Клифърд Саймък
Магистрала на вечността (14)

14

Хората-Дъги

Мрежата се приземи върху снежнобяла кристална повърхност, а в далечината се виждаха хълмове също от кристал, които се издигаха нависоко. Небето беше толкова тъмносиньо, че почти чернееше. Хоризонтът изглеждаше близък и приличаше на пурпурна черта. Съвсем тънка атмосферна ивица покриваше планетата и разделяше повърхността й от открития космос и празнотата. Въпреки това дишането не бе трудно. Изглеждаше хладно, но всъщност температурата бе добра.

Все още никой не беше казал нищо. Буун бавно се обърна и се огледа наоколо. Нямаше какво да се види освен кристалните блокове, покриващи земята, на която мрежата се беше приземила. Независимо, че беше светло и топло, слънце нямаше. Някакъв цвят проблесна за момент над хоризонта, а после изчезна.

— Какво беше това? — попита Инид.

Никой не й отговори.

— Ето го пак! — извика тя.

Този път блясъкът не изчезна и оформи извита дъга над хоризонта. Тя остана там като арка от пастелни цветове, които се свързваха в полукръг с повърхността.

— Дъга — каза Коркорън. — Това е мястото.

— Това нали е обикновена дъга — избоботи Коня. — Най-вероятно това са Хората-Дъги.

Докато гледаха, се появиха още много дъги. Проблясваха от нищото, после се издигаха към небето, извиваха се и оформяха своите арки. Събираха се на групи, пресичащи се една с друга, и най-сетне земната повърхност заблестя с лека отразена светлина.

Макар дъгите да изглеждаха оформени, около тях витаеше чувство за нестабилност. Сякаш бяха феномен, който няма да се задържи дълго.

Роботът беше свалил своята екипировка от мрежата и сега се занимаваше с печката си, без да обръща внимание на дъгите. Инид и Коркорън стояха наблизо и не сваляха очи от небето. Шапката беше застанал встрани, а Коня до него.

— Един от нас го няма — каза Буун, изненадан от този факт. — Мартин не е тук. Какво се случи с него?

— Падна от мрежата — каза Коня. — Мрежата го остави да замине.

— И ти не ни каза нищо за това? Дори не го спомена?

— Той не трябваше да е с нас. Мрежата знаеше това.

— Неограничените още са тук — каза Коркорън.

Тримата неограничени се бяха скупчили по-настрана от другите.

— Това е ужасно — каза Инид. — Казваш, че Мартин е паднал. Ти не му ли помогна да падне?

— Не бях близо до него. Дори не можех да го достигна, за да го бутна.

— За себе си знам, че не чувствам липсата му — каза Коркорън.

— Имаш ли представа къде би могъл да е? — попита Буун.

Коня безпомощно вдигна рамене.

Шапката проговори.

Не говоря от собствено име, каза той. Аз съм гласът на Хората-Дъги. Чрез мен те говорят на вас.

— Но къде са Хората-Дъги? — попита Буун.

Те са това, което вие наричате просто дъги, каза Шапката. Те ви приветстват с добре дошли. По-късно ще поприказват с вас.

— Искаш да кажеш, че дъгите, тоест нещата, които ние наричаме дъги, са хората, за които ни разправя? — попита Инид.

— На мен не ми приличат на хора — каза Коркорън.

Вълкът се приближи до крака на Буун и той тихо му каза:

— Всичко е наред. Стой до мен. Двамата с теб сме заедно.

— Това ли е всичко, което имат да ни кажат Хората-Дъги? — продължи да се чуди Инид. — Че сме добре дошли и по-късно ще си поговорим с тях?

Това е всичко, информира я Шапката. Какво друго бихте желали?

— Хамбургерите са единственото, което мога да направя набързо — обади се роботът. — Ще ви бъдат ли достатъчни?

— Ако това, за което говориш, е храна — отвърна Коня, — аз съм съгласен.

