Карл Май
Една загадка (1)

1. Мазилото на красотата

Беше в Багдад, преди отпътуването ни за Персия. Седях с моя дребен, храбър хаджи Халеф Омар, шейха на хаддедихните, в едно кафене. Вън продавачите огласяваха стоките си. Един от тях влезе; беше провесил едно сандъче, пълно с малки глинени похлупца. Спрял на вратата, той дигна нависоко едно от тези илаб^[1] и се провикна:

— Иа Летафет, иа Джамал, иа Абед ес Са’ад! (О, прелест, о, красота, о, безпределност на щастието!) Младостта се връща! Намажете ли си челото и страните, всички бръчки, всички петна побягват и нищо не остава!

Той явно предлагаше за продан някакво средство за разкрасяване и тъй като аз не се интересувах от такива неща, човекът ми бе безразличен. Но видях, че другите посетители на кафенето не са така безразлични. Мнозина от тях купиха похлупца и ги прибраха, за да ги занесат на „харема“ си. Търговецът, както забелязах, беше не само известен, но и търсен мъж. Халеф също го дари за мое удивление с едно съвсем необичайно внимание, което трябва да си имаше някоя определена причина. Когато таджирът (търговец) предложи и на него една кутийка, той го попита явно напрегнато:

— Би ли ми казал от кого си доставяш това средство за красота?

— Защо да не ти разкажа? — отвърна търговецът. — Аз съм горд, че съм единственият, който го получава за продажба от неговата прочута създателка. Имам право да я посещавам годишно само два пъти. Тогава вече ме чакат всички харимат^[2] и ето защо моят Мархем ед Джамал^[3] се разпродава много бързо.

— Ти каза преди малко, че не оставало нищо. Какво имаш предвид с това?

— Браздите, бръчките и всички обезобразявания и грозоти на лицето. Казвам ти, ако отидеш при племето, към което принадлежи създателката на тази помада, ще видиш само жени и момичета, по чиито страни се е посипал снегът на планините и са озарени от вълшебното сияние на утринната заря. Това чудодейно средство е тайна, която тя е наследила чрез прабабата на своята прабаба. Тази, от своя страна, имала отново една прародителка, чиято пък прародителка, една много благочестива жена, я е получила от архангел Джебраил (Гавраил). Той й занесъл помадата като възнаграждение за нейните добродетели непосредствено от Седмото небе на Рая, където бивала приготвяна, за да дарява на блажените духове вечна младост.

— Сега кажи най-сетне как се казва жената!

— Нейното същинско име аз не зная. Тя е наричана Умм ед Джамал^[4].

— Къде живее?

— Тя е ту тук, ту там, защото има хиляди харимат, които трябва да посети. Бахтиярка е от подразделението идис, което пребивава на север от Керманшах, но често се изтегля и по-нататък.

— Когато търсиш жената, как узнаваш в коя местност се намира нейният тир^[5]?

— Отивам при аттар (аптекар) мирза Тарас в Керманшах, който също продава помадата. Той винаги знае къде се намира Умм ед Джамал. Колко захлупца искаш да вземеш, едно, две или три?

— Колко струва едното?

— Един риял меджид^[6].

— Тогава няма да купя ни една — заяви Халеф.

— Защо?

— Прекалено е скъпо.

Търговецът отстъпи няколко крачки назад и го нахока гневно:

— Прекалено скъпо? За когото красотата на неговия харем притежава толкова малко стойност, той самият също няма никаква стойност. Първо ме разпитваш за всевъзможни неща, а след като ти отговорих, казваш, че няма да купиш нищо и възнаграждаваш добротата ми с опит да ме опозориш и накараш лика ми да се зачерви от срам. Аллах да те погуби! Нека той никога не позволи на брадата ти да израсне и ти нахлупи на главата франкски цилиндър!

Това последно странно пожелание е голяма обида за всеки мохамеданин. Въпреки своя иначе внезапно избухващ гняв Халеф прие спокойно поругаването и ми каза, когато мъжът се отдалечи:

— Даже Мазилото на красотата да струваше само една пара, и през ум нямаше да ми дойде да го купя от него. Ханнех, моята жена, най-несравнимата сред всички чародейки на земята, ми го забрани.

— Ханнех? — попитах учуден. — Как е могла тя да знае, че ще се срещнеш с този търговец?

— Тя действително не го знаеше, сихди. Но… но… хм… да не си помислиш погрешно пък за нея, ако ти кажа как стои работата?

— Няма.

— Тогава ще узнаеш. Ти си не само най-добрият приятел, ами и благодетелят на нашето племе. Ти съдиш не по външността, а виждаш, както Аллах, сърцето на човека. Ама я ми кажи искрено, да не би обитателката на твоята женска шатра, жената на твоята душа, да има вече бръчици?

Знаех какво искаше. Ориенталките застаряват бързо, неговата Ханнех също имаше вече бръчици.

— Еммех^[7] още няма никакви, защото е още млада. Но когато ме е правила толкова дълго щастлив, както Ханнех теб, тя ще има такива и заради тези бръчици аз ще я обичам още повече отпреди.

Тогава той бързо вметна:

— Сихди, ти си наистина един също така добър човек както аз. Аз също обичам моята Ханнех, най-красивата сред всички жени на земното царство, с дваж по-голяма сила, откак гладките й страни започнаха полека-лека да се набраздяват. Тя стори всичко, всичко, което беше възможно, за да отстрани бръчиците, ала напразно. Ти знаеш, че бръчките са въшките на красотата, те се размножават до неимоверност. Ако всяка жена е достатъчно умна, няма да допусне да се появят! Но жените не притежават предпазливост, която е изтъкнато качество на нас мъжете. Аллах да ги закриля! Ти няма да повярваш колко дълбоко бръчките на лицето прорязват сърцето на жената, когато някоя помада не донесе облекчение. Ханнех, най-великолепната роза сред всички рози, сподели с мен накрая, че само прочутата Умм ед Джамал може да й помогне. Тази бахтиярска жена действително е станала прочута със своята чудодейна помада. Но е далеч от нас нагоре отвъд персийската граница и ето защо прелестната спътница на моя живот беше съвсем запленена, когато чу, че двамата се каним да вървим към Персия. Тя с най-голяма охота ми даде разрешение да те придружа, но при условие, че й занеса от Мазилото на красотата толкова, колкото е нужно да се изглади неизцеримото иначе набраздяване на нейния лик. Аз й го обещах от все сърце, защото, както виждаш, въпреки предпазливостта ми и над моите вежди вече свиха гнездо няколко бръчки, които с драга воля бих прогонил. Ето защо се зарадвах, когато преди малко узнах от търговеца къде човек може да се осведоми за Умм ед Джаммал. Ние трябва незабавно да яздим нагоре към Керманшах.

— Ние? Да не би това да означава ти и аз?

— Ами да, разбира се! Ти все пак няма да ме пуснеш да замина сам, за да чакаш тук, докато се върна.

