! Отчаяно жадуваше за новини от нея. Не бе получавал нито писмо, нито дори съобщение, беше заминала отдавна. Никак не бе лесно на човека в Сен Жан да държи под око Вилата, направо невъзможно се оказа да остане незабелязан за местните жители. Пурата му угасна и той отново я запали, прекосявайки салона на път за кабинета си, придърпа голямото кресло до прозореца и се втренчи към Сена.

Не възнамеряваше да я вижда отново, тя изискваше прекалено много. Не като останалите жени — пари, бижута и кожи, — Леони искаше любов. А любовта бе стока, с която той не бе търгувал. Какво изпитваше към нея тогава, питаше сам себе си? Защото със сигурност изпитваше нещо. Болезнена нужда от нея. И защо му бе казала, че иска дете? Дете! Направо беше откачила. Не си ли даваше сметка за грижите, които изисква едно дете — дори не изисква — очаква? Леони иска любов… а той не бе готов да я дава на когото и да било. Освен ако това бе единственото, което искаше тя, единственото, от което имаше нужда. Леони искаше да бъде обичана.

Той се отпусна в креслото, обмисляйки какво да прави.

Ако искаше да си я върне обратно, трябваше да й каже, че я обича. Бе толкова просто, че се чудеше как не се е сетил за това по-рано.

 

 

Задаваше се буря, все още скрита зад хоризонта, но притъмнила вечерното небе с пурпурни облаци, точно както когато преди две седмици на прага й се появи Шарл.

Леони тревожно поглеждаше облаците по обратния път от Сен Жан, а последните няколко ярда^[1] взе тичешком, защото небесата се отвориха и дъждът се изсипа като из ведро.

— Бедните ми дървета — въздъхна тя пред мадам Френар, изтръсквайки мократа си коса, — ако продължи прекалено дълго, ще ги отнесе.

Тя надзърна през прозореца към младите кипариси, които бе засадила край западната граница на своята собственост, но нищо не можа да види през пелената на дъжда.

Мадам Френар бе запалила камината в гостната и Леони седна пред нея, за да изсуши косата си, наблюдавайки как Беби се наслаждава на необичайния лукс.

— Имаш посетител, Леони — от вратата й прошепна конспиративно мосю Френар.

— Посетител? Кой?! — започна да шепне и тя.

Той внимателно затвори вратата зад себе си.

— Той е, Леони, Мосю дукът.

Тя усети как по гърба й полазват тръпки от изненада. Гърлото й пресъхна, а сърцето й заби лудо в гърдите. От нерви? Или от вълнение? Значи най-сетне той дойде! Но дали не бе дошъл, за да й заяви, че е негова собственост — или за да й каже последно сбогом?

Мосю стоеше в малкия коридор, който изглеждаше още по-нищожен от неговото присъствие. Вода се стичаше от косата и дрехите му и на плочките по пода се бе образувала малка локва.

— Колата ми се повреди — каза той. — Вървях пеша последните няколко мили.

— По-добре влез — Леони отвори вратата към всекидневната. — Ще ти донеса хавлия.

Тя го остави седнал до огъня и втренчен след нея и се завтече към шкафа за бельо, спечелвайки си още малко време, за да свикне с мисълта, че той наистина е там. По дяволите, не беше очаквала, че ще се чувства по този начин, но той изглеждаше толкова безпомощен — измокрен до кости. А и беше отслабнал, стори й се болнав. Господи, нещо не беше наред с него? Леони, Леони, каза си тя, какво те интересува — ти го мразиш, вече няма нищо общо с твоя живот, завинаги.

Той я чакаше там, където го бе оставила и тя му подаде хавлиената кърпа.

— По-добре си свали сакото — предложи му. — Ще го сложа тук да изсъхне.

Тя извърна глава, защото не искаше да присъства дори на най-малкия познат й до болка жест, спомняйки си как разкопчаваше ризата му и допираше ръката си до голите му гърди, за да усети как бие сърцето му.

— Леони? — Косата му бе разрошена, а ризата подгизнала от дъжда като сакото. — Трябваше да те видя. Дойдох да ти кажа, че съжалявам за това, което се случи.

— Ти съжаляваше и последния път, когато дойде тук… и сега ли така съжаляваш?

Той сви рамене.

— За мен е трудно, Леони — умолително започна признанието си, — нали знаеш. Сега разбирам, че това, което направих, е било жестоко. Но някак си тогава не ми се струваше така — изглеждаше ми най-обикновеното нещо, което можех да направя, да взема с мен децата в Ню Йорк. Не разбирах напълно колко много означава това за теб.

— О, струва ми се, че разбираше, Мосю… ти знаеш винаги точно какво правиш.

— Сигурно, ако знаех какво правя, нямаше да се държа толкова глупаво. Щях да те взема със себе си.

— Замълчи, не мога да слушам това — извика внезапно тя. — Не искам да си го припомням отново. Ти ще кажеш, че съжаляваш и аз ще се върна при теб, а после ще намериш друг начин да ме измъчваш. Не-е-е… не, не… никога повече!

— Леони, имам нужда от теб — той разтвори ръце към нея. — Моля те, Леони, върни се при мен.

