Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (5) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

4. Двойни легла в Рим

Мейпълови бяха коментирали и обмисляли раздялата си толкова дълго, че това вече им се струваше напълно неосъществимо. Защото разговорите им, все по-амбивалентни^[1] и безпощадни като обвинения, подобно на непрекъснатите нападки, отстъпления, дрязги и ласки, непостоянни и същевременно неотлъчно спохождащи ги, довеждаха до все по-силното вплитане помежду им в едно мъчително, безнадеждно и унизително интимно съжителство. А любовната им игра продължаваше да разгаря жаравата на страстта подобно на физиологично изродено, но иначе напълно здраво дете, чиито растеж набъбва пропорционално на липсата на храна. Когато устите им най-сетне замълчаваха, телата им безропотно се сливаха в едно, подобно на две безмълвни армии, претопили се в хомогенна благодарна маса от хора, освободени от абсурдната вражда между двама умопобъркани владетели, Кървящ, осакатен, неколкократно полаган с дължимата почит в своята гробница, бракът им не можеше да умре. Изпепелени от пламенното желание всеки от тях да напусне другия, да избяга от царството на брачното ежедневие, те заминаха заедно. Предприеха пътуване до Рим.

Пристигнаха през нощта. Полетът бе късен, аерогарата — величествена. Тръгнаха направо, без никаква подготовка, без предварителни планове. И въпреки това, сякаш предизвестени за тяхното пристигане, чевръсти италианци, говорещи перфектен английски, поеха сръчно багажа им, резервираха им хотелска стая по телефона от аерогарата и ги отведоха до един автобус. Изненадващо за тях, автобусът се потопи в очертанията на тъмен селски пейзаж. Няколко прозореца висяха като фенери сред гъстата тъма. Една река внезапно разголи сребърната си гръд. Силуетите на маслинови дръвчета и италиански борове изплуваха покрай тях като призрачни илюстрации от стар латински буквар.

— Мога да се возя на този автобус до края на живота си — каза Джоан на висок глас и Ричард усети леко бодване от спомена за дните, когато двамата бяха щастливи заедно; тогава веднъж тя му бе признала за сексуалната тръпка, събудила се у нея, когато младият мъж на бензиностанцията, бършейки предното стъкло с енергични, кръгообразни движения, бе раздрусал леко колата, с нея отвътре. От всички неща, които някога му бе признавала, това бе останало в съзнанието му като най-откровеното и дълбоко надникване в тайните на женската душевност, до които тя някога го бе допускала, и които самият той никога не успяваше да докосне, докато накрая се бе уморил да пробва и се бе отказал завинаги.

Все пак му стана приятно да я види щастлива. Това бе неговата слабост. Искаше тя да е щастлива и убеждението му, че ако се разделят той няма да знае дали е щастлива или не, най-неочаквано затръшваше резето на последната врата по пътя към раздялата, след като всички останали бяха широко отворени. После избърсваше от очите й сълзите, пролети по негова вина, пропъждаше всички протести на отчаяние и безнадеждност точно в онзи момент, когато тя се отказваше от всякакви надежди, и тяхната агония продължаваше.

— Нищо не е вечно — отвърна той сега.

— Не ме оставяш да се отпусна дори за минута, нали?

— Извинявай. Отпусни се.

За момент тя се загледа през прозореца, след което се обърна и каза:

— Сякаш въобще не пътуваме към Рим.

— А накъде тогава? — Искаше му се откровено да разбере. Искрено се надяваше тя да му каже.

— Може би обратно към нашето Минало.

— Не. Аз не искам да се връщам там. Чувствам, че сме изминали дълъг път и ни остава още съвсем малко до края.

Тя се загледа навън към тихия пейзаж. Мина доста време преди той да разбере, че тя плачеше. Опита се да се пребори с импулса си да я утеши, макар че вътре в него, душата му крещеше, че това е жестоко и малодушно. Но ръката му, сякаш откъсната против волята му от някаква сила, могъща и неконтролируема като похотта, изпълзя бавно върху нейната. Тя отпусна глава върху рамото му. Забрадената жена от другата страна на редицата ги помисли за младоженци по време на медения им месец и деликатно отмести поглед.