— Не ми хрумва, Халеф! Нашият път отива към Шираз, не към Керманшах, докъдето не е необходимо да яздим, тъй като ти тук можеш да получиш помадата.

— Тук? Та нали това е, което Ханнех, женската същина на моето блажено щастие, ми забрани. Не цената беше за мен висока, ами търговците фалшифицират чудодейното мазило. За да спечелят повече пари, те правят от едно похлупце сто. Забъркват вътре какви ли не неща, които са не само безполезни, но и вредни за красотата. И когато сетне една жена се намаже, преживява нещастието от единайсет бръчки по лицето й веднага да станат двайсет и две. Не, Ханнех иска да има истински мехлем, от ръката на самата Умм ел Джамал и ей затова трябва да идем горе до Керманшах!

— Скъпи Халеф — отвърнах успокоително, — аз бях кажи-речи склонен да приема думите ти като шега, ала разбирам, че говориш сериозно. Знаеш ли колко е далеч Керманшах от Багдад? Ще мине повече от седмица, преди да се върнем. Трябва ли да жертваме това време заради едно мазило, което според мен няма никакъв ефект?

— Сихди, въпросът не е в помадата, а в подмладяването и разкрасяването на един лик, който е за мен най-обичният на земята. И никакъв ефект? Ох, сихди, вие франките сте винаги готови да претендирате за всяка мъдрост и знания. Но Аллах в своята доброта ни е дарил с дарования, с които вие, въпреки своята ученост, не разполагате. Ти нали чу, че архангелът е донесъл тази помада от Седмото небе, и тъй като вие франките нямате Седмо небе, то не можете и да притежавате тази помада. А че тя наистина помага, че има удивително действие, можеш да схванеш по милионите бръчки, които е премахнала. Ти знаеш каква вяра и какво доверие оказвам на всяка твоя дума, ама тая помада я познавам по-добре от теб. Или пък ти може би си бил при онази прародителка, за която търговецът спомена преди малко?

— Не.

— Тъй! Осведоми се в харимат на джезирехите и на цялата погранична територия. Питай също в Техеран, Исфахан, Керинд и Хамадан! Ще узнаеш, че от мазилото на Умм ед Джамал изчезва всяко набраздяване на лицето. Аз съм го чувал повече от сто пъти и те моля сериозно да не ме гневиш.

Халеф се беше разпалил. Съзнах, че никакво поучение не би дало плодове, и сега опитах да го отклоня от намерението му по друг начин:

— Вероятно по обратния път от Персия ще минем през Керманшах. Тогава навярно все още ще е време да се осведомиш за бивака на идис.

— Не, толкоз дълго ми е невъзможно да чакам. Та нали чу, че бръчките са въшките на красотата. Трябва ли да им дам време на тези въшки да се разпрострат така, че по-късно да се нуждаем от дваж повече помада, отколкото е нужно сега? Аз искам да видя Ханнех, блаженството на моите очи, ненабраздена, когато се прибера у дома. Затова ще яздя сега към Керманшах и ще й пратя цяра вкъщи, за да може по време на отсъствието ми да го приложи. Ако не искаш да ме придружиш, ще яздя сам, но това би огорчило моята душа.

Халеф се отвърна и замълча. Тоя нещастен продавач на мазила! Защо му трябваше да се мъкне в кафенето и да напомни на хаджията за „набраздяването“ на неговия харем! Беше действително глупост да се предприеме една такава ненужна езда. Но ориенталецът няма чувство за цената на времето и дребният шейх също нямаше разбиране за забавянето, което изискваше от мен. В действителност за някакво забавяне в строг смисъл аз също не можех да говоря. Бях предприел това пътешествие, за да събера впечатления и опит, и спокойно можех да си позволя едно отклонение от няколко дни. Да, дори беше възможно по този страничен път да се намират повече приключения отколкото по главния път. Освен това ми хрумна, че няколко тира от бахтиярите са али илахис, т.е. принадлежаха към една секта, с която още не се бях запознал. Може би щеше да ми се удаде възможност там горе при Керманшах да попълня тази празнота. Струваше ми се ненормално, наистина, да предприема едноседмична и вероятно не безопасна езда само и само да взема някакво „натривало“ от някаква стара персийска знахарка. Ето защо направих все пак още един опит да отклоня хаджията от неговото намерение:

— Известен ли ти е тирът — подех отново, — подплемето на бахтиярите, към което принадлежи Умм ед Джамал, Халеф?

— Не — отговори той сухо.

— Чу ли от търговеца името на този тир? То гласеше „идис“. Знаеш ли какво означава това?

— Не.

— Думата е кюрдска и означава „хитрец“, но и също „шмекер“. Ти значи се каниш да търсиш шмекери?

— Защо пък не? Тъкмо защото са или се казват шмекери, сега толкоз повече искам да отида. Може би ще преживеем нещо. Та нали затова правим пътуването. Сега аз се радвам два пъти повече на ездата. Ти по-късно много ще съжаляваш, задето не си я направил заедно с мен! Можеш да ме изчакаш в Багдад!

— Такъв случай няма да настъпи, защото ако продължаваш да настояваш, сърце няма да ми даде да те пусна да тръгнеш сам.

Тогава дребосъкът се обърна бързо към мен и попита с просияло лице:

— Значи ще яздиш с мен, сихди? Хамдулиллах! Аз победих, победих Кара бен Немзи ефенди, когото още никой човек не е надвивал! Сихди, благодаря ти! Ние не само ще идем да вземем Мазилото на красотата, ами при това ще извършим геройски дела, които ще наследят нашите деца, деца на децата и дъщери на правнуците.

— Мазилото?

— Мълчи! Имам предвид естествено нашите героични дела! Ела, нека се върнем при нашия бинбаши (майор), та да му кажем, че утре по ранина ще потеглим за Керманшах. Той предварително още ще се възрадва на делата на храбростта, които ще извършим, и деянията на дързостта и победата, които ще чуе от нас при завръщането ни.

Сега моят дребен Халеф си беше отново старият. Самохвалството принадлежеше към неговия характер както парадните звуци към тромпета, но човек на драго сърце можеше да му прости този недостатък заради останалите му добри качества. Що се отнася до бинбашията, то това беше домакинът, при когото живеехме. Платихме си кафето и тръгнахме.

Бинбашията знаеше, че искахме да се спуснем по реката, и когато сега чу, че тръгваме най-напред към Керманшах, се осведоми за причината. Халеф го извести с цялата откровеност и тогава узнах за свое учудване, че бинбашията споделя мнението му. На него също му беше известно реномето, с което се ползваше Умм ед Джамал, и ме увери, че то е напълно основателно. А Кепек, дебелият, прибави с тежки, важни жестове:

— Да, Ум ед Джамал носи с пълно право името си. Нейната помада разкрасява и най-грозния сурат и аз често съм чувал в кафенето да се приказва, че дори мъже са изпитали върху себе си благодарността на помадата. Но аз не я купувам!

