Нора Робъртс
Заговор в смъртта (11)

Единайсета глава

Късно следобед снежната буря продължаваше да бушува. Ив се усамоти в кабинета си и прочете резюмето на Луиз.

Вече знаеше, че за пръв път изкуствени човешки органи са били създадени от доктор Френдли и екипа му. Оказало се бе, че те са евтини и при това напълно заместват истинските. За сметка на това присаждането на органи съвсем не беше лесно. Трябваше да се открие подходящ донор, а органът да се запази и трансплантира.

Напоследък все по-често се прилагаше изграждането на бъбреци, сърца и други органи, като се използваха тъкани на пациента. Този метод беше за предпочитане, тъй като нямаше опасност организмът да изхвърли чуждото тяло, но процедурата отнемаше много време и беше прекалено скъпа.

С напредъка на медицината все по-малко се търсеха донори. Повечето органи, необходими за присаждане, се вземаха от хора, които бяха загинали при нещастни случаи.

Според Луиз в природата имаше равновесие. С нарастването на продължителността на човешкия живот донорите намаляваха. Над деветдесет процента от трансплантираните органи бяха изкуствени.

Някои заболявания успешно се лекуваха и не нанасяха поражения на сърцето, белите дробове и бъбреците на пациента. Но в случаите, когато заболяването беше прекалено напреднало, което се случваше предимно с обитателите на бедняшките квартали, органите бяха безвъзвратно увредени и единственият изход беше присаждането на изкуствени заместители.

„На кого са били необходими безполезните органи? — питаше се Ив. — Защо е трябвало да бъдат убивани невинни хора?“

Вдигна поглед, когато Рурк влезе в кабинета, сетне замислено заговори:

— А може би убийствата са дело на поредния психопат, който „за разнообразие“ е опитен хирург, обзет от фикс идея. Може би е намислил да унищожи всички, които смята за по-низши от себе си и органите са неговите трофеи.

— Не откри ли някаква връзка между жертвите?

— И Снукс, и Спиндлър са били свързани с болницата на улица „Канал“, това е всичко. Не намерих друго общо, нито помежду им, нито с жертвите от Чикаго и Париж. Освен че са били от измета на обществото и че всеки един е имал сериозно заболяване.

Тя дори не препрочете материалите, изпратени й от Мари Дюбоа — вече знаеше наизуст съдържанието им.

— Убитият в Париж е бил наркоман на около седемдесет, нямал е роднини. Когато имал пари, наемал евтино жилище, но през повечето време спял в някой вход. От време на време посещавал болницата за бедни, за да получи безплатни лекарства, когато нямал пари за дрога. Отпускането на лекарствата се извършва само след щателен медицински преглед. В картона на този човек е записано, че е имал цироза на черния дроб…

— Действително всичките му жертви страдат от някакво сериозно заболяване.

— Черен дроб, сърце, бъбреци. Този тип си прави колекция. Сигурна съм, че ключът към загадката се крие в някоя клиника — не съм сигурна дали става въпрос за „Дрейк“, „Нордик“ или друг медицински център.

— Може би не е само една — обади се Рурк и тя кимна.

— И това ми е хрумвало, но мисълта ме плаши. Човекът, когото преследвам, е доста високопоставен и с основание се чувства в безопасност. — Облегна се назад и продължи: — Той е образован, има успешна кариера и е педант. Сигурна съм, че има определена цел, Рурк, беше готов да убие ченге, за да я постигне. Но аз не мога да я открия.

— Може би го прави за удоволствие.

— Едва ли. — Ив затвори очи и си представи как изглеждаше всяка от жертвите. — Този човек не се забавлява, а действа съвсем професионално. Обзалагам се, че при всяко убийство изпитва удоволствие, но не това е истинската причина да отнема живота на различни хора.

Рурк се наведе, повдигна брадичката й и огледа лицето й.

— Това разследване те съсипва в буквален и в преносен смисъл.

