Нора Робъртс
Заговор в смъртта (19)

Деветнайсета глава

Когато влезе в кабинета на доктор Майра, Ив се опитваше да си внуши, че е подготвена за онова, което я очакваше. Щеше да се подложи на изпитанието и отново да се заеме с работата си. Знаеше, че резултатите от изследванията щяха да се окажат решаващи за съдбата й. Можеше да я върнат на работа или завинаги да я изгонят от полицията.

Майра се доближи до нея и хвана ръцете й:

— Много съжалявам, скъпа.

— Не си направила нищо…

— Точно така, не направих, а трябваше. — Тя усети напрежението на Ив, видя потръпването на мускулите й. — Слушай, не си задължена да се подложиш на тестовете и процедурите, докато не си напълно подготвена.

— Искам час по-скоро да приключа с това.

Психиатърката кимна и пусна ръцете й.

— Разбирам. Седни, искам да поговорим.

Ив се опита да прогони студените тръпки, които лазеха по гърба й. Знаеше, че трябва да бъде напълно спокойна, за да издържи изпитанието.

— Доктор Майра, не съм дошла да пием чай и да разговаряме. Нямам търпение да разбера каква ще бъде съдбата ми.

— Приеми, че разговорът ни спада към процедурата — рязко каза Майра и й направи знак да седне. Искаше й се да вземе Ив в прегръдките си и да я успокои, а трябваше да прави точно обратното. — Имам пълна информация за теб — започна, когато по-младата жена с престорена самоувереност сви рамене и се отпусна в креслото. „Браво, моето момиче! — помисли си психиатърката. — Така по-лесно ще преминеш изпитанията.“ — Трябва да се убедя, че разбираш на какво се подлагаш.

— Процедурата ми е известна.

— Ще бъдеш подложена на психологически тест, ще бъде проверено дали си склонна към насилие и дали казваш истината. Процедурите включват симулации на виртуална реалност, инжектиране на наркотици и сканиране на мозъка ти. Лично ще извърша повечето от тях, а другите ще бъдат изпълнени под мое наблюдение. Неотлъчно ще бъда до теб, Ив.

— Не се упреквай заради случилото се с мен, Майра. Нямаш никаква вина.

— Виновна съм, щом съм допуснала мой колега да се отнесе така с теб.

Ив рязко вдигна глава и я изгледа.

— Нима от психологическата характеристика си разбрала, че става въпрос за колега… или колежка?

— Нямам право да обсъждам служебни въпроси. — Майра взе някакъв диск от бюрото си, без да откъсва поглед от Ив. — Не мога да ти съобщя какви са заключенията ми, които са записани на този диск. Между другото, копия от доклада ми са изпратени на всички заинтересовани. — Тя небрежно остави диска обратно на бюрото. — Извини ме за момент, трябва да проверя апаратурата.

Ив беше разбрала намека й. Щом Майра затвори вратата, тя грабна диска и го пъхна в задния джоб на джинсите си. Така или иначе нямаше какво да губи.

Искаше й се да скочи, да кръстосва из кабинета, както правеше винаги, когато беше нервна. Но с усилие на волята остана на мястото си и се опита да не мисли за нищо.

В момента най-важното беше да запази спокойствие, в противен случай щеше да бъде по-уязвима от изпитанието, което я очакваше.

Знаеше, че щяха да използват специалната апаратура, скенерите и инжекциите, за да я накарат да изгуби контрол върху себе си и да надникнат в съзнанието й. Да узнаят от какво се страхува…

Но ако прогонеше всички мисли, те нямаше какво да изследват.

Майра отвори вратата, но само надникна в кабинета, без да погледне към бюрото.

— Готови сме да започнем.

Ив безмълвно се изправи и я последва по един от коридорите на лабиринта, където се извършваха тестовете. Стените бяха боядисани в светлозелено като в болница. Зад стъклените прегради се виждаха силуетите на служителите, напомнящи призраци.