Автобусът се измъкна от провинциалния пейзаж, фабрики и жилищни сгради стесниха магистралата. Внезапно пред погледите им изникна някакъв монумент — масивна, бяла пирамида, окъпана в светлина и гравирана с латински надпис. Скоро и двамата притиснаха лица към прозореца, за да проследят Колизея, очертал се като счупена сватбена торта на здрачния небосклон, докато дребната реликва не се завъртя бавно около оста си и не отплава мълчаливо от пристана на техните погледи. На крайната спирка друга жива верига от ръце и гласове им върна обратно багажа, настани ги в едно такси и ги откара до хотела. Докато Ричард пускаше шестстотинте лири на монети в ръката на шофьора, те му се сториха най-гладките, най-обли и тактично претеглени пари, давани някога от него. Рецепцията на хотела бе на горния етаж. Администраторът бе млад и закачлив. Той произнесе имената им няколко пъти и искрено се учуди защо не са отишли в Неапол. Коридорите на хотела, описан им на аерогарата като второкласен, въпреки това бяха облицовани с розов мрамор. Мраморен под ги отведе до тяхната стая. Това, както и просторната баня, и разкошното виолетово на завесите, заслепиха Ричард и той забеляза сериозния недостатък едва когато администраторът, потропващ доволно с токове — може би заради погрешно дадения голям бакшиш — се бе отдалечил доста надолу по коридора.

— Двойни легла — отбеляза Ричард. Винаги досега бяха спали на единично легло.

— Да го повикаме ли обратно? — попита Джоан.

— Държиш ли на това?

— Не мисля, че е толкова важно. Можеш ли да спиш сам?

— Предполагам. И все пак… — Положението бе деликатно. Чувстваше, че са ги обидили. Докато не се разделяха окончателно, му се струваше неуместно между тях да има дори едва забележима пролука. Ако въпросното пътуване трябваше да доведе до смъртта или излекуването на тяхната връзка (а това бе техен девиз за десети път), тогава в опита за лечение трябваше да има определена техническа „непорочност“, макар че — или по-скоро, точно заради това — в душата си той вече бе обрекъл опита на провал. Възникваше също и особено важния въпрос дали той би могъл да спи без топлината от близостта на нейното тяло, даващо смисъл на съня му.

— Й все пак, какво? — настоя Джоан.

— И все пак е някак тъжно.

— Ричард, недей да тъгуваш. И без това си достатъчно натъжен. Дошли сме тук, за да се отпуснем. Това не е меден месец или нещо такова, това е просто една малка почивка, която се опитваме да си дадем един на друг. Би могъл да идваш и да ме посещаваш в моето легло, ако не можеш да заспиш.

— Ти си толкова мила жена — рече той. — Само дето не мога да разбера защо съм така нещастен с теб.

Бе изричал тази фраза или нещо подобно толкова често преди, че тя — почувствала гадене от едновременните дози мед и жлъчка, пренебрегна изцяло забележката и започна да разопакова багажа с преднамерена ведрина. По нейно предложение излязоха да се разходят из града, макар да бе станало десет. Техният хотел се намираше на търговска улица, представляваща по това време на денонощието редица от спуснати кепенци. В далечния край един осветен фонтан мяташе игриви отражения със струите си вода. Неговите крака, които никога досега не му бяха създавали проблеми, започнаха да го болят. Изглежда — сред мекия влажен въздух на римската зима — обувките му се бяха раздули на места и сега тези изпъкналости се впиваха в плътта му при всяка негова крачка. Въобще не можеше да си представи защо бе станало така, освен ако не се окажеше, че е алергичен към мрамор. Заради неговите парещи крака намериха един американски бар, влязоха вътре и си поръчаха кафе. Някъде откъм ъгъла се носеше боботенето на пиян мъжки американски глас, заглушаван от звучна, неразбираема, женска тирада от оплаквания. Гласът, в действителност, не приличаше чак толкова на мъжки, колкото на женски с удебелен тембър, все едно че излизаше от грамофон, пуснат на по-бавни обороти. Надявайки се да се излекува от завладяващата го тъпа болка, Ричард си поръча хамбургер, оказал се повече доматен сос, отколкото пълнеж. Отвън, на улицата, той купи хартиена фунийка с горещи кестени от един уличен търговец. Възглавничките на пръстите и палците на мъжа бяха черни и обгорени от контакта му с парещата стока. Той енергично замаха с ръка, докато в дланта му не бяха поставени триста лири. В известен смисъл, Ричард нямаше нищо против, че го мамят. По този начин си осигуряваше място в римската икономика. Мейпълови се върнаха в хотела и легнали един до друг на двойните си легла, бързо се унесоха в дълбок сън.