При тази матестация през ум не ми мина да придам на съмнението си по-нататъшни думи.

Да, за него помадата беше действително напълно излишна, защото благосклонният към него късмет беше, така да се каже, толкова грижовно натъпкал кожата му с тлъстина, че съществуването на бръчица по тази окръгленост беше напълно невъзможно.

Няколко дни по-късно вече се намирахме далеч зад прочутата порта на планината Загрос и то по някогашния военен път, по който Александър Велики през 330 година преди Христа потеглил към Екбатана в преследването на Дарий. Сега този път нямаше, наистина, ни най-далечна прилика с това, което човек си представя за военен път.

Двамата имахме отлични коне. Дори самият шах не би се срамувал от тях. Аз яздех моя Асил бен Рих (Благородния), а Халеф седеше на един прекрасен неджди жребец, който се казваше Баркх (Светкавица).

Двете животни, непродаваеми по своята стойност, притежаваха най-изискана арабска школовка и си разбираха „тайните“, без които дори най-благородното животно не би имало своята пълна стойност за джезирех бедуините.

Последната нощ останахме в Миян и Так, едно малко селце, и после минахме през една тясна планинска клисура, която излизаше в доста широката, протегляща се почти до Керинд долина. За последно споменатото селище бях любопитен по причина, че го окачествяват като главно селище на али илахис, които толкова исках да опозная. Разправят, че те обожествявали халиф Али и не само се молели на Дявола, ами даже го считали за създател на Всемира. Пурите и бахтиярите, към които те най-вече принадлежаха, били разбойнически, брутални хора. В последните дни навсякъде, където отсядахме, ни бяха предупреждавали за тях. Всички ни бяха обяснявали, че е рисковано само двама да яздим през планините, в чиито клисури се криела отдясно и отляво сганта, за да се възползва от всяка възможност за грабеж. Бяха ни назовали също имената на няколко души, които в последно време били нападнати и убити. Но ние бяхме минавали и през съвсем други местности, без да сме се страхували, така че учтиво отклонявахме съпровода, предлаган ни в различните селца. От опит знаехме, че тези наемни защитници виждат единствената си задача само в това как „да ударят келепира“ от своите повереници и при приближаване на истинска опасност си плюят на петите. Бяхме стигнали необезпокоявано в близост до Керинд и се надявахме със същото щастие да достигнем Керманшах, нашата следваща цел.

Вярно, в Ханикин и после също в Сер и Пул ни бяха разказали, че по-нататък във вътрешността на страната наскоро имало няколко случаи на бабиски размирици. Но не бяхме научили нищо по-конкретно и сметнахме тези предупреждения също само за опит да ни се натресе полицейска охрана. Каква работа имахме ние чужденците със сектата на бабите, чиито членове нямаха ни най-малка причина да ни считат за врагове?

Основателят на тази секта беше хаджи Али Мухамед от Шираз. Той осведомява, че неговото учение било входът към истинското блаженство. По тази причина то бе наречено Баб (Порта) и оттук името баби. Тъй като новото учение биваше окачествявано като завършек на Корана и новият лъжеучител твърдеше, че стои по-високо от Мохамед, персийското правителство, подбунено от ислямитското духовенство, настъпи срещу бабите, чийто основен отряд бе победен след дълга съпротива и после жестоко екзекутиран. Незасегнатите от този удар събраха нови привърженици и проповядваха отмъщение. Беше извършен опит за покушение срещу шах Насир ед Дин, който обаче не успя. Виновниците изтърпяха нечовешки наказания и всеки, изповядващ бабизма, трябваше да бяга или да се отрече с клетва от вярата си. Правителството мислеше, че с това е нанесло на сектата смъртоносен удар, ала огънят продължаваше да тлее. Знаеше се, че скришом той се разпростира все по-надалеч и ту тук, ту там излизаше наяве в отделни искри. По цяла Персия се ширеше мнението, че шахът сигурно няма да умре от естествена смърт, а от ръката на някой баби. Няколко от споменатите искри бяха онова, за което ни разказаха в Ханикин и Сер и Пул. Ние не го взехме под внимание, защото нямахме нищо общо с жаждата за отмъщение на бабистите и се страхувахме от тях също толкова малко, както от бахтиярите и алиилахисите.

Та си яздехме, значи, без грижа в хладното юнско утро и се радвахме, че сме преодолели гореспоменатата, труднопроходима клисура. Вляво от нас високи, голи скални стени се точеха часове наред, докато от дясната страна планината се възкачваше в по-меки линии. За съжаление, ни липсваше гората, по отношение която Персия изобщо си е бедна. Запръска ситен дъждец, който лека-полека се усили и накрая заваля с такова усърдие, че Халеф неволно възкликна:

— Сихди, водата проникна до кожата ми, трябва ли още по-навътре да навлезе? Там горе се мярка някаква стара зидария. Дали да не опитаме да намерим там закрила, докато тези препълнени персийски облаци се изпразнят.

Без да дочака отговора ми, той се насочи към дясната страна, където лежаха руините на един стар строеж от по-раншните столетия. Те бяха обкръжени с гъсталак от сладник^[8], през който една утъпкана пътека водеше към вътрешността. Това навяваше предположение, че старата зидария вече често е била използвана за прибежище. Ние минахме яздейки през гъсталака и стигнахме до открито отгоре четвъртито ограждение, което не предлагаше никаква закрила от дъжда. Но срещу нас една пролука водеше по-нататък и ние достигнахме през нея във второ помещение, чийто таван беше наполовина още налице. Тук можехме да седнем на сухо, стига… да получехме разрешение за това.

Там именно вече се намираха двама души — един мъж и едно момче, които, съдейки по бедното облекло, бяха просяци. Този занаят тук, види се, бе препитаващ, защото мъжът беше с исполински телесни форми и неговите силни крайници не създаваха впечатление за гладуване. Момчето беше негово умалено, но в никой случай слабо копие. Двамата не показаха, когато ни съгледаха, никаква изненада. Исполинът се изправи бавно и се поклони, без дума да каже.

— Есселям алейкум! — поздравих аз.

— Ве ’алейкум есселям! — отговори той.

— Ти ли си собственикът на това място?

— Не, то принадлежи на всекиго — заяви исполинът.

— Разрешаваш ли да подирим тук подслон от дъжда?

— Ти си повелителят, ние се отморихме и тръгваме.

— Остани. Има място за всички ни!

Той обаче не се задържа, а тръгна. Момчето също стана и го последва. Те се отдалечиха не към страната, от която бяхме дошли, а към срещуположната, където половината зид се беше срутил и пролуката не беше съвсем затулена от растящия отпред бъзуняк.

Държането на непознатия в никой случай не будеше подозрение. Той, бедният дявол, се боеше да е близо до хора, които по негово мнение стояха високо над него. Въпреки това аз слязох бързо от коня, за да погледна след него. Те вървяха покрай един близък гъсталак от бидмушк (мускусна върба) и после се насочиха към нашия път отсреща.

