Джон Ъпдайк
Обичай ме, Обичам те (15) (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

14. Раздяла

Денят бе хубав, направо великолепен. През целия юни времето се бе подигравало с яркото си слънце на семейното нещастие на Мейпълови. Всичко наоколо бе окъпано в златни лъчи и тучна зеленина, сред която техните разговори бяха невидимо разяждани от дрязги и неприязън, а унилите им мърморещи личности се явяваха единствените мрачни петна сред природата. Обикновено по това време на годината телата им вече имаха приятен загар. Но когато посрещнаха самолета на по-голямата си дъщеря при завръщането й от едногодишен престой в Англия, бяха почти толкова бледи, колкото и тя, макар Джудит да беше прекалено заслепена от яркото слънце и пищната растителност на своята родна земя, за да забележи това. Те не помрачиха нейното пристигане у дома като не й казаха веднага. Да изчакат няколко дни, да я оставят да се възстанови от уморителното пътуване и силната превъзбуда — бе една от формулировките сред потока от сиви диалози над наша кафе, коктейл или „Контро“ — докато двамата оформяха стратегията на своята раздяла, а земята се опитваше да ги впечатли с новата си премяна, оставаща незабелязана зад плътно затворените им прозорци. Ричард бе решил да си тръгне за Великден. Джоан настояваше да изчакат, докато и четирите им деца се съберат вкъщи, взели изпитите си и присъствали на всички церемонии, след което да потърсят утеха в лятната красота на природата. И той се захвана за работа, преследван в мислите си от любов и постоянен страх поправяйки замрежените рамки на прозорците, точейки ножовете на косачката, валирайки и подравнявайки техният нов тенис корт.

Глиненият корт бе преживял своята първа зима и сега стоеше целият на дупки, с отвян от вятъра шамот. Преди години Мейпълови бяха забелязали, сред компанията от свои приятели, колко често разводът бе спохождан от драматични подобрения в домашния бит, сякаш бракът правеше едно последно, енергично усилие да оживее. Тяхната най-лоша криза бе преминала сред прахоляк от мазилка и разголени кухненска водопроводна канализация. Все пак, предишното лято, когато жълтият като канарче булдозер весело подравняваше едно тревясало, осеяно с маргаритки хълмче, и го превръщаше в кално плато, а група млади мъже, със завързани на опашки коси, разнасяха и трамбована глината, заравнявайки повърхността, тази трансформация не ги бе впечатлила като нещо злокобно, а бе приета по-скоро като едно весело, дръзко предизвикателство. Техният брак можеше да разоре земята в името на общото удоволствие. А ето, че сега — на следващата пролет — събуждайки се всяка сутрин в ранни зори от едно неприятно, хлъзгаво усещане, сякаш леглото рязко се килваше настрани, Ричард мрачно гледаше пустия тенис корт — с мрежата и лентите, все още навити на топ в плевнята — и виждайки напуканата и изровена глина по него (по време на пролетното затопляне из лапавицата бяха лудували кучета; навред тънки ручейчета бяха издълбали паяжина от вадички) той осъзнаваше, че заобикалящата го действителност е в хармония с неговото настроение на целенасочено опустошение и разруха. В крайна сметка, това просто бе един вечен, основен, природен закон. Свитото му сърце се надяваше този ден никога да не дойде.

Сега той бе настъпил. Беше петък. Джудит вече се бе аклиматизирала. И четирите деца бяха тук, събрани заедно преди разните работи, лагери и пътувания, да ги бяха пръснали отново далече от дома. Джоан бе на мнение да им се каже един по един — Ричард искаше да направи официално съобщение на масата.

— Според мен, едно такова съобщение е чисто и просто бягане от отговорност. — Заяви тя. — Те ще започнат да се карат и да спорят помежду си, вместо да се съсредоточат върху въпроса. Знаеш много добре, че всеки от тях е отделна личност, а не някаква брънка от обединеното препятствие по пътя към твоята свобода.

— Добре, де. Добре. Съгласен съм. — Планът на Джоан бе премислен до последна подробност. Тази вечер — макар и с отминала дата — в чест на посрещането на Джудит бяха приготвили вечеря с раци и шампанско. След това, когато празненството приключеше, те двамата, които преди деветнайсет години бутаха дъщеря си в бебешката й количка по „Пето Авеню“ до площад „Вашингтон“, сега отново трябваше да я изведат на разходка извън къщата, до моста при соления поток, и да й кажат, заричайки я да мълчи пред другите. После Ричард Младши, който отиваше направо от работа на рок концерт в Бостън, щеше да бъде известен за решението късно вечерта, когато се върнеше с влака, или в събота — рано сутринта, преди да бе отишъл на работа. Той беше на седемнайсет и работеше като поддържащ персонал на едно игрище за голф. Накрая идваше ред и на двете по-малки деца, Джон и Маргарет, които можеха да бъдат информирани в ранния предобед.

— Чиста работа, нали така? — заключи Ричард.

— Да имаш някакъв по-добър план? Даже ще разполагаш с останалата част от съботата за някои въпроси и отговори и за събиране на багажа, след което можеш да предприемеш своето дългоочаквано, чудно заминаване.

