Карл Май
Една загадка (4)

4. Бисерка и Магданозка

Халеф седеше с кюрдите на закуска. Ядяха тънки „тиганици“, които се приготвят, като широко разточените късове тесто се слепят по стените на простата фурна, откъдето падат от само себе си веднага щом се изпекат. Аз бях поканен, когато се измих на потока, да взема участие в тази апетитна закуска.

Тъкмо бяхме приключили с нея, когато очакваните воини се появиха в извивката на страничната долина. Те се сепнаха при вида ни, защото не бяха очаквали да заварят още тук шестимата съплеменници, толкова повече в компанията на двама непознати мъже, от чието облекло още можеше да се заключи, че не са кюрди.

Ще пропусна последвалото приветствие. Нашите имена бяха известни на всички тези хора, това виждахме и го чувахме. Те проявиха към нас уважение, от което Халеф се почувства ощастливен. Той се възползва от един подходящ миг да ми прошепне незабелязано:

— Сихди, забелязваш ли и ти какво възхищение изпитват към нас тези хамаванди? Изпъни се хубаво и си придай възможно по-горд вид! Трябва да им покажем каква чест е за тях да се съберат с такива надалеч прославени воини, каквито сме ние двамата!

Тези кюрди без изключение бяха с много добри коне и — според местните условия — задоволително въоръжени. Чухме, че гледат на очакваната среща с давудийехите уверено и без всякакъв страх, защото бяха убедени, че напълно ще изненадат противниците. Ето защо се почувстваха разочаровани, когато Адзи им съобщи какво бях казал вчера за това. Беше проведено кратко съвещание със сановниците, ако мога така да се изразя, в което ние също участвахме и резултатът бе, че моето мнение беше обявено за правилно и прието.

Тристата воини оставаха тук. Те трябваше за всеки случай да разпределят постове и да задържат всеки, озовал се в тяхна близост, до нашето завръщане или до пристигането на някаква вест от нас. Те самите обаче имаха строгото нареждане да не се показват. Знаеше се, че на давудийехите са точно известни сегашните бивачески места на хамавандите и че според разчленението на планините би представлявало един значително обиколен път да се поеме по някоя различна посока от тази през долината на притока, в която сега се намирахме. Следователно със сигурност можеше да се очаква, че давудийехите ще насочат своето внимание към това направление, което обаче не ме възпря да кажа на хамавандите, че въпреки всичко трябва да поглеждат и назад, тъй като се налагаше да се вземе под внимание и възможността за един таен обход.

След тези и още някои други приготовления пристъпихме към нашата езда. Под „ние“ се има предвид вчерашните шестима кюрди, Халеф и мен. Хаджията тихичко се подхилкваше на себе си. Когато го запитах за причината, той каза:

— Сихди, ако наистина има късмет, което аз обаче вече не вярвам, откак се запознах с теб, то не само твоят, ами и моят има поне десет хиляди пружини в тялото. Той никога не се успокоява и нас също не оставя на спокойствие! И това тяло с пружините е направено от гомеластик^[1]. Той не стои здраво, няма никаква опора и никога не остава както си е. Все си подрипва и скача насам-натам, отъркулва се като валяк и кълбо ту тук, ту там и заедно с него правим и ние такли и се търкаляме. Вчера бяхме убедени, че ще яздим право към Багдад, днес търсим някакъв си там куллук, който лежи някъде съвсем другаде. Накъде ще ни запрати утре тоя гомеластик? Но аз ти казвам, че го обичам тоя късмет, здравата ми харесва!

Не грешеше много, макар и неговото описание на късмета да беше твърде духовито!

От само себе си се разбира, че ние не възнамерявахме да следваме непрекъснато рекичката, защото това щеше да ни отведе право в обятията на давудийехите. Адзи познаваше, както уверяваше, местността, в която се намираше куллукът. По негово мнение трябваше да останем приблизително до обяд в сегашната посока и после да се насочим надясно в планините, над които минаваше въздушната линия към кулата. Що за терен щяхме да имаме там по път, той не знаеше, наистина, ала можеше да се предвиди, че няма да е удобен.

Нашите придружители навярно също бяха свикнали да бъдат предпазливи по такива разузнавателни пътища, но изключителната, така да се каже, субтилна внимателност, която бях усвоил при индианците и която преценяваше всеки стрък трева, всеки полъх, те не познаваха. Дори Халеф, който в това отношение безброй пъти ме бе наблюдавал, не беше способен да поеме една разузнавателна задача, чието решаване би било лесно за всеки индианец. Това хаджията многократно беше доказвал в наш ущърб.

Аз можех следователно да разчитам само на себе си и докато яздех напред, зорко оглеждах навсякъде, недопускайки да ми се изплъзне и най-малката дреболия. Същевременно намирах време да отделям внимание и на яздещия до мен Адзи.

Вчера, когато го видях за пръв път, не беше вече съвсем светло, а и се налагаше да отклонявам поглед към неговите придружители, затова не можех да го огледам внимателно. Въпреки това бях добил странно впечатление. Сега, когато яздеше до мене и беше светъл ден, това впечатление стана по-ясно. Стоежът, държането и всички движения на кюрда даваха алюзия, че е ловък, добре обучен ездач. Той създаваше впечатление за телесна и духовна сила, той беше мъж. И все пак, когато оглеждах лицето му, ми беше трудно да го определя като мъж. Това тясно, ниско чело, от което чалмата бе килната назад, това меко окръгляне на страните и брадичката, липсата на брада, пълнотата на устните и преди всичко душевно мекият поглед на големите очи — всичко това съвсем, ама съвсем не беше мъжествено, а определено женствено. Гласът беше дълбок, наистина, и имаше много категоричен заповеднически тон, ала не звучеше като на мъж. Към това се добавяше една лека сянка по ръба на клепачите и матовото, като байцвано, обгаряне на дългите мигли. То говореше за привичката на ориенталските жени да оцветяват миглите си в тъмно с кхол (антимон), за да придават на очите повече блясък и да изглеждат по-големи. Сега това багрило беше измито, от което миглите бяха получили неопределения захабен вид.

Подтикнат от тези наблюдения, сега аз огледах и тялото на кюрда с повече внимание отпреди. Ръката също изглеждаше женска. Забелязах дори от вътрешната й страна следа от неотстранена къна. Сега изобщо не бе нужен по-нататъшен поглед върху фигурата, за да съм убеден, че до мен яздеше жена.