„Значи, предположи Ричард, в тайните дебри на своето подсъзнание, и Джоан също спи добре сама.“ Но когато се събудиха на сутринта, тя му каза:

— Снощи беше невероятно смешен. Не можах да заспя и всеки път, когато се протягах да те побутна, за да те накарам да си мислиш, че си на спалня, ти ми казваше „махай се“ и се отърсваше от мен.

Той се разсмя изненадано.

— Наистина ли? И това съм го правил насън?

— Би трябвало да е на сън. Веднъж даже извика „Остави ме!“. Гласът ти прозвуча толкова силно, че те помислих за буден, но когато се опитах да те заговоря, ти вече хъркаше.

— Ама че глупост. Надявам се да не съм наранил чувствата ти.

— Не. Дори бе освежаващо да гледам как не противоречиш сам на себе си.

Той си изми зъбите и хапна няколко студени кестена, останали от предишната вечер. После Мейпълови закусиха твърди кифлички и горчиво кафе в хотела и излязоха отново из Рим. Обувките му подновиха необяснимото си мъчение. Със своята странна, почти присмехулна загриженост за техните тайни нужди, градът изпречи пред погледите им магазин за обувки. Влязоха вътре и Ричард си купи — от един грациозен като влечуго млад продавач — чифт черни мокасини от кожа на алигатор. Бяха прекалено стегнати с елегантните си форми, но затова пък абсолютно мъртви и не убиваха с такава жива, необуздана енергичност, както другите. След това Мейпълови — тя с пътеводителя на Хачет, а той с американските си обувки в една кутия — тръгнаха надолу по „Виа Национале“ към монумента на Виктор Емануел^[2] — една титанична грамада от стъпала, водеща наникъде.

— Какво толкова велико е направил тоя? — попита Ричард. — Да не би да е обединил Италия или това май беше Кавур^[3]?

— Не беше ли оня смешен малък крал от „Сбогом на оръжията“?

— Не знам. Обаче никой не може да бъде толкова велик.

— Сега разбираш защо италианците нямат комплекси за малоценност. Всичко е толкова грамадно.