Дъгите над хоризонта избледняха. Сетне изчезнаха. Изчезването на дъгите, помисли си Буун, отне малко от топлината наоколо. Потрепери щом си помисли за това, макар и да знаеше, че не е студено. Напротив, тук бе топло както и преди.

Шапката ни въвлече в това, помисли си той. Шапката не позволи да се обсъждат други варианти за пътуване. Дори може би Шапката беше агент на Хората-Дъги — знаеше кои са те, къде могат да бъдат намерени, а и беше говорил от тяхно име преди малко.

— Гласувам за това да се качим на мрежата и да се махаме оттук — каза той. — Какво, по дяволите, въобще правим тук?

— Значи и ти го почувства — обади се Коркорън.

Дойдохме тук, каза Шапката, за да видим какво ще стане с Неограничените. Тук е единственият съд, който внимателно ще ги изслуша и единственият, който има знанията и правото да ги осъди.

— Хайде тогава да свършваме с това — каза Коркорън. — Да ги съдят и да си тръгваме. Дори по-добре е да оставим Неограничените тук да си чакат съда, а ние да тръгваме. За себе си знам, че много-много не ме интересува каква ще е присъдата.

— Но мен ме интересува — каза Инид. — Те са тези, които разрушиха нашата раса. И искам да знам какво ще се случи с тях.

Осъждането не е единственият повод, каза Шапката. Тук може би ще се намери нещо, което да заинтригува всички вас.

— Не мога да си представя какво ще е то — каза Коркорън.

Дъгите са древен народ, каза Шапката. Те са един от първите, ако не и първите във вселената. Имали са време да се развиват повече, отколкото вие въобще можете да предположите. Знанията и мъдростта им са много повече, отколкото вие бихте могли да достигнете. Сега, щом сте тук, ще е добре да ги изслушате. Няма да ви отнеме много време.

— Най-древният народ във вселената — повтори Буун и млъкна.

Защото ако те бяха най-древният народ, са имали шанса да еволюират до самия връх.

Главата му се завъртя, щом си помисли за това. Звучеше фантастично, но все пак не по-фантастично от това, което бяха постигнали хората на Земята за няколко милиона години. Бяха еволюирали от зверове до същества, чиито развити мозъци, с помощта на сръчните им ръце, им бяха позволили да поемат отговорността над своята планета, защитавайки се от животни, които ги нападали без никакво предупреждение.

Но Неограничените, помисли си той, о, Господи, ако Неограничените казваха истината за това, че дематериализацията води до безсмъртие, то техните предложения решаваха физическите въпроси. А ако Хората-Дъги не променяха сегашната си енергийна форма, все още можеха да загинат. Ако един ден вселената стигнеше до състояние, в което да няма разлики, и времето, пространството и енергията останеха в покой, Хората-Дъги щяха да загубят силата, която ги крепеше и щяха да загинат заедно с вселената.

А Шапката твърдеше, че именно те са тези, които единствени могат и трябва да съдят Неограничените!

Всъщност, помисли си Буун, възможно ли беше Неограничените, които предлагаха на други съвършената си система за оцеляване, да не можеха, поради неизвестни причини, да я изпробват върху самите себе си? Когато Неограничените стояха пред тях на Магистралата на Вечността, трепереха и молеха за милост и помощ.

Ето ги тук, все още треперещи. Бяха застанали в кръг, с лице един към друг, сякаш дрехите им бяха част от един и същ организъм.

Бяха започнали да пеят тъжна песен, която беше пропита със самота. Не беше като погребална песен, защото дори в погребалните песни се усещаше неподчинение. В песента на Неограничените нямаше нито покорство, нито надежда — това беше погребална песен за свършека на всичко.