И веднага щом това ми стана ясно, знаех също вече коя беше тя. Най-видният по това време предводител на хамавандите, по-прочут дори от известния вожд Хюсеин ага, беше шейх Ямир, който произхождаше от обикновени родители, наистина, ала със своята бляскава храброст и другите си воински качества, беше си пробил път нагоре до такова признание и власт, че всъщност той беше върховният командващ и душата на всяко начинание на своето племе. В този си стремеж нагоре той не беше сам, а имаше една неуморна помощничка в лицето на своята необикновено надарена жена, която го подкрепяше и вдъхновяваше във всички негови начинания и дори в битката не се отделяше от него. Нищо не почита кюрдът повече от храбростта и ако при него вече жената се радва на повече уважение и свобода отколкото при другите ориенталци, то не е трудно да се схване, че жената на Ямир се радваше на повече от обичайната за Изтока почит. Никой хамаванд не би посмял да откаже подчинение на някоя нейна заповед. Знаеше се, че тя ще накаже едно такова поведение по-строго и от мъж.

Аз бях извън всяко съмнение, че имах тази жена до себе си и сега, когато знаех това, настоящата езда придоби в очите ми едно съвсем друго съдържание и един съвсем друг облик. Затова значи си беше прикачила тя прозвището Адзи, Безименен! Изцяло от само себе си се разбираше, че Шевин, когото беше нарекла свой брат, не беше никой друг, освен самият Ямир, нейният мъж. А Худир, натровеното момче, беше синът на двамата. Сега схванах и играта на криеница на този Шевин, който искаше с името си, означаващо „пастир“, да се представи за обикновен, безопасен и миролюбив овчар. За целта се искаше, разбира се, сред давудийехите да няма никой, който лично да го познава и да може да издаде неговото истинско име. Как стояха нещата с това, не знаех, ала според всичко, което бях чул досега, можеше по-скоро да се предположи, че е бил разпознат и заради укриването на своето име — задържан като подозрителен. Неговата жена беше научила това и веднага бе потеглила да го освободи. Вярно, беше дръзко, но на мен ми се струваше чисто женско начинание да язди със своите конници по територията на давудийехите, без преди това да е узнала къде точно се намира Ямир. Аз изпитвах живо съчувствие към тази жена и реших да направя от моя страна всичко възможно да й помогна да намери отново своя мъж и детето си. При това тя не биваше да заподозре, че съм я разпознал. Не възнамерявах също да го кажа и на Халеф, защото този дребен, бързо пламващ мъж много лесно можеше да се увлече в миг на непредпазливост да избъбри тайната. И тъй, сега всичко ми беше ясно и имах десет пъти по-голямо желание за това начинание отпреди. При опасните дела е от голямо значение дали знаеш за кого си го подхванал, или не. Тази майка трябваше отново да намери своето дете!

Бяхме може би вече два часа на път и следвахме многобройните тесни извивки на една долина, където трябваше да ангажирам цялото си внимание, защото зад всяка кривина можеше да се таи някоя нерадостна изненада. Аз нямаше как да прикрия предпазливостта си. Азди се подсмихваше и обяви за много излишно и за губене на време да се спира пред всеки завой и да се надзърта дали зад него не се е скрил някой давудийех. Аз го приех спокойно и без да защитавам поведението си, докато криволиците престанаха и долината се простря на значително разстояние като под опънат конец. Краят на тази права се събираше, види се, с една странична долина, от която изтичаше пак един поток, за да се съедини с нашия. Тъй като не забелязах нищо подозрително там долу, продължихме да яздим спокойно и бяхме изминали вече почти половината разстояние, когато забелязах нещо, което ме накара незабавно да насоча коня си между растящите встрани храсти.

— Тук, вътре! Бързо вътре! — подканих другите с приглушен глас.

Халеф, който познаваше начина ми на поведение, моментално ме последва. Кюрдите обаче се мотаеха и Адзи се осведоми, спирайки отвън:

— Защо трябва да се вмъкваме тук?

— Там долу приближава някой, а може и да е вече там — отговорих. — Скрийте се бързо, преди да сте забелязани!

Те дойдоха, но с умерена бързина. Аз се уверих, че отвън не можеха да бъдат открити, и им казах:

— Когато наредя така внезапно да се скриете, трябва да го сторите, без да питате и да се бавите. Запомнете го!

— Видя ли всъщност някого? — попита Адзи.

— Да. Две асафир^[2].

— Две асафир? И заради тези дребни птици трябваше да се скрием?

— Да.

— Аз също ги забелязах. Това беше двойка чинки, които летяха към нас и, когато ни видяха, изчезнаха към дърветата.

— Тези чинки имам предвид.

— И каква причина има за толкова голяма угриженост?

— Една много основателна. Птиците ми казаха, че там долу вероятно има хора.

— Машаллах! Аз чух само едно двукратно, уплашено „пинк-пинк“. Ти разбираш какво казват птиците?

Беше запитано с тон на присмехулство, ала аз кимнах:

— В този случай го разбирам. Не е необходимо да се смееш, подигравката ти е излишна!

— Да, ти се хилиш! — намеси се Халеф тихо, наистина, но гневно. — Ще ти река, щом моят ефенди твърди, че разбира езика на птиците, то той казва истината. На него са му известни всички езици на хората, животните и растенията и който се хили на това, нека добре се пази да не бъде по-късно самият гръмко осмян!

Аз бях слязъл от коня и пристъпил до края на храсталака, за да погледна навън. Не забелязах още никого и можех следователно да обясня на кюрдите:

— Птиците дойдоха отдясно от страничната долина, видях го точно, защото моите очи са по-остри от вашите, а и внимавах повече от вас. Те искаха да летят направо, покрай нашата долина, ала направиха остър завой наляво, навътре към нас. Я кажи, Адзи, до нас ли дойдоха?

— Не — отговори той, когото засега още ще окачествявам като мъж, защото искаше да минава като такъв пред нас.

— Защо?

— Защото ни забелязаха и поради това побягнаха между дърветата.

— Тъй, понеже ни видяха, избягаха настрани?

— Да.

— Е, какво следва от това, че те там долу внезапно побягнаха настрани?

— Че те… а-а, да не би да мислиш, че там също са усетили някого?

— Да, така мисля. Когато някоя птица прекъсне внезапно правия си полет в остър завой, можеш със сигурност да заключиш, че го е сторила от уплаха. Чинките са се натъкнали на хора!

— Ефенди, ако това е вярно, май не са преувеличавали, когато са ни говорили за теб!

— Вярно е. Впрочем тук няма причини за удивление, защото не се иска нищо повече, а само малко размисъл, за да се разбере от поведението на птиците, че там долу има хора. Сега слезте и затулете муцуните на конете си! Виждам хора, те ще минат край нас!

Долу, при изхода на другата долина, сега се появиха дванайсет кюрдски ездачи, които яздеха по двама или по трима един до друг нагоре покрай рекичката, т.е. идваха към нас. Говореха толкова високо помежду си, че още отдалеч чухме гласовете им.

Сега нашите ездачи действително изпълниха бързо разпореждането ми. Ние бяхме яздили отвън по речен чакъл и следователно не бяхме оставили някакви значителни следи. Един индианец, разбира се, веднага щеше да ги забележи. От тези кюрди обаче нямаше защо да се опасявам. Те приближаваха съвсем бавно и спокойно, сякаш имаха прекалено много време, и отминаха също така бавно-бавно, без да ни забележат. Аз се вслушвах внимателно в техния разговор, ала не чух нищо важно. Когато конят на един от първите направи няколко бързи крачки, един от другите подвикна полу на шега:

— Ахделе мехке!

В превод означава: „Не се изсилвай!“ От това, както и изобщо от тяхната мудност, можеше да се заключи, че нямат спешна причина за ездата си. После чух да се казва нещо за Авик едудуахн, т.е. за „Втория поток“ или „Втората вода“, и също за някакъв Мода гумгумук, което означава „място, където има гущери“. Това бяха за мен съвсем маловажни думи, които долових от шумния словесен порой на техния несъществен разговор и сметнах за напълно без значение. Но когато бяха отминали и аз попитах Адзи дали това са били давудийех кюрди, той рече:

— Да, такива са, ефенди, те яздят към мястото, където спахме и където се намират сега моите воини.

— Откъдето знаеш?

— Те го споменаха, назоваха името на това място: Мода гумгумук. Искат да се скрият там, за да следят кога ще дойдем и да уведомят после шейха си!

— Аха! Виждаш, че съвсем правилно предположих! Те са убедени, че приближавате. Да се надяваме, че твоите хора са нащрек и ще ги заловят!

— Със сигурност ще го сторят. Де да знаехме само къде се намира основната дружина на давудийехите, дето ни чака, за да се нахвърли върху нас!

— Ние скоро бихме открили това място, но сега нашата задача не е да го търсим, тъй като искаме преди всичко да отидем до куллука.

— Би ли могъл да намериш мястото?

— Да.

— Ефенди, удивяваш ме!

— Няма на какво да се дивиш! — отбеляза Халеф с високопарен тон. — При неимоверната дължина на разсъдъка, който моят сихди притежава, и при безмерната ширина на моя нюх за нас са открити всички неща, които за други люде остават вечна тайна.

— Щом и ти го знаеш, тогава го кажи! — подканих го аз, за да го накажа за неговата голяма уста.

Той махна отрицателно с ръце.

— Кой беше запитан, ти или аз? И кой твърдеше, че можел да го отгатне, ти или аз? Та говори значи ти, аз ще го потвърдя!

Така излезе от затрудненото си положение. И аз, старият добряк, понеже не желаех да го посрамвам, обясних на кюрдите:

— Щом тези дванайсет съгледвачи минаха оттук, изобщо не подлежи на никакво съмнение, че давудийехите бивакуват при долното течение на тази рекичка, и то на място, където не само има възможност за скриването на неколкостотин ездачи, ами и пространство за нападението. Не ви ли е известно някое такова място, някое разширение или вдаване на долината?

— Такива има само две, знам ги — каза Адзи. — Но кое от тях?

— Това можеш веднага да узнаеш от мен.

— Ефенди, да не би да си всезнаещ?

— Не, само мисля, което можеш и ти да сториш също така добре като мен. Съгласен ли си, че дванайсетимата съгледвачи, които сега забелязахме, са потеглили днес от мястото, където основната дружина на давудийехите чака вашето пристигане?

— Да, защото другояче не може да бъде.

— Видя ли букета ел-хидел (комунига), който първият беше забол отпред на чалмата си?

— Да. Известно ли ти е значението на този букет?

— Зная го. Това е суеверие.

— Не, не е суеверие, а си отговаря на истината. Аз често самият съм го узнавал. Който се кани да предприеме нещо, трябва да носи китка ел-хилел. Тогава намерението му ще успее, защото му помагат духовете, които обичат ел-хилел!

— Тъй ли? Ами я кажи тогава защо той днес си е закичил такъв букет?

— За да успее съгледвачеството му срещу нас.

— Мислиш ли, че то ще успее?

— Не, той непременно ще бъде пленен заедно с хората си от моите бойци.

— Ще помогне ли следователно ел-хилел?

— Не, ефенди, с теб човек не бива да спори! Но защо приказваш изобщо за този букет?

— Веднага ще научиш. Ще зависи от това, дали правилно познавам това суеверие. Кога трябва да се бере растението ел-хилел?

— При започване на това, което човек тъкми да предприеме, не по-рано.

— Значи правилно съм го знаел. Кога следователно този давудийех е набрал китката?

— Преди потеглянето.

— Т.е. букетът е точно толкова стар, колкото е продължила ездата?

— Да.

— Тогава нека ти кажа, че тези растения ел-хилел са били откъснати преди приблизително три часа, не много по-рано, но и навярно не по-късно.

— Откъде го знаеш?

— Видях го. Аз притежавам опит в тези неща, защото безброй пъти ми се е налагало по състоянието на някоя пречупена клонка, стъпкан стрък трева или повяхнало растение да определя времето, преди което това растение е било скършено, откъснато или стъпкано. Аз със сигурност знам, че и сега не се лъжа. Тези давудийехи са започнали своята езда преди три часа и човек значи може да достигне мястото, на което бивакуват вашите противници точно за това време, ако язди надолу покрай тази вода толкова бавно като тях.

— Съвпада, ефенди, съвпада! Там се намира първото от двете места, за които говорих. Долината прави наляво един завой, докато дясната й стена се простира направо. Този ел-хилел ти каза истината. Съзнавам, че е добре човек винаги да те пита, преди да предприеме нещо!