Халеф също беше слязъл. Покривът предлагаше място за нас двамата и също за конете ни. Ние се настанихме удобно, легнахме плътно един до друг и забърборихме. Пушките стояха заради влагата в калъфите си. Дъждът се изливаше като из ведро. Причиняваният от него шум беше толкова силен, че приближаването на някой човек, дори ездач, не би се чуло. Казвам го за мое извинение, но то си е и тежко обвинение, защото ако не можехме да разчитаме на ушите си, толкова по-внимателни трябваше да бъдем с очите.

Аз лежах на дясната си страна, а Халеф — на лявата. Аз бях обърнат с гръб към споменатия мускусен върбалак, а Халеф с лице към него. Посред разговора видях погледът му да се втренчва и лицето му да става неподвижно; това бе кажи-речи вцепенението на ужаса. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя една дружина диво изглеждащи мъже да си пробива път през върбалака и да се втурва към нас. Поисках да скоча и да посегна с две ръце към револверите, които заради дъжда бях втикнал възможно най-дълбоко в пояса… беше твърде късно. В следващия миг всичките тези хора лежаха върху нас. Опитах да ги отхвърля, да се изправя, но напразно! Въпреки физическата си сила не успях да освободя ръцете и краката си. Враговете бяха твърде много. Бях вързан с ликови въжета също като Халеф, който не беше направил опит за съпротива и веднага бе омотан. Оръжията ни бяха иззети и джобовете — опразнени.

Хората, с които си имахме работа, бяха всички, без изключение, все големи здравеняци. Преброих повече от двайсет. Персийци не бяха, това различих веднага. Вероятно принадлежаха към някое номадско племе. За моя неприятна изненада сред тях се намираше и просякът, а синът му стоеше до ъгъла и ни се хилеше по начин, който също така ясно като с думи казваше: „Я погледнете, тъпаци, колко съм по-умен от вас!“ Впрочем по време на нападението и нашата напразна съпротива аз не бях изрекъл нито дума. И сега все още се държах мълчаливо. Халеф обаче, комуто бе невъзможно да овладее яда си, се разгълча като сврака. С това той предизвика гнева на предводителя, който след няколко здрави ритника го предупреди:

— Мълчи, кучи син! Нищо не застрашава живота ви. Но ако ни оскърбявате, ще ви застреляме, безполезни градски крастави жаби такива! Ние искаме само вашите коне, оръжията ви и един откуп, чийто размер тепърва ще определим. Открихме ви в Хадж и Кара и препуснахме бързо пред вас, за да ви заловим недалеч оттук. Но вие, като потърсихте тая стара съборетина, ни облекчихте работата. Този мъж и неговото момче лежаха тук, за да следят за идването ви. После той дойде да ни извести. Сега продължаваме ездата. Бъдете умни и се примирете с пленничеството! Само чрез смирение можете да спасите живота си.

Той си бе служил при това изявление със смесица от арабски, персийски и кюрдски, с което потвърди предположението ми, че принадлежи с хората си към някой ихлаут^[9] от граничните планини. Смяташе ни за градски люде, защото носехме черни персийски астраганени калпаци, които си бяхме закупили от Багдад, за да не бъдем вземани още от пръв поглед за чужденци.

Дъждът беше престанал внезапно, сякаш в качеството си на съюзник на разбойниците бе имал само задачата да ни вкара в руините. Нашите нови, достойни за обич, познати бяха оставили конете си на известно разстояние. Бяхме поведени натам. Предводителят възседна моя Асил бен Рих, а един друг се метна на жребеца на Халеф. Това така ядоса дребния хаджи, че той на мига приложи „тайната“. Тя се състоеше в два пъти изговорената дума „литахт“^[10].

Веднага щом нашите два врани коня чуха сигнала, подскочиха с четирите крака във въздуха и двамата ездачи полетяха над земята. Опитаха отново да ги възседнат, ала не им се удаде. Та значи не оставаше нищо друго, освен да предоставят жребците на нас. Ние ги яхнахме и бяхме здраво вързани. После продължихме, при което бяхме взети помежду от по двама нагледвачи. Аз яздех в челото, а Халеф на края на шествието, следователно не можехме да разговаряме помежду си.

Бях убеден, че нашите нападатели щяха да се отклонят. И те наистина се насочиха скоро към една тясна странична клисура, която процеп ваше отляво високата скална стена. Поехме навътре и аз се запитах дали някога ще достигнем Керманшах и ще намерим Умм ед Джамал.

В никой случай не е приятно да си пленник на полудивите ихлаути, защото никога не можеш предварително да знаеш на какви дяволии ще се изложиш в последния момент. Но аз ще излъжа, ако кажа, че ме беше страх. Та нали не се касаеше за живота ни, а за нашата собственост. Хората, изглежда, най-вече бяха хвърлили око на конете ни. Те бяха възбудили алчността на разбойниците и тъй като притежателите на такива скъпоценни животни според схващанията на тези деца на природата трябваше да са баснословно богати люде, те се надяваха да изстискат от нас значителен откуп.

Не се отнасяха лошо с нас. Опитваха максимално да облекчат нашето положение и когато малко след обяд стигнахме в едно голямо село от шатри, ни бе позволено да слезем и удобно да седнем един до друг. Получихме и същото ядене, което ихлаутите приготвиха за себе си. Бивакът беше голям. Изброих поне сто черни шатри, в които трябва да живееха над петстотин човека. В близост пасяха коне, сред които не се намираше нито един негоден, и множество добри охранени говеда, овце и кози. Дори гъски видях да се клатушкат наоколо между шатрите. Мъжете бяха все силни фигури, по които човек можеше да забележи въздействието на здравословния планински въздух, а сред жените и момичетата, ходещи незабулени, имаше сравнително повече красавици, отколкото иначе другаде съм срещал. Тъй като ориенталките притежават краткотрайна младост, ми се стори странно, че не можех да открия ни една така наречена „стара жена“. Не забелязвах и никакви бръчки. Лицата на всички имаха здравия планински тен, но при това толкова чиста, нежна кожа, че човек добиваше усещането, сякаш вижда през нея как циркулира кръвта. Неволно се сетих за средството за красота на Умм ед Джамал и когато, станал сега по-внимателен, потърсих някакво кожно загрозяване, не открих нищо. Не можах да забележа нищо, което да прилича на бенки, лунички, акне, пъпчици, нито пък някакъв друг кожен дефект, което представлява тайната мъка на някои женски създания. Когато обърнах внимание на Халеф върху това, той каза:

— Сихди, тая работа и на мен веднага направи впечатление. Дори при хаддедихните, които са горди с несравнимостта на своите жени и дъщери, няма наполовина толкова красавици като тук. Позволявам ти за всеки Дуд ед Джилд^[11], който намериш в някое лице на нашето обкръжение, да ми лепнеш един як шамар. Имам убеждението, че всички тези дъщери на ихлаутите притежават Мазилото на красотата, което диря за моята Ханнех, най-великолепната сред всички рози на цветното царство. Може ли да попитам?