— Не — отвърна той, имайки предвид, че няма по-добър план и че се е съгласил с нея, въпреки че за сетен път това му се стори опит за разпореждане, за скрито домогване до властта, подобно на дългите списъци с домашни задължения и финансови сметки или — от времето на онези дни, когато току-що се бе запознал с нея — на прекалено подробните й записки на лекциите. Нейният план превърна едното препятствие в четири отделни — четири грапави, здрави стени, неизвестно за нито една от тях доколко и по какъв начин е преодолима.

През цялата пролет той бе сновал между два свята на душевност и реалност, разделени от множество предразсъдъци и прегради. Двамата с Джоан стояха като тънка бариера между децата и истината. Всеки един съвместно изживян момент бе преграда — с миналото от едната страна и бъдещето от другата — бъдеще, в което неминуемо се съдържаше онова непогрешимо сега. Отвъд тези четири непреодолими стени го чакаше един неясен, забулен в неизвестност живот. В неговата глава, зад бледното лице, едновременно уплашено и самоуспокояващо се, едновременно някак чуждо и в същото време много познато, се криеше тайна, която той искаше да защити от сълзите, напиращи да бликнат навсякъде около него, чисти и силни като слънчева светлина. Бе така обсебен от предстоящото, че се бе вманиачил да стяга къщата, заради скорошното му, отсъствие, сменяйки мрежи, прагове по прозорците, панти и резета — подобно на Худини^[1], подготвящ своите сценични аксесоари, за да се чувства удобно, докато се освобождава от тях.

Бравата. Все още имаше да подменя бравата на една от вратите на верандата с еркерните прозорци. Задачата, подобно на повечето такива, се бе оказала по-трудна, отколкото си бе мислил. Старата брава, с разяден от корозия метал, сякаш нарочно бе толкова стара, че бе излязла от производство. В три железарии нямаха нищо, което поне приблизително да пасваше на зейналите дупки, останали при свалянето й (извършено учудващо лесно). Трябваше да бъде допробита още една друга дупка — с малка бургия, и след това да се дооформи — с много едра пила, а старата дупка щеше да бъде запълнена с парче дърво — с помощта на един тъп секачи ръждясал трион, направлявани от вдървените му, подпухнали от безсъние пръсти. Оттатък верандата, слънцето припичаше над един потънал в занемареност свят. Храстите се нуждаеха от подкастряне, откъм ветровитата страна боята на къщата стоеше на люспи и се ронеше — когато той си отидеше през дъските щеше да проникне дъжд, насекоми, плесен, смърт. Членовете на неговото семейство, всички онези, които щеше да изгуби, непрекъснато се мяркаха в периферното зрение на напрегнатия му поглед, докато той се бореше с разни дупки с резби, трески, неразбираеми инструкции за експлоатация, дребни метални джунджурийки.

Джудит седеше на верандата — една принцеса, завърнала се от изгнание. От време на време тя ги нагостяваше с истории за ограничено ползване на гориво; за, заплахи на подмолни организации с бомбени атентати; за пакистански работници, открито предлагащи и плътска наслада, вървейки след нея, докато тя отива към музикалната школа. Джоан влизаше и излизаше от къщата, по-спокойна, отколкото би трябвало да е, хвалейки го за напрегнатата му борба с ключалката, като че ли това не беше последната им свада от дългата верига подобни. По-малкият от синовете им — Джон, сега на петнайсет, най-неочаквано станал красив, което самият той все още въобще не осъзнаваше, подържа за няколко минути паянтовата мрежеста рамка на вратата, докато баща му непохватно ковеше и дялкаше, усещайки всеки удар като болезнено стенание. По-малката дъщеря на Ричард, върнала се на сутринта от дълъг купон, спеше в хамака на верандата въпреки целия тоя шум, красива като току-що разлистила се розова пъпка, наивно доверчива и изоставена. Времето, подобно на слънчевата светлина, продължаваше своя безметежен ход. Денят започна да се изнизва и светлината стана леко дрезгава. Днешният ден бе един от най-дългите. Бравата щракна — работеше. Той бе приключил. Сипа си едно питие и отпивайки от него на верандата, се заслуша в историята на дъщеря си!

— Беше толкова мило — казваше тя, — дори и в най-лошите моменти, всички месарници и хлебарници стояха отворени на свещи. Всички те са толкова смели и съобразителни. От вестниците нещата изглеждаха много по-зле тук — някой застрелял друг на опашка за газ, и всички — умиращи от студ.

— Искаш ли все още да живееш в Англия завинаги? — попита я Ричард. Завинаги: представата, превърнала се сега в действителност за него, сякаш го стисна за гърлото и думата излезе с леко хриптене от устата му.