— Аз добре забелязах, че преди малко се смяхте на моята предпазливост, защото я смятахте за излишна. Но сега навярно ще признаете, че е била необходима?

— Да, ефенди — потвърди Адзи. — Без теб ние щяхме да налетим в ръцете на тези дванайсет давудийехи и битката щеше да е неизбежна.

— Понеже взех под внимание полета на птиците. А какво ми издаде букетът, също чу. Така човек трябва да обръща внимание на всичко, което се намира на разузнаване или изобщо на път. Най-дребното нещо може да доведе смъртта или да спаси от нея. Сега бих искал преди всичко да знам дали си убеден, че твоите хора ще изпълнят дълга си и няма да оставят давудийехите да се изплъзнат.

— Те ще ги заловят.

— Но ако допуснат непредпазливостта да бъдат съгледани по-напред от тях, няма да ги пипнат!

— Те няма да извършат грешка, познаваме си ги. Те знаят, че сега трябва да докажат на Кара бен Немзи ефенди и неговия хаджи Халеф, че са кадърни воини, и значи ще се държат безупречно.

— Добре, тогава можем да продължим ездата.

— Ама няма да се спускаме толкова надолу покрай водата, както възнамерявахме в началото?

— Не. Ние искахме едва по пладне да завием надясно, но тъй като давудийехите са отдалечени само на три часа от нас, трябва да го сторим по-рано.

— Кога и къде?

— Веднага щом планините ни позволят.

— Може би да вземем още тази странична долина, която лежи пред нас?

— Не, би било твърде рано. А и предполагам, че не води в нашата посока. Ще яздим, докато намерим някоя подходяща!

Изведохме конете от храсталака, възседнахме ги и продължихме прекъснатата езда. И тогава всъщност веднага се установи, че споменатата странична долина се проточваше на североизток вместо на северозапад; не биваше да я следваме.

Заради необходимата предпазливост не можехме да напредваме така бързо, както желаехме. Мина повече от час, без да се открие някакъв път надясно. В резултат отново имахме една среща, и то такава, каквато Халеф и аз не бяхме считали за възможна. Беше на едно място, където потокът се врязваше много дълбоко, така че трябваше да поемем нагоре по високия, обрасъл предимно с дъбове бряг. Тъкмо се канехме да се спуснем от другата страна към разширилото се отново дъно на долината, когато забелязахме две женски фигури, които седяха там долу с кошници пред себе си. Те, изглежда, си почиваха. Не бяхме още достатъчно близо, за да различим лицата, толкова повече че жените бяха смъкнали ниско напред своите пребрадки. Естествено, спряхме да се посъветваме за тяхното поведение.

— Това са жени, които не ни интересуват — рече Адзи пренебрежително.

— Защо? — отвърнах аз. — Тук за нас всяко дете може да стане опасно, ако ни издаде.

— Те са събирачки на шикалки, съвсем бедни жени, които изобщо не ни влизат в работата.

— Че са бедни, се вижда от облеклото им. За събирачки на шикалки аз обаче не ги считам.

Тук трябва да се каже, че Кюрдистан е главната страна-износителка на шикалки.

— Аз съм убеден, че имат шикалки в кошниците си! — упорито настоя Адзи.

— Аз също, ала тъкмо това ги прави подозрителни!

— Защо?

— Кой разумен човек събира сега шикалки, когато са напълно изсмукани от безпощадния зимен сняг? Който го върши, го прави само привидно и същевременно преследва съвсем друга цел. Аз познавам северни кюрдски племена, при които жените се използват като съгледвачки.

— Тогава да не би да мислиш…?

— Не мисля нищо, освен че са крайно подозрителни, точно заради шикалките, и че трябва следователно да ги подложим на строг разпит.

— Те ще избягат веднага щом ни видят да идваме!

— В такъв случай няма да се оставим да ни съгледат, преди да са ни в кърпа вързани. Аз ще сляза с Халеф. Ще се промъкнем до тях и едва когато ги хванем и задържим, ще дойдете и вие. Напред, Халеф! Ти ще останеш от тази страна на долината, аз отивам от другата.

— Хамдулиллах! — рече дребният хаджия. — Ето ти най-сетне нещо друго освен вечното здраво-седене-на-седлото. Тръгваме на лов за жени. Сихди, аз ще ги заловя и двете! Ти няма защо да се месиш!

— Бъди предпазлив, Халеф!

— Какви си ги мислиш за мен! Ако не бях аз вече достатъчно предпазлив при Ханнех, най-прелестната шикалка на… да ме прости Аллах!… исках да кажа, най-прелестното цвете сред всички рози и цветове на пролетта, как ли тепърва ще ти внимавам с тия чужди женоря! Ти не е нужно и следа от грижа да проявяваш за мен!

Той се отдалечи бързо и безшумно под дърветата. Аз трябваше да се върна право назад и да прескоча водата. Следователно той можеше да бъде по-рано от мен там. Вместо да чака, докато ида, оня изскочи измежду дърветата и се втурна към жените с високо вдигнат в ръката нож. Виждайки това, аз побързах да се изнеса на другата страна, за да предотвратя бягството на двете подозрителни жени, ала скоро забелязах, че не бе нужно, защото те бяха скочили, наистина, но не се помръдваха нито крачка напред — очевидно от страх.

За мое удивление Халеф стоеше също така вцепенен като тях. Заплашително издигнатата ръка с ножа не правеше ни най-малкото движение. Но после, като ме видя да приближавам, викна с пронизителен глас:

— Сихди, ела, ела! Живо, чевръсто!

Ала веднага след това замаха с двете ръце и завика с все гърло:

— Стой, стой! Спри! Не повече, нито крачка повече, ни една-едничка!

Аз спрях, защото, като искаше това от мен, трябваше да е убеден, че двете жени няма да ни избягат. Но бях любопитен защо първо трябваше да отида толкова бързи, а после така внезапно да спра. Във всеки случай се касаеше за някаква изненада.

— Сихди — продължи той сега, при което очите му сияеха от радост, — ти можеш добре да отгатваш, защото разсъдъкът, ти е толкова изтеглен в дължина. Сега те приканвам: я вземи да поразсъждаваш!

— За какво? — попитах.

Вместо да отговори веднага, оня кресна на жените, които понечиха да погледнат назад към мен:

— Сакън! Не се обръщайте! Той не бива да види лицата ви. Не го поглеждайте, ако не искате на мига да погубите блаженството ми! Моля ви да не се мърдате!

И обръщайки се отново към мен, ухилено ме информира:

— За какво трябва да разсъдиш? Естествено за това, кои са тези две жени!

— Размисълът няма да доведе до нищо, тъй като нямам никаква опорна точка.

— Никаква опорна точка? О, сихди, как можеш да говориш така! Никаква опорна точка! Тук стоя аз, твоят придружител и закрилник. Никаква опорна точка ли не съм аз за теб?

— Ти ли си всъщност това, за което трябва да разсъждавам?

— Не, защото независимо от цялото напрягане на духовните си сили ти все пак няма да съумееш да измериш висотата на моята стойност и дълбината на мъдростта ми. Ами трябва да разсъдиш за тези две жени, както вече ти казах!

— Значи трябва да отгатна кои са?

— Да-а, да-а! Но го кажи бързо, бързо!

Лесно му беше да си говори, защото виждаше лицата им. Аз обаче можех да виждам от тях само бедняшките им одежди, които бяха толкова широки и сдиплени, че дори очертанията на фигурите им не можех да различа. Ето защо не можех да отвърна нищо конкретно.

— Не съм в състояние да отгатна, ако не ми дадеш някакво указание или възлова точка.

— Указание? Аллах акбар! Та не стоя ли аз тук и соча с всичките си десет пръста към тях!^[3] Нима това не е достатъчно? И възлова точка? Та не са ли ти на разположение всички възможни тукашни точки, че да можеш да ги навържеш една за друга! А пък ти твърдиш, че ти липсвали!

Той се канеше още да говори, ала беше прекъснат от едната жена. Чух я да казва:

— Ти си хаджи Халеф Омар, когото ние обикнахме. Аз веднага те познах. Кой е обаче сихдито, с когото говориш, и когото не бива да поглеждаме?

— Че я отгатни и ти!

— Каква наслада, какво блаженство, ако е този, за когото се сещам!

— Е, за кого се сещаш?

— И да не е добрият ефенди от Джерманистан, чийто придружител беше навремето ти при нас?

— Да, той е. Ти отгатна.

— И ти искаш от мен да не го погледна? С ума ли си си? Моята душа копнееше непрестанно по него както брашното по водата, за да се превърне заедно с нея в тесто, и когато сега това ми горещо желание може да се изпълни, да не отворя очи към този, когото душата ми обича? Ще се обърна!

Гласът й звучеше необикновено енергично. Също такова беше и движението, с което после се извъртя към мен. Аз съгледах лицето й и в същия миг у мен се възкресиха всички спомени за Марах Дуримех. О, мила, прелестна, сладка…

Но преди да изрека името, трябва да кажа няколко думи за тази, която сега стоеше пред мен:

Беше преди години^[4], в деня, когато през последвалата нощ се изкачих до пещерата, за да се запозная с тайнствения „Дух на пещерата“. Бях пленен и замъкнат към една каменна колиба, намираща се в една дива клисура в близост до селцето Шурд. Вътре ме вързаха за един кол. Трябваше да ме пази някаква възрастна жена. Тя се казваше Мадана и в тогавашното си изложение я описвах по следния начин:

„«Мадана» означава в превод «Магданозка». Как се бе сдобила старата с това име, не знам, но като стоеше сега близо до мен, ухаеше не на магданоз, а едновременно на чесън, разложена риба, умрели плъхове, сапунена вода и загоряла херинга. Тази красива жителка на долината на Заб бе навлякла къса фуста, която у нас някой надали би използвал и за пачавра за дъски. Подгъвът й достигаше някъде малко над коленете и позволяваше да се видят чифт призрачни «мотовили», чийто вид говореше, че вече от дълги години не са мити… Близо до себе си съгледах до една купа с вода някакъв голям чирен, принадлежал някога си навярно към някоя стомна, ала сега се ползваше като паница и съдържаше някаква маса, която, види се, състоеше от дърводелски туткал и дъждовни червеи или пиявици… По-късно, когато останах насаме със старата, бях запитан:

— Искаш ли да ядеш?

— Не — отговорих, изпълнен с ужас.

— Да пиеш?

— Не.

Тогава уханата Магданозка припълзя, настани се по домашному на земята близо до клетия ми нос и взе в скута си отблъснатия от мен с погнуса чиреп. Видях, че бръкна с всичките пет пръста на дясната ръка в тайнствената смес и зяпна сетне беззъбата си уста като някоя черна кожена пътна чанта… затворих очи. Известно време чувах могъщо мляскане, после долових онова меко, нежно мажене, възникващо, когато езикът се използва като бърсалка, а накрая прозвуча едно продължително, доволно грухтене, което идеше съвсем доловимо от една опиянена от блаженство човешка душа. О, магданоз, подправка на живота, защо ли не си ухаеш вън на открито!…“

Да не би някой да си помисли, че душата на тази стара кюрдка приличаше на външността й! Мадана, тъкмо наопаки, беше едно чистосърдечно, добродушно дете на природата. Тя облекчаваше моето положение според силите си и когато после бях отново свободен, толкова ме беше обикнала, че при раздялата си взе сбогом с мен с думите:

„На добър час, господарю! Рух ’кулян показа, че си негов любимец и аз също те уверявам, че съм твоя приятелка!“

От онова време бяха минали много години. Аз не бях ходил вече към онзи край и бях считал една повторна среща за желана, наистина, но не за възможна. А сега тя стоеше тук пред мен в целия си блясък и велелепие, милата, чаровната, сладка Магданозка — по-стара, разбира се, оттогава, ала иначе съвсем същата, както от времето, когато я опознах с празния, изблизан чиреп от стомна в ръка. Одеждата й сега беше по-дълга от някогашната, но не много по-чиста и в по-добро състояние.

Едва спряла очи върху мен, тя приближи с бързи крачки, сграбчи ръцете ми, притегли ги до сърцето си и извика ликуващо:

— Ти си наистина, господарю, виждам го! Какво върховно щастие! Какво блаженство! Откак се сбогува с нас, не е минал ден, в който да не сме мислили за теб. През цялото време говорехме за теб, повтаряхме всичко, което извърши, и всяка твоя дума хиляди пъти. Чухме, че си бил отново в нашия Кюрдистан, но, за жалост, не по местата, където живеем ние, които те обичат и тачат. Бяхме се отказали да те видим някога пак в този живот, ала ето, че Бог отреди на очите ни блаженството да зърнат твоя лик! О, ефенди, невъзможно ми е да ти кажа колко голямо щастие ми донесе твоето идване! Ингджа, защо стоиш още там? Колко често съм си мислила тайно и съм говорила гласно за него! А сега, когато той е тук, стоиш настрана и като че не го познаваш!