— Не се притеснявай, Луиз ме „закърпи“. Тя не е толкова досадна като другите лекари.

— Нуждаеш се от смяна на обстановката — реши Рурк. — Трябва да се разсееш, за да можеш в понеделник пълноценно да се занимаваш с работата си. Да вървим.

— Къде? — Тя посочи към прозореца. — Може би не си забелязал, но градът почти е затрупан.

— Тогава ще се възползваме от възможността. — Той я хвана за ръка и я накара да се изправи. — Хайде да си направим снежен човек.

Въпреки че се познаваха близо две години, Рурк непрекъснато я изненадваше, но този път Ив не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да направим снежен човек ли?

— Защо не? Мислех да вземем самолета за Мексико, но… — Рурк стисна ръката й, загледа се през прозореца и се усмихна. — Не всеки път ти се представя такава възможност.

— Никога не съм правила снежен човек.

— Аз също. Да видим какво ще излезе.

Ив замърмори, предложи му различни начини за прекарване на свободното време, включително да се любят безразсъдно в топлото легло, но той беше неумолим. Накара я да се облече топло и я поведе навън.

— Божичко, Рурк, сигурно си се побъркал! Не виждам нищо на метър пред себе си.

— Страхотно е, нали? — Той се усмихна, хвана я за ръката и я задърпа надолу по стъпалата, затрупани със сняг. Тя се подхлъзна, падна на колене и намръщено възкликна:

— Ще бъдем погребани в някоя преспа!

Рурк се наведе, събра сняг на малка купчинка и заяви:

— Идеален е за нашата цел. Като дете никога не съм виждал толкова много сняг. В Дъблин вали предимно дъжд. А сега трябва да направим пиедестал за нашия човек. — Наведе се и започна да трупа сняг.

Ив намръщено наблюдаваше как един от най-могъщите хора в света се забавляваше като хлапе. След няколко секунди промърмори:

— Това май се нарича неизживяно детство.

— Права си. И двамата не сме имали нормално детство.

Тя взе няколко шепи сняг и ги постави върху купчината, която беше оформил Рурк, после заяви:

— Но успяхме да си наваксаме, нали? Хей, какво правиш? Пиедесталът трябва да бъде по-широк.

Той се изправи, усмихна се, обгърна лицето й с дланите си, които бяха покрити със сняг, и я целуна.

— Помогни ми, скъпа, или поне не ми пречи.

Ив махна снега от лицето си и презрително изсумтя.

— Ще направя друг снежен човек, който ще бъде сто пъти по-хубав от твоя!

— Винаги съм се възхищавал от състезателния ти дух.

— Този път ще останеш изненадан от способностите ми. — Отдалечи се от него и се залови за работа. Не беше надарена с артистични способности, за сметка на това не й липсваха сила и желание за победа.

Нейният снежен човек беше наклонен на една страна като пияница, но със сигурност беше поне с трийсет сантиметра по-висок от този на Рурк.

Страните й поруменяха от студа, мускулите й се загряха от физическото упражнение и напрежението я напусна. Вместо да я изнервя, пълната тишина й действаше успокояващо. Сякаш сънуваше и беше попаднала в безмълвен, бял свят, който й помагаше да се отпусне и да си отпочине.

Запъхтяна се залови да оформя топка, която да послужи за глава на снежната й скулптура и мимоходом подхвърли на Рурк:

— Почти съм готова и моят човек има телосложението на футболист. Жалкото ти творение ще бледнее пред него.

— Ще видим. — Той отстъпи, огледа с присвити очи скулптурата си и се усмихна. — Доволен съм.

Ив се обърна и му извика:

— Направи му по-големи мускули, иначе моят човек ще го схруска за закуска.

— Не. Мисля, че формите са съвършени.

Той изчака, докато Ив довърши творението си и тръгна през преспите към него. Огледа снежния човек, после изненадано възкликна:

— Твоят има цици!

