Нора Робъртс
Заговор в смъртта (10)

Десета глава

На другата сутрин Ив реши, че не бива изцяло да се доверява на интуицията си. Притесняваше я роднинската връзка между Колин Кагни и бъдещата й консултантка.

Тя обърна гръб на заскрежения пейзаж, който се разкриваше през прозореца, пъхна ръце в джобовете си и поиска от компютъра информация за Луиз Димато.

Луиз Ан Димато. Лична карта №3452-100-34. Родена на 1 март 2030 г. в Уестчестър, щат Ню Йорк, неомъжена, без деца. Родители — Алиша Кагни Димато и Марк Робърт Димато. Няма братя или сестри. Понастоящем живее на улица „Хюстън“ №28 в Ню Йорк. От две години е лекарка в болницата на улица „Канал“. Завършила е с отличие Харвардския университет. Била е на практика в болницата „Рузвелт“…

— Какво е финансовото й състояние? — попита Ив и разсеяно вдигна поглед към Рурк, който току-що бе влязъл в кабинета й.

Работя… Годишната й заплата в болницата на улица „Канал“ възлиза на трийсет хиляди…

— Положително не си е купила обеците с мизерната си заплата! — възкликна Ив. — За бога, дори аз получавам повече.

… получава от попечителския фонд, учреден на нейно име от дивиденти и лихви приблизително двеста шейсет и осем хиляди годишно…

— А, сега разбирам! Но защо не си е наела луксозно жилище?

— С четвърт милион годишно човек не може да живее в разкош както преди години — насмешливо отбеляза Рурк и се загледа в монитора. — За кого искаш информация? За младата лекарка ли?

— Да, ще бъде тук след няколко минути. Трябва да реша дали мога да й се доверя. — Тя смръщи чело и се замисли, после промълви като на себе си: — Богата е, чичо й е шеф в „Дрейк“, но доктор Димато предпочита да лекува бездомници срещу мизерно заплащане. Защо ли?

Рурк наклони глава и приседна на ръба на бюрото.

— Познавам една полицейска служителка, която сега има внушителни доходи и връзки с влиятелни хора. Ала тя продължава да работи в полицията и понякога дори рискува живота си срещу мизерно заплащане. Защо ли?

— Парите не ме интересуват — промърмори тя.

— Вярвам ти, скъпа. Може би не вълнуват и доктор Димато и тя като теб иска да помага на хората.

Ив се позамисли, опита се да забрави за богатството на съпруга си, за това, че част от състоянието му принадлежеше на нея.

— Ти май я харесваш.

— Първите ми впечатления са отлични. По-важно е, че ти я харесваш, скъпа.

— Може би. — Тя въздъхна и разроши косата си. — Да, харесвам я, но не знам как ще постъпи, ако разберем, че Кагни е виновен. — Сви рамене и добави: — Рано или късно ще разберем… Компютър, съхрани данните и се изключи.

— Получих информацията, която вчера ми поиска. — Рурк и подаде някакъв диск. — Не знам до колко ще ти бъде полезна. Не открих никаква връзка между твоето разследване и „Нов живот“. Проучих и Уестли Френд. Излезе, че е бил изключително порядъчен човек, изцяло посветен на семейството и на работата си.

— Благодарение на помощта ти по-бързо ще елиминирам онези, които са извън подозрение. Много съм ти задължена.

— Винаги сам на твое разположение, лейтенант. — Рурк я хвана за китките и я привлече към себе си. Изпита удоволствие, когато почувства, че пулсът й се учести при допира му. — Да разбирам ли, че ще се занимаваш с това през целия ден?

— Да. А ти няма ли да тръгваш на работа?

— Смятам да остана вкъщи. Днес е събота.

— О, бях забравила… — За миг се почувства виновна, че заради работата си понякога пренебрегваше Рурк. — Нали с нещо не обърквам плановете ти? Доколкото си спомням, не бяхме предвидили някакво пътуване през почивните дни.

— Не. — Той леко се усмихна и плъзна ръце по бедрата й, възползвайки се от объркването й. — Но можем да предприемем нещо, след като приключиш работата си.

— Така ли? — Щом се притисна до него, кръвта й закипя. — Какво по-точно?

— Позволи ми да те изненадам. — Той закачливо захапа долната й устна.

— Изненадите ми допадат. — Искаше й се да затвори очи и да позволи на страстта да я завладее, но устоя на изкушението. — Рурк, престани да ме съблазняваш, чака ме работа.

— Радвам се, че присъствието ми те възбужда. — Той гърлено се засмя. — Ще се старая още повече. — Сведе глава и жадно впи устни в нейните.

В този момент Луиз застана на прага, последвана от Съмърсет. Тя си помисли, че би трябвало да се изкашля, за да не постави двойката в неловко положение. Ала беше завладяна от тази проява на страст; интересно й беше да види, че суровата и понякога заядлива лейтенант Далас в интимните моменти беше просто влюбена жена, която също изпитваше плътски чувства.

Струваше й се, че завинаги ще запомни гледката на прегърнатите съпрузи, застанали до огромния прозорец, зад който се сипеше сняг. Ив носеше обичайните си риза и панталони, а Рурк както винаги беше елегантен в черните си одежди. „В момента за тях светът е престанал да съществува, толкова са погълнати един от друг — помисли си тя. — Ето едно доказателство, че бракът невинаги изпепелява страстта.“

Съмърсет забеляза, че гостенката е като хипнотизирана от гледката, дискретно се изкашля и надуто произнесе:

— Извинете, че ви прекъсвам. Доктор Димато е тук.

Ив понечи да се отдръпне, но Рурк я задържа в прегръдката си и още веднъж я целуна. Тя се опита да преодолее смущението си, въпреки че кръвта й бушуваше във вените й. После небрежно подхвърли на Луиз:

— Много си точна.

— Обичам точността, лейтенант. Добро утро, Рурк.

— Добро утро. — Той се усмихна, развеселен от реакцията им и най-сетне освободи Ив. — Мога ли да ви предложа нещо? Може би кафе.

— Никога не се отказвам от чаша кафе. Домът ви е изключителен — добави тя и влезе в кабинета.

— За нашата къщичка ли говориш? — намеси се Ив. — Засега ни върши работа, но сигурно ще потърсим по-голяма.

Луиз се засмя и остави куфарчето си на масичката. Ив забеляза златната значка на ревера й и повдигна вежди.

— Снощи забелязах, че доктор Уо и доктор Вандерхавен носят същите значки.

Луиз машинално докосна ревера си и обясни:

— В началото на века са започнали да връчват тези значки на лекарите, които са изкарали задължителния стаж в болница. Предполагам, че повечето колеги са захвърлили значката си в някое прашно чекмедже, но на мен ми харесва да я нося.

— Госпожи, оттеглям се, за да не ви преча. — Рурк подаде чашата с кафе на Луиз и се обърна към съпругата си. Дяволитите пламъчета в очите му говореха по-красноречиво от думите, които изрече: — Ще се видим по-късно, лейтенант, и ще доуточним плановете си.

— Добре — отвърна тя и си помисли, че устните й още горяха от целувката му.

Младата лекарка го изчака да затвори вратата между двата кабинета и промълви:

— Надявам се, че няма да се обидиш, ако ти кажа, че никога не съм виждала по-красив мъж.

— Не се засягам от истината. Ще бъда откровена с теб. Чичо ти е сред заподозрените — не мога да пренебрегна този факт. Мислиш ли, че това ще бъде проблем за теб?

Луиз се намръщи и между веждите й се появи дълбока бръчка, издаваща раздразнението й.

— Не, защото съм сигурна, че с моя помощ ще се убедиш в невинността му. С него сме на различно мнение по много въпроси, но зная, че главната му цел е да осигури по-добър живот на хората.

— Интересна цел — промърмори Ив, заобиколи бюрото и седна на ръба му. Знаеше, че с тази жена взаимно ще изпитат силите, преди да заработят заедно. — Повечето лекари се стремят да спасят или да удължат живота на всеки пациент.

— Но някои са убедени, че ако човек не живее добре, съществуването му се превръща в бреме.

— И ти ли си на същото мнение?

— Мисля, че най-важното е да бъдат облекчавани страданията на хората.

Ив кимна и отпи от кафето си, което беше напълно изстинало.

— Някои биха казали, че животът на Снукс е бил кошмарен. Той е тънел в мизерия и е бил смъртно болен, следователно смъртта е била избавление за него.

Младата лекарка пребледня, но не сведе поглед.

— Нито един лекар, който спазва Хипократовата клетва, не би отнел живота на пациент без неговото съгласие. Сигурна съм, че като високо морален човек чичо ми дословно се подчинява на клетвата, която е дал.

— Ще видим — кимна Ив. — Искам да прегледаш материалите, които съм открила, и да ги „преведеш“ на език, разбираем за човек, който не е завършил медицина в Харвард.

Луиз смръщи чело.

— Проучила си биографията ми, а?

— А ти съмняваше ли се, че ще го сторя?

— Не. — Лекарката се усмихна. — Дори бях сигурна. Радвам се, че предположението ми се потвърди.

— Тогава да започваме. — Тя нареди на компютъра да се включи и направи знак на Луиз да седне пред монитора. В този момент Пийбоди се втурна в кабинета и тя с леден тон я упрекна за закъснението й.

— Метрото… — Пийбоди вдигна ръка, докато се опитваше да си поеме дъх. — Голямо закъснение… времето е отвратително… Извинете. — Свали покритото си със сняг палто и добави: — Лейтенант, умирам за чаша кафе.

Ив посочи към автоготвача, в този миг видеотелефонът й иззвъня.

— Тук Далас.

— Нямаш ли навик да проверяваш съобщенията? — сопна й се Надин. — От снощи се опитвам да се свържа с теб.

— Е, сега ме откри. Какво искаш?

— Интервю. Трябва да съобщиш на зрителите подробности около убийствата на Самюъл Петрински и Ерин Спиндлър. Имам информация, че разследваш и двата случая.

Ив се усмихна — репортерката отново се опитваше да я изнуди за допълнителни сведения, но нямаше да ги получи. Записите на разговорите по видеотелефона можеха да бъдат прослушани.

— Нямам право да правя официално изявление, тъй като разследването на двете убийства още не е приключило.

— Според моите източници убийствата са извършени от един и същ човек. Избирай — ще мълчиш, а аз ще съобщя на зрителите всичко, което знам, или пък ще се съгласиш на интервю, преди да съм разгласила за случилото се.

„Разбира се, можеше да поиска още нещо и често го беше правила — помисли си Ив. — Но сега е решила да не злоупотребява с търпението ми.“

— Днес работя у дома, Надин.

— Ще дойде след двайсет минути.

— Не желая телевизионен екип да прекрачва прага ми — принципите ми са ти известни. Ще те чакам след час в полицейското управление.

— Нека да бъде след трийсет минути. Нямам никакво време.

— След час, Надин. Ако не си съгласна, само ти губиш. — Ив прекъсна връзката и се обърна към сътрудничката си: — Продължавай да работиш с доктор Димато. Ще се върна колкото е възможно по-скоро.

— Питам се как ще се придвижите, лейтенант. — Пийбоди очевидно изпитваше облекчение, че не й се налага отново да излезе в снежната буря. — Улиците още не са разчистени.

— Ще го приема като поредното предизвикателство — промърмори Ив.

Надяваше се незабелязано да напусне къщата, но точно когато посягаше към якето си, лицето на Рурк се появи на монитора във фоайето.

— На разходка ли отиваш, лейтенант?

— Божичко, как ме изплаши! — гневно възкликна тя и се намръщи. — Ти май ме следиш.

— Опитвам се да предвидя постъпките ти. Ако излизаш, облечи си палтото. Якето не е подходящо за такъв студен ден.

— Ще прескоча за час-два до управлението.

— Сложи си палтото и не забравяй, че ръкавиците са в джоба му. Съветвам те да вземеш един от джиповете.

Ив понечи да възрази, но екранът потъмня.

— Досаден си като стара квачка! — възкликна тя и подскочи, когато лицето му отново се появи на монитора.

— И аз те обичам — промълви Рурк, засмя се, като забеляза гнева й и отново изключи устройството.

Ив присви очи. Искаше й се напук на съвета му да облече якето, но си спомни колко топло и меко беше новото й кашмирено палто. Реши, че този път ще се подчини на съпруга си — та нали отиваше в управлението, не на местопрестъпление, където имаше опасност да изцапа новата си дреха. Навлече скъпото палто над износените си джинси и отвори външната врата в мига, когато пред къщата спря сребрист джип. „Това чудо е мощно като танк, с него пътуването няма да бъде проблем“ — помисли си тя. Седна зад волана и установи, че парното вече работеше и в купето беше топло — както обикновено Рурк беше предвидил всичко. Ив реши да изпита качествата на мощния автомобил. Превключи на ръчно управление и подкара джипа по алеята. Имаше усещането, че не се движи по неутъпкан сняг, а по почистено асфалтово платно.

Както очакваше, движението беше задръстено. Много коли се бяха преобърнали на едната си страна и бяха изоставени от шофьорите. Докато измине четири преки, тя се натъкна на четири катастрофи и се обади на диспечера, за да изпрати полицаи на местопроизшествията.

Дори притежателите на подвижни павилиони, които не се страхуваха от лошото време, днес не бяха излезли на работа. По тротоарите не се движеха пешеходци, а поради обилния снеговалеж шумът от оскъдния въздушен трафик не се чуваше.

На Ив й се струваше, че е попаднала в една от онези стъклени топки, в които при разклащането им се развихряше снежна буря.

Градът беше покрит с бяла пелена и изглеждаше някак нереален. Необичайната тишина я накара да потръпне.

Колкото и да беше странно, почувства облекчение, когато паркира в гаража и влезе в управлението, където я посрещна обичайната глъчка.

До срещата й с репортерката оставаше половин час. Тя се заключи в канцеларията си от страх Надин да не подрани и се обади на командира.

— Извинете, че ви търся у дома през почивния ви ден, сър.

— Ако не се лъжа, събота е почивен ден и за теб. — Той се обърна и извика: — Обуйте ботушите си. Ще бъда готов след няколко минути. — После обясни на Ив: — Внуците са при мен. Ще си устроим бой със снежни топки.

— Няма да ви задържам. Помислих, че трябва да ви уведомя, че се съгласих да дам интервю на Надин Фарст. Преди малко се обади у дома. Открила е подробности за убийствата на Петрински и Спиндлър. Реших, че е за предпочитане да дам официално изявление и да отговоря на някои от въпросите й, отколкото да й позволя да съобщава предположенията си.

— Добре, но интервюто трябва да бъде много кратко. — Усмивката, която беше озарила лицето му, когато говореше за внуците си, помръкна. — Нищо чудно след предаването й и от други медии да поискат информация. Докъде стигна с разследването?

— В момента работя съвместно с лекарка, която ще ми разясни сложните медицински термини, използвани в материалите, свързани с трансплантацията на органи. Открих, че в Париж и в Чикаго са извършени убийства, при които органите на жертвите също са били откраднати. Обадих се на хората, които разследват случаите и очаквам да ми изпратят по-подробни сведения. Макнаб продължава да издирва подобни престъпления. Подозирам, че са замесени хора, които работят в различни прочути клиники и медицински центрове.

— Постарай се Надин да не научи за подозренията ти. Още днес ми изпрати у дома подробен рапорт. Очаквам те в службата в понеделник сутринта.

— Слушам, сър. — Ив облекчено въздъхна. Сега й оставаше да хвърли въдицата чрез предаването на Надин и да види кой ще захапе стръвта.

Стана, отключи вратата, после отново се настани пред компютъра и започна да пише рапорта си до Уитни. Когато чу отривисто потропване на токчета по коридора, побърза да изключи компютъра.

— Ама че време! — Надин влезе в малката канцелария и приглади грижливо фризираната си коса. — Само смахнат би излязъл в такава виелица, което означава, че двете с теб не сме с всичкия си, Далас.

— Ченгетата не обръщат внимание на някаква си снежна буря. Нищо не може да спре безстрашните служители на закона.

— Докато пътувахме насам, видяхме две катастрофирали патрулни коли. Преди да тръгнем, разговарях с метеоролога. Той твърдеше, че от години не е имало толкова силна буря. — Надин заразкопчава палтото си. — Каза още, че виелицата щяла да продължи до утре и дори в града дебелината на снежната покривка щяла да надмине шейсет сантиметра. Това означава, че животът в Ню Йорк ще замре.

— Чудесно. До следобед хората ще започнат да се избиват взаимно заради руло тоалетна хартия.

— Ще гледам да се запася. — Надин понечи да окачи палтото си редом с това на Ив, но смаяно възкликна: — Гледай ти, истински кашмир. Страхотно е. Твое ли е? Никога не съм те виждала с него.

— Не го нося на работа, а днес теоретично е почивният ми ден. За какво предпочиташ да говорим, Надин — за мода или за убийствата?

— Работата винаги е на първо място за теб. — Репортерката примирено въздъхна и се обърна към оператора: — Ще седнем така, че зрителите да виждат снежната буря отвън. По този начин ще подчертаем, че нищо не може да попречи на ченгетата и на репортерите да изпълняват служебния си дълг. — Тя отвори пудриерата си, провери в огледалцето грима и прическата си, сетне се настани на единствения стол и кръстоса крака. — Косата ти изглежда ужасно, но сигурно не ти пука.

— Да приключваме по-бързо — нетърпеливо я прекъсна Ив, прекара пръсти през късата си коса и раздразнено си помисли: „По дяволите, та нали се постригах преди Коледа.“

— Добре, започваме. Ще монтирам материала, когато се върна в телевизията… Престани да се мръщиш, Далас, ще изплашиш зрителите. Ще излъчим интервюто по време на обедния бюлетин, но предполагам, че най-голямата новина ще бъде невижданата снежна буря. — „И това се случва“ — примирено си помисли Надин, пое си въздух, за миг стисна клепачи, направи знак на оператора да включи камерата.

После отвори очи и се усмихна, придавайки си сериозен вид.

— Аз съм Надин Фарст. Намирам се в кабинета на лейтенант Ив Далас в Централното полицейско управление. Лейтенант, научихме, че разследвате извършеното преди няколко нощи убийство на един бездомник. Потвърждавате ли сведенията ни?

— Да, разследвам смъртта на Самюъл Петрински по прякор Снукс, който е бил убит малко след полунощ на 12 януари. Случаят не е приключен.

— Разбрах, че около смъртта на този човек има доста странни обстоятелства.

Ив изгледа репортерката.

— Всяко убийство е свързано с необичайни обстоятелства.

— Навярно сте права. Но в този случай сърцето на жертвата е било изтръгнато и… откраднато. Ще го потвърдите ли?

— Снукс беше открит в „колибата“ му. Констатирахме, че е умрял по време на операция, при която е бил отстранен вътрешен орган. Длъжна съм да отбележа, че операцията е била извършена от изключителен хирург.

— Подозирате ли членовете на някоя секта?

— Не отхвърлям подобна възможност, но честно казано, това ми се струва малко вероятно.

— Навярно разследвате и незаконната търговия с органи.

— Да, черният пазар може би има връзка със случая.

Надин се приведе, сякаш искаше да подскаже колко важен е следващият й въпрос.

— Според моя източник разследвате и смъртта на някоя си Ерин Спиндлър, която преди няколко седмици е била убита в дома си. Първоначално друг следовател се е занимавал с този случай. Защо се нагърбихте с работата му?

— Защото се предполага, че убийствата са дело на един и същ престъпник. В подобни ситуации разследването се извършва от един детектив, за да се постигне по-голяма експедитивност.

— Успяхте ли да изградите психологически портрет на убиеца или на убийците?

Ив си каза, че сега е моментът да пристъпи границата на разрешеното от Уитни и да хвърли примамка на престъпника.

— В момента го съставят. Засега се смята, че извършителят е бил медицинско лице.

— Лекар ли?

— Не всички лица с медицинско образование са лекари — отклони тя въпроса. — Но не отхвърляме подобна възможност. Ще положим усилия да заловим убиеца или убийците на Петрински и Спиндлър.

— Разполагате ли с някакви улики?

Ив изчака секунда, преди да отговори:

— Да, но за сега нямам право да съобщавам подробности.

Продължи да говори още десет минути, като непрекъснато подчертаваше, че убийствата са дело на един и същ човек, вероятно с медицинско образование, и че ще положи големи усилия да открие извършителя.

— Браво! — възторжено извика Надин, когато приключиха и отметна косата си. — При монтажа ще разделя репортажа на две части. По дяволите, трябва ми новина, с която да изместя съобщенията за проклетата снежна буря. — Тя чаровно се усмихна на оператора. — Миличък, бъди така добър веднага да изпратиш заснетия материал. Чакай ме във фургона, идвам веднага. — Изчака, докато младежът излезе и изпитателно изгледа Ив. — А сега ми кажи всичко, което премълча.

— Нямам какво повече да ти съобщя.

— Мислиш, че убиецът е хирург и то изключително способен.

— Няма значение какво мисля. Важни са фактите. Още нямам никакви доказателства.

— Но си сигурна, че не са замесени членове на секта или търговци на човешки органи.

— Действително съм на това мнение. Убедена съм, че убитите не са били принесени в жертва пред някакво кръвожадно божество, нито са били умъртвени от човек, стремящ се към бърза печалба. Дори престъпленията да са били извършени за пари, то става въпрос за някакъв заговор, където се разиграват големи суми. Слушай, Надин, разчитам, че ако откриеш нещо интересно, ще ми го съобщиш. Стига да мога, ще потвърдя или ще отрека информацията.

„Сделката е изгодна“ — помисли си Надин Фарст. От опит знаеше, че Ив никога няма да я измами и ще изпълни обещанието си.

— Ами ако се натъкна на факти, които са ти неизвестни и ги споделя с теб? Ще ми отвърнеш ли със същото?

— Ще бъдеш първата, на която ще дам интервю след приключването на случая — усмихна се Ив.

— Приятно ми е да работя с теб, Далас. — Тя стана и намръщено се втренчи към снежната завеса отвън. — Мразя зимата — промърмори и излезе.

 

 

Ив довърши рапорта си и изпрати копие на командира. Точно когато приключи, прозвуча сигналът за новопостъпваща информация. Мари Дюбоа беше изпълнила обещанието си.

Тъй като предпочиташе на спокойствие да се запознае с материалите, Ив реши да остане още малко в канцеларията си. Минаваше дванайсет, когато приключи и пъхна дисковете в чантата си.

Снеговалежът се беше усилил, ето защо тя включи сензорите на джипа. Не й се искаше да връхлети върху някой автомобил, полузаровен в преспите.

Оказа се, че благодарение на сензорите не прегази човека, който лежеше по корем насред улицата и снегът бързо го затрупваше.

— Да му се не види! — Спря на сантиметри от главата му, скочи на земята и се наведе над непознатия. Посегна към комуникатора си, за да извика линейка, но в този миг човекът скочи и я удари, тя се просна в снега. В гнева си дори не обърна внимание на болката, а побърза да скочи на крака, като си мислеше: „Това да ти е за урок — никога не прави добро, защото ще ти избият зъбите!“.

— Сигурно много си закъсал, приятел, щом се опитваш да ограбиш някого в това кучешко време. Днес не ти върви — аз съм ченге. — Понечиш да извади значката си, внезапно видя в ръката му оръжие, подобно на нейното. От горчив опит знаеше каква болка причинява електрошоковата палка, затова предпочете да не посяга към оръжието си.

— Лейтенант Далас, нали? — каза човекът.

Едва сега Ив успя да го разгледа и установи, че това беше дроид, който бе програмиран да спре именно нея.

— Да. Какво искаш?

— Упълномощен съм да ви предам съобщение.

Тя си помисли, че навярно снегът му пречеше да вижда добре, както пречеше и на самата нея. Хрумна й, че трябва да изчака удобен случай и да прекъсне захранването му.

— Какво съобщение? Дявол да те вземе, побързай, преди някой да е прегазил и двама ни.

— Трябва да прекратиш разследването на убийствата на Петрински и на Спиндлър.

— Така ли? — Тя се изпъна, опитвайки се да му покаже, че не се страхува от него. — Защо?

— Ако не се подчиниш, ще бъдеш убита, също и съпругът ти Рурк. Смъртта ви ще бъде бавна и мъчителна, тъй като ще бъде причинена от лица, които отлично познават човешката анатомия. Упълномощен съм подробно да ти опиша какво ви очаква.

Ив инстинктивно се нахвърли върху него, като изкрещя:

— Да не си посмял да заплашваш мъжа ми!

Като в сън дочу треперещия си глас, видя как дроидът протегна ръка, за да се защити.

Всичко се случи мигновено.