— Пази се! Един такъв въпрос би се изтълкувал като непростимо оскърбление.

— Но как иначе ще узная по какъв начин да направя съдържанието на моя харем също така красиво, както са тези жени?

— Само изчаквай! — предупредих. — Обяснението за тази важна работа вероятно ще си дойде от само себе си.

— Има ли много Дидан ед Джилд^[12] ощастливителката на твоето съществувание?

— Ни един-единствен.

— Да, тогава за теб е много лесно да си толкова безразличен. Ама аз трябва да се погрижа едно цяло гъмжило от тези Дидан ел Вишш^[13] да прогоня и поради това ми е невъзможно да съм така безучастен като теб. Мъжът, за когото красотата на неговата жена няма никаква стойност, не заслужава да има жена. Отбележи си това, сихди!

Това също беше плесница, макар и не с ръка. Шейхът беше вътрешно недоволен, че в „моя харем“ нямаше и един-едничък Дуд ед Джилд, докато в неговия се намираха твърде много. Впрочем за нас не беше трудно да правим споменатите наблюдения, защото ние двамата представлявахме предметът на любопитството на целия бивак и особено на женската част от обитателите, която ни посвещаваше своето внимание. Но това не ставаше по някой неприятен начин, а толкова безобидно и непринудено, сякаш нападението и отвличането на непознати пътници си е нещо обикновено и разбиращо се от само себе си. При това изтърваха по някоя забележка и ето как узнахме, че ихлаутите, в чиито ръце бяхме попаднали, принадлежаха към подразделението идис. Когато Халеф разбра това, ми каза:

— Хамдулиллах (хвала и слава на Аллах), че благополучно се намерихме при „шмекерите“, чиято сродница е Умм ед Джамал! Сега се надявам да получа помадата, без да е нужно да яздя до Керманшах.

Храбрият дребен мъж мислеше само за прочутата помада, но не и за това, че бяхме пленници.

Когато идисите се нахраниха и позволиха на конете един час почивка, продължихме ездата. Пътят ни водеше през различни клисури и долини все нагоре. Местността, през която минавахме, беше гориста и богата на потоци и извори, което за съжаление вече не може да се каже за всяка част на толкова обилното някога на води персийско царство. После излязохме на едно лишено от дървета плато, по което бръснеше чувствително студен вятър. На изток се възкачваше дългият Кух и Парау, а зад него се извисяваше високият Елвенд — първият само отчасти, вторият обаче изцяло покрит със сняг.

Ние яздехме най-вече в галоп. След един час теренът отново се снижи. Спуснахме се в тръс в една тясна долина, където пак имаше гора и вода. Аз още не бях идвал в този край, но с основание мога да предположа, че се намирахме в близост на обитаваното от али илахис селце Гавара. То вероятно лежеше на север от нас, докато ние яздехме на изток. Привечер минахме през тревиста, заключена околовръст от хълмове низина, а после покрай една гора, чиято окрайнина се простираше първо на юг и по-късно образуваше една дълбока, широка ливадна бухта, която бе целта на нашата езда.

Тук имаше множество черни номадски шатри, които не можах да обгърна с поглед, защото вече беше станало тъмно. Под дърветата се издигаха изградени от пръти и уплътнени с чимове колиби, които предлагаха по-добра защита срещу студ, вятър и дъжд отколкото тънките шатри. В и пред шатрите вече горяха вечерните огньове, които хвърляха трепкащи отблясъци върху оживената шетня на бивака. Жителите, изглежда, бяха доста заможни по отношение на добитъка. Ние трябваше да криволичим помежду стадата, преди да стигнем урда^[14].

Хората се стекоха любопитно, когато пристигнахме, ала не им бе предоставено време дълго да ни гледат. Яздихме помежду им до една от споменатите колиби, в която ни вкараха. Трябваше да седнем върху нахвърляна плява и бяхме така вързани, че по мнението на тези хора за измъкване не можеше и да се мисли. Предводителят ни даде да разберем, че всеки опит за бягство ще бъде незабавно наказан със смърт. Що се отнася до отношението оттук насетне към нас, то щял да пита за това ходиах (господарка).

След това се отдалечи, но остави при нас за надзор един млад, добре въоръжен воин. Той запали огън и седна до него. Когато опитах да завържа с него разговор, той ме осведоми, че не бивало да приказва с нас. На нас обаче говоренето не било забранено, в случай че не си служим с език, който той не разбира.

Така лежахме в продължение на час в очакване. Тук имаше ходиах. Племето от жена ли беше управлявано? Странно! Бяхме любопитни да узнаем при какви условия възнамеряват да ни върнат свободата. Размерът на откупа ни беше безразличен, защото и бездруго нямаше да платим нищо. Мъчнотията се състоеше само в това по какъв начин преди бягството, което лесно можеше да се уреди, да се доберем до нашата собственост.

Ето че направената от здрав плет врата се отвори и вътре пристъпи една жена. Нашият пазач тутакси стана, поклони й се и напусна колибата. В неговия, явно не задължителен, а по желание, направен поклон се изразяваше толкова искрено почитание, че тази жена не можеше да е някоя обикновена. Тя остана, след като той си бе тръгнал, до вратата и ни огледа с изпитателен поглед. Държането й беше гордо и самоуверено, без да е оскърбително. Главата й беше непокрита, ала дългите, дебели плитки на нейната гъста, бяла като сняг коса бяха увити във висок кок — една „капела“, на която биха завидели не една и две европейки. Според цвета на косата тя трябваше да е стара, ала в нейното пълно и сега още красиво лице не можеше да се забележи никаква бръчка, а в дръзките й, но все пак женствено меко оформени черти бе залегнал израз на енергия, каквато човек може да притежава само в млада възраст. Една дълга тъмносиня, подобна на мантия одежда, в която бе скрита едната ръка, покриваше нейната висока фигура. Другата ръка, придържаща одеянието на дипли, беше пълна и толкова бяла, че чак се учудих. Тъмните очи на старицата имаха своеобразен, идващ като от дълбочина блясък, а гласът й звучеше в приятен алт, когато ни отправи сега думите:

— Аллах ви даде в нашите ръце и аз идвам да ви запитам кои сте. Моите воини са пропуснали да зададат този въпрос, защото все пак аз съм тази, която ще решава.

— Значи ти си ходиах? — осведоми се Халеф.

— Да.

— Как посмяхте да ни нападнете и ограбите? Какво ви бяхме сторили? Знаеш ли какво казва Корана за крадците, разбойниците и убийците? Ние изискваме незабавно да бъдем освободени!

Жената направи с ръка пренебрежително движение.

— Дължите го на вашия шах, на вашия шах и неговите слуги, които не са нищо повече от роби. Те посегнаха на воини от нашето племе. Моят син Келат и внук ми Шерга също бяха отведени в Керманшах, за да бъдат войници, додето са живи. Те никога няма да могат да се върнат при нас и затова съществува вражда между мен и техните мъчители, между нас и вас.