— Да, и то големи като дини.

Тя сложи ръце на кръста си и огледа скулптурата му, която представляваше пищно женско тяло с огромни гърди.

Рурк докосна едната снежна гръд и отбеляза:

— Моята красавица ще води за носа твоя мускулест тъпанар.

Ив поклати глава.

— Ти си перверзен тип. На света няма жена с такива огромни гърди.

— Но това не ми пречи да мечтая за такава мадама. — Ив запрати снежна топка в гърба му, а той се обърна и ехидно се усмихна. — Надявах се да го направиш. Щом ме нападна, ще се постарая да отвърна със същото. — Без да откъсва очи от нея, той загреба шепа сняг и го направи на топка.

Ив отскочи, наведе се, оформи огромна снежна топка и я запрати към него с грациозността на опитен футболист, като го улучи в гърдите. Рурк кимна, оценявайки точния й мерник и бързината й, после я атакува.

Снежните топки летяха като снаряди, битката беше жестока. Ив запрати поредната топка в лицето на Рурк, сетне още три в тялото му.

Той самоотвержено й отвръщаше, веднъж дори ударът я накара да извика от болка. Ив знаеше, беше сигурна, че щеше да излезе победителка, ако не се беше разсмяла. Не можеше да спре, ръцете й се разтрепериха, задъха се. Вдигна ръка и извика:

— Искам примирие. Прекрати стрелбата!

В отговор той запрати в ръцете й още една снежна топка и тръгна към нея.

— Какво каза? Предаваш ли се?

— Не! — отчаяно извика тя и напразно се опита да се съпротивлява, когато Рурк се хвърли към нея. Падна в дълбоката преспа, а той се просна отгоре й.

— Умопобъркан! — задъхано изкрещя Ив.

— Загуби битката, скъпа.

— Не съм.

— Както обикновено аз командвам положението, лейтенант — промърмори Рурк, но побърза да хване китките й, защото знаеше, че от нея може да се очаква бърза контраатака. — Сега си в ръцете ми, ще правя с теб каквото пожелая.

— Нима? Не ме плашиш, храбрецо! — усмихна се тя и неволно се възхити от красотата му. Черната му скиорска шапка беше покрита със сняг, дългата му коса беше мокра и блестеше. — Нанесох ти няколко смъртоносни удара. Ако вместо със снежни топки те обстрелваха с куршуми, вече щеше да си мъртъв.

— Мисля, че имам достатъчно живец, за да ти причиня страдания. — Сведе глава и леко я ухапа по брадичката. — И да те накарам да молиш за пощада. — Почувства езика му върху устните си и съзнанието й започна да се замъглява.

— Ако ти е хрумнало да…

— Какво?

— Нищо — промълви тя и впи устни в неговите.

Струваше й се, че никога няма да се насити на целувките му. Вече не усещаше нищо, освен желанието да бъде с него, да му принадлежи.

— Да се прибираме — прегракнало прошепна Рурк и си помисли, че друга жена не го беше възбуждала така. — Хайде да…

— Прегърни ме — изстена Ив. — Искам да усетя ръцете ти върху мен.

Рурк изпита желание да разкъса дрехите й, за да докосне топлата й плът, да я захапе. Страстно я зацелува и двамата паднаха в дълбокия сняг.

Учудено се спогледаха, смаяни от силата на желанието си. Внезапно тя се усмихна.

— Рурк, хайде да се прибираме и да оставим насаме нашите снежни човеци.

— Предложението се приема.

— Но преди това трябва да свърша нещо. — Тя отново го прегърна, престори се, че ще го целуне, но вместо това напъха шепа сняг под яката на якето му.

Рурк гневно извика:

— Измамница!

— Ще ми го върнеш в леглото, съгласен ли си?

— С удоволствие — каза той и потръпна от ледената струйка, която се стичаше по гърба му.