Ив изби оръжието му, завъртя се, надявайки се да не се подхлъзне, и силно го ритна. Дроидът машинално отстъпи, но младата жена не успя да извади оръжието си. Сетне той я блъсна на земята, за щастие снегът омекоти удара от падането й. Двамата мълчаливо се вкопчиха в схватка на живот и смърт. Ив усети вкуса на кръвта си, когато дроидът издебна удобен момент и я удари с юмрук право в зъбите. Тя заби лакът в гръкляна му и нападателят забели очи, сетне го изрита между краката, ама този път дроидът не реагира.

— Май нещо ти липсва, а? — запъхтяно извика Ив. — Сигурно си от по-евтиния модел, без топки! — Стисна зъби, успя да извади оръжието си и го притисна до гърлото му. — Кажи, мръснико, кой скъперник те е изпратил при мен? Кой те е програмирал?

— Не съм упълномощен да ти съобщя тази информация.

Тя още по-силно притисна оръжието си.

— Ето това те упълномощава!

— Не се подчинявам на такава команда. — Очите му се разшириха. — Програмиран съм да се самовзривя след определено време. Десет секунди до експлозията, девет…

— Господи! — възкликна тя, скочи на крака и побягна, като непрекъснато затъваше в снега. Чу го да казва „две… една…“, хвърли се на земята и сложи ръце на тила си.

Експлозията я оглуши, въздушната вълна премина над нея, понесла парчета метал, но преспата, в която Ив беше попаднала, спаси живота й.

След няколко секунди тя се изправи и потръпвайки от болка, докуца до мястото, където беше повалила дроида. Сега там снегът беше почернял, виждаха се парчета метал и пластмаса.

— По дяволите! Не е останало почти нищо от него! — Тя разтърка очите си и бавно тръгна към джипа.

Усети пареща болка, погледна дясната си ръка и забеляза, че ръкавицата й е прогорена, а отдолу се виждаше дълбока рана. Прималя й, тя гневно свали двете си ръкавици и ги запрати в снега.

Изстена от болка, докато се качваше в автомобила. Непрекъснато си повтаряше, че е имала късмет. Ами ако някоя искра беше подпалила косата й? Това вече щеше да бъде истинско приключение. Докато пътуваше към дома си, се свърза с полицейския диспечер и съобщи за случилото се. Когато паркира пред входната врата, едва се сдържа да не закрещи, тъй като болките бяха станали непоносими. Тресна вратата и Съмърсет изникна като привидение във фоайето.

— Лейтенант… — Той понечи да й изнесе обичайната си лекция, но щом я огледа, възкликна: — Съсипала сте новото си палто, а още няма месец, откакто Рурк го купи.

— Вината е негова, защото ме накара да го облека — сопна се в отговор Ив. — Майната му на палтото! — Свали го и се разгневи още повече, като видя, че тук-там беше разкъсано, прогорено или изцапано. Захвърли го на пода и накуцвайки, се заизкачва по стълбището.

Изобщо не се изненада, когато Рурк я пресрещна в коридора, а процеди през зъби:

— Онзи мръсник вече ти е докладвал, че съсипах скъпото палто, нали?

— Съобщи ми, че си ранена — мрачно каза Рурк. — Сериозни ли са раните ти?

— Да беше видял противника ми — ще трябва да събират останките му с пенеста.

Той въздъхна, извади носната си кърпа и отбеляза:

— Устната ти кърви, скъпа.

— Отново се цепна, докато се плезех на Съмърсет. — Тя не взе кърпата, а избърса кръвта с опакото на дланта си. — Съжалявам, че палтото пострада.

— По-важното е, че благодарение на него ти не си пострадала толкова много. — Рурк нежно я целуна по челото. — Ела с мен. За щастие у дома има лекар.

— В момента ненавиждам докторите.

— Кога ли пък си ги обичала? — Той я поведе към кабинета й, където Луиз продължаваше работата си.

— Сега ги мразя повече от всякога. Помисли — преди по-малко от час Надин засне интервюто с мен. Но още никой не го е гледал, нито пък престъпникът е имал време да ме проследи, да програмира дроида и да го изпрати при мен. Следователно още снощи сме изнервили някого.

— Нали точно това искаше? Значи денят ти е бил много успешен.

— Да. — Тя подсмръкна. — Но отново изгубих ръкавиците си.