— Не — призна Джудит, обръщайки овалното си лице към него, с все още по детски раздалечени очи, но с устни, сякаш направени от нещо сочно и сладко. — Изгарях от нетърпение да се прибера вкъщи. Аз съм американка. — Тя беше вече жена. Бяха я отгледали те двамата. Той и Джоан бяха издържали заедно, за да я отгледат, единствена от четирите. За останалите трябваше все още някой да се грижи. И все пак, точно мисълта за Джудит — представата за нея, тяхното първо бебе, вървяща между тях, хваната под ръка от двамата си родители — бе онова, което го сломи. Преградата между неговото лице и сълзите му се разпадна. Ричард седна на масата с празничните ястия, преглъщайки с усилие — гърлото му се бе свило от болка. Раците, шампанското, всичко му се привиждаше размазано и неясно. Той вкуси от тях през сълзи, примигна, преглътна и с дрезгав глас пусна някаква шега за сенна хрема. Сълзите не преставаха да напират. Те не излизаха през дупка, която да може да бъде запушена, а през някакво пропускливо като мембрана място — настойчиви, чисти, безконечни. Те — неговите сълзи се превърнаха в щит за самия него пред другите — пред техните лица, пред факта, че за последен път, бяха събрани всички заедно около масата — все още простодушно наивни — на която той за последен път седеше като глава на семейство. Сълзите капеха от носа му, докато той чупеше черупката на рака. Шампанското му имаше леко солен привкус, когато отпиваше от него. Грубата хватка около гърлото му го караше да изпитва сладникаво-горчиво усещане — не можеше го промени с нищо.

Неговите деца се опитаха да не забелязват сълзите му. Джудит, седнала от дясната му страна, си запали цигара, гледайки съсредоточено към своята прекалено енергично и изтънчено изпусната струйка дим. От другата й страна, Джон сериозно сведе глава над остатъците от храната в чинията си — главно крака и опашки с алено-червеникав оттенък. Оттатък масата, изненадана, Джоан го стрелна с поглед и изписания върху лицето й упрек бе сменен от бърза гримаса, израз на прошка или може би — на поздрав, заради ненадминатата му дарба на стратег. Между тях, Маргарет, ненаричана вече „Бобчо“, доста едра за тринайсетгодишна, се взираше от другата страна на неговата завеса от сълзи, сякаш гледаше към нещо във витрина на магазин, за което силно копнееше — своя баща, една кристална фигура от спомени и отломки от миналото. Въпреки това, докато отнасяха чиниите В кухнята, изпразвайки остатъците им в кофата за боклук, не тя, а Джон попита Джоан с плах глас:

— Татко защо плаче?

Ричард чу въпроса, но не и смотолевения отговор, След това чу само как Бобчо изстена, „О, не-е!“, с леко драматизираното възклицание на човек, отдавна очаквал това да стане.

Джон се върна на масата, носейки купа със салата. Той кимна разбиращо към баща си и устните му конспираторски прошепнаха думите:

— Тя ми каза.

— Какво ти каза? — високо попита Ричард, обезумял.

Момчето седна спокойно, сякаш за да порицае със своите добри маниери невъздържания си родител за поведението му, и каза тихо:

— За раздялата.

Джоан и Маргарет също се върнаха. В размазания поглед на Ричард момчето изглеждаше смалило се и някак облекчено — може би от факта, че най-сетне всичко бе ясно. Той подвикна към нея — разстоянията около масата бяха станали огромни:

— Ти си знаела, през цялото време си знаела… — но хватката за гърлото не му даде възможност да вложи целия смисъл в изречението. Някъде отдалеко, той чу как Джоан заприказва — с равен, разумен глас, рецитирайки онова, което вече предварително бяха подготвили. Това било раздяла само за през лятото, нещо като експеримент. И тя и татко били единодушни, че това щяло да се отрази добре и на двамата. Нуждаели се от място и време, за да размислят. И двамата много се харесвали един друг, но, някак, не успявали да бъдат достатъчно щастливи заедно.

Имитирайки фактологичния тон на майка си, но с присъщата за нея младежка откровеност, Джудит заяви със студен глас:

— Според мен това е глупаво. Вие двамата или трябва да живеете заедно, или да се разведете.

Като вълна, достигнала до своя връх и разбила се на пяна, плачът на Ричард изведнъж стана буен и несдържан. Но той бе заглушен от възбудата на Джон, който — наблюдавал досега достатъчно и търпеливо — неочаквано се развика. Може би премълчаната досега от сестра му тайна отприщи бента на неговата ярост.

— А ти защо не ни каза? — попита той с креслив, груб глас, несвойствен за него. — Трябваше да ни кажете, че не се разбирате.

Ричард се напрегна да каже някаква дума с разтреперания си сълзлив глас:

— Ние се разбираме, в това е проблемът. Просто не знаем със сигурност… — „дали все още се обичаме“, бе останалата част от изречението, но той не можа да стигне до края му.

Джоан го довърши по свой начин:

— Но със сигурност знаем, че винаги сме обичали децата си.

Това не накара Джон да се успокои.

— Какво ви пука за нас? — избоботи той. — Ние сме едни дребни, незначителни неща от живота ви и това е всичко. — Смехът на сестра му накара и него да се разсмее — цинично и с театрално преиграване. — Ха, ха, ха. — Ричард и Джоан разбраха едновременно, че момчето се бе напило с шампанското на Джудит. Чувствайки се задължен да бъде център на вниманието, Джон измъкна една цигара от пакета на Джