Клифърд Саймък
Магистрала на вечността (3)

3

Ню Йорк

Имаше нещо нередно, някакво отклонение, усещане за това, което е отвъд. Буун обаче не можеше да го осъзнае и като че ли нямаше начин да го разбере. Коркорън обикаляше покрай стената на най-външната стая на апартамента и държеше електрическото си фенерче на сантиметри от нея, наведен напред към гладката й повърхност. Спря и загаси фенерчето, после се обърна, за да погледне Буун. Уличната светлина отвън не позволяваше стаята да потъне в мрак, но беше твърде тъмно за Буун, за да може да види лицето на Коркорън.

— Безнадеждно е — каза Коркорън. — Тук няма нищо. И въпреки това аз знам, че навън, зад тези прозорци, ето там, от външната страна на сградата, е прилепено някакво странно устройство. Не може да съм сбъркал. Видях го.

— Вярвам ти, Джей. Има нещо нередно. Усещам го.

— Не можеш ли да го докоснеш?

— Още не — отвърна Буун.

Той се приближи до единия от прозорците и погледна към улицата. С изненада откри, че е опустяла. Нямаше плавно плъзгащи се по нея коли, нямаше никой и по тротоарите. Като се взря малко по-внимателно, забеляза някакво движение в един тъмен вход на сградата отсреща, после друго, по-тъмно тяло и, само за миг, нещо се отрази от едното от телата.

— Джей, кога каза, че ще взривят сградата?

— В неделя сутринта. Рано сутринта.

— Сега е неделя сутрин. Има ченгета отсреща на улицата. Видях светлина, отразена от полицейска значка.

— В четири-пет часа. По зазоряване. Виждал съм подобни операции. Винаги в ранни зори, преди да може да се събере тълпа. А сега е малко след полунощ. Имаме още няколко часа.

— Не съм съвсем сигурен — каза Буун. — Могат да ни свият някой номер и да я взривят, преди който и да е помислил, че ще го направят. Това е старо обществено и историческо място. Краят на „Еверест“ със сигурност би събрал тълпа. Но ако го вдигнат във въздуха по-рано от очакваното време…

— Няма да направят подобно нещо — отговори Коркорън, приближавайки се към него. — Те просто не биха…

Тъп удар ги разтърси и ги събори на колене, мазилката на апартамента започна да се руши, а по ъглите на тавана се появиха пукнатини, които се разшириха настрани. Подът започна да поддава.

Буун сграбчи отчаяно Коркорън и здраво го прегърна с двете си ръце.

И те се озоваха на друго място, в друго помещение, където нямаше рушаща се мазилка и пропадащ под.

Ядосан, Коркорън рязко се дръпна от Буун.

— Какво означава това, по дяволите? — кресна той. — Защо ме сграбчи…?

— „Еверест“ се руши — каза Буун. — Погледни през прозореца. Виждаш ли прахоляка?

— Не може да бъде. Ние все още сме в „Еверест“.

— Вече не. Ние сме в кутията, която си забелязал. Преминахме отвъд.

— По дяволите! — извика Коркорън. — Искаш да кажеш…

— Нужна ми е някаква опасност, Джей. Трябваше да разбера. Мога да преминавам отвъд само в последния момент, в критичната точка, когато няма никаква друга надежда.

Коркорън го погледна укорително:

— Изигра ми мръсен номер. Не ме предупреди.

— Аз самият не знаех. Тази моя странност всъщност е шанс за оцеляване. Не действа, ако няма заплаха. Винаги се случва в такива моменти. Това е инстинктивна реакция.

— Но преди ти винаги си изчезвал за кратко. После си се връщал. Ще се върнем ли и…

Буун поклати глава.

— Не мисля. Връщал съм се само когато вече е било безопасно. Сега ще си висим във въздуха над падащата сграда. Ако се върнем обратно, ще паднем и ние. Преди никога не е имало нещо истинско. Винаги попадах в нещо като преддверие — сивкав, равен свят от мъгла, без реални измерения. Но този път ние преминахме в някакво истинско място — тази кутия. Не мога да съм напълно сигурен, но ми се струва, че съм прав.