Стояха и съзерцаваха двореца Венеция, докато не си представиха как Мусолини гледа намръщено от един прозорец, а после изкачиха многобройните стъпала до „Пиаца дел Кампидолио“ и стигнаха до конната статуя на Марк Аврелий върху пиедестала на Микеланджело. Джоан отбеляза колко много приличала атмосферата на времето от творбите на Марино Марини^[4] и наистина бе така. Интуицията й бе прескочила триста години. Толкова бе интелигентна. Може би точно затова раздялата с нея представляваше така изискан като замисъл и труден като изпълнение жест. Обиколиха площада. Портите и вратите около тях изглеждаха затворени завинаги, като врати на художествена графика върху кадастрон. Влязоха, понеже страничната порта на църквата „Санта Мария“ в Аракоели беше отворена. Изведнъж откриха, че Вървят Върху заспали хора — човешки барелефи върху надгробни плочи в естествени размери, изтрити почти до основи от хилядите човешки ходила, стъпвали отгоре им. Пръстите на чифт ръце, притиснати към каменните гърди, бяха избледнели до пръстоподобни сенки. Едно лице, оцеляло от изпитанията на Времето зад висока колона, приличаше на жива душа, опитваща да се надигне от почти изличеното си тяло. Само Мейпълови разглеждаха тези барелефи, издълбани върху под, който сигурно някога е бил окъпано във великолепие езеро от мозайки. Другите туристи се трупаха около параклиса, пазещ зад стъклените си витрини зеленикавите останки на някакъв папа — до налъми и църковни одежди — спаружили се до размера на детско телце. Те излязоха през същата странична врата, слязоха надолу по едни стъпала и платиха входна такса, за да видят руините на Римския форум. Ренесансът го бе използвал за каменоломна. Навсякъде се виждаха безразборно разхвърляни счупени колони, предизвикващи силното усещане за перспектива, като при Кирико^[5] Джоан бе очарована от начина, по който съжителстваха птиците и бурените в пукнатините на този експлодирал сън на човешката цивилизация. Започна да ръми ситен дъждец. В края на една пътечка двамата надникнаха зад някаква стъклена Врата и един дребен, униформен човечец с метла изкуцука към тях и ги пусна да влязат в изоставената църква „Санта Мария Антика“. От призрачната сводеста атмосфера лъхаше студено безразличие към божественото, фреските от седми век изглеждаха някак неотдавнашни, нервно изпълнени. На излизане Ричард прочете въпроса в усмивката на метача и тактично притисна една монета в дланта му. Слабият дъждец продължавате кротко да ромоли. Джоан хвана ръката на мъжа си, сякаш търсеше подслон. Неговият стомах започна да го боли — с лека, дразнеща болка, едва доловима, само колкото да отвлече вниманието му от мъките с краката му. Тръгнаха покрай „Виа Сакра“, през застлани с трева, останали без покриви езически храмове. Болката в стомаха му се засили. Някакви униформени пазачи — старци, застанали тук и там под дъжда като прегладнели гларуси — им махаха към други руини и други църкви, но ролката заслепяваше Ричард и той не виждаше нищо друго, освен отдалечеността му от каквото и да било, което можеше да му послужи за опора. Отказа да влезе в Базиликата на Константин и вместо тора попита за „uscita“^[6] Чувстваше, че повече не може да контролира краката си. Пазачът, усетил че му се изплъзва бакшиш, начумерено насочи към малка врата в съседната телена ограда. Мейпълови вдигнаха резето, излязоха през вратата и се озоваха на навираното възвишение, издигащо се над Колизея. Ричард направи няколко крачки и се подпря на една ниска стена.

— Толкова ли си зле? — попита Джоан.

— Повече от зле — рече той. — Съжалявам. Много е глупаво.

— Не можеш ли да повърнеш?

— Не. Не е такова. — Изреченията му излизаха отсечено, на пресекулки. — Това са просто… някакви спазми.

— Високо или ниско?

— По средата.

— От какво може да се е получило? Да не би да е от кестените?

— Не, според мен, това е просто от… стоя тук, толкова далеко от всичко познато, с теб, без самият аз да знам… защо.

— Да се прибираме ли в хотела?

— Да. Ще ми се да мога да легна.

— Да хванем такси?

— Ще ме измамят.

— Това няма значение.

— Не знам… как се казва мястото.

— Отчасти го знаем. Намира се близо до големия фонтан. Ще погледна в пътеводителя за „фонтан“.

— Рим е… пълен с… фонтани.

— Ричард, нали не правиш всичко това заради мен?

Той се разсмя — беше толкова интелигентна.

— Не съзнателно. Свързано е с… даването на бакшиши… през цялото това време. Наистина ме боли. Непоносимо е.

— Можеш ли да вървиш?

— Разбира се. Хвани ме за ръката.

— Да взема ли кутията с обувките?

— Не. Не се безпокой, скъпа. Това е просто нервен спазъм. Получавал съм ги… като малък. Само че тогава… съм бил по-храбър.