Тя отиде в най-далечния край на стаята, като че ли се страхуваше, че той може да се опита да я докосне, а Мосю полека се свлече в креслото край камината.

— Какво ти стана? — паникьосана извика тя. Той изглеждаше ужасно, бе пребледнял и целият се тресеше.

— Съжалявам, наистина съжалявам, Леони, трябва да съм настинал.

— Мадам Френар, мадам Френар…

Леони изтича от стаята, за да намери бренди, той я гледаше, а погледът му бързо се замъгляваше… усети вцепеняваща болка в рамото и се закашля… не бе планирал да се чувства така, искаше му се да я вземе в прегръдките си, да я подчини, да я накара да изпитва силна нужда от него — а сега самият той се нуждаеше от нея.

Чу я да се връща в стаята, но някак си бе прекалено голямо усилие да отвори очи. Усети аромата на брендито, което тя поднесе към устните му и го накара да отпие малко от него, а това още повече го накара да се закашля.

— Мосю — извика тя, — о, Мосю… отвори очи, кажи ми, че си добре.

— Всичко ще бъде наред — само един момент… Не мога да си поема дъх.

Той простена от болката, която отново го проряза, а тя се завтече обратно при Френар.

— Трябва ни помощ — извика им, — мосю Френар, моля ви, идете до Сен Жан за лекар.

Тя коленичи до него на килима и хвана ръцете му. Той усети топлината на пръстите й върху своите замръзнали длани. Болката намаляваше, вече не беше такава агония, щом го пристегнеше, и вцепенените му ръце с изтръпнали пръсти започнаха да възвръщат осезанието си. Поизправи се в креслото.

— Всичко ще се оправи — промърмори той.

Вече дишаше по-леко. Жил отвори очи и се втренчи в нея.

— Леони, това е нелепо… Дойдох да ти кажа, че не мога да живея без теб.

Той се засмя и започна да кашля, лицето му се изкриви от болка.

— Недей, моля те, недей — уплаши се тя.

— Дойдох да ти кажа, че те обичам — прошепна той. — Обичам те, Леони Бахри.

Тя си спомни предупредителния глас на Каро: „Той разбира точно от какво се нуждаят най-много и след това го използва, за да ги съсипе, всеки си има своя цена.“

Не е вярно, помисли си тя, казва ми думите, които от толкова отдавна искам да чуя, защото мисли, че може да умре.

— Всичко е наред, Мосю — нежно каза тя и погали пръстите му, които се вкопчиха в нейните. — Не си причинявай болка сега, като се опитваш да говориш.

Той неспокойно се раздвижи в креслото.

— Искам да ти кажа. Трябва. Върни се при мен, Леони. Имам нужда от теб. Обичам те. Моля те, кажи ми, че ще се върнеш.

Очите му се затвориха и той се отпусна на възглавниците.

— Просто полежи неподвижно — успокоително прошепна тя, — докторът скоро ще бъде тук.

 

 

С помощта на лекаря го преместиха в леглото и Жил потъна в неговата мекота с облекчение.

— Наистина настоявам да ви преместя в болницата в Ница — каза доктор Марбьоф, — макар и да изглеждате по-добре сега.

— И преди се е случвало, докторе — отвърна Жил, вече обзет от нетърпение към своята слабост — и няма никакво съмнение, че пак ще се случи. Тук ще остана.

— Сърцето е непредсказуем орган, Мосю дук — предупредително сви рамене докторът, — съветът ми е да се върнете в Париж колкото се може по-скоро и да се консултирате със своя специалист. Ако обаче решите да пренебрегнете съвета ми, тогава поне си починете. Върнете се на яхтата и оставете работата за няколко седмици. Ако сте били подложен на твърде голям стрес, тогава трябва да се опитате да премахнете колкото е възможно повече напрежение.

Леони ги слушаше от мястото си в ъгъла. Значи сърцето му… никога не бе знаела, че то не е добре.

— Всичко е наред, Леони — каза й той, след като докторът си тръгна. — Ще оживея. Но съжалявам, че те уплаших… въпреки че…

— Въпреки че какво?

— Въпреки че сега видях, че още ме обичаш.

Навън бе тъмно и дъждът още трополеше по прозорците и по плочките на терасата. Беби се бе втренчила навън в нощта, мразеше дъжд. Тежко във въздуха увисна тишина.

Леони се върна при леглото и погледна умореното му лице, взря се в очите му.

— Наистина ли имаш предвид онова, което казваш?

Той протегна ръка и нежно с пръсти докосна косата й.

— Наистина. Обичам те, Леони.

Лежеше отпуснат на възглавниците, докато я гледаше как разкопчава блузата си и бавно я съблича, а после полата и я плъзга надолу покрай бедрата… тялото й бе така познато, толкова красиво. Тя се мушна под завивките, прегърна го и го придърпа по-близо до себе си, успокоявайки го със своята близост, давайки му от силата си. Почувства се като дете в прегръдките й, закрилян и обичан, и започна да се унася. Благодаря ти, Боже, помисли си той, благодаря ти, Господи, че тя още е моя.