— Значи това е то — каза Коркорън. — Ние сме в скривалището на Мартин. И какво ще правим сега?

— Ти решаваш — отговори Буун. — Ти искаше да премина отвъд. Направих го и те взех със себе си. Ти си човекът с многото въпроси, така че започвай да търсиш отговорите.

Той огледа помещението, в което бяха попаднали. Мебелировката беше особена — позната като форма и функции, но много странно конструирана. На отсрещната стена имаше нещо, което можеше да е камина, но което, помисли си той, най-вероятно не е. Над него висеше доста обемиста правоъгълна плоскост, подобна на картина. Но тя до такава степен надхвърляше дори най-ненормалните, извратени творби на модерните художници, които му бяха известни, че той не можеше да я приеме за произведение на изкуството.

Помещението изглежда имаше стабилна основа: не пропадаше и не се поклащаше. Но как беше възможно? По някакъв начин то беше прикрепено за сградата, която сега се превръщаше в безформена купчина. И въпреки това помещението си стоеше на мястото. Без подпора откъм взривеното здание, то си оставаше на разстояние от около стотина фута над улицата, без да помръдне.

Буун бързо приближи до прозореца и погледна навън. В бледата светлина на улицата видя как надигащ се облак от хоросан и мазилка покриваше земната повърхност, докато разбити тухли, разцепено дърво и парчета мрамор падаха и се търкаляха по тротоарите. Нямаше съмнение, че старият хотел вече бе рухнал или поне се намираше в процес на свличане.

Единият край на помещението, в което се намираха, внезапно се наклони, после, тресейки се, възстанови положението си. Затаил дъх, Буун се завъртя с гръб към прозореца.

Поклащането беше откачило картината, или каквото и да беше това, и сега тя се свлече надолу, като разкри някакъв черен контролен пулт, вграден в стената. Повърхността му бе покрита с лъскави уреди, а в центъра мигаше червена лампичка.

Коркорън стоеше широко разкрачен, втренчен в пулта. Червената светлинка продължаваше да мига.

От пулта долетя глас, който ломотеше неразбираеми звуци. Говореше бързо и ядосано.

— Говори на английски! — изрева му Коркорън. — Английски! Не знаеш ли езика?

Червената лампичка спря да мига и гласът каза на английски, един доста особен английски:

— Разбира се, че този език ни е известен. Но защо да говоря на английски? Не сте ли вие, Мартин? Къде бяхте? Защо не отговаряхте на нашите повиквания?

— Аз не съм Мартин — каза Коркорън. — Мартин го няма тук.

— Ако вие не сте Мартин, то кой сте тогава? Какво ви влиза в работата да се обаждате? Защо се намирате в помещението на Мартин?

— Приятелю, който и да сте вие — каза Коркорън, — това е една дълга история, а нямам време да ви я разкажа. Хотелът бе сринат и ние сме в помещението на Мартин, увиснали във въздуха, готови да се разбием всеки момент.

Говорещият от пулта си пое дълбоко дъх. После каза:

— Не се вълнувайте. Нещата ще се оправят.

— Не се вълнувам — отвърна Коркорън. — Но мисля, че се нуждаем от помощ.

— Ние ще помогнем. Слушайте внимателно.

— Слушам внимателно.

— Виждате един контролен пулт. Трябва да го виждате. Задейства се само когато капакът му е свален. Трябва да е свален.

— Свален е, по дяволите! Престанете с тия детински обяснения и ми кажете какво да правя! Пултът е тук. Какво прави той? Как се задейства?

— В долния ляв ъгъл има няколко реда с… предполагам, че ги наричате бутони. На най-долния ред, като започнете от дясно пребройте три и натиснете третия бутон.

— Натиснах го.

— Сега… но не го правете, преди да ви кажа. Избройте нагоре към вашия десен ъгъл разстоянието от три бутона. Разбрахте ли?

— Разбрах. Пръстът ми е върху посочения бутон.