От този момент всеки неин жест, дума или мисъл щеше да бъде документирана и анализирана.

— Процедурата за първо ниво ще отнеме около два часа — заговори Майра.

Ив спря като ударена от гръм и я хвана за рамото.

— Първо ниво ли?

— Да, това е задължително.

— Трябва да бъда подложена на трето ниво.

— Не бива. Рисковете и страничните ефекти са неоправдани при дадените обстоятелства.

— От това зависи дали ще получа значката си обратно — промълви Ив и стисна юмруци, за да спре треперенето на ръцете си. — Много добре знаеш, че успешното преминаване на тестовете от първо ниво не гарантира връщането ми на работа.

— Положителните резултати и моята препоръка ще наклонят везните в твоя полза.

— Няма да бъде достатъчно убедително. Имам право да поискам трето ниво.

— По дяволите упорството ти, Ив. На тестовете от трето ниво се подлагат само хората с умствени дефекти, проявяващи склонност към жестокост и насилие — убийци, психопати…

Ив тежко въздъхна.

— Отговори ми честно — отпаднаха ли предположенията, че съм убила полицай Елън Бауърс?

— Не си главната заподозряна, уликите не са против теб, но…

— Но невинността ми не е доказана. Точно затова трябва да се подложа на трето ниво.

— Поставяш ме в затруднено положение.

Ив изненадващо се усмихна и заяви:

— По-лошо не може да стане и за двете ни.

Минаха през няколко врати от бронирано стъкло. Ив нямаше оръжие, което да предаде. Механичен глас учтиво я помоли да влезе в помещението отляво и да свали дрехите и бижутата си.

Сърцето на Майра се сви, като видя как Ив погледна венчалната си халка.

— Съжалявам, но трябва да я свалиш. Дай да ти я пазя.

Те са взели само символите. Гласът на Рурк отново прозвуча в съзнанието й, тя свали халката и я подаде на Майра. Влезе в помещението, затвори вратата, после се съблече, като се стараеше да не издава вълнението си — знаеше, че я наблюдават. Мразеше да остава гола пред непознати, чувстваше се особено уязвима и безпомощна.

Прогони всички мисли от съзнанието си.

Над отсрещната врата замига червена светлина и друг робот й нареди да влезе, за да бъде прегледана.

Тя се подчини, застана на определеното място и се втренчи в стената, докато апаратурата извършваше медицинския преглед.

Процедурата беше бърза и безболезнена. Когато приключи, Ив облече специалния гащеризон и се подчини на механичния глас, който й нареди да премине в съседното помещение, където се намираше скенерът.

Легна по гръб на тапицираната маса, преструвайки се, че не забелязва хората зад стъклените стени. След миг поставиха шлема на главата й. „На какво ли ще ме подложат?“ — запита се и се напрегна, когато масата безшумно се повдигна от едната страна и тя се озова в седящо положение.

Включиха устройството за виртуална реалност, Ив попадна в непрогледен мрак и се хвана за масата, за да не падне.

Някой я нападаше в гръб. Гигантски ръце се протегнаха от тъмнината, сграбчиха я и я запратиха надалеч. Когато падна, видя, че се намира на някаква мръсна уличка. Костите я боляха, кожата на колената й беше разранена. Мигновено скочи на крака и посегна към оръжието си. Но преди да успее да го извади от кобура, гигантът отново връхлетя върху нея. Тя се обърна и го изрита между краката.

— Полиция, глупако! Стой!

Приведе се и сграбчи оръжието си с две ръце, готова да застреля нападателя, но внезапно се озова на друго място, осветено от слънчеви лъчи. Още държеше оръжието си, но сега то беше насочено към жена, която държеше в прегръдките си пищящо дете.

Сърцето й подскочи в гърдите, побърза да свали оръжието си. Чуваше хрипливи звуци, после осъзна, че долавя собственото си дишане.

Намираше се върху някакъв покрив. Слънчевите лъчи я заслепяваха, горещината беше нетърпима. Жената стоеше на тесния перваз и се олюляваше. Втренчи се в Ив, а очите й вече изглеждаха мъртви. Детето се опита да се освободи от прегръдките й и отново се разплака.

— Не се приближавай! — извика непознатата.

— Няма. Погледни — прибирам оръжието. — Ив бавно постави електрошоковата палка в кобура. — Само искам да си поговорим. Как се казваш?

— Не можеш да ми попречиш!

— Не мога — промълви Ив, като се питаше защо се бави подкреплението. Къде бяха хората, които трябваше да опънат предпазна мрежа под сградата… ами психиатрите? — Как се казва детето ти?

— Повече не мога да се грижа за него… толкова съм уморена…

— Малчуганът е изплашен. — Ив предпазливо пристъпи нея, по гърба й се стичаше пот. Топлината, която се излъчваше от покрива, залят с асфалт, беше непоносима. — Горещо му е, както и на теб. Защо да не отидем за малко на сянка?

— Проклетото хлапе реве непрекъснато, дори през нощта. Не съм мигнала цели денонощия… вече не издържам.

— Искаш ли да ти помогна и да подържа малкия? Май е доста тежък. Хайде, кажи ми как се казва.

— Пит. — Потта се стичаше по лицето на непознатата, късата й черна коса прилепваше към челото. — Болен е… И двамата сме болни, няма смисъл да живеем…

Непрестанните писъци на детето сякаш пронизваха главата на Ив. Сърцето й се сви от мъка за непознатата.

— Познавам хора, които ще ти помогнат.

— Ти си само едно тъпо ченге. Не можеш да направиш абсолютно нищо!

— Ако скочиш, никой не ще може да ти помогне. Господи, умирам от горещина. Хайде да отидем на сянка и да си поговорим.

— Върви на майната си — уморено въздъхна жената, после се приведе над перваза. Ив се хвърли към нея и сграбчи момчето през кръста. Пронизителните му писъци бяха като бръсначи, които се забиваха в мозъка й. Тя хвана жената под мишниците и отчаяно я задърпа, докато почувства, че обтегнатите й мускули ще се скъсат. Молеше се подметките й да не се подхлъзнат, тогава и тримата щяха да намерят смъртта си.

— По дяволите! Дръж се! — Потта се стичаше в очите й и я заслепяваше, докато тя отчаяно се опитваше да намери по-добра опора. Детето се мяташе като риба. — Хвани се за мен! — извика, а непознатата втренчи в нея безизразните си очи.

— Понякога смъртта е за предпочитане. Би трябвало да го знаеш, Далас. — Тя се усмихна, когато произнесе името й, и избухна в смях, щом усети, че хватката на Ив отслабва.

След секунда Ив се озова на друга уличка. Лежеше свита на кълбо, трепереше от болка и от преживяния ужас. Отново беше пребито и изнасилено момиченце без име и без минало.

Полицейските психолози използваха собствените й спомени — „монтираха“ ги към оскъдните данни за детството й, които им бяха известни. Тя изпита омраза към тях, а гневът й беше примесен с паника.

Уличка в Далас, момиченце с окървавено лице и счупена ръчичка, което нямаше къде да избяга…

Проклети да сте! Не я замесвайте в това!

Искаше й се да закрещи, да прогони образите, които се натрапваха в съзнанието й и да разбие с юмруци стъклената стена.

Сърцето й лудо биеше, гневът я заливаше като гореща вълна. Още миг… и програмата я пренесе на улица в Манхатън. Беше студена зимна нощ. Бауърс стоеше пред нея и злобно се усмихваше.

— Мръсница такава! Ще те побъркам от оплаквания срещу теб. Всички ще научат, че си само една тъпа курва, която с чукане се е добрала до по-висока длъжност.

— Бауърс, знаеш ли, че не си наред? Може би след като напиша в рапорта си, че не си се подчинила на по-висш офицер, че си го заплашвала и че си пълна некадърница, шефовете ще съберат смелост и ще те изритат от отдела.

— Ще видим кого ще изритат. — Бауърс я блъсна и Ив се олюля.

Гневът накара ръцете й да се разтреперят, прободе като копие сърцето й.

— Да не си посмяла втори път да ме докоснеш!

— И какво ще направиш, лейтенант? Тук сме само двете с теб. Какво си въобразяваш? Да не мислиш, че ще ти позволя да идваш на моя територия и да ме заплашваш?

— Не те заплашвам, само те предупреждавам: не ме докосвай и не се бъркай в работата ми, иначе скъпо ще ми платиш!

— Ще те съсипя, ще докажа на всички какво представляваш и нищо не може да ме спре!

— О, може…

Ненадейно Ив осъзна, че държи метална тръба. Усети как я стиска, как се напряга, готова да нанесе удар. Изпита по-скоро раздразнение, отколкото изненада, захвърли тръбата, приведе се и сграбчи Бауърс за куртката.

— Ако още веднъж ме докоснеш, така ще те ударя, че ще паднеш на дебелия си задник. Оплаквай се колкото щеш, нищо няма да помрачи репутацията ми. Но ти обещавам, че ще се погрижа да те изхвърлят, защото си позор за полицията! — Освободи я, с отвращение погледна ръцете си, сякаш допирът до Бауърс я беше омърсил и понечи да се отдалечи. С периферното си зрение долови някакво движение. Наведе се, обърна се, а металната тръба изсвистя край главата й.

— Изглежда съм сгрешила. — Говореше спокойно, но гласът й беше леден. — Не си позор за полицията, просто си ненормална.

Бауърс разтегна устни в ужасяваща гримаса и отново замахна с тръбата. Ив отскочи встрани, сетне се втурна към нападателката. Усети удар върху рамото си и болката сякаш й даде сили. Хвърли се върху Бауърс и двете паднаха на тротоара.

Тя сграбчи тръбата, изтръгна я от ръката на другата жена и я хвърли колкото успя по-далеч. Извади оръжието си, повдигна брадичката на Бауърс и задъхано изкрещя:

— Свършено е с теб. — Преобърна я по корем, изви ръцете й зад гърба и измъкна белезниците от джоба си. — Арестувана си за нападение със смъртоносно оръжие, грозна, тъпа кучко!

По лицето й се разля победоносна усмивка, в този миг отново се озова в мрака. Беше възседнала някакво тяло, ръцете й бяха покрити с кръв.

Помъчи се да стане, завладяна от ужас и пронизващ страх, като шепнеше:

— Боже мой! Боже мой, невъзможно е! Не съм го направила. Не бих могла…

Закри лице с окървавените си длани, а Майра затвори очи и промърмори:

— Достатъчно! Прекъснете програмата. — Прилоша й, докато наблюдаваше как тялото на Ив конвулсивно потръпваше. Когато свалиха шлема, двете се спогледаха през стъклото.

— Този етап от изследванията приключи. Премини в съседното помещение. Ще бъда там.

Ив почувства, че краката й се подкосяват, щом слезе от леглото, затова изчака секунда. Опита се да диша равномерно, внезапно усети, че дланите й са влажни. Спомни си как й се беше сторило, че са покрити с кръв и машинално ги избърса на гащеризона.

В съседното помещение имаше тапицирана кушетка, стол и дълга маса, върху която бяха подредени някакви инструменти. Апаратурата беше сложна, с много монитори, стените бяха бели.

Майра влезе и промълви:

— Имаш право на половин час почивка. Съветвам те да се възползваш.

— Не, ще продължим без прекъсване.

— Седни, Ив.

Тя се отпусна на кушетката, опитвайки се да забрави преживяното преди няколко минути и да се подготви за следващото изпитание.

Майра седна на стола, скръсти ръце и заговори:

— Имам деца и лудо ги обичам… — Млъкна за миг, сякаш не забелязваше изумлението на Ив, после продължи: — Имам приятели, без които не мога да живея, познати и колеги, които уважавам и от които се възхищавам. Знай, че изпитвам всички тези чувства към теб. — Приведе се и стисна ръцете на по-младата жена. — Ако беше моя дъщеря, ако имах власт над теб, нямаше да ти разреша да се подложиш на тестовете от трето ниво. Като приятелка те моля да размислиш.

Ив се втренчи в преплетените им пръсти и промърмори:

— Извинявай, че ти създавам затруднения.

— Боже мой, колко си твърдоглава! — Майра скочи, обърна се и се опита да се владее. — Процедурата не е безопасна. Ще бъдеш безпомощна, не ще можеш да се защитаваш в буквалния и в преносния смисъл. Ако започнеш да се съпротивляваш, сигурна съм, че инстинктивно ще го сториш, това ще се отрази зле на сърдечната ти дейност. Ще се опитам да предотвратя тази реакция. — Обърна се и продължи да говори, макар да знаеше, че е безполезно. — Комбинацията от лекарствата и сканирането на мозъка ти ще те накара да изпиташ главоболие, умора, виене на свят, възможно е временно да изгубиш контрол върху мускулите си.

— Прекрасна перспектива, но въпреки това няма да променя решението си. Няма смисъл да ми разказваш страхотии — искам по-бързо да приключим.

Майра примирено сви рамене, приближи се до масата и взе спринцовка, която лично беше напълнила.

— Легни, опитай се да се отпуснеш.

— Разбира се, дори може да подремна. — Тя легна и се втренчи в синята лампа на тавана. — За какво служи това?

— Съсредоточи се върху нея. Гледай към светлината, представи си, че се намираш вътре в нея, сред прекрасната синева. Не бой се, няма да боли. Трябва да разкопчая гащеризона ти.

— Затова ли имаш сини столове в кабинета си. Сигурно искаш пациентите да се потапят в синевата.

— Все едно, че е вода. — Майра бързо разкопча няколко копчета и оголи рамото й. — Можеш да се плъзнеш във водата. Сега ще усетиш леко убождане — промърмори, докато инжектира първия препарат. — Това е само успокояващо.

— Мразя лекарствата.

— Знам. Дишай нормално, сега ще включа скенерите и мониторите. Няма да почувстваш нищо.

— Не се страхувам от болката. Халката ми в теб ли е? — Вече преплиташе език, виеше й се свят. — Ще ми я дадеш ли?

— Бъди спокойна, щом свършим, ще ти я върна. — Психиатърката умело прикрепи скенерите към слепоочията й и китките й, в сърдечната област. — Готово. Отпусни се в синевата.

На Ив й се струваше, че се носи върху повърхността на океан. Питаше се защо Майра предварително я беше наплашила — процедурата беше напълно безболезнена.

Психиатърката зорко следеше мониторите. Пулсът, кръвното налягане, мозъчните вълни… засега всичко беше нормално. Погледна към Ив и видя, че очите са затворени, лицето й беше спокойно, тялото — отпуснато. Нежно докосна страната й, после постави белезници на китките и глезените й и взе втора спринцовка.

— Чуваш ли ме, Ив?

— М-м-м. Да. Чувствам се добре.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Тогава запомни, че съм тук, до теб. Започни бавно да броиш от сто към едно.

— Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем, деветдесет и седем… — Когато вторият препарат проникна в кръвта й, пулсът й се ускори, тя се задъха. — Деветдесет и шест. Господи! — Шоковете разтърсиха нервната й система, тялото й се загърчи, опитваше се да се освободи от белезниците.

— Не се съпротивлявай. Дишай. Слушай какво ти казвам. Дишай. Не се съпротивлявай.

Хиляди горещи, гладни насекоми пълзяха върху нея, промъкваха се под кожата й. Някой се опитваше да я удуши, ръцете му бяха като назъбени парчета лед. Сърцето й биеше толкова силно, че заплашваше да изскочи от гърдите й. Отвори очи и пред погледа й сякаш падна червена завеса от ужаса, който я обзе, когато видя белезниците.

— Не ме оковавай! Моля те!

— Така трябва, иначе ще се нараниш. Но аз съм до теб. Ето ръката ми. — Тя стисна свития й юмрук. — Тук съм. Дишай бавно и дълбоко. Слушай гласа ми. Дишай бавно и дълбоко. Лейтенант Далас — строго изрече тя, когато Ив продължи да се задъхва и да се мята. — Заповядах ти да престанеш да се съпротивляваш и да дишаш нормално.

Ив жадно вдъхна въздух, издиша го. Вече не се опитваше да се освободи от белезниците.

— Гледай към лампата — продължи Майра, без да откъсва поглед от мониторите. — Слушай гласа ми, само гласа ми. До теб съм. Знаеш ли коя съм?

— Майра. Доктор Майра. Боли ме.

— След миг ще престанеш да чувстваш болка. Нервната ти система трябва да се адаптира. Дишай дълбоко. Гледай към светлината и дишай дълбоко. — Продължи да повтаря едни и същи напътствия с тих, монотонен глас, докато стрелките на мониторите се върнаха в нормалното си положение, изражението на Ив отново стана спокойно.

— Сега си отпусната и чуваш само гласа ми. Още ли те боли?

— Не, не чувствам нищо.

— Как се казваш?

— Лейтенант Ив Далас.

— Кога си родена?

— Не знам.

— Къде си родена?

— Не знам.

— Къде живееш?

— В Ню Йорк.

— Семейно положение?

— Омъжена съм. За Рурк.

— Къде работиш?

— В Централното управление на нюйоркската полиция. Не… — от мониторите се разнесоха сигнали, подсказващи раздразнение и объркване. — Вече не работя там. Отстраниха ме… временно. Взеха значката ми. Много ми е студено.

Майра нареди температурата в помещението да се повиши с пет градуса. В продължение на няколко минути продължи да задава безсмислени въпроси, за да накара Ив да се успокои, едновременно наблюдавайки кръвното й налягане, дишането, пулса.

— Имаше ли основание за отстраняването ти?

— Правилникът го изискваше — нямам право да бъда на служба, докато съм обект на разследване.

— Имаше ли основание?

Ив объркано смръщи чело и повтори:

— Правилникът го изискваше.

— Ти си ченге до мозъка на костите си — промърмори психиатърката.

— Така е.

Откровеният отговор накара Майра да се усмихне.

— Отговори с „да“ или с „не“ — убивала ли си човек, докато си изпълнявала служебния си дълг?

— Да.

„Сега предстои най-трудното“ — помисли си Майра. Знаеше, че като малка Ив беше причинила смъртта на баща си.

— Отнемала ли си човешки живот при друга ситуация, освен при самозащита и при опит да спасиш някого?

В съзнанието на Ив отново изплува ужасяващата гледка: мръсната стая, локвите кръв, ножа, от който още се стичаха червени капки. Споменът за болката я проряза като мълния, тя застена:

— Трябваше… трябваше.

Гласът беше детски и Майра побърза да се намеси:

— Ив, не се връщай в миналото. Отговаряй само с „да“ или „не“. Отговори — убивала ли си някого, освен при самозащита и при опит да спасиш човешки живот?

— Не! — почти изкрещя Ив. — Не, не, не! Той ми причинява болка… Не иска да… престане.

— Не се връщай там. Слушай гласа ми, гледай към светлината. Няма да отиваш никъде, освен ако ти наредя. Ясно ли е?

— Споменът никога не ме напуска.

Страховете на Майра се оправдаваха. Побърза да заговори:

— Сега него го няма. Тук съм само аз. Как се казвам?

— Той се връща. — Ив затрепери, замята се. — Пил е, но не е пиян.

