Клифърд Саймък
Магистрала на вечността (1)

1

Ню Йорк

Телеграмата завари Буун в Сингапур:

„Имам нужда от човек, който може да премине отвъд. Коркорън.“

Той хвана следващия самолет.

Шофьорът на Коркорън го чакаше пред митницата на летище „Кенеди“. Взе чантата на Буун и го поведе към лимузината.

Бе валяло. Буун се отпусна удобно в тапицираната седалка, наблюдавайки през стъклото движението навън. Колко ли време мина, запита се той, откакто бе за последен път в Манхатън? Десет години, а може и повече.

Докато пътуваха към сградата, в която живееше Коркорън, започна да вали отново. Шофьорът събра багажа на Буун, извади чадър за него и го заведе до частен асансьор към апартамента на последния етаж.

Коркорън чакаше в библиотеката. Стана от един стол в ъгъла и прекоси стаята, покрита с дебел килим, като протегна напред едната си ръка с израз на облекчение върху лицето.

— Благодаря, че дойде, Том. Добре ли пътува?

— Доста добре — каза Буун. — Дремнах малко.

Коркорън кимна.

— Спомних си, че винаги можеш да спиш в самолети. Какво пиеш напоследък?

— Скоч с капка сода — Буун се отпусна на посочения му стол и изчака, докато му подадат питието. Отпи голяма глътка, като хвърли едно око на интериора в стаята. — Изглежда, че се справяш добре в последно време, Джей.

— Отлично. Имам богати клиенти, които плащат за това, което получават. И сътрудници по целия свят. Ако някой дипломат подсмръкне в Богота, аз научавам новината до няколко часа. Какво правеше в Сингапур?

— Нищо. Просто ваканция. Мога да си позволя да избирам темите на статиите си напоследък. Не е както преди.

— Кога беше това — попита Коркорън, — като се видяхме за последен път, имам предвид.

— Трябва да са петнайсет години или повече. Онази неприятна история на Изток. Ти дойде с танковете.

— Точно така. Ние доста закъсняхме. Беше кървава баня. Навсякъде осеяно с трупове и не се вижда никой жив.

Коркорън се намръщи при спомена.

— Тогава внезапно видяхме теб, недокоснат, стоящ между мъртъвците. Беше облечен в онова яке с многото джобове за твоите тефтерчета, касетофон, касетки, фотоапарат и филми. Носеше толкова много неща, че сякаш щеше да се пръснеш. И ми каза, че току-що си преминал отвъд.

Буун кимна:

— Смъртта бе само на половин секунда. Затова и преминах отвъд. Когато се върнах, те видях. Но не ме карай да ти обяснявам. Не можех да ти обясня тогава, не мога да ти обясня и сега. Единственият отговор е този, който не обичам — че съм по някакъв начин ненормален.

— Нека кажем мутант. Опитвал ли си го оттогава?

— Никога не съм опитвал. Но то се случи още два пъти — веднъж в Китай и веднъж в Южна Африка. Когато го правех, изглеждаше естествено — нещо, което всеки човек би направил. А сега разкажи за себе си.

— Чу ли какво ми се случи?

— Една част — отвърна Буун. — Ти си шпионин — ЦРУ и така нататък. Хващат те, ала се измъкваш и един изтребител те спасява. Опасно кацане, като от второкачествен филм. Самолетът е ударен, но успява да се върне…

— Точно така — каза Коркорън. — После се разби. Задната част на главата ми бе смазана и бях толкова близо до смъртта, че другото нямаше значение. Но имах много важна информация, така че направиха чудеса, за да ме спасят… Не знам как, но трябваше да омешат всичко в главата ми по странен начин. Очевидно някакви жички в мозъка ми са се преплели или нещо подобно. Сега понякога виждам нещата различни — виждам неща, които останалите не виждат или не могат да видят. И мисля по дяволски начин. Смесвам малки части информация в някакъв вид тайнствена дедуктивност, която не се подчинява на законите на нормалното мислене. Знам някои неща, без да има логична причина да ги знам. И ги използвам.

— Чудесно. И това има ли нещо общо с факта, че ме повика от Сингапур? — попита Буун.

Коркорън замислено се облегна назад и отпи от питието, което си беше забъркал. Най-сетне кимна.

— Има нещо общо с един от моите клиенти. Той ме потърси преди около шест години. Каза, че името му е Андрю Мартин. Може би си и беше такова…

 

 

Мартин бе дошъл, дръпнат и хладен, без да пожелае да си стиснат ръцете. Той напълно отказа да отговаря на каквито и да е въпроси. И тогава, когато Коркорън се опита любезно да му покаже вратата, Мартин бръкна във вътрешния си джоб, извади един плик и го остави на масата. Вътре имаше сто банкноти по хиляда долара.

— Това е само капаро — заяви той. — За всяка работа, която свършите, ще плащам два пъти повече от обичайната ви тарифа.

Това, което той искаше, бяха слухове от цял свят. Не обичайните политически информации, а необикновени ненормални историйки — такива, които на пръв поглед изглеждат без никакъв смисъл. Той не каза къде може да бъде намерен. Щеше да се обажда и да съобщава на Коркорън къде да го потърси — винаги на различни места.

Нямаше много от слуховете, които търсеше, но пък за тях плащаше добре, обикновено — повече от двойната тарифа — и винаги в банкноти от хиляда долара. Нещата продължиха така с години.

Коркорън, разбира се, го провери. Нямаше много за научаване. Мартин изглежда нямаше нито минало, нито откриваемо жителство. Държеше внушителен офис с възрастна секретарка, но тя нямаше представа с какво се занимава шефът. Той сякаш не поддържаше бизнес отношения.

Държеше ъглов апартамент в „Еверест“, но не живееше там. Или поне, когато сътрудникът на Коркорън проникна в апартамента, не завари дрехи в гардеробите или какъвто и да е друг знак за домакинство.

Мартин бе забелязан случайно в града с жена на име Стела — толкова мистериозна личност, колкото бе и самият той.

И изведнъж, преди няколко месеца, Мартин и Стела изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували.

 

 

Буун внезапно се изправи.

— Какво?

— Точно така — или поне така изглеждаше. След последния път, когато му предадох своя доклад, той си тръгна и е бил забелязан да се обажда по телефона. Малко по-късно моят сътрудник в „Еверест“ видял, че Стела излиза и я последвал. Тя и Мартин влезли в стар склад близо до доковете. Повече не излезли. И не са забелязвани оттогава.

Буун отпи от чашата си и зачака. Най-сетне подсказа на Коркорън:

— Онзи последен доклад…

— Той дойде от Лондон. Имаше връзка с някой, който отчаяно търсел местност, наречена Хопкинс Ейкър.

— Звучи доста невинно.

Коркорън поклати глава.

— Освен една дреболия. В цяла Великобритания няма място, което се нарича Хопкинс Ейкър. Но е имало — преди четири-петстотин години, разположено в Шропшиър. Проверих. През 1615 година имението изчезва, докато собствениците му са на пътешествие в Европа. Имало го е единия ден, а на следващия изчезва. Не е останала нито следа от съществуването му. Целият имот — земята, дори ландшафтът — всичко е изчезнало. Заедно с хората, които са обработвали земята или пък са слугували в къщата. Дори и самата къща. Дупка в земята не е останала.

— Невъзможно — каза Буун. — Това е приказка.

— Но истинска — каза Коркорън. — Установихме без съмнение, че е съществувало и е изчезнало.

— И това ли е краят на историята? — попита Буун. Поклати глава. — Все още не разбирам защо ме повика. Не съм спец в търсенето на изгубени хора или къщи, които са изчезнали преди почти четиристотин години.

— Ще ти обясня. Имах друга работа, Мартин бе изчезнал, затова и се опитах да го забравя. Но преди няколко седмици прочетох, че „Еверест“ ще бъде взривен.

Коркорън въпросително повдигна вежди. Буун кимна. Той беше запознат с начина, по който разполагаха взривните устройства около сграда, която трябва да бъде съборена. Когато работата бе свършена добре, постройката просто се разпадаше на отломъци, които лопатите и булдозерите изриваха.

Коркорън въздъхна.

— Това отново ми припомни за Мартин. Отидох да хвърля последен поглед на сградата. Преди щях да оставя тази работа на сътрудниците си, което си е грешка. Спомняш ли си, че ти казах, че сега виждам нещата по различен начин?

— Видя ли нещо? — попита Буун. — Нещо, което твоите хора не са видели?

— Нещо, което те вероятно не могат да видят. Само аз мога да го видя и да го усетя. Аз… е, добре, не мога да преминавам отвъд, но понякога, като че ли мога да виждам отвъд. Може би в един по-широк спектър, може би малко извън времето. Мислиш ли, че е възможно човек да види отвъд или извън времето, Том?

— Не знам. Не съм мислил за това.

— Не си. Независимо как, но го видях — нещо като прилепен балкон, като онези, които виждаш по сградите, но закрепен точно отвън на апартамента на Мартин. Нещо като факт извън измеренията, които разбираш. Наполовина вътре и наполовина извън нашия свят. И тъй като Мартин никога не бе живял в апартамента, съм сигурен, че е живял на този „балкон“ или „кутия“.

Буун вдигна чашата си и я пресуши. Внимателно я постави обратно на масата.

— Ти очакваш от мен да премина отвъд и да вляза в тази кутия?

Коркорън кимна.

— Не съм сигурен, че мога — каза Буун. — Никога не съм правил това съзнателно. То винаги се случваше, когато бях в крайна опасност — нещо като инстинкт за самосъхранение. Не знам дали мога да го направя, щом поискам. Мога, разбира се, да опитам, но…

— Това е всичко, което искам — каза Коркорън. — Изчерпах всички останали възможности. Хотелът сега е празен и го охраняват, но уредих да се вмъкнем. Доста време изгубих там, докато изследвах, подслушвах, сондирах и почуквах, за да открия начин за проникване в тази странна кутия. Нищо. Мога да гледам през прозореца, на който е закачена, и няма дори знак, че там има нещо. Но като изляза навън и погледна нагоре, я виждам.

— Джей, каква е голямата ти грижа? Какво смяташ, че ще откриеш на този… „балкон“? — настоя Буун.

Коркорън разтърси глава.

— Не знам. Може би нищо. Мартин се превърна в идея фикс за мен. Сигурно изхарчих повече, за да открия някаква информация за самия него, отколкото за работата, за която ми плати. Това е зле. Том, трябва да вляза в тази кутия!

Той млъкна, гледайки в празната си чаша. После въздъхна и отново вдигна поглед.

— Бедата е, че нямаме много време. Днес е петък вечер, а планират да взривят хотела в неделя сутринта, призори, когато няма много хора по улиците.

Буун тихо подсвирна.

— Добре си го изчислил.

— Не можех иначе. Ти беше труден за откриване. Когато научих, че си се насочил към Сингапур, позвъних във всички хотели, където би могъл да отседнеш. И сега, ако искаме да свършим някаква работа, трябва да побързаме.

— Утре е събота — съгласи се Буун.

— Ще го направим утре вечер. Те ще съберат пресата в последния ден на стария хотел. Телевизията и вестникарите ще са навсякъде. Ние ще отидем, когато всичко се успокои.

Той стана и събра чашите, отивайки към дървения бар.

— Ще преспиш тук, разбира се.

— Помислих си го — отвърна Буун.

— Добре. Ще изпием по още едно и може би ще си поговорим за отминалите времена. После ще ти покажа стаята ти. И ще забравим за кутията до утре вечер.