Клифърд Саймък
Магистрала на вечността (7)

7

Инид

Всичко се обърка, помисли си Инид. Не трябваше въобще да се опитва да управлява Машина на времето. Трябваше да се сети, че не е компетентна. И все пак какво друго може да направи? Там, в Хопкинс Ейкър, тя бе оставена сама да чака Буун и не бе имала време да определи някакъв курс. Просто беше казала на Машината да тръгва — това беше единственият възможен изход. После се случи почти същото. Буун й бе извикал да спаси Машината и тя бе избягала. И сега се намираше тук, почти милион години в бъдещето след времето, където бе останал Буун, и нямаше и най-малката идея как да се върне и да го вземе.

Хорас е виновен, каза си тя. Хорас, който уж бе много добър в планирането, а планираше толкова лошо. Във всяка Машина трябваше да има по един способен пилот, макар че като се замисляше, сред тях нямаше трима, които да бяха достатъчно способни. Дейвид беше доста опитен. И Хорас, въпреки цялата си небрежност. Ема и Тимъти не знаеха нищо за управлението. И когато се наложи, оказа се, че има само двама, които можеха да управляват Машина.

Всичко можеше да е наред, ако чудовището не се беше появило и те имаха възможността да заминат по предварителен план. Щяха да са взели решение къде да отидат и вероятно Дейвид щеше да програмира Машините да попаднат в едно и също време и на едно и също място. Щяха да знаят къде и кога отиват и щяха да отидат там заедно. Ако нейната Машина беше предварително програмирана, тя нямаше да има никакви неприятности. Това, което я бе погубило, бе този два пъти повторен скок в тъмното.

Тя пак погледна към пулта — индикацията на времето бе съвсем ясна. Но индицираното местоположение бе за нея като надпис на санскрит. Знаеше времето, в което е, но не и мястото, където се намира. Буун бе този, който при предишния път бе определил, макар и най-общо, къде се бяха озовали. Разбира се, обозначението на мястото си стоеше на екрана, ала тя не можеше да го разчете. Това, което бе трябвало да направи, макар вече да бе твърде късно за това, беше да запише показанията на екрана.

Запазени някъде в паметта на контролния пулт, пространствените координати на мястото, където бяха кацнали с Буун, сигурно можеше да се извлекат. Просто трябваше да потърси в паметта, но тя нямаше никаква идея как да го направи.

Тръсна се назад в седалката, все още втренчена в пулта. Защо през цялото време, което бяха прекарали в Хопкинс Ейкър, тя не беше помолила Дейвид да я научи как се борави с Машината? Сигурна бе, че той с радост би й показал, но пък никога не й беше хрумвало, че ще се наложи да управлява някога Машина и затова никога не го бе молила.

Тя се взря в илюминатора, но той предлагаше ограничена видимост и почти нямаше какво да се отбележи. Изглежда се беше приземила на някаква височина, защото виждаше под себе си панорама от каменисти хълмове и река, проблясваща между тях.

И така, беше заминала. Навремето Хорас и Ема често й казваха, че е некадърна и може би бяха прави.

Беше изоставила един забележителен човек в далечното минало и нямаше никакъв начин да се върне, за да го спаси. Боеше се дори да опита. Бе извършила вече два скока в тъмното — един в далечното бъдеще и един в далечното минало. Хенри ги беше открил в Средновековна Европа, но в сравнение с настоящата ситуация, онова е било детска игра. Може би беше оставила следа, която той да проследи с малко късмет. Една следа — да, но две — как би могъл Хенри да се справи с две? Тя не се съмняваше, че трябва да остане тук, където се намира в момента. Още един скок, и повече от вероятно би останала изгубена завинаги. Дори сега, след не повече от два скока, тя пак можеше да е загубена завинаги.

Стана от пилотското място и си проправи път към вратата. Когато я отвори, чу някакъв странен шум, подобен на пчелно жужене. Щом излезе навън, видя откъде идва той.

Машината лежеше на един склон, малко под върха на висок хълм. По склона се движеше група хора, които издаваха въпросния звук — тихо бръмчене на говорещи едновременно много гласове.

Вляво и вдясно от нея, докъдето й стигаше погледът, се виждаха изкачващи се по хълма хора. Редицата бе неравна. На места хората се бяха скупчили плътно, другаде се движеха на малки групи, а неколцина вървяха сами. От край до край всички се движеха, но бавно.

Покрай тях се носеха, сякаш ескортираха процесията, някакви странни и различни фигури. Някои имаха почти човешки вид, а други въобще не приличаха на хора, но всички бяха живи и се движеха — пълзяха, поклащаха се, търкаляха се, припкаха по безумен начин, крачеха, плъзгаха се. Някои летяха.

Дъхът й спря, когато разпозна ескорта. Част от него, онази с човешки вид, бяха роботи, и без съмнение, другите, които не приличаха толкова на хора, също бяха роботи. Останалите бяха извънземни. Във времето, в което бе живяла, имаше много извънземни, които бяха в странни и невинаги разбираеми отношения с хората, но нейният народ, изгнаниците, имаха малко вземане-даване с тях.

Тя малко се отдалечи от Машината и се изкачи няколко метра по склона, в чиято основа бавно се придвижваше процесията. Мястото беше високо и сухо. Създаваше усещане за извисяване и изглеждаше като изправено на пръсти, за да докосне самото небе, което бе дълбоко и синьо — най-синьото небе, което Инид бе виждала някога, без нито един облак, който да го загрозява. Постоянен силен вятър плющеше в пелерината й. Сякаш преминал над студена и пустинна местност, той носеше леден полъх, въпреки топлината на обедното слънце. Под краката й се разстилаше мека трева, ниска и нормално растяща — трева, в която нямаше нищо диво. Тук-там по билото на хълма се виждаха единични дървета, всички с изкривени стволове, превити под вятъра, който сигурно бе духал векове, за да ги подчини на волята си.

Никой не я забеляза. Присъствието й нито за миг не повлия на това, което ставаше.

Може би е някакъв обред, чудеше се тя, или религиозно поклонение, или може би празник на древна митология? Всичко това обаче бяха просто бегли предположения. Въпреки че от мястото, където стоеше, процесията изглеждаше спокойна, можеше да стане опасно, ако тя се намесеше. Бе доста вероятно.

Внезапно един глас проговори до рамото й.

— Дошли сте, за да се присъедините към нас ли, лейди?

Стресната, тя се обърна. До нея стоеше робот. Шумът от приближаването му явно бе заглушен от вятъра. Той имаше човешка форма и беше доста цивилизован. Нямаше и намек за грубост. С един поглед можеше да се разбере, че беше, разбира се, машина. Но по някакъв особен начин доста наподобяваше човек. Лицето и тялото му бяха човешки по всички класически признаци. Беше умело конструиран — вградени ненатрапващо, металните му части й напомняха за изящната обковка на най-скъпата двуцевка от колекцията на Тимъти.

На рамо роботът носеше одрано прасе, а под едната си мишница — голям издут чувал.

— Моля да ме извините, лейди. Нямах намерение да ви плаша. Когато се изкачих зад вас, потърсих начин да ви известя с някакъв звук, но вятърът, разбирате ли, ми попречи. От този вятър не се чува нищо.

— Благодаря ти за загрижеността. Наистина ме уплаши, но не много и само за миг. И не, не съм дошла, за да се присъединя. Нямам представа какво става тук.

— Всичко е следствие на халюцинация — каза глухо роботът. — Това, което виждате, е маршът на Вълшебния свирач. Вие вероятно сте запозната с легендата за Вълшебния свирач?

— Да, прочетох я в една от книгите на брат ми. Разказва се за един свирач, който с музиката си примамил всички деца от едно село.

— Тук е същото. Маршът на Вълшебния свирач, само че без свирач. Причината е във всички тези извънземни.

— Ако няма свирач, тогава какво следват?

— В своите халюцинации, които, убеден съм, са дело на извънземни, те следват илюзии. Всеки следва илюзия, която си е само негова. Непрекъснато им го повтарях заедно с останалите роботи, но те не ни обръщаха внимание. Пренебрегваха съветите ни и последваха противните извънземни.

— Но тогава ти защо си тук? А и не си сам, има много други роботи.

— Някой трябва да се грижи за хората. Трябва да ги пази от самите тях. Те тръгнаха без провизии, без храна и вода, без подходящо облекло, което да ги защитава от студ и влага. Виждате ли това прасе на рамото ми и торбата с храна под мишницата ми? Събирам наоколо каквото мога. Това не е дейност, мога да ви уверя, която робот с моята честност и чувствителност би могъл лесно да приеме. Но трябва, защото тези заблудени мои хора са пленници на глупавите си илюзии и не обръщат внимание на нуждите си. Трябва да има някой, който да ги наглежда.

— Как ще свърши всичко това? — попита Инид. — Какво ще им се случи? Как ще приключи тази история?

— Съвсем не знам. Мога само да се надявам на най-доброто. Това може би се е случвало другаде и в друго време, но тук е за пръв път. Колкото и да обичам моите човеци, и като моля за вашето извинение, не мога да не кажа, че има моменти, в които те са най-немислещите, най-неразумните форми на живот. Живял съм много столетия, лейди, и съм чел историята на отдавна отминалите векове. Човешката раса, според старите истории, винаги е била немислеща и неразумна; но на мен ми се струва, че сега те са щастливо неразумни, докато преди са били глупаво и грешно неразумни. Да бъдеш щастливо неразумен, да се радваш на глупостта, за мен е най-лошата заблуда, в която някой може да изпадне.

— Трябва да помисля над това — каза Инид. — Струва ми се, че може би си прав.

Заблуда, помисли си тя. Възможно ли бе именно това да се е случило на човешката раса — една търсена заблуда, която беше свела до нула всички човешки достойнства, създадени и спечелени за повече от милион години? Може ли човечеството без особена причина и съвсем съзнателно да бе обърнало гръб на всичко, което изгражда човечността? Или може би това беше някакво второ детство, смъкване на товара от плещите и връщане към егоизма на дете, което се весели и лудува, без да мисли за последствията и отговорностите?

— Ще е съвсем безопасно, ако се изкачите на хълма и ги погледате, сигурен съм — каза роботът. — Убеден съм, че няма опасност. Те не са опасен, а просто глупав народ.

— Може би ще го направя.

— Или още по-добре, ако разполагате с време, бихте могли да се присъедините към нас — към моите човеци и може би няколко отвратителни извънземни — когато спрем да лагеруваме тази нощ. Ще има печено прасе, прясно омесен хляб и вероятно други храни, които приятелите ми ще донесат. Няма защо да се боите от външна намеса — ще бъдете само с моето семейство. През нощта различните семейства се събират отделно и се хранят с това, което техните роботи са доставили. Като изключим настоящата глупава проява, те са много мили хора. Надявам се, че тази лудост скоро ще премине.

— С удоволствие ще дойда — каза Инид. — Радвам се, че ме покани.

— В такъв случай елате с мен да ги потърсим. Те са някъде в процесията, не много далеч от нас. Сетне аз ще потърся място за лагеруване и ще подготвя вечерята — най-вероятно мястото ще е някъде напред по пътя, за да не са много далеч, когато лудостта им се оттегли с настъпването на мрака.

— Не вървят ли и през нощта?

— Не, разбира се, че не. Не са съвсем напуснати от разсъдъка си.

— Идвам с теб. Но не смятам да се включа в похода. Там ще бъда не на място. Ако дойда, мога да ти помогна при установяването на лагера.

— Няма нужда — отвърна роботът. — Ще дойдат и други роботи, а ние сме добри работници. Но ще се радвам, ако сте с мен. И тъй като ще прекараме известно време заедно, можете да ме наричате Джоунс.

— Радвам се да се запознаем. Казвай ми Инид.

— Ще ви наричам мис Инид. Младите жени се титулуват с „мис“.

— Благодаря, Джоунс.

През това време те се изкачваха нагоре по хълма и сега бяха близо до колоната. Инид забеляза, че процесията следва някаква бледа следа, която минаваше по билото на хълма; нещо подобно на малко използвана пътека, по която от време на време са се изкачвали самотни пътници, бързащи с надежда да открият подслон за през нощта.

Процесията се бе разпростряла и в двете страни, докъдето стигаше погледът. Беше разпокъсана, но не дотолкова, че да се наруши впечатлението за наистина огромна тълпа.

Всеки вървеше сякаш сам, като обръщаше внимание на хората край него само от любезност. Вървяха уверено с вдигнати глави и гледаха по-скоро напред, отколкото нагоре, като че всеки момент очакваха да видят нещо, което няма да ги разочарова. Лицата им изразяваха ведро очакване и се усещаше, че са някак унесени — макар че, каза си тя, това не беше свещен или религиозен унес. Това не беше религиозна процесия, както си бе помислила в началото.

Сред вървящите нямаше деца. Имаше младежи, хора на средна възраст, по-възрастни, както и много стари участници, които се придвижваха с помощта на патерици и бастуни.

С тях тичаха, припкаха, поклащаха се или куцукаха внушителната група извънземни — не чак толкова много, колкото хората, но достатъчно голяма група, за да остави трайно впечатление в страничния наблюдател. Имаше едно подобно на дух същество, което летеше ту на едно ниво с процесията, ту над нея, като непрекъснато променяше формата си. Имаше и едно трикрако създание, крачещо горделиво, сякаш се бе качило на кокили, с тяло, което приличаше на обикновена кутия. Друго пък бе едновременно влечуго и топка — влечуго, което се плъзгаше като змия и се извиваше край краката на маршируващите, и което от време на време се превръщаше в плавно и спокойно търкаляща се топка. Имаше също и една глава, само глава, която по-скоро представляваше око и уста и тичаше наоколо, като че ли бърза, без да знае накъде. Имаше и много други.

Хората не им обръщаха никакво внимание, сякаш и те бяха хора като тях. Извънземните също не обръщаха внимание на човеците, като че ги познаваха добре и нямаше какво да ги учуди.

Инид остана с впечатление, че всички — хора и извънземни — наблюдават нещо, но не гледат в една обща точка, а пред всеки се разкрива някаква негова собствена гледка.

Тя се огледа за робота Джоунс и не можа да го открие. Имаше и други роботи, но малцина от тях се бяха смесили с хората и извънземните в маршируващите редици. Повечето вървяха встрани от процесията. Тя продължи да търси с поглед Джоунс, но той беше изчезнал без следа. Може би, каза си тя, трябва да избързам напред, за да го настигна. Беше гладна, а топло свинско с прясно омесен хляб звучеше страхотно добре. Беше глупаво от нейна страна да загуби връзка с робота. Затича се напред, но след няколко крачки спря. Не знаеше в каква посока е тръгнал Джоунс и така можеше по-скоро да се отдалечи от него, отколкото да го доближи. Някакъв глас прозвуча в ухото й — носов, нечовешки глас, говорещ с човешки думи:

— Любезно човешко същество, може ли да ви помоля да направите нещо за мен?

Тя рязко се извърна и инстинктивно отскочи встрани.

Беше извънземно, както бе предположила, но беше малко по-хуманоидно, отколкото останалите. Главата му, увиснала на дълъг и мършав врат, бе кръстоска от главите на отслабнал през зимата кон и на бездомна хрътка. Стоеше на два зле изкривени крака, а тялото му представляваше покрита с брадавици издутина. Ръцете му бяха дълги, много гъвкави и се извиваха като двойка влюбени змии. Ушите му се разширяваха като фуния на тромпет. Високо на челото му имаше две групи очи, всяко от които с по няколко ириса. Устата му бе широка, с неприятно влажни устни. Чифт хриле от двете страни на гърлото му мърдаха навън и навътре, докато дишаше.

— За вас — проговори то, — без съмнение съм отвратителна гледка. Както и хората, преди да свикна с тях, бяха за мен такива. Но аз съм с добро сърце и имам чест.

— Не се съмнявам в това.

— Обърнах се към вас — продължи нещото, — защото сред всички човеци тук вие ми се струвате неангажирана с това, което става, и това ме кара да вярвам, че ще ми отделите малко време.

— Не си представям какво бих могла да сторя за вас.

— Но със сигурност има какво — настоя то. — Една съвсем проста задача, която поради специфичността й не мога да свърша сам. Нямам достатъчно… — тъжното конско лице се поколеба, сякаш търсеше точната дума. — Нека да приемем, че някой връзва пакет с въже и е затруднен, понеже няма повече ръце, за да направи възела. Тогава той ви моли да поставите пръста си на мястото, където въжето се кръстосва, за да може да направи възел. Макар и в малко по-друг план това е, което бих ви помолил да направите за мен.

— Поради липса на ръце?

— Не поради липса на ръце, а липса на друго умение, за което не мога да намеря дума, така че да ме разберете. За това вината е моя, а не ваша.

Инид го погледна озадачено.

— Все още ли не разбирате?

— Боя се, че е така. Трябва да ми обясните по-добре.

— Вижте всички тези хора, които се придвижват с пълна сериозност, като че търсят нещо, но всъщност търсят различни неща. Може би прекрасна картина, която да се нарисува на платно. Или музикална творба, която ще бъде слушана от много други любители на музиката. Или архитектурен проект, който някой се е стремил да създаде с години.

— Значи това е — каза Инид. — Това търсят те.

— Да, със сигурност. Мислех, че знаете.

— Знаех, че търсят нещо. Но не знаех какво.

— Не само хората търсят.

— Искате да кажете, че има нещо, което и вие търсите? И се нуждаете от помощ? Сър, аз не мога да разбера как бих могла да ви помогна.

— Имах идея и от време на време се опитвах да я изложа точно, но винаги не ми достигаше съвсем малко. И когато научих за тази процесия, си казах, че ако тя помага на хората, вероятно има шанс да помогне и на мен.

— И има ли?

— Мисля, че да. Смятам, че всичко ми е ясно, но не мога да съм сигурен, докато някой не постави пръста си там, където се кръстосват двете нишки.

— С изключение на факта, че всъщност не ви е необходим пръстът. Нито пък има някакви нишки.

— Разсъждавате съвсем правилно, прекрасна лейди. Схващате бързо и слушате внимателно. Бихте ли чули и останалото?

Инид набързо се огледа. Джоунс все още не се виждаше никакъв.

— Ще ви изслушам внимателно.

— Най-напред — каза Коня, — трябва да съм откровен с вас. Трябва да ви разкрия с печал, че за съжаление аз съм един измамник. Всички останали извънземни тук, които са се присъединили към тази процесия, са специално подбрана група. Били са подбрани заради способността им да оказват на човешката чувствителност халюциниращо въздействие. По този начин хората, които участват, могат да доловят великото изкуство, към което се стремят. Още повече че сред тези извънземни има такива, които могат да насочат хората към материализация на техните видения, да създадат картина, която да си представят, без да я рисуват — нещо средно между идея и реализация. Или пък способност да създават музика, която наистина звучи, но е създадена без партитура или инструмент.

— Но това е невъзможно! — извика Инид, внезапно представила си дъжд от картини, падащи от небето под съпровода на идваща отнякъде музика.

— Не е невъзможно — отвърна Коня.

— Оценявам вашата откровеност. Но ми казахте, че сте измамник. Защо?

— Защото се присъединих към тази процесия не за да влияя на хората, а заради себе си. Сметнах, че може би енергията на подобно сборище би съживила и допълнила моите възможности.

— Искате да кажете, че участвате в процесията заради себе си с надежда, че тя ще ви помогне да развиете идеята, която имате? И въпреки това вие все още не можете да осъществите намеренията си поради отсъствието на някой, който да постави пръст върху конеца?

— Вие отлично и в детайли очертахте ситуацията. И след като разбрахте всичко, бихте ли ми помогнали?

— Първо ми кажете — какво е това, което искате да постигнете?

— За съжаление не мога, тъй като то включва неразбираеми за човека понятия, освен ако той не е подробно инструктиран.

— Няма ли да е опасно? И няма ли да навреди някому?

— Но погледнете ме! Нима приличам на някой, който иска да навреди някому?

— Не мога да преценя от пръв поглед.

— Тогава имате думата ми. Това устройство няма да причини никаква вреда!

— Ако успея да ви помогна, какво в такъв случай ще спечеля аз?

— Ще бъдем партньори. Ще притежавате половината от творението и ще имате равни права над него.

— Много щедро от ваша страна.

— Съвсем не — отрече Коня. — Без вашата помощ никога не бих успял. Сега ще ми позволите ли да ви обясня в какво ще се изрази вашата помощ?

— Да, моля.

— В такъв случай затворете очи и мислете към мен.

— Да мисля към вас?

— Да. И аз ще мисля към вас — ще говорим мисловно.

— Никога през живота си не съм мислила към някого.

— Не е трудно — обясни Коня. — Просто затваряте очи и щом се концентрирате, мислите към мен.

— Звучи ужасно глупаво — каза Инид, — но смятам, че си струва да опитам.

Тя затвори очи и се концентрира да мисли към него. Подсъзнателно й се струваше, че не го прави както трябва, тъй като не знаеше как се мисли към някого.

Но усети, че той мисли към нея. Беше малко страшно, ала донякъде приличаше на говора на Хенри, който звучи в ума й. Тя запази спокойствие и не се отдръпна. Нямаше какво да загуби, макар и да се съмняваше, че има какво да спечели. Беше напълно безполезно начинание.

Постепенно в съзнанието й се оформи една картина, която тя едва ли бе измислила сама. Това беше някаква сложна структура, направена от много свързани цветни линии. Те бяха тънки и доста ефирни, но структурата, която тя не можеше да види поради огромните й размери, изглеждаше реална. Сякаш стоеше в самия център, а от всяка страна конструкцията се простираше толкова надалече, че Инид не можеше да види края й.

— Сега, точно тук — проговори в съзнанието й невидимият Кон — е мястото, където трябва да поставите пръста си.

— Къде? — попита тя.

— Точно тук — отвърна той и когато го каза, тя видя точно къде трябва да постави пръста си. Постави го и натисна силно, като човек, който притиска кръстосващите се конци, необходими за връзването на един пакет.

Не се случи нищо, поне нищо, което тя да забележи веднага. Все пак, по някакъв начин, структурата около нея стана по-стабилна и вятърът спря да духа. През цялото време тя се бе взирала в пръста си, за да е сигурна, че натиска здраво конеца, който всъщност не бе там.

Коня заговори отново, но не в съзнанието й, а на глас:

— Всичко е наред. Работата е свършена. Няма нужда вече да държите пръста си там.

Тя погледна нагоре и го видя на известно разстояние — катереше се по скелета на структурата като по стълба. Чу някакъв вик отдолу и погледна натам. Процесията се бе разпростряла под нея и всички хора гледаха към нея, викаха, размахваха ръце и крещяха удивено.

Уплашена, тя се протегна и сграбчи един от оцветените прътове, които изграждаха структурата. Прътът бе небесносин и бе свързан с два други, единия — лимоненожълт, а другия — тъмнолилав. Стори й се стабилна. Учуди се къде са й краката, погледна надолу и ги видя стъпили върху друг прът, червен и толкова здрав, колкото и светлолилавия, за който се бе хванала. Навсякъде около нея имаше други пръти, а цялата структура почти я обгръщаше. Тя погледна към хълмовете и долините и видя, че билото с виещата се по него процесия бе само малка частица от пейзажа, който се разкриваше под нея.

Структурата леко се наклони и тя се оказа в положението на разперила криле и гледаща надолу птица. Зина с уста, усетила, че я завладява панически ужас. Но когато осъзна, че се чувства толкова удобно в това положение, колкото и в предишното, уплахата я напусна. Тя стоеше на структурата, а не на земята, която бе далече под нея. Огледа се бързо за Машината, но не успя да я забележи.

Структурата се върна обратно в предишното си положение. По цялата конструкция в лишена от схема последователност пробягваха светли вълни. Коня слизаше към нея, подобно на гигантски паяк, пълзящ по паяжината си. Достигна до нивото й и се взря в нея.

— Какво мислиш за това? — попита той. — Не е ли прекрасно?

Тя се закашля и каза:

— Това ли се опитваше да построиш?

— Разбира се. Мислех, че вече си разбрала.

— Но какво е то? Кажи ми, ако обичаш.

— Това е мрежа — отговори Конят, — с която може да се улови Вселената.

Инид изви лице нагоре и се вгледа в това, което той нарече мрежа. Всъщност то бе ефирно и безформено.

— Сигурно не би могъл да уловиш Вселената в нещо толкова слабовато.

— Времето не влияе на тази мрежа — съобщи Коня, — нито пък пространството. Тя е независима от тях и само ги използва.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Инид. Той не приличаше на създание, което знае много за каквото и да е. — Учил ли си го някъде? Не на Земята, разбира се, а…

— Изучавал съм го като племенно предание. Има много стари истории и древни легенди.

— Не може да се вярва на легенди за нещо подобно. Трябва да имаш познанията, да ти е известна теорията и основните факти.

— Но аз го направих, нали? И ти казах къде да си сложиш пръста?

Инид отвърна неуверено:

— Да, така е.

Структурата се променяше пред очите й. Постепенно губеше крехкостта си, ставаше по-здрава и по-добре оформена, макар все още да не впечатляваше с някаква стабилност или форма. Малките светли вълни по нея се превръщаха от блещукащи орнаменти в предмети, които имаха нещо общо с тази решетъчна конструкция, която Коня нарече мрежа. Макар че тя въобще не можеше да си представи каква бе връзката на тези неща със структурата. Най-много я смущаваше фактът, че той нарече това мрежа, а то със сигурност не приличаше на мрежа. Опита се да си представи на какво й прилича и не се сети за нищо.

— Ще можем да пътуваме с нея — каза й Коня — от една на друга планета, без да губим време и без да се докосваме до пространство.

— Не можем да прекосяваме пространството върху нея — възпротиви се Инид. — Няма какво да ни предпазва. Ще загинем от студа и вакуума. А дори и да успеем, може да попаднем на някоя непозната планета, чиято атмосфера да ни задуши или изгори, или…

— Ние ще знаем къде отиваме. Няма да има нищо непознато за нас. Съществуват карти, които ще следваме.

— Откъде са се появили тези карти?

— От далечни места и отдавна отминали времена.

— Виждал ли си ги някога? У тебе ли са сега?

— Няма нужда да ги притежавам или да ги виждам. Те са част от ума ми, нещо като ген, наследен от предците ми.

— За наследствената памет ли говориш?

— Да, разбира се. Смятах, че ще се досетиш. Памет от отминалите поколения, знания и умения, наследени от тях. Както и познанието за това какво влиза или следва да влезе в мрежата.

— И твърдиш, че тази твоя мрежа може да извършва много необикновени неща?

— Колко са необикновени дори и аз не знам. Времето не е пречка за нея, нито…

— Времето — каза Инид. — Това е, което ми трябва. Загубих един приятел в миналото. Зная кога, но не и къде.

— Това е дребна работа за нея. Твърде лесно.

— Но аз ти казах, че не зная…

— Само мислиш, че не знаеш. Но всъщност знаеш. Просто трябва да се обърнеш към мрежата. Позволи й да проникне в тебе. Тя ще открие забравеното.

— Но как да говоря с нея?

— Ти не можеш. Само тя може да говори с тебе.

— Тогава как да й съобщя, че искам да говори с мен? Как да съм сигурна, че двете с нея можем да общуваме?

— Ти мисли към мене, макар да каза, че не можеш да си представиш възела…

— Сега, след като всичко е свършено и ти имаш безценната си мрежа, би ли ми казал какво всъщност направих? Нямаше никакъв възел и никакъв пръст.

— Мила моя, няма как да ти обясня. Не че не бих го направил, ако можех, ала просто няма начин. Може би се е намесила някаква твоя неподозирана способност, която и аз не бях сигурен, че имаш. Дори когато ти казах да сложиш пръста си там, не бях напълно сигурен, че ще свърши работа. Само се надявах, че ще стане.

— Стига сме дрънкали за това тогава. Няма начин да разбера каквото и да е от тебе. Но силно желая да се върна при моя приятел и да извърша това, което ти нарече разговор с тази глупава мрежа. Моля те, покажи ми как да започна.

— Разбира се, че ще го направя — каза Конят. — Но всяко нещо с времето си. Първо трябва да изпълним една задача и след това…

Той се протегна и хвана един от орнаментите, пръснати из цялата мрежа.

— Наведи глава и се дръж здраво — каза Коня.

Тя не усети нищо, вдигна глава и отвори очи. Планетата беше розово-виолетова, а небето — златисто-зелено.

— Виждаш ли! — възкликна Коня триумфално. — Ние сме тук и нищо не ни се случи!

Инид внимателно си пое дъх — първо леко, а после по-дълбоко. Въздухът беше съвсем нормален. Нито я задушаваше, нито имаше някаква неприятна миризма.

— Какво има? — попита Конят. — Не си ли добре?

— О, напротив — отговори Инид, — но не е възможно небето да е с такъв цвят. Не съществува такова наситено зелено небе. И земята изглежда доста зле, макар че, предполагам, може да е розово-виолетова. Небето обаче не може да е зелено.

И въпреки всичко, каза си тя, небето е зелено. Тя беше жива и всичко беше наред. Или по-скоро може би беше наред, защото тя не знаеше какво всъщност става.

Коня се спусна надолу по мрежата, чийто долен край почти докосваше земята.

— Няма да се бавя — каза той. — Връщам се веднага. Чакай ме тук. Недей да се отдалечаваш. Стой наблизо.

Земята беше розово-виолетова. Имаше виолетова трева и розови дървета, но въпреки цвета си тази земя изглеждаше толкова еднообразна, скучна и безинтересна, колкото никоя друга, която Инид бе виждала преди. Простираше се във всички посоки към неясен хоризонт, който представляваше бледа смес от розово, зелено, златисто и виолетово. С изключение на случайни дръвчета и няколко разпръснати хълмчета, земята бе пуста. Нищо не се движеше, нито дори птица или пеперуда. Празнотата дори плашеше.

— Какво е това място? — попита тя Коня.

— Единственото му обозначение е някакъв символ върху една карта. Нямам представа как се произнася този символ. Може би въобще не е предвидено да се изговаря.

— И как дойдохме тук за толкова малко време и без…

— Телепортирахме се тук — отвърна той и щом достигна земята, й обърна гръб.

Без да каже нищо повече, Коня се отдалечи в нещо подобно на галоп, като странната му сянка, доста размазана по краищата, сякаш подскачаше в такт с движенията му.

На фона на зеленото небе издутото червено слънце излъчваше твърде малко светлина, за да има плътна и очертана сянка. Цялата планета, помисли си Инид, съвсем не бе блестяща и впечатляваща.

Тя се спусна малко, после спря, за да огледа сама местността по-отблизо. Коня изчезна в неясната далечина и тя остана сама. Долу нямаше никакъв белег на живот освен тревата и дърветата — само равна земна повърхност и разпръснатите хълмчета.

Инид се спусна на земята и остана изненадана от твърдостта й под краката си. В началото й се бе сторила блатиста. Отдалечи се от мрежата и се насочи към най-близката могилка. Тя бе малка и приличаше на куп камъни. Инид бе виждала подобни купчинки и на Земята, когато земеделците, за да освободят повече обработваема площ, вадеха от повърхността камъни и ги струпваха отстрани. Но онези купчини бяха изградени от тъмни камъни с различни размери — от малки късчета до тежки късове. А тук камъните бяха дребни и много от тях блестяха на слънцето.

Като стигна до могилката, тя се наведе и взе шепа камъчета. Вдигна ръка и я разтвори, като разпери пръсти. Изпъна дланта си и камъчетата лъснаха пред очите й. Уловили слънчевата светлина, камъчетата я отразяваха към Инид.

Тя затаи дъх, тялото й се стегна, а после бавно се отпусна. Каза си, че не знае почти нищо за скъпоценните камъни и не би различила парче кварц от диамант. Но въпреки това й се струваше невероятно целият този блясък върху ръката й да идва от шепа обикновени камъчета. Едно от тях, червеникаво, малко по-дребно от кокоше яйце, излъчваше яркочервена светлина от ъгъла си, където явно бе отчупено едно парченце. Друго камъче, разцепено на две, сякаш си играеше с трептящите сини отблясъци, а някои грееха в нюанси на зелено, пурпурно, виолетово и жълто.

Инид наведе ръка и те се изсипаха, а докато падаха, блещукаха. Ако наистина бяха скъпоценни камъни, щяха да са истинско богатство в някои периоди от миналото на човечеството. Но не и във времето, от което семейството й бе избягало. Всички ценни неща тогава, всички рядкости или антики бяха загубили стойността си. Нямаше пари и скъпоценности.

Запита се дали Коня е знаел за тези купища брилянти, натрупани безгрижно и в такива количества от непознат народ. Не, каза си, Коня сигурно търси нещо тук, но това едва ли са тези камъчета.

Тя се насочи към втора купчина, но не спря, когато я достигна. Имаше и други подобни могилки, всичките еднакви, различаващи се само по размерите си. Инид вече знаеше от какво са съставени и какво ще намери в тях. Може би беше време да пообиколи по-надалече и да види какво има по-нататък.

Макар че не го усети в началото, тя явно бе изкачвала лек наклон, защото изведнъж достигна до мястото, пред което земята под нея се пропукваше и разпадаше в плетеница от странни образувания, голи скали, дълбоко изровени корита на потоци и една група пирамиди, чиито стени плавно се събираха в остри върхове.

Тя стоеше на ръба на пукнатината и гледаше втренчено нагоре, където се извисяваха пирамидите. Опита се да си спомни нещо, което някога бе чела — че в природата не съществува права линия, че такава праволинейност предполага външна намеса. Пирамидите наистина наподобяваха архитектурни произведения. Ръбовете по ъглите им бяха ясно изразени, а събиращите се във върха страни бяха твърде гладки.

Докато ги разглеждаше, тя забеляза техния блясък. Но това бе невъзможно! Да се построят толкова правилно пирамиди от скъпоценни камъни бе невероятно, ако въобще бе възможно.

Тя продължи нагоре по склона. С приближаването й съмнението изчезна — пирамидите бяха от брилянти, или поне от това, което тя мислеше за брилянти. Отблизо постройката пред нея блестеше с хиляди многоцветни светлинки.

Инид доближи пирамидата, която под слънчевата светлина блестеше в червено, зелено и виолетово. Не обърна внимание на виолетовото — бе видяла достатъчно виолетово, розово и гаднозелено на тази планета. Но имаше и жълто — светло, чисто и ярко — което сякаш спря сърцето и дъха й. Излъчваше го един камък, по-голям от яйце — гладък — може би полиран от древна река, чиито води са текли покрай него.

Без въобще да помисли да се спре, тя протегна ръка и пръстите й го обвиха. Като го вдигна, цялата стена на пирамидата се свлече като лавина. Инид рязко се дръпна, за да избегне търкалящите се камъни.

Нещо изписука наблизо. Тя се огледа, за да разбере какво издава този звук. Тогава ги видя до свличащия се ръб на пирамидата — втренчени в нея с изпъкналите си очи. Кръглите им нежни, пухкави, миши уши се въртяха, а самите те стояха на пръсти, ужасени от случилото се с пирамидата.

Имаха изпъкнали очи, миши уши, триъгълните им лица излъчваха някаква нежност, но телата им бяха ъгловати, груби, наподобяващи на издялани от дърво паяци.

Инид си помисли, че приличаха на изсечени дървета, влачени от някоя река и изхвърлени по бреговете й. Посивели, изкривени, чепати дървета, чиито ръбове вече бяха гладки и блестящи, сякаш някой бе прекарал дълги часове в полирането им.

Тя им заговори меко, стресната от дървоподобните им тела, но привлечена от пухкавите им личица, от големите и влажни очи и от мърдащите се уши.

Дървоподобните крака заподскачаха и те се втурнаха назад, после се обърнаха и отново се втренчиха в нея. Бяха около дузина, с големината на овце.

Инид заговори отново, нежно като предишния път, и протегна ръка към тях. Движението на ръката й бе решаващо — те се извърнаха и побягнаха, този път без да спрат и да я погледнат. Затичаха се надолу по изровения склон, изчезнаха в една дълбока пукнатина и тя ги загуби от погледа си.

Изправи се до разрушената пирамида. Зеленото небе бе надвиснало над нея, а тя стискаше в едната си ръка големия камък с наситеножълт блясък.

Всичко оплесках, помисли тя, както обърквах всичко през последните няколко дни. Приближи се до ръба на разпиляната пирамида и спря изненадана.

По виолетовата трева лежаха пръснати четириъгълници от бял плат, а между тях имаше шарени кутии, най-вероятно — метални. Осени я мисълта, че вероятно бедните създания са били на пикник, прекъснат от нея по толкова груб начин. Продължи напред и ритна един от четириъгълниците с крак. Той подскочи във въздуха и падна нагънат. Плат, както и си бе помислила. Покривка, постлана на тревата, чиста повърхност, на която да се сервира храна.

Беше странно как идеята за пикник бе възникнала на тази планета по същия начин, както и на Земята. Въпреки че тук, разбира се, всичко това можеше да означава и нещо съвсем различно — можеше въобще да не е свързано с хранене сред природата.

Инид пусна жълтия камък в джоба си и се наведе да разгледа съдържанието на кутиите. Без съмнение този пикник, ако можеше да се нарече така, бе свързан с ядене. Тя беше сигурна, че това, което виждаше, е храна. Имаше плодове, очевидно току-що откъснати от дърво или храст. Имаше и доказателства за готвене — кубчета, квадратчета и топчета, а в една от кутиите бе поставена голяма купа с нещо подобно на салата — плетеница от листа със сос от тресяща се лигава материя. От купата се издигаха зловонни изпарения.

Почти задушена от смрадта, тя се изправи и се дръпна назад, като си пое дъх дълбоко, за да прочисти носа си. После, щом се огледа наоколо, видя кутията.

Беше малка черна квадратна кутия, чийто ръб бе около един фут и висока около шест инча, която лежеше на земята от другата страна на онова, което тя бе взела за покривка. По-голямата й част беше метална, но обърнатата към нея страна приличаше на сиво матово стъкло или кристал. Тя не разбираше как може да я отвори. А и нямаше време да опита. Коня скоро щеше да се върне, а тя не искаше той да не я намери.

Инид все още гледаше кутията, когато кристалът изведнъж просветна и показа образа на Коня, влачещ се през тревата, приведен почти на две от тежестта на голям сандък, който носеше на гръб.

Телевизия, сети се тя. Още един паралел със Земята — пикник и телевизор. На екрана Коня бе смъкнал сандъка от гърба си и бе поставил единия му край на земята, докато обърсваше потното си лице. Явно мъкнеше тежък товар.

Дали дървоподобно-паякообразните същества го бяха гледали през цялото време? Дали са знаели и за нея? Изглеждаха безкрайно изненадани, когато надзърнаха иззад пирамидата и я видяха.

В мига, в който помисли за тях, Инид веднага ги видя на екрана. Образът на Коня изчезна и се появиха те, спускащи се към дъното на пресъхнал каньон. В придвижването им личеше сурова решителност.

По-добре да се махаме оттук, помисли си тя. Почувства, че колкото по-скоро тръгнат, толкова по-добре. Трябваше да се върне и да изчака Коня при мрежата. Помисли за него и образът му се появи на екрана. Умствено превключване и настройка? Тази кутия беше нещо повече от телевизор. Може би бе шпионски апарат, който имаше способността да прониква в непредполагаеми места и непознати ситуации.

Тя вдигна кутията, която съвсем не беше тежка, и бързо тръгна надолу по склона, като внезапно осъзна, че може би е предала доверието на Коня, оставяйки мрежата без пазач. Когато най-сетне видя, че всичко си е на мястото, я обля вълна от облекчение и тя се затича.

Погледна надясно и видя Коня, клатушкащ се към мрежата със сандъка на рамо. Инид почувства необяснимо желание бързо да напусне планетата и реши, че Коня сигурно ще се съгласи с нея. Може би в това имаше някакъв резон. Сандъкът не можеше да е негов. Той го бе откраднал.

Тя доближи края на мрежата и хвърли телевизионната кутия отгоре. Кутията беше достатъчно голяма, за да се закрепи добре. Сега Коня тежко тичаше насреща, а сандъкът се люлееше на рамото му.

Инид скочи върху мрежата, закрепи се на нея и се протегна да поеме раклата и да я задържи, докато той я вдигаше от рамото си и я буташе върху мрежата. Тя хвана кожената дръжка, събра сили и дръпна силно, за да е сигурна, че сандъкът ще се закрепи, без да падне.

Сандъкът разклати мрежата и се плъзна към единия й край. Инид заби пети и го дръпна, като го побутна настрана, за да спре плъзгането.

С крайчеца на окото си забеляза, че някакво тъмнолилаво, почти сливащо се с тревата, създание се надига, протягайки извиващи се пипала. Коня изкрещя от ужас и се хвърли към мрежата. Ръцете му хванаха края й и той се придърпа нагоре, докато краката му се люлееха във въздуха. Инид сграбчи едната му ръка и я задърпа. Лилавата маса ги нападна. Инид се втренчи изплашена в зиналата паст, острите й бляскащи зъби и зловещата светлина на нещо, подобно на око. Под тях мрежата се тресеше, защото едно пипало бе сграбчило края й.

Стъпила здраво на краката си, Инид издърпа Коня и той се плъзна в мрежата. Тя се издигаше, а лилавата маса висеше от нея, вече доста далече от земята, но неразличима на фона на виолетовата трева. Ръката на Инид заопипва жълтият брилянт в джоба. Вдигна го и го стовари върху пипалото. Лилавата маса се сгърчи от болка и пипалото се откъсна. Тя се вгледа, но не можа да види как създанието се удря в земята. Нямаше и какво да се види — нещо лилаво се вливаше в друго лилаво.

Коня пълзеше бързо нагоре по мрежата. Беше хванал една от кожените дръжки на сандъка и го влачеше зад себе си.

Мрежата се издигаше във въздуха и Инид запълзя по нея, като се отдалечаваше от ръба. Телевизорът се плъзна към нея и тя протегна ръце да го хване. Екранът просветна и когато тя го погледна, видя Буун. Той се намираше на някакво сиво място, самият той изглеждаше сивкав, а с него беше и един сив вълк.

— Буун! — извика тя. — Буун, стой там! Ще дойда при теб!