 

 

Започнаха любовните ласки още в басейна. Рурк включи устройството за хидромасаж и когато водата се разпени, притисна Ив към себе си, докосвайки я така, че още по-силно я възбуди. После я накара да се изправи, докато горещата вода се стичаше по голите им тела. Ив беше премаляла, виеше й се свят.

— Да отидем в леглото — прошепна той, грабна я в прегръдките си и я понесе към асансьора.

— Побързай! — Тя го ухапа по шията. Сърцето й лудо биеше, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й и да падне в ръцете на Рурк — на мъжа, който вече притежаваше не само сърцето й, но и самата нея.

Ив се притисна към съпруга си, замаяна от щастие, и прошепна:

— Обичам те, Рурк.

Той потръпна — толкова рядко чуваше подобни признания. Думите й накараха краката му да се подкосят, сърцето му като че щеше да се пръсне от неописуемата любов, която изпитваше към нея.

Влезе в спалнята, приближи се към леглото, поставено точно под прозореца, и положи Ив върху него.

— Кажи ми го отново — промълви, после страстната му целувка заглуши стоновете й. — Кажи ми го отново, докато те докосвам…

От ласките му тялото й затрептя като струна, тя се повдигна, искаше й се Рурк да я прободе, да я изпълни цялата.

Пръстите му докоснаха центъра на желанието й и тя изкрещя, когато я заля горещата вълна на насладата. Ала страстта й не беше задоволена, след миг отново пожела съпруга си и желанието беше зашеметяващо, като че й бяха инжектирали наркотик.

— Кажи ми го отново. — Той рязко проникна в нея. — По дяволите, кажи ми го сега!

Ив вплете пръсти в дългата му коса, сякаш търсеше опора в желанието си да издържи само още секунда. Втренчи се в невероятните му сини очи и прошепна:

— Обичам те. Никога не съм обичала другиго, освен теб.

После се остави във властта му.

 

 

„Рурк е толкова… изобретателен — мислеше си Ив. — Винаги ще намери начин да ме успокои, да ме накара да си отдъхна.“

Беше намислила да поработи и в неделя, но точно когато отваряше очи, Рурк я взе на ръце и я занесе в залата за холограмни изображения. След няколко минути тя вече лежеше гола на един от плажовете на остров Крит. Морската вода беше топла, в далечината се издигаха хълмове, а слънцето припичаше — трудно беше да устои на тази съблазън, особено след като Рурк използва една от функциите на холограмната система и поръча великолепен обяд.

Ню Йорк беше затрупан от шейсетсантиметрова снежна покривка. Полицейски патрули на ски обикаляха из града, предотвратявайки възможни обири на затворените магазини. Отряди от санитари издирваха хора, затънали в преспите. От кметството бяха отправили молба към гражданите да останат по домовете си, на работа бяха само онези, чието присъствие беше абсолютно необходимо.

Ето защо Ив не чувстваше угризения на съвестта, задето прекара деня на плажа.

В понеделник сутринта беше отпочинала и готова за предизвикателствата, които щяха да й поднесат следващите дни. Докато се обличаше, слушаше новините по телевизията. От градската управа съобщаваха, че всички големи улици вече са почистени от снега. Тя се съмняваше в това съобщение, но все пак реши да рискува да отиде на работа с колата си.

Видеотелефонът иззвъня. Ив закопча последното копче на ризата си и взе чашата с кафе.

— Тук Далас.

— Лейтенант Далас, обажда се диспечерът. Незабавно тръгнете за Слийпър Вилидж, Бауъри. Извършено е убийство. Униформените полицаи вече са на местопрестъплението.

— Уведомете полицай Дилия Пийбоди. Съобщете й, че ще я взема от дома й. — Тя прекъсна връзката, остави чашата и посегна към кобура си. — Онзи мръсник е взел нова жертва! — Обясни на Рурк и той забеляза, че очите й са заприличали на ледени топчета. — Направил го е нарочно така, че аз да съм на смяна. Този път предизвикателството е отправено лично към мен.

— Внимавай, лейтенант — предупреди я Рурк, а когато тя излезе, поклати глава и промълви: — Убийството винаги е лично предизвикателство за теб, скъпа.

 

 

Настроението й се помрачи още повече, когато видя, че полицаите, които първи бяха пристигнали на местопрестъплението, бяха Бауърс и Трухарт. Няколко минути й бяха необходими да паркира колата, тъй като противно на обещанията уличното платно не беше почистено от снега. Това й даде време да овладее гнева си. Преди да слезе от колата, въздъхна и се обърна към сътрудничката си:

— Ако видиш, че се готвя да я ударя…

— Какво да направя, лейтенант?

— Не се опитвай да ми попречиш! — сопна се Ив и отвори вратата. Загази през дълбокия сняг, без да откъсва поглед от Бауърс. Едва сдържаше яростта, която бушуваше в гърдите й.

— Рапортувайте, полицай Бауърс.

— Жертвата е от женски пол, на неопределена възраст. Самоличността й е неизвестна. — С периферното си зрение Ив забеляза, че Трухарт понечи да я прекъсне, но се отказа. — Открихме я в мизерното й жилище, като Снукс, но този път има много кръв. Тъй като не съм медицинско лице, не успях да установя дали липсва някой орган.

Ив се огледа. Видя неколцина души с бледи, изпити лица, които тъпо се взираха в нея.

— Разпитахте ли някого?

— Не.

— Направете го — нареди тя и тръгна към „колибата“, която беше обградена с полицейски сензори.

Бауърс направи знак на младия полицай да изпълни заповедта, а самата тя последва Ив и заяви:

— Подадох второ оплакване.

— Полицай, сега нямаме време да обсъждаме взаимоотношенията си.

— Няма да ти се размине лесно, задето ми се обади вкъщи и ме заплаши, Далас.

Ив спря и я изгледа, прикривайки изненадата и раздразнението си. Забеляза, че Бауърс е разгневена, но в очите й се четеше странно задоволство.

— Никога не съм те търсила в дома ти или където и да било. Освен това нямам навик да отправям заплахи.

— Имам запис на обаждането ти.

— Радвам се. — Ив й обърна гръб и продължи към „колибата“, ала когато Бауърс я хвана за рамото, тя машинално стисна юмруци. Идваше й да избие зъбите на неприятната жена, но се въздържа. — Предупреждавам те, че разговорът ни се записва и че съзнателно ми пречиш да изпълнявам служебните си задължения. Отдръпни се.

— Точно това искам. — Бауърс погледна към записващото устройство, прикрепено към ревера на Пийбоди. Беше възбудена и не можеше да се контролира. — Искам да се отбележи, че съм подала официален рапорт, за да съобщя за поведението ти. Предупреждавам, че ако не бъдеш наказана, ще дам под съд не само теб, но и шефа на твоя отдел.

— Отбелязано е, полицай. А сега се отдръпни, преди да съм упражнила моите права.

— Иска ти се да ме удариш, нали? — изсъсква Бауърс и очите й злобно проблеснаха. — Такива като теб обичат да демонстрират силата си…

— О, с удоволствие щях да зашлевя високомерната ти физиономия, но имам по-важна работа. А след като отказваш да се подчиняваш, смятай се за освободена. Напусни местопрестъплението.

— Нямаш право да ме отстраняваш. Първа се озовах тук.

— Свободна си. — Ив отблъсна ръката й, направи две крачки и се извърна, когато Бауърс отново понечи да я хване. — Само ако ме докоснеш, ще накарам сътрудничката ми да те арестува, задето пречиш на разследването. Колкото до личните ни взаимоотношения, ще ги обсъдим друг път — ти избери къде и кога. А сега се разкарай! — Изчака секунда, за да се овладее, после се обърна към сътрудничката си. — Пийбоди, уведоми началника на Бауърс, че съм я отстранила от разследването. Поискай да ти изпратят друг полицай, който да помага на Трухарт.

— Щом гониш мен, и Трухарт ще ме последва.

— Бауърс, ако след трийсет секунди не си зад сензорите, ще накарам да ти сложат белезници и насила да те изведат. — Ив рязко се обърна, преди да се е поддала на изкушението да я удари. — Пийбоди, придружи полицай Бауърс до колата й.

— С удоволствие, лейтенант. Ще вървиш ли, или ще се наложи да те изнесем, колежке? — учтиво попита тя.

— Тъпкано ще го върна и на двете! — Гласът на Бауърс трепереше от гняв. Тя замарширува през снега, обмисляйки поредното си оплакване.

— Как сте, лейтенант? — попита Пийбоди.

— Щях да се чувствам отлично, ако й бях смачкала физиономията — тежко въздъхна Ив. — Доста време загубихме с тази жена. Да се залавяме за работа.

Приближи се до „колибата“ и отметна разкъсания костюм, който заместваше вратата.

Видя огромна локва кръв, която вече беше започнала да се съсирва. Тя извади от чантата си спрея, с който напръскваше ръцете си, за да не оставя отпечатъци и задиктува за протокола:

— Жертвата е от женски пол, чернокожа, на възраст между деветдесет и сто и десет години. Смъртта вероятно е причинена от раната в коремната област. Жертвата е загубила много кръв. Няма видими признаци да се е съпротивлявала или да е била изнасилена. — Тя влезе в примитивното жилище, без да обръща внимание на локвите кръв, в които газеше. — Пийбоди, уведоми шефа на клиничната лаборатория. Искам Морис да направи аутопсията. Предполагам, че черният дроб на жената липсва. Боже мой, този път престъпникът е действал небрежно. Разрезът е перфектен — продължи тя, като си сложи специалните очила и се приведе над трупа. — Но сега той не е поставил клампи, за да предотврати кръвоизлива както при другите жертви.

Забеляза, че мъртвата носеше твърдите черни обувки, които благотворителните институции раздаваха на бездомниците. До постелката стояха миникасетофон и пълна бутилка с долнопробен алкохол.

— Убийството не е било извършено с цел грабеж — промърмори тя и продължи работата си. — Като се има предвид температурата в „жилището“, предполагам, че смъртта е настъпила приблизително в два и половина сутринта. — Тя протегна ръка и откри разрешително за просия, на което срокът беше изтекъл. — Жертвата се е наричала Джилеса Браун, деветдесет и осем годишна, без постоянен адрес.

— Лейтенант, отместете се в дясно. Трябва да заснема трупа.

Ив се подчини и усети, че настъпи нещо, което беше потънало в локвата от кръв. Наведе се и пръстите й напипаха малък предмет — беше златна значка. По змиите, които обвиваха жезъла, се стичаше кръв.

— Виж ти… — промърмори тя. — Пийбоди, включи записващото устройство. Близо до жертвата открихме златна значка със счупена игла. Нарича се „Хермесов жезъл“ и е символ на лекарската професия. — Пъхна я в специално пликче и я прибра в чантата си. — Този път нашият човек е бил изключително непредпазлив. Дали е бил разгневен или просто е бързал? Предлагам да поговорим с Трухарт — предчувствам, че има да ни съобщи нещо.

 

 

Докато слушаше младия полицай, Ив избърса ръцете си.

— Хората от квартала са я наричали Хъни. Не чух лоша дума за нея, всички са я обичали. Онези, с които разговарях, не са видели нищо снощи. Снегът спрял около полунощ, но студеният вятър бил много силен и натрупал преспи…

— Ето защо няма да открием никакви следи — намръщено допълни Ив. — Трухарт, разчитам на теб да научиш всичко за жертвата, но ако бях на твое място, щях да помоля да ме прикрепят към друг полицай, който да ме обучава. Когато положението се нормализира, ще препоръчам да те прехвърлят в Централното управление, стига да желаеш.

— Лейтенант, ще ви бъдат много признателен.

— Недей. Там ще те скъсат от работа. — Тя се обърна към Пийбоди: — А сега отиваме в болницата на улица „Канал“. Нещо ми подсказва, че Джилеса Браун е посещавала тази болница.

 

 

Оказа се, че Луиз е дежурна и обикаля с линейката бедняшките бордеи, за да дава първа помощ на хората, пострадали от измръзване. Заместникът й беше толкова млад, че приличаше на гимназист, който се люби на задната седалка на колата си с царицата на абитуриентския бал.

От него Ив научи, че Джилеса Браун е била не само пациентка, но и любимка на персонала на болницата. Докато маневрираше през задръстеното движение по пътя към полицейското управление, тя размишляваше върху думите на младия лекар. Джилеса идвала поне веднъж седмично, за да си побъбри с пациентите в чакалнята и да си изпроси от близалките, които лекарите давали на децата. Тя била много дружелюбна и обичала сладкишите, но страдала от умствено заболяване, което би могло да бъде излекувано в младостта й. Говорела завалено, а умствените й способности били на осемгодишно дете. Била напълно безобидна, а през последните шест месеца я лекували от рак на черния дроб. Заболяването било в напреднал стадий, но лекарите се надявали на подобрение.

А сега бедната жена беше мъртва.

Когато влезе в канцеларията си, Ив забеляза мигащата червена лампичка на видеотелефона, подсказваща, че е записано съобщение. Тя не го прослуша веднага, а се обади на Фийни.

— Имам още един труп.

— Знам. Вестите се разнасят бързо.

— Открих на местопрестъплението златна значка, която е символ на лекарската професия. Занесох я в лабораторията и висях на главата на Дики, докато я провери и потвърди, че е златна. Моля те да ми помогнеш. Дано откриеш къде се продават подобни значки.

— Ще се опитам. Разговаря ли с Макнаб?

— Още не. — Стомахът я сви от ужасяващо предчувствие. — Защо питаш?

Фийни въздъхна и извади от джоба си пакетче с любимите си захаросани бадеми.

— Преди шест месеца в Лондон е бил убит някакъв наркоман. Когато го открили, трупът му вече бил започнал да се разлага. Бъбреците му липсвали.

— Днешният случай напомня убийството на Снукс, но този път на местопрестъплението имаше локви кръв. Извършителят е бързал или вече не си прави труда да спира кръвоизлива. Ще се свържа с Макнаб, за да науча подробностите.

— Той всеки момент ще бъде при теб. Изпрати ми значката по него и ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти. — Щом прекъсна връзката, видеотелефонът отново иззвъня. Обаждаше се Уитни.

— Чакам те в кабинета ми, Далас. Незабавно.

„Онази мръсница отново се е оплакала“ — помисли си Ив, сетне побърза да кимне.

— Слушам, сър.

Преди да излезе, позвъни на сътрудничката си.

— Макнаб ще дойде всеки момент, за да ми съобщи подробности за убийство, извършено в Лондон. Моля те, ела в канцеларията ми и го изчакай.

— Добре, лейтенант, но… — Тя замълча и реши, че няма смисъл да обяснява колко неприятен й е младежът. Въздъхна и се подготви за изпитанието, което я очакваше. Реши незабавно да отиде в канцеларията на началничката си, докато досадникът не се е настанил зад бюрото.

 

 

Уитни незабавно прие Ив. Тя внимателно го изгледа, но изражението му не й подсказваше какво я очаква.

— Лейтенант, разбрах, че отново си се скарала с полицай Бауърс.

— Да, сър. Разговорът ни е записан, може да го прослушате — отговори тя и си помисли: „Господи, как мразя да се държат с мен като с провинила се ученичка!“. — Тя прояви неподчинение, ето защо я отстраних от разследването.