— Лейтенант Далас, това е официална процедура. Временно отстранена си от длъжност, но не си уволнена. Задължена си да се подчиняваш на правилника. Разбираш ли задълженията си?

— Да. Да. Господи, не искам да се връщам там.

— Как се казвам?

— Майра. Доктор Шарлот Майра.

„Остани при мен — помисли си психиатърката. — Остани при мен.“

— Какъв случай разследваше, когато те отстраниха?

— Убийство. — Тя престана да трепери и мониторите показаха, че е започнала да се успокоява. — Всъщност няколко убийства.

— Познаваш ли полицай Елън Бауърс?

— Да. Заедно с помощника си, когото обучаваше, първи бяха отишли на местопрестъплението при убийствата на Петрински и Спиндлър.

— Карала ли си се с Бауърс?

— Да.

— Разкажи какво се случи.

Нови картини се появяваха и изчезваха в съзнанието й. Докато разказваше, отново преживяваше случилото се. Чувстваше горещата вълна от омраза, която я беше разтревожила и озадачила, чуваше жестоките, злобни думи на жената, която от години я мразеше.

— Знаеше ли, че Бауърс е подала няколко оплаквания против теб?

— Да.

— Имала ли е основание?

— Наругах я, използвах доста нецензурни думи. — Въпреки че съзнанието й беше замъглено, Ив презрително се изкиска, а Майра усети, че й олеква. — Формално погледнато това е нарушаване на устава.

Ако не се тревожеше толкова за нея, психиатърката щеше да се разсмее.

— Заплаши ли я физически?

— Не си спомням. Сигурно съм й казала, че ще я изритам в дебелия задник, ако продължава да проявява немарливост.

— В дневниците си тя е записала, че си получила служебно повишение в замяна на сексуални услуги. Вярно ли е?

— Не.

— Имала ли си сексуална връзка с командир Уитни?

— Не.

— Имала ли си сексуални отношения с капитан Фийни?

— Не, за бога. Не се чукам с приятелите си.

— Някога приемала ли си подкуп?

— Не.

— Някога подправяла ли си рапорт?

— Не.

— Нападнала ли си полицай Бауърс?

— Не.

— Ти ли причини смъртта й?

— Не знам.

Майра подскочи.

— Ти ли уби полицай Бауърс?

— Не.

— Тогава как е възможно да си причинила смъртта й?

— Някой я е използвал, за да ме отстрани от разследването. Тя се оказа по-лесна плячка от мен.

— Нима мислиш, че някой или някои все още неизвестни лица са убили Бауърс, за да престанеш да се занимаваш с разследването?

— Да.

— Но защо се смяташ отговорна за смъртта й?

— Защото съм… бях ченге. Защото позволих на чувствата си да повлияят върху служебните ми задължения, вместо да се досетя, че Бауърс е само маша в ръцете на някого. Следователно нося вина за смъртта й.

Майра въздъхна и отново провери дозатора.

— Съсредоточи се в светлината, Ив. Още малко и свършваме.

 

 

Рурк нетърпеливо се разхождаше в чакалнята пред кабинета на психиатърката и се питаше защо се бавят толкова. Трябваше да се досети, че Ив го залъгва, когато му беше съобщила, че процедурата ще трае само един-два часа и че изобщо не е опасна. А тази сутрин тайно се беше измъкнала от къщи, което означаваше, че не е искала присъствието му тук.

Но той се беше досетил и сега я очакваше. Ив трябваше да се примири с присъствието му. Погледна часовника си — бяха изминали цели четири часа. По дяволите, как е възможно някакви си тестове да отнемат толкова време? Проклинаше се, задето не беше я накарал да му обясни процедурите.

Знаеше, че всеки полицай, който е убил човек, трябва да се подложи на тест. Изпитанието беше неприятно, но тя няколко пъти го беше преминала. Тестът с детектора на лъжата също не беше лек, след него нервната система се разстройваше за няколко часа.

Ала Ив се беше справяла и с това.