Те заслизаха надолу по стъпалата към централната улица, претоварена от бързо движещи се коли. Такситата, на които махаха, им показваха човешки силуети през задните си стъкла и не спираха. Пресякоха „Виа деи фори Империали“ и се опитаха да налучкат пътя за връщане — сред плетеницата от малки улички, към района с фонтана, американския бар, магазина за обувки и хотела. Минаха през пазар за прясна храна. Гирлянди от наденици Висяха от опънати напред навеси. Купища марули лежаха струпани направо върху улицата. Той вървеше вдървено, стъпвайки предпазливо, сякаш болката, която носеше, бе нещо чупливо и безценно. Притиснатата към стомаха му ръка изглежда малко го облекчи. Дъждът и Джоан, свързани по някакъв начин с натиска, който я бе предизвикал, сега се бяха превърнали в натиска, даващ му сили да я превъзмогне. Джоан го придържаше да върви. Дъждът го прикриваше, правеше фигурата му по-трудно забележима за минувачите, а следователно и за самия него, и по този начин притъпяваше болката. Сградите жестоко се редуваха в низходяща и възходяща последователност. По тесен паваж изкачиха един дълъг склон покрай „Банка Италия“. Дъждът спря. Болката, разпростряла се до всеки ъгъл на кухината под ребрата му, се бе въоръжила с нож и сега започна да сече стените с надежда да се измъкне навън. Стигнаха до „Виа Национале“, на няколко преки под хотела. Магазините стояха затворени с неспуснати кепенци, фонтанът в далечината бе пресъхнал. Той се почувства така, сякаш започва да се накланя назад. Мозъкът му приличаше на клон, кривнал настрани от ствола и решил да бъде това разклонение вместо онова, а след това и по-горното, и по-горното, докато накрая не му бе останал никакъв избор, освен да изчезне В небитието, в хотелската стая Ричард легна на своето легло, наметна се отгоре с палтото си, сви се на кълбо и заспа.

Когато се събуди един час по-късно, всичко изглеждаше по друг начин. Болката бе изчезнала. Джоан лежеше в своето легло и четеше пътеводителя на Хачет Обръщайки се към нея, той я видя променена, както когато я бе видял за първи път сред студената ярка светлина на библиотеката. Само че сега спокойно осъзнаваше факта, че оттогава тя бе дошла при него, за да сподели стаята му.

— Отмина — каза той.

— Ти се майтапиш. Бях готова да извикам доктор и да те карат в болницата.

— Не, нямаше нужда от такива работи. Знаех, че не е чак толкова сериозно. Беше на нервна основа.

— Но ти беше блед като мъртвец.

Струпаха се прекалено много различни дразнители, фокусирани в една точка. Предполагам, че форумът ми е повлиял потискащо. Тукашното минало е толкова угнетяващо. А и болките в краката също ме притесняваха.

— Скъпи, ти си в Рим. От теб се очаква да си щастлив.

— Сега вече съм. Хайде. Сигурно си умряла от глад. Да отидем да хапнем нещо.

— Сериозно ли говориш? Толкова ли добре се чувстваш?

— Напълно. Всичко мина. — И с изключение на приятно напомнящото парене в стомаха, излекувано още с първата хапка милански салам, наистина бе така. Мейпълови отново се впуснаха в обиколка из Рим и — в този град от стъпала, възвишения, разгъваща се перспектива, от изобилстващи с прозорци стени в цвят сепия и розова охра, от постройки, толкова просторни, че човек се чувстваше в тях като под небето — двойката се раздели. Не физически — рядко им се случваше някой да изпусне погледа на другия. И все пак, най-сетне, двамата бяха разделени. И те го знаеха. Подобно на дните на тяхното ухажване, бяха станали вежливи, закачливи и тихи един към друг. Жизнените сокове на брака им пресъхнаха като престаряла, силно избуяла лоза, чието скрито в земята стебло е било съсечено още при засаждането й от стария градинар. Те вървяха ръка за ръка сред привидно еднотипните фасади на сгради, които — при по-внимателно наблюдение — се разчленяваха на напълно различни стилове и епохи. В определен момент тя се обърна към него и каза:

Скъпи, сега знам какво не е било наред при нас. Аз, съм класическа, а ти — бароков.

После двамата пазаруваха, гледаха, спаха, ядоха. Седнал насреща й в последния от ресторантите, който — подобно на оазис от ленени покривки и ароматни вина — бе съхранил спомена за онези отдавна отминали елегични дни, Ричард видя, че Джоан бе щастлива. Нейното лице, освободено от напрегнатостта на очакването, излъчваше спокойствие и ведрина. Жестовете й бяха откраднали нещо от флиртуващата ирония на младостта. Тя бе живо заинтригувана от всичко наоколо. А гласът й — докато се бе привела напред, за да прошепне забележката си за една жена с красив мъж на съседната маса — бе бърз и припрян, сякаш въздухът, който дишаше, бе разреден и олекнал. Тя бе щастлива. Усетил ревност от нейното щастие, той изведнъж изпита неохота при мисълта, че трябва да я напусне.