Уитни въздъхна.

— Не можеше ли да намериш компромисно решение?

Ив се въздържа да каже първото, което й дойде на езика. Извади диск от чантата си и му го подаде.

— Това е запис от случилото се на местопрестъплението. Прегледайте го и сам решете дали бих могла да действам по друг начин.

— Седни, Далас.

— Сър, ако ще ме упреквате, задето съм изпълнила задълженията си, предпочитам да остана права.

— Никога досега не съм те упреквал, Далас. — Той говореше спокойно, но също се изправи. — Преди случката от тази сутрин Бауърс вече беше подала второ оплакване срещу теб. Твърди, че в събота вечерта си се обаждала в дома й и си я заплашвала с физическа разправа.

— Сър, тази жена лъже. — Ив се стараеше да говори спокойно, въпреки че гневът бушуваше в гърдите й. — Действително я заплаших, след като тя ме предизвика, но никога не съм й се обаждала.

— Представила е запис на разговора. Жената, която й се е обадила, се е представила като лейтенант Далас.

Ив студено го изгледа.

— Имате запис на гласа ми. Искам да го сравните с гласа на тази жена.

— Ще го направим, Далас, моля те, седни. — Младата жена с нежелание се подчини, а той продължи: — Не се съмнявам, че гласовете ще се окажат различни. Както не се съмнявам, че Бауърс ще продължи да се заяжда с теб. Искам да те успокоя, че ще се постарая да я държа на разстояние.

— Разрешавате ли да говоря откровено?

— Разбира се.

— Бауърс изобщо не трябва да работи в полицията. Тази жена е изключително опасна, сър. Повярвайте, че не говоря като засегнатата страна, а като професионалистка.

— Напълно те подкрепям, но нещата не са толкова лесни, колкото изглеждат. О, и още нещо. Вчера ми се обади кметът на града. Съобщи ми, че сенатор Брайън Уейлан го помолил да те отстраним от разследването и да го възложим на друг детектив.

— По дяволите, за какъв се мисли този Уейлан? — Ив скочи на крака. — Какво общо има някакъв затлъстял политик с моята работа?

— Сенаторът е поддръжник на Американския лекарски съюз. Синът му е лекар и работи в чикагската клиника „Нордик“. Той смята, че провежданото от теб разследване и разгласата в медиите опетнява честта на лекарите и дори може да предизвика паника сред гражданите. Управата на съюза е сериозно обезпокоена от случилото се и иска да проведе свое разследване.

— Не се и съмнявам, след като е ясно като бял ден, че един от колегите им е убиец. Няма да се откажа от разследването, сър. Възнамерявам да заловя престъпника.

— Знай, че членовете на медицинската общност ще откажат да ти съдействат — продължи командирът. — Вероятно политиците ще упражнят натиск и върху нашия отдел, за да прикрием резултатите от проучванията ти. — Уитни се намръщи, сетне лицето му отново стана безизразно. — Искам колкото е възможно по-бързо да приключиш този случай, Далас. Не желая да се занимаваш с колегиални… дрязги. Ето защо те моля да ми позволиш да се заема с Бауърс.

— Не беше нужно да ми го казвате. Знам кое е по-важно.

— Добре. И още нещо — забранявам до второ нареждане да се съобщава каквато и да било информация на медиите. Не желая да научават дори и най-незначителната подробност. За хода на разследването ще докладваш лично на мен или ще ми изпращаш кодирани рапорти.

— Нима мислите, че имаме шпионин в отдела?

— Мисля, че хората от Вашингтон проявяват необичаен интерес към работата ни. От този момент информацията по случая ще се смята за строго секретна — до нея ще имаме достъп само хората от екипа — ти и аз. Повтарям, всички сведения трябва да бъдат кодирани, никакви изявления пред медиите. Нямаме време за губене, Далас.