Господи, защо не свършваха?

Когато вратата на чакалнята се отвори, той вдигна глава. Но лицето му се изопна от гняв, щом видя Уитни.

— Здравей, Рурк. Надявах се, че вече са свършили.

— Съпругата ми едва ли ще иска да те види точно сега. Достатъчно страдания й причинихте.

Уитни студено го изгледа, под очите му имаше сенки.

— Всички ние изпълняваме заповеди, Рурк, спазваме процедурата. В противен случай ще настъпи хаос.

— Искаш ли да чуеш мнението ми за вашата процедура? — Пристъпи към командира, очите му гневно проблясваха.

Вратата се отвори. Той се обърна и в сърцето му сякаш се заби стрела — толкова беше потресен от вида на Ив.

Беше бледа като платно. Очите й бяха хлътнали, ирисите й напомняха златисто стъкло, зениците й бяха разширени. Залитна, въпреки че Майра я подкрепяше.

— Не биваше да ставаш. Необходимо е време, за да се възстановиш.

— Трябва да се махна. — Искаше й се да отблъсне ръката на психиатърката, но се страхуваше да не падне. Първо видя Рурк и почувства едновременно раздразнение и облекчение. — Какво правиш тук? Казах ти да не идваш.

— Млъкни! — В гнева си той беше неудържим. Бързо прекоси помещението и блъсна ръката на Майра. — Какво си й сторила?

— Тя само изпълняваше задълженията си.

Ив се опита да запази равновесие, макар да й се повдигаше и да я обливаше студена пот. Каза си, че за нищо на света не бива отново да повърне — вече на два пъти й беше прилошавало.

— Трябва да си легне — обади се Майра. Лицето й беше бледо като на Ив, прорязано със ситни бръчици, предизвикани от напрежението. — Още не се е възстановила. Накарай я да се върне и да легне, за да следя жизнените й функции.

— Искам да се махна. — Ив го погледна в очите. — Не мога да остана тук.

— Добре. Да си вървим.

Тя уморено се облегна на него, в този миг забеляза Уитни. Тласкана от гордостта и от инстинкта си, с мъка се изпъна.

— Сър.

— Далас, съжалявам, че трябваше да се подложиш на тази процедура. По-добре е да останеш под наблюдението на доктор Майра, докато тя прецени, че си по-добре.

— Извинете, сър, но имам право да отида, където си пожелая.

— Джак! — Психиатърката преплете пръсти, почувства се безполезна. — Тя премина през трето ниво.

Уитни гневно се обърна към Ив.

— Не беше необходимо! По дяволите, защо го направи?

— Защото ми отнехте значката — промълви тя, после отново изпъна гръбнак. Надяваше се Рурк да разбере, че не бива да я подкрепя. Когато стигна до вратата, отново се разтрепери, но решително поклати глава. — Да не си посмял да ме вдигнеш на ръце. Остави ми поне малко достойнство.

— Добре, дръж се за мен. — Прегърна я през кръста и се опита да поеме тежестта й. Вместо към ескалатора, тръгнаха към асансьора. — Какво представлява третото ниво?

— Истинска гадост. — Тя имаше чувството, че главата й ще се пръсне. — Ужасно беше. Не ми се сърди, нямаше друг изход.

— Нямаше друг изход за теб — промърмори Рурк и я въведе в претъпкания асансьор.

Погледът й се замъгли, по челото й изби студена пот. Гласовете на хората около нея ту се засилваха, ту заглъхваха, сякаш бяха океански вълни. Стори й се, че пропада в бездна, смътно дочу Рурк да й казва, че почти са стигнали до паркинга.

— Добре. — Сивата пелена пред очите й стана още по-плътна. — Майра ме предупреди за подобни странични ефекти. Няма никаква опасност.

— За кой от страничните ефекти говориш?

— Мамка му, Рурк! Мисля, че ще припадна.

Така й не чу как съпругът й изруга, когато я грабна в прегръдките си.