Постоянството и еднаквостта на песента бяха нарушени от беззвучен глас, който каза:

Грехът ви е, че сте правили грешки. Вие, Неограничените, сте грешили от самолюбие. Няма съмнение, че вашата техника е от най-високо качество, но вие я използвахте твърде рано. Вие доведохте членовете на една раса до по-ниско ниво на интелект, отколкото те бяха предвидени да имат. Хората от планетата, наречена Земя, не бяха стигнали крайната фаза на своето развитие. Те просто почиваха. Ако им беше дадено времето, което вие не им дадохте, те щяха да достигнат до нови нива на интелект. Тъй като вие действахте ненавреме, ги превърнахте в низши жители на вселената. По тази причина сте осъдени и проклети. Ще бъдете върнати на вашата планета, за да разкажете на себеподобните си за тази присъда. Вашето и тяхното наказание е, че ще знаете и ще се самообвинявате за несправедливостта, която сте причинили.

Гласът изчезна. Неограничените вече не стояха скупчени в кръг. Бяха изчезнали.

Коркорън изпуфтя така, сякаш бе задържал дъха си дълго време.

— По дяволите — успя да каже той.

— Както и да е — каза Коня. — Свършихме с тях. Сега, след като те бяха осъдени, нека ние да се махаме оттук.

След като каза това, той се качи върху мрежата.

Седмина сме, каза си Буун — Инид, Коркорън, вълкът, Коня, роботът, Шапката и, най-накрая, самият той. Преди бяха единайсет, но Мартин беше изпаднал от мрежата, а сега и тримата Неограничени изчезнаха.

— Ставаме все по-малко — каза като че ли сам на себе си. — Кой ли е следващият, който ще ни напусне?

Не може да си тръгвате, каза Шапката. Има още.

— Шапка, писна ни вече — каза Коркорън. — Писна ни от теб и от твоите Хора-Дъги, писна ни от съдилища и стоене тук. Играхме по свирката ти по-дълго, отколкото трябваше.

Вълкът плахо се приближи. Буун клекна и го прегърна с една ръка. Инид се приближи до двамата и застана до тях. Тъкмо почваше да казва нещо, когато изчезна.

Буун също вече не се намираше в ослепителната белота на кристалния свят. Вълкът бе до него, а се намираха в дефиле срещу високи хълмове, които се издигаха под бледото синьо небе. Хълмовете бяха покрити от древни, широко разклонени дървета и огромни камъни, които приличаха на сиви голи черепи, показали се от наклонената повърхност. Силен вятър духаше в дефилето. Далеч напред Буун можеше да види, че слънцето се отразява от водната повърхност.

Изправи се и се огледа наоколо. Кристалният свят беше изчезнал. Нищо наоколо не напомняше за него. Буун и вълкът бяха съвсем сами на едно съвсем различно място.

Той си помисли, че вероятно отново бе преминал отвъд, макар за това да не бе имало причина. Не бе имало нито опасност, нито заплаха. Той не бе заплашен от нищо. Беше сигурен, че не бе направил нищо, за да доведе себе си и вълка на това място.

Обърна се към вълка:

— Какво мислиш за това? Какво имаш да кажеш?

Вълкът не отговори.

— Буун — извика някакъв глас. — Буун, тук ли си? Къде си?

— Инид! — извика Буун.

И това наистина беше тя и тичаше надолу по хълма, който всъщност не беше подходящ за тичане.

Буун се втурна по хълма срещу нея. Тя се спъна и той се протегна да я хване. Но докато се протягаше, той самият се спъна и се затъркаля надолу. Ноздрите му се напълниха с пръст.

Двамата се претърколиха долу до мястото, където стоеше вълкът. Само на няколко стъпки един от друг, те седяха и се смееха със смях, който признаваше, че ситуацията бе глупава. Буун се опита да приглади назад кичур коса, който бе покрил нейното лице. Изцапаната му с пръст ръка остави кален белег върху лицето й.

— Какво стана? — попита тя. — Какво ни доведе тук? Ти да не би да премина отвъд за пореден път?

Той поклати глава.

— Не съм преминавал отвъд. Нямаше заплаха. Нямаше нищо, което да ме принуди.

— Тогава какво?

— Не знам — отвърна той.

Приближи се по-близо и протегна ръка.

— Носът ти е изцапан. Дай да го избърша.

— А другите?

— Предполагам, че са там, където ги оставихме.

— Буун, страхувам се. Имаш ли представа къде сме?

— Нямам — каза той. — Аз също съм изплашен като теб.

Двамата седяха един до друг и гледаха надолу из дивата, брулена от вятъра клисура. Вълкът бе пред тях.

Беззвучният глас на Хората-Дъги им заговори. Идваше от никъде и звънтеше в умовете им. В гласа нямаше нито заплаха, нито успокоение. Това беше един равен, мъртъв глас.

Чуйте ни внимателно. Нека поговорим за Вселената.

— Аз не бих могъл да говоря за вселената — каза Буун. — Не я познавам.

Един от вас, каза гласът, си е мислил за нея.

— Не съм си мислила за нея — каза Инид. — Но по едно време все пак размишлявах. Чудех се каква е целта й.

Тогава внимавайте, каза гласът. Слушайте внимателно.

И внезапно ги прониза поток от мисли. Това беше непреодолима сила, поток от получути думи и беззвучни мисли, изпълнени с информация.

Буун почувства как краката му се подгъват, сякаш стоеше срещу невероятно силен вятър, който блъскаше по тялото и ума му.

— О, Господи! — прошепна той и се свлече на земята.

Сякаш през воал видя Инид, която седеше само на няколко стъпки настрани, и се опита да пропълзи към нея, стремейки се към малко топлина и съпричастност. Като че ги бе загубил в тази информационна буря, която го бе понесла и завъртяла.

После бурята спря и той се намираше проснат на земята в прахта. Вълкът бе малко встрани на хълма и виеше.

Буун пропълзя към Инид и се изправи в седнало положение. Тя бе застанала, сякаш не усещаше, че той е тук и въобще не знаеше къде е тя самата. Той се протегна и я притисна в обятията си. Тя се сгуши и той я прегърна още по-здраво.

— Какво се случи? — попита той. — Помниш ли нещо от това, което ни казаха?

— Не, не помня — промълви тя. — Чувствам, че всичко това е натъпкано в мен, но не знам нищо за него. Мозъкът ми ще се пръсне…

Някакъв друг глас им извика — груб, висок глас — глас, който можеше да бъде чут и използваше истински думи.

Буун се изправи. Нещо се люлееше над тях във въздуха и той видя, че е мрежата. Коня стоеше върху нея и приличаше на пиян моряк, който се разхожда по палубата на кораб по време на буря.

— Тръгвайте! — извика Коня. — Качвайте се на мрежата! Напускаме това място веднага щом се качите.

Мрежата се полюшна по-надолу и Буун повдигна тялото на Инид върху нея. Вълкът вече бе горе. Коня се доближи до ръба и протегна ръка надолу.

— Хайде, качвай се — каза той, сграбчи протегнатата ръка на Буун и го издърпа.

Коркорън стоеше в отдалечения край на мрежата, леко снишен, за да се закрепи. Роботът се жалваше.

— Цялата ми екипировка изчезна! — проплака той. — Цялата остана там. Сега как ще ви храня?

— Трябваше да заминем бързо — избоботи Коня. — Онзи рехав фалшив кристал се разпадаше под краката ни.

— Как разбра къде да ни откриеш? — попита Инид.

— Този телевизор, който ти открадна от розово-лилавия свят — обясни Коня. — Лежеше на мрежата с екрана нагоре. Погледнах го, а в същото време се чудех къде може да сте, и тогава ви видях на екрана. Щом ви видях, мрежата вече знаеше къде сте и дойдохме да ви вземем.

— Накъде отиваме? — извика Коркорън.

— Където трябваше да отидем първоначално — каза Коня, — ако не бяхме слушали Шапката. Отиваме при тази звезда, която на картата беше отбелязана с хикс.

— А Шапката? — попита Буун. — Няма го с нас.

— Искрено съжалявам — лукаво каза Коня. — Просто не можа да се качи на мрежата достатъчно бързо.