— Нас? Какво ни засяга нас вашата вражда? — изтътна дребният шейх. — Каква работа имаме ние с твоя син и внука ти? Как изобщо можеш вече да имаш внук? Ти си още твърде млада.

— Годните на моя живот са скрити от твоите очи. Знай, че внукът ми също вече има син, който значи е мой правнук.

— Машаллах! Ти, види се, си майката, бабата, прабабата, стринката и прастринката на цялото си племе. Откъде вземаш младостта, която все още притежава твоят лик?

— Аллах ми я е дал и съхранил. Но защо говориш само ти? Защо мълчи твоят спътник? Ти ли си по-знатният от двамата?

— При нас единият е знатен точно колкото другия, защото ние сме прочути люде. Аз съм шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар и се казвам хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах.

— Тогава ти не си аджеми, (персиец).

— Не.

— Това влошава вашето положение, вместо да го подобрява. Аз никога не съм чувала твоето дълго име, но хаддедихните са врагове на няколко кюрдски племена, които ние наричаме приятели. Следователно аз ще удвоя откупа, който трябваше да заплатите.

— Твоите устни преливат от любезност и доброта към нас. Колко искаш?

— Пет хиляди туман^[15] за двама ви.

— Само толкова? Не съм си и мислел, че толкова малко струваме.

— Добре, тогава ще платите десет хиляди.

— Това също е твърде малко.

Тя му метна гневни светкавици.

— Присмиваш ли ми се? Пази се! Аз се старая да водя над моето племе господство на любовта и да се отнасям също меко спрямо чужденците, но мога да бъда и много строга.

— Аз говоря сериозно и искам откровено да ти кажа: ние двамата притежаваме толкова висока стойност, че никой не може да я заплати, дори ние самите. Ето защо вие няма да получите нищо.

— А вие няма да сме свободни, преди да сте платили каквото поисках.

— Тогава ни задръж, в името на Аллах! Та на нас и бездруго ни харесва при вас.

— Ако не получавате нищо за ядене, май по-малко ще ви се харесва.

— Не ни мисли! Ние гладуваме колкото ни е угодно, но нито миг по-дълго.

— Ти май мислиш за бягство. Избий си го от ума! Който се намира в наши ръце, само с мое разрешение бива освобождаван. Кой е спътникът ти?

— Това е прочутият в цял свят Кара бен Немзи ефенди.

— И неговото име никога не съм чувала. Той значи не може да е толкова много прочут, както ти казваш. Към кое племе принадлежи?

— Неговото име Бен Немзи би трябвало да ти подскаже, че родният му край се намира в далечната Алемания (Германия).

— Не живее ли там народът, който победи и свали от трона Напулиун Сувим^[16]?

— Да.

— Тогава той не е мюсюлманин, а християнин?

— Да.

— Това е още по-лошо за вас, защото аз мразя християните. Той сигурно се срамува, дето е един от тях, понеже не смее да говори с мен.

Тук обаче тя попадна при моя хаджи точно където не трябва. Той не търпеше да бъда обиждан и сега също вметна гневно:

— Чуй, жено, това твърдение е най-глупавото, което съм чувал през целия си живот. Този Кара бен Немзи ефенди е един несравним властелин над духа и тялото не само в своето отечество, ами във всички страни на земята. Познава народите на всички точки на света и говори техните езици. Убивал е лъвове и е затривал слонове. Неговият юмрук поваля победоносно всички врагове и царе, крале и другите му там владетели, които са радостни, ако им бъде позволено да говорят с него. Коя и каква обаче си ти всъщност? Една жена, една главатарка на шмекери, една майка на разбойническа паплач, която иска да изстиска пари от нас. Ако ефендито не говори с теб, то това не е от страх, а защото е твърде много горд, за да позволи на една такава скитница да чуе неговия благословен от Аллах глас.

Ходиах остана при това оскърбление спокойна, ала отвърна с повишени тон:

— Като наказание за тези думи ще трябва да платите сега двайсет хиляди тумана откуп. Ти ни нарече паплач и шмекери, ала няма по-презряна сган и по-големи крадци от християните.

Тогава аз се изправих въпреки вървите си в седнало положение и заявих:

— Ти изрече най-голямата лъжа в живота си. Докажи ми истинността на това твърдение!

Тя отстъпи пред острия ми тон крачка назад, но после усмихнато — две напред.

— Ти значи не си все пак съвсем ням. Дори ме удостояваш с отговор. Лъжа ли го наричаш? Аз изрекох истината. Кажи ми русите, англичаните, гърците, арменците, мисионерите, които ни пращате, християни ли са?

— Такива са.

— Тогава ти вече призна истинността на моето твърдение. Кой дебне като някое хищно животно по границата на Персия, за да я погълне? Англичанинът, русинът! Кому никога не е достатъчна неговата страна, а иска все повече страни и народи да придобие под свое владичество? Християнинът! Кой е най-лукавият мошеник, най-безсъвестният измамник на Ориента? Гръцкият и арменският християнин! Кой разпраща своите така наречени „Пратеници на любовта“, за да ги последват мечът, топовете, стотици болести, користта, измамата, престъпването на мата, грабежа на земи? Християнинът! Какво са консулите, пратениците, които във всички, също и в нашите, владетелски дворове сеят интриги, раздори и недоверие, за да изпращат по-късно плодовете от тези коварства у дома? Християните! Наблюдавай нашите мисионери! Аз не познавам различните секти, към които те се числят. Те са толкова много, че човек изобщо не може да ги запомни. Но всеки от тях твърди, че разгласявал вярата, която единствено те правела блажен. Затова те се мразят и преследват. Презират се едни други, говорят, проповядват и се борят тайно и явно едни срещу други, а пък изискват от нас вяра и доверие! Изискват уважение и благоговение и не подозират, изглежда, че самите правят всичко възможно, за да се лишат от своята чест и нашата почит. Те винаги носят на езика си голямата дума Любов, ала същевременно се разкъсват помежду си, разкъсват и нас! Много християни пътуват през тази земя, защото главният път от Багдад нагоре минава тук покрай нас. Аз съм ги виждала и съм говорила с тях, тук и в градовете, също в Техеран и Исфахан. Обаче не съм опознала нито един-едничък християнин, чиито дела да сметна за онова, което ни е било обещавано от неговата вяра, неговото учение. Какво е допринесла вашата така наречена любов на иноверците? Кръв и пак кръв! Където стъпите, народите изчезват, защото вашите нозе са нозете на гибелта, и по вашите стъпки се прокрадва смъртта. Аз казах преди малко, че мразя християните. Но аз не само ги мразя, а и ги презирам, защото комуто делата са в противоречие с неговите слова, той не заслужава нищо друго, той трябва да бъде презиран. Та не си мисли значи, че ще ви пощадя! Напротив, тъкмо защото си християнин, ще постъпя много строго с вас. Какво можеш да кажеш срещу моите думи? Искам да имам отговор! Говори!