Ингджа! (Бисерка)

Да, тя беше това, красивата дъщеря на Неджир бей, раисът на Шурд, който навремето стана мой приятел, след като ми бе преди това враг. Не й личеше, че са минали години от последния ни поздрав. Тя стоеше до Халеф с все същата плаха поза както при първата ни среща в колибата на Мадана, с все същата червенина на свян по меките, мургави страни. И тя носеше бедняшки одежди навярно една от причините за сегашната й стеснителност. Но въпреки това и някой, който не я познаваше, щеше да забележи, че не е свикнала да се облича по този начин. Тя, красивата, заможна халдаеринка, трябваше да си има особена причина да намъкне такова облекло. Стоеше на едно място, без да обърне внимание на старата, сякаш не можеше да помръдне нозе. Аз отидох при нея и взех ръцете й в моите.

— Привет, мила приятелко от минали, прекрасни времена! Аз също си мислех за вас и съм радостен, че ви виждам отново. Защо не говориш? Нима не се радваш и ти?

Червенината по страните й се сгъсти, тя сведе очи, дирейки напразно думи и започна да плаче. Бях дълбоко затрогнат, хаджията също. Само че той не можеше да овладее като мен вълнението и му даде воля по свойствения си маниер:

— Защо се обърнахте? Тоя ефенди с напусто толкова дългия разсъдък нямаше да отгатне кои сте, докато не му го издадях, та ако ще и десет хиляди години да стоеше тук с вас в мислене! Ама сега цялата тая красива тайна е издадена и вие ме лишихте от щастието да знам нещо, което той въпреки своите безполезни познания не можеше да проумее! Сега Мадана се хили, пък Ингджа циври! Значи сега и от нас единият трябва да реве, пък другият да хихика. Защо ли обаче да тече един такъв ручей от сълзи, когато ние все пак не чувстваме нищо друго освен радост? Аз недоумявам защо… Сихди, обърни се!

— Защо? — попитах, макар добре да видях, че напразно се старае да задържи бликналите сълзи.

— Казвам ти, обърни се! — кресна ми той. — Не е нужно да знаеш, че хаджи Халеф Омар, върховният шейх на хаддедихните, не може да гледа как плаче една приятелка, без да вземе веднага и той участие! Та обърни се значи, инак ще препусна и нивга няма да ме мернеш вече пред очите си!

Аз се обърнах и забелязах, че хамавандите слизаха по стената на долината. Не искаха да чакат по-дълго, защото бяха любопитни да се запознаят с причините за нашето непонятно поведение.

— Виждаш ли, че имах право? — каза Адзи, като посочи кошниците. — Нали казах, че вътре има шикалки!

— Аз също имах право — отвърнах. — Тези жени не са събирачки на шикалки.

— Вие май ги познавате?

— Да, те са наши приятелки, родният им край е сред планините на Горна Заб.

— Защо са се спуснали оттам?

Преди да съм съумял да отговоря, Мадана взе думата:

— Та това е то, което най-първо трябва да ви кажа! Как се радвам, дето ви срещнахме! Не само защото ви обичаме, а и защото сякаш Господ ви е изпратил да ни помогнете! Вие сигурно се учудвате, че сме се отдалечили толкова от нашите жилища, и че ни виждате като събирачки на шикалки, макар и да не сме такива!

— Трябва някоя важна причина да ви е подтикнала към това, особено Ингджа — подпитах аз.

— Да, една много важна причина — кимна тя. — Как ще се уплашите само, когато ви я кажа!

— Няма да се уплашим, защото вече ни е известна.

— Какво? Знаете…? Откъде идвате?

— Долу от Персия.

— Тогава е невъзможно да ви е известна!

— И въпреки това аз ти казвам, че не само ни е известна, но и даже сме тръгнали към тази, заради която сте тук като съгледвачки.

— Като съгледвачки? — попита тя удивено. — Ти значи отгатваш защо се намираме в тази местност като събирачки на шикалки? Да, ти казваш дори, че сте тръгнали към някоя! Коя имаш предвид?

— Марах Дуримех.

— Боже мой, вярно, че знаеш!

— Знам дори къде се намира!

— Това сега и ние го знаем. Ох, ефенди, какво щастие, че тъкмо с теб можем да говорим за тая работа. И как ще се зарадва раисът, като узнае, че се намираш тук!

— Кой раис?

— Ами тоя на Шурд, бащата на моята Ингджа!

— И той ли е в тази местност?

— Да. Трябва да ти кажа защо, но позволи да седна! Радостта от срещата ме удари в краката и не мога повече да стоя.

— Чувствам, че радостта ти е много голяма — кимна Халеф, — защото тя удари не само твоите, ами и моите крака. Разреши да седна до тебе!

Когато те се наместиха един до друг, тя продължи:

— Вие знаете, че Марах Дуримех няма постоянна стряха. Тя е ту тук, ту там и се появява винаги там, където хората най-много се нуждаят от нейната помощ. Говори се, че е любимка на Рух ’и кулян и негова специална пратеница.

Мадана значи не знаеше, че самата Марах Дуримех беше „Духът на пещерата“. Тя продължи да говори:

— Тъй като човек никога не знае кога идва, кога си тръгва и къде по време на своето отсъствие се намира, то е невъзможно да се помисли за нейното добруване и сигурността й. Тя може дори да се помине безпомощно на някое самотно място, без някой да го узнае. Навсякъде, където хората я познават, тя е обичана и почитана, там може да се върви без грижа. Ама където още не я знаят, много лесно може да я сполети някое нещастие. Затова я помолихме винаги предварително да ни съобщава, когато има намерение да тръгне по някой път, за чиято сигурност не е спокойна. В последните години тя всякога го правеше, без един път да се е наложило да изпадне в страх. В късната есен на миналата година беше за последен път при нас в Шурд. Когато ни напускаше, каза, че не било необходимо да се притесняваме за нея, тъй като отивала само до едни познати и след няколко дни щяла да се върне. Изтекоха обаче седмици и дори месеци, без да я видим повторно. Тогава ни хвана страх за нея. Ти знаеш, ефенди, че тази жена е всичко за нас, и значи няма да се учудиш, като ти кажа, че всички села се дигнаха да я търсят. Ние претърсихме цялата страна нагоре до планините Джуди и цялата зима мръзнахме къде ли не за нея, без обаче и една-единствена следа да намерим. Тя беше изчезнала и ние я заоплаквахме като покойница. Тогава дойде при нас горе един търговец от Туз Хурмали, който ни разправи за някаква стара жена, дето живеела в околностите на Сюлеймания в един куллук и вършела големи чудеса. Той не я бил виждал, ама много бил слушал за нея. И онова, което ни каза, ни накара да предположим, че тази жена е нашата Марах Дуримех. Завчас проводихме пратеници до Сюлеймания, от които след завръщането им узнахме, че жената била затворена и строго вардена от давудийех кюрди и с най-голяма вероятност е нашата приятелка. Който искал да иде при нея, трябвало да помоли шейха на давудийхите за разрешение, а той в замяна искал дар според състоянието на дирещия помощ. Нашите пратеници не бяха го потърсили, а даже много трябваше да се пазят от него и хората му, защото между нас и това кюрдско племе цари вражда.

Когато тя направи сега една пауза, аз се осведомих:

— Научихте ли по каква причина е затворена тази жена в куллука?

— Не. Това, види се, е тайна, известна само на малцина.

— Предполагам, че веднага сте решили да й се притечете на помощ!

— Да, всички бяхме на това мнение. Повелителите на нашите райони се събраха на съвет. Един боен поход беше изключен, защото той щеше да е насочен все едно срещу служителите на падишаха в Сюлеймания. Беше решено да прибегнем към хитрост. Хората заговориха за теб как си измъкнал Амад ел Гхандур от затвора в Амадийе и се запитаха как ли би подхванал работата, че да намериш изход за Марах Дуримех от куллука. Беше определено да бъде изпратена една малка дружина от опитни воини, която да опита да я освободи. Малка трябваше да е, за да може по-лесно да се крие. Като съгледвачи нямаше да служат мъже, а няколко жени, защото те рядко събуждат подозрение и най-често остават съвсем без внимание. Когато трябваше да бъде избран предводител, раисът на Шурд се предложи доброволно. Това щеше да е едно изкупление за по-раншните времена, когато той, както добре знаеш, бродеше по грешни пътища и навремето беше и твой враг. Беше одобрен. Като чу това, неговата дъщеря Ингджа, която винаги е била любимка на Марах Дуримех, поиска да я вземе като съгледвачка; не можеше на никоя друга да предостави достойнството да съдейства за освобождаването на нейната обична, достопочтена закрилница. Когато той след известно колебание даде разрешението си, сърце не ми даде да пусна Ингджа да се отправи без мен към такива опасности. Та я помолих значи да я придружа и тя изпълни желанието ми.

— И твоят мъж нищо ли не възрази срещу това?

— Не, та той самият е с нас. Ти навремето не го опозна така, че да му се възрадваш. Сега обаче ще бъдеш доволен от него. От онази вечер, когато ти поведе нашите повелители нагоре към Рух ’и кулян, цари сговор между тези, които преди туй се биеха заради разликата в произхода и вярата. Оттогава раздор вече не се е случвал.

— Колко души сте тук?

— Десет мъже, като броим самия раис, и две жени, а именно Ингджа и аз. Това беше сметнато за достатъчно, тъй като ние искахме по твой пример да употребим хитрост.

— Имахте ли успех?

— Досега още не. Куллука го намерихме. Знаем също, че живеещата там е наистина Марах Дуримех. Но понеже не бива да се показваме, досега напразно се опитвахме да влезем при нея или поне да й дадем знак за себе си.

— Но други са допускани при нея?

— Да, ние също го забелязахме. Идват хора, които искат да говорят с нея. Те не са допускани вътре, а само до портата, където могат да приказват с нея, и после трябва да си вървят, без да са пристъпили в кулата. Когато при един такъв случай се бяхме скрили наблизо, ние я видяхме и сега знаем, че това действително е тя.

— Значи никой няма право да влезе при нея?

— Никой. Ние наблюдавахме само един-единствен случай на влизане на хора, но те вече не излязоха. Сигурно са ги затворили.

— Знаете ли кои са били?

— Ние не ги познавахме, но установихме все пак, че са кюрди. Те имаха едно малко момче при себе си.

Тогава Адзи бързо се намеси:

— Те са, те са! Това е бил Шевин с Худир и нашите хора! Знаеш ли случайно защо нямат право да излязат?

— Не. Как можем да го знаем, след като трябва да се крием и следователно няма как да разпитваме? А и давудийехите вероятно няма да го кажат на никого.

Сега Адзи избълва поток от въпроси, които свидетелстваха за неговата угриженост, наистина, но не за необходимата разсъдливост, така че аз го помолих:

— Позволи да говоря аз с Мадана! Ти питаш със сърцето си, но не с разсъдъка… Колко давудийехи пазят кулата?

— Първо бяха двайсет — отговори старата. — Но откак тикнаха и тези непознати вътре, сигур са двойно повече.

— Във вътрешността на кулата ли се намират тези пазачи?

— Да, но двамина винаги стоят пред портата.

— И през деня, и през нощта?

— През деня са двама, ама веднага щом се мръкне, палят пред входа огън, край който седят шест и често също осем мъже.

— Имат ли тези хора някой определен предводител?

— Да. Но той не е кюрд, а един турски мюлазим (лейтенант), който има при себе си петима войници.

— Аха! Марах Дуримех следователно наистина е пленница на така наречения паша на Сюлеймания, а на давудийехите е поверен съвместният караул. Те трябва да се подчиняват на този мюлазим. Къде се намира куллукът?

— Човек може да го достигне оттук за един час.

— Само един час — обърнах се аз към Адзи. — Чуваш колко малко можеш да разчиташ на вашите съгледвачи. А са били осем човека! Ако не бяхме срещнали Ингджа и Мадана, щяхме да яздим в пълна заблуда и трябваше да сме радостни, ако не бъдехме спипани! Пътят до куллука може ли да се измине и на кон?

— Да — отвърна Мадана. — Натам ли искате да идете?

— Разбира се! И през ум не ми минава да напуснем тази местност, преди да сме измъкнали Марах Дуримех!

— И нашите хора заедно с нея, ефенди! — помоли Адзи. — Ти чу, че и те са в кулата. Как обаче ще подхванеш нещата, че да им издействаш свободата?

— Това сега още не мога да кажа. Трябва да се запозная с куллука и неговата околност, също с мерките за сигурност, които мюлазимът е взел. По-нататък е наложително да говоря с раиса на Шурд, за да чуя неговото мнение. Едва когато съм узнал всичко, ще мога да си направя картина на цялото положение и да съставя определен план. Така че ти ме питаш твърде рано.

— Тогава ми кажи поне дали считаш изпълнението за възможно!

— Трябва да е възможно, защото е необходимо. Та нали казах, че няма да си тръгна оттук по-рано!

— Благодаря ти! С тези думи ти ми облекчи сърцето. Разбира се, изпълнението ще бъде трудно!

— Не чак толкова! Я погледни моя хаджи Халеф Омар! Неговото лице буквално сияе от крепка вяра!

— Действително ли сияе? — попита Халеф учудено. — Аз ви казвам, всеки път когато се касае за някое дело, за което се иска кураж и хитрост, в сърцето ми се влива страшно много добро здраве. От тоя мюлазим с неговите пет асакери и четирийсет давудийехи ние не се боим. Най-голямата кула на света си е била Вавилонската, която сега хората наричат Бирс Нимруд^[5]. Наскоро ние пропълзяхме в мрачната утроба на тая кула, за да се бием със змейовете на убийството и контрабандата. Ние победихме чудовищата и се изкачихме отново до светлината на деня като увенчани със слава герои. Ние от тая кула на Вавилон не се побояхме, та от вашия нищо и никакъв куллук ли ще се уплашим? Той е толкова смехотворно нищожен, че е нужно само с ръка да бръкнем в него, за да измъкнем всички, дето искат да ги скрият от нас!

Беше забавно да се слуша как говори дребосъкът по този начин, особено пък понеже неговите слушатели бяха ориенталци и като такива не се сепваха от неговия маниер на изразяване. За мен също изпълнението на нашето намерение не изглеждаше свързано с големи мъчнотии, толкова повече че се касаеше за един турски офицер, на когото лесно можех да направя впечатление с моите документи. Що се отнася до пленените хамаванди кюрди, то се налагаше да узная дали между тях и давудийехите е имало сблъсък, който щеше да има за последица кървава разпра. Това можеше много да затрудни нашето начинание. Ето защо попитах Мадана:

— Въоръжени ли бяха хората, отведени заедно с момчето в кулата?

— Не — отговори тя.

— На коне ли дойдоха?

— Те не, но давудийехите, които ги съпровождаха.

— Значи са ги третирали като пленници?

— Да. Всеки беше вързан към един от конете.

— Някой от тях да беше ранен?

— Такова нещо не забелязахме.

— Как се държаха? Оказваха ли съпротива?

— Не. Те се оставиха да ги вкарат вътре, без да се възпротивят. Единият от тях, дето носеше момчето, не изглеждаше да е обикновен воин. Ние го чухме от думите, които изговори.

— Какво каза той?

— Когато беше развързан от коня и трябваше да мине през портата, извика заплашително: „Ние дойдохме с мир и затова ви предадохме оръжията си. Ама гледайте да не ни задържате прекалено дълго, иначе Ямир би могъл да се появи и да ни изиска с крещящи за кръв оръжия!“ Разбрах думите съвсем ясно.

— Това ме успокоява, защото разбираме, че не се е случило нищо, което да предизвика тхар (кръвно отмъщение) Къде се намира раисът с хората си?

— В близост до куллука. Ние намерихме там за нас и конете ни чудесно скривалище.

— И как стана, че вие двете се отдалечихте толкова много оттам?

— Искахме да наблюдаваме съгледвачите, които минаха преди известно време оттук.

— Съгледвачи? И откъде пък знаете, че тези хора са били съгледвачи?

— Вчера ние подслушахме давудийехите. Те са под предводителството на своя шейх Исмаил Бег там долу край водата, в една широка извивка на долината, където очакват нападението на хамаванди кюрдите.

— Вие сте го подслушали?

— Да, Ингджа и аз. Те открили, че тук са идвали хамавандски съгледвачи, и на свой ред изпратили съгледвачи при хамавандите. Те узнали, че хамавандите идват — триста мъже на брой. Когато донесли тази вест, Исмаил Бег свикал давудийехите си, за да пресрещне враговете там долу. Той реши днес отново да изпрати хора, които веднага да му доложат за приближаването на тристата хамаванди. Заранта ние наблюдавахме пратениците, защото много ни се искаше да узнаем в каква посока ще поемат.

— Защо искахте да го знаете?

— За да се осведоми къде трябва да се търсят хамавандите. Искахме да ги предупредим, защото — понеже не беше ни провървяло досега да освободим Марах Дуримех — мислехме, че тези кюрди от благодарност ще ни помогнат. Е, ама след като намерихме теб, вече не се нуждаем от тази помощ.

— И все пак това желание ще ви се изпълни, защото воините, които виждате при мен, са от племето на хамавандите. Срещнах ги вчера вечерта. Те ми разказаха за пленените си другари. Осведомиха също за старата жена, вардена в куллака. Аз веднага предположих, че тази жена е нашата Марах Дуримех, и ето как се присъединихме към хамавандите, за да яздим към куллука. Стана така, че ви срещнахме тук по път.

— Така го е проводил Бог, ефенди, и тъй като ти си сега при нас, ние сме убедени, че Марах Дуримех много скоро ще напусне кулата. Как неизразимо ще се радват нашите воини, като видят теб и хаджи Халеф Омар! Сега при тях ли да ви водим?

— Да, ще ви помоля. Да се надяваме, че местността, през която ще минем, е сигурна?

— Не се очаква да срещнем някой давудийех.

— Въпреки това нека бъдем предпазливи. Ингджа също ли знае пътя като теб?

— Да.

— Тогава нека тя остане при нас да ни води, а три тръгни напред сама, за да ни предупредиш, в случай че съгледаш някого.

— Това ще бъде най-доброто, ефенди. Така ще направим.

Тя изтърси кошниците, сложи ги една в друга, намести ги на гърба си и се отправи най-напред по пътя надолу край рекичката. Един от хамандите слезе и предложи коня си на Ингджа. Тя прие вежливото предложение и ние последвахме милата Магданозка.