— Не го натискайте все още. Аз трябва да зная кога ще го натиснете. С натискането му вие прехвърляте управлението на мен и аз ще ви измъкна оттам.

— Имате предвид, че ще поемете управлението на помещението, в което сме и ще го придвижите другаде?

— Точно това имам предвид. Имате ли някакви възражения?

— Това не ми харесва — каза Коркорън. — Но ние не сме в ситуация, която позволява да се пазарим.

— Непрестанно повтаряте „ние“. Има ли там още като вас?

— Двама сме.

— Въоръжени ли сте? Носите ли оръжие?

— Не, разбира се, че не. Защо трябва да носим оръжие?

— Не зная. Може би…

— Губим ценно време — извика Коркорън. — Може да се разбием всеки момент.

— Допрели ли сте правилния бутон?

— Да, допрял съм го.

— Тогава го натиснете.

Той го натисна. Обгърна ги мрак — мрак, създаващ пълна дезориентация, сякаш бяха откъснати от всичко реално. Отсъстваше усещането за движение — отсъстваше каквото и да е усещане.

После усетиха лек сблъсък. Мракът се разпръсна, през прозорците и през разширяващия се отвор на някаква врата, която се отваряше надолу, завъртяна в долния край, нахлу слънчева светлина.

— Предполагам — каза Буун, — че тук слизаме.

Пристъпи към вратата. Отвъд вратата, превърнала се в наклонен изход, видя градина. В горния й край се издигаше къща — старинна къща със забележителни размери, построена от поизносени вече каменни блокове, по които тук-там се забелязваха петна мъх.

Мъж, облечен в ловен костюм, се приближаваше към тях през градината. Носеше пушка на едното си рамо. От дясната му страна го придружаваше игриво куче, прекрасен златист сетер, а от лявата — някакво кълбовидно чудовище, високо почти колкото него. Чудовището се търкаляше спокойно до него, приравнявайки хода си с неговия. По цялата си повърхност бе осеяно с невероятни остри шипове, които светеха и проблясваха, огрявани от слънцето. Но тези шипове, въпреки остротата си, не се забиваха в земята. За миг Буун изпита странното усещане, че то се движи на пръсти, но почти веднага осъзна, че се носи по повърхността с бавно въртене.

Буун се спусна по наклона и стъпи на тревата. Коркорън се бе спрял зад него и оглеждаше околността, като бавно местеше поглед, за да може да обхване всичко.

В горния край на градината няколко други човешки същества бяха излезли от къщата и стояха на широките каменни стъпала, наблюдавайки това, което става.

Мъжът с пушката, все още придружаван от игривото куче и чудовището, се спря на дузина крачки и каза:

— Добре дошли в Хопкинс Ейкър.

— Значи това е Хопкинс Ейкър?

— Чували ли сте за това място?

— Съвсем наскоро — каза Буун. — Онзи ден.

— И какво се каза за него?

Буун сви рамене.

— Не много. Всъщност почти нищо. Просто, че някой е проявил внезапен интерес към него.

— Казвам се Дейвид — каза мъжът. — Това странно извънземно е Спайк. Радвам се, че успяхте. Хорас не е човекът, в чиито ръце бих искал да заложа живота си. Той е доста несръчен.

— Хорас ли е този, с когото разговаряхме?

Дейвид кимна.

— Той от месеци се опитва да влезе във връзка с Мартин. Когато нашето контролно табло ни сигнализира тази сутрин, той сметна, че Мартин се опитва да го открие.

Коркорън слезе по наклонената плоскост и застана до Буун.

— Казвам се Коркорън. Моят спътник се нарича Буун. И двамата сме невероятно заинтригувани да разберем какво се случи. Питам се дали бихте могли да ни обясните?

— Едва ли сте по-заинтригувани от самия мен — каза Дейвид. — Нека всички да отидем вкъщи и да поговорим. Мисля, че Нора скоро ще сервира обеда. Но може би имаме време за едно-две питиета, преди да седнем на масата.

— Би било чудесно — каза Буун.