Жената ме погледна с искрящи очи очаквателно в лицето. Тя беше изляла речта си така внезапно, така без същинска причина върху мен, че тя трябва от дълго да се бе натрупвала в нея. Какво можех, какво трябваше да кажа срещу това? Колко често ми бяха отправяни вече тези упреци! Никак не е лесно да се отвръща на подобни обвинения, защото в тях има твърде много истина за този, който е само по име християнин, и колкото и да го усуква, не може да се отърве от неприятното чувство, че ще бъде изобличен. Аз не отбягнах погледа й и отговорих спокойно:

— Ще ти кажа само две кратки слова. Първото е: Ти си жена. Второто гласи: Ти си нещастна.

— Какво имаш предвид? Не те разбирам.

— Тогава ме изслушай! Ти мислиш, така си ме сразила с речта си, че изобщо няма да мога да ти отвърна. Но се лъжеш. Ти си нямаш представа колко дълбоко ми позволи да надникна в душата ти. Ти се намираш в голямо заблуждение по отношение живота извън теб и живота в самата теб. Най-напред живота извън теб: ти гледаш с погрешни очи и поради това бъркаш вярата с народа. Народите възникват, развиват се и си отиват също както човекът се ражда, расте и умира. Сблъскат ли се две нации, едната от които е млада и силна, а другата — стара и слаба, то старата трябва да отстъпи на младата. Ако са от различни религии, не религията, а старческата слабост убива. Вашите ориенталски гърци и арменци принадлежат към стари, отмиращи племена. А че те са западнали и нравствено само доказва, че имам право, защото те ще залязат, макар и също да се наричат християни. Воля на Аллах е да измират цели народи както отделните хора. И когато им излезе такъв късмет, е погрешно да се отдава вината на християнството, напротив, аз мога гордо и открито да изповядвам, че на християнството е присъща силата, животът да спаси от упадък дори тези нации. Ти няма да искаш да го признаеш, ала все пак ще трябва да се съгласиш, защото ти — направих къса пауза и продължих с натъртване — отдавна вече не си исламех (мохамеданка).

— Аз? Вече не съм исламех? — попита тя бързо. — Каква, каква съм иначе?

— Християнка.

— Би хатър-и-худах! (За Бога!) — възкликна ходиах, като плесна ръце. — Ти дръзваш да ме наричаш християнка?

— Това не е дързост, а истина. Преди малко аз казах, че ти се намираш в заблуда и по отношение на живота в теб самата. Аз те виждам и говоря с теб днес за пръв път. Следователно не те познавам, но хвърлих един поглед в дълбините на твоята душа, в която живее един голям, болезнен копнеж по любовта и избавлението. Ти вече от дълги години търсиш Бога, неговото небе и неговото отвъдно блаженство, ала не си намерила човек, който да ти посочи пътя за нагоре…

— Мълчи! — прекъсна ме жената властно.

После пристъпи към огъня, седна и сложи нови съчки в пламъците. При това почти не отвърна очи от мен. Сякаш искаше да ме прониже с поглед. Едва след дълго време каза бавно и като че й бе трудно да изтръгне от себе си признанието:

— Защо ми говориш по начин, по който иначе се говори само с мъже, и то учени мъже?

— Ти не си обикновена жена, а учена жена. Но ти не притежаваш учеността на главата, а учеността на сърцето, което се стреми към по-извисени блага от тези, към които пресметливият разсъдък протяга мършави ръце.

— Ефенди… да не би ти да си мъжът, когото търся от толкова дълго, без да го намирам? Можеш ли ти да ми покажеш пътя за нагоре? Аз съм почти склонна да го повярвам и все пак не го вярвам, защото ти си… християнин!

— Да, и благодаря на Бога за високото благоволение дето мога да бъда християнин. Аз се старая не само да се наричам християнин, но и наистина да съм християнин. Ако всички християни го вършеха, ти щеше другояче да говориш за нас. Кажи, смяташ ли всички изповедници на исляма за добри хора?

— Не, те за съжаление не са такива.

— Виновен ли е ислямът за това?

— Определено не.

— Как става тогава, че обвиняваш нашата вяра, понеже си опознала християни, които не са били добри хора? Един добър християнин обаче винаги е и добър човек.

— Тогава значи и един добър мюсюлманин е също винаги добър човек?

— Не, защото ислямът не изисква от своите следовници любовта, която е основният камък и ъгловият стълб на християнското учение.

— Ислямът също учи на любов.

— Само на любов към и сред своите привърженици. Нашето Свето писание обаче ни повелява да обичаме всички хора, дори враговете като нас самите.

— Също враговете?

— Да.

— Би чешм-и-ферсендем (В името очите на моя син), това не е възможно. Никой смъртен не притежава безкрайното самообладание, необходимо за да обича врага като самия себе си. Кажи ти би ли могъл да направиш на твоя смъртен враг същото благодеяние както на своя кръвен приятел?

— Да.

— Ти сбърка. Искаше да кажеш „не“!

— Аз исках да кажа „да“ и го повтарям!

— Това е лъжа.

Тя скочи и ме стрелна с гневни очи.

— Истина е! — потвърдих аз.

— Лъжа, лъжа, нищо освен лъжа! Сега и аз те презирам. Ти си умен мъж и почти разпозна копнежа, който живее в моето сърце. Ти искаш да го използваш в твоя изгода и се стараеш да гледам на теб като на някой дарител на голям дар. Но няма да ме измамиш! Ти беше толкова непредпазлив да ми отвориш очите с твоята невъзможна любов към враговете. Чрез това, че искаш да се представиш за християнин на всички християни, ти доказа, че си християнин само по име, един себичен, пресметлив и лош човек. Ти надзърна в душата ми, ала не ме опозна. Помисли, че е лесно да заблудиш мен, простата и неука мохамеданка. Но аз не съм това, за което ме смяташ. Аз живея само кратко време от годината тук в дивите планини, а се намирам иначе почти винаги на път и в харимат на велможите на нашето царство. Там аз държа очите и ушите си отворени и събирам духовни съкровища, чиято равностойност никой не би могъл да ми заплати и със злато. Още харемът на Мухамед шах, бащата на нашия сегашен владетел, стоеше отворен за мен, а преди туй бях приятелка на всички жени на Фетх Али шах, най-великия от Каджарите^[17]…

— Какво… наистина ли…? — прекъснах я удивено. — Та това е повече от един човешки живот.

По лицето й мина горда, със съзнание за собствена цена, усмивка и тя отговори:

— Да, тук престава цялата ваша франкска мъдрост. Тук не можете да сторите нищо друго, освен да се дивите. Знай, че моята възраст възлиза далеч над шест десетилетия, и че аз, когато един ден умра, ще изглеждам все така млада, както в днешния ден. Аз имам в ръката си извора на младостта, защото съм Умм ед Джамал, от чиито ръце хиляди са получили блясъка на красотата и…

Беше прекъсната от Халеф, защото този се изправи, колкото бързо му бе възможно във вървите, и извика запленено:

— Ти си Умм ед Джамал? Хамдулиллах! Хвала, слава, почести и благодарности, изказани на Аллах, задето позволи да бъдем твои пленници! Колко струва една кутийка от твоята чудодейна помада? Аз ще купя на часа десет, двайсет, може и петдесет парчета, стига да не е прекалено скъпа!

— Ти? — попита тя. — Ти няма да получиш ни една-едничка.

— Защо не?

— Защото хаддедихните са врагове на нашите приятели. И през ум не ми минава да изглаждам бръчките и браздите на твоя харем. Аз по-скоро желая те да станат дълбоки като урвите и пропастите на нашите планини. Колко жени имаш?

— Една.

— Как е името й?

— Ханнех. Тя е най-прекрасната и красива роза сред всички ухани цветове от царството на цветята.

— Най-прекрасната и най-красивата? И въпреки туй искаш за нея от моята помада? Нейното лице сигур прилича на някой спаружен шипков плод, а вървежът й — на малко камилче. В харимат на хаддедихните не живее и една-единствена красива жена.

Това беше за моя дребен, лесно кипващ хаджи като искра в буре барут.

— Какво чувам? — изкряска той. — Моята Ханнех, перлата и короната на всички жени, приличала на спаружена шипка и малкото на камила! Ако не бях вързан и ти не беше жена, щях да те заплюя и сетне така да те тръшна на земята, че никога вече да не можеш да се дигнеш. Ами как изглеждаш ти? Да не би да си красива? Дори не си го въобразявай! Хаддедихните притежават най-прелестните жени от всички народи по земята. Пред тях вашите жени са като дългоноги тарантули, сравнени със златисто потрепкващи пеперуди. Помадата на красотата за тях е излишна, аз изобщо не я желая. Ако твоята красота е всичко, което човек добива от нея, хич не ти искам мазилото, защото то само ще обезобрази и похаби чаровния лик на любимката на моята душа.

Ходиах не каза нито дума на тези оскърбления. Тя отправи към него един дълъг, изпълнен с презрение поглед и се отвърна после, за да се отдалечи.

— Правилно ли постъпих, сихди? — попита ме той, когато тя си беше отишла.

— Не. Ти трябваше да премълчиш.

— Да премълча? Когато някой очерня Ханнех, виделината на моите очи и слънцето на живота ми? Шипка! Ще ми се за това на тая дърта пергишка да израсне мустак, голям колкот’ на някой персийски сипехсалар (фелдмаршал). Нека си задържи тя помадата и да натрива с нея своите кози и овце.

Халеф трябваше да прекъсне посред излиянието на своето сърце, защото пазачът се върна и ни съобщи, че ходиах заповядала да не получим никакво ядене и да не говорим повече помежду си. При първата дума щели да ни разделят. Това бе последицата от бъбривостта на Халеф.

За мен мълчанието беше добре дошло, но за него беше по-лошо от глада. Той го изразяваше с немите, наистина, но пък много красноречиви погледи, които от време на време ми хвърляше. Най-доброто в нашето положение беше да направим опит да заспим. Но преди това да ни се удаде, пазачът ни беше сменен от други двама, които още веднъж строго ни повториха забраната за говоренето. Нощта беше студена. Огънят не топлеше, а вървите ни пречеха да легнем удобно. Въпреки това аз спах доста добре и се будих на няколко пъти само от смяната на пазачите.

Когато новият ден дойде, вън се надигнаха високи крясъци. Звучеше толкова опасно, сякаш бивакът беше нападнат от врагове. Хората търчаха оживено насам-натам. Чухме гневни проклятия. Коне тупкаха с крак и цвилеха. Аз се угрижих единствено за нашите. Единият от пазачите се отдалечи, за да разбере причината за тази възбуда. Но ние не узнахме нищо, когато мъжът се върна, защото той осведоми събрата си шепнешком. Но и на двамата им личеше, че събитието беше както важно, така и неприятно.

Ние не получихме нито нещо за ядене, нито за пиене. С удоволствие бихме пили по глътка вода, но не ни хрумна да молим за това. Най-неприятни бяха не гладът или жаждата, а вървите. Те не ни причиняваха болки, наистина, защото не бяха така здраво стегнати, както при индианците например, но ни уморяваха с това, че ни принуждаваха да заемаме неудобно физическо положение. Впрочем необходимо беше само да поискам и щях да получа свободата на ръцете си, понеже още от вчера бях опъвали така разтегнал въжето, което ги свързваше, че във всеки удобен миг можех да ги измъкна. Но в присъствието на пазачите с това нямаше да постигна нищо, понеже и краката ни бяха вързани наедно. Следователно трябваше да чакаме, докато по някое време бъдеха освободени.

Това стана по обяд. Тогава влязоха двама по-възрастни воини. Единият беше предводителят на тези, които ни бяха пленили. Той ни съобщи следното:

— Вие сте оскърбили ходиах. Ето защо тя ви отказва честта да дойде пак при вас, а вие ще бъдете отведени при нея, за да научите какво ще иска днес от вас.

— Та нали тя постави още вчера искането си! — отговорих аз.

— Нещата се промениха, защото вашите коне бяха взети от кавалеристи на шаха. Така ние не можахме да вземем тяхната цена и вие трябва да добавите загубата с пари.

— Какво? — попитах уплашено. — Взели са конете ни?

— Да, и заедно с тях още двайсет от нашите!

— Кой?

— Заранта тук беше един десте-и-севарех (ескадрон). Командващият в Керманшах се нуждае от коне за своите войскови части, защото шахът иска да обяви война на султана на Турция. Вие не сте тукашни и значи не знаете, че ние, ихлаутите, сме длъжни да предоставяме конете си, без някой да ни пита дали искаме, или не. На наиб-и-евела (старши лейтенант), който предвождаше тези кавалеристи, му харесаха вашите жребци и той ги взе.

— Нима не му казахте, че те изобщо не ви принадлежат?

— Худа не кунед! (Да пази Бог!) Дори и през ум не ни дойде да проявим такава глупост. Той щеше да иска да говори с вас и сетне да пъхне в собствения си джоб откупа, който трябва да ни платите.

— Накъде тръгна той с конете ни?

— Към Керманшах, но не само с вашите, а и с нашите. Дяволът да го прокълне! Сега елате!

Халеф се беше кажи-речи вцепенил от страх, че неговият Баркх и моят Бен рих са били отвлечени. За да не бъда разбран, му прошепнах на западен арабски:

— Не се безпокой, ние ще си ги получим отново. Ще яздим след тях. Само внимавай!

— Мълчете! — беше ни заповядано. — Вие не бива да разговаряте помежду си! Напред!

Бяхме изведени от колибата. Аз твърдо бях решил в нея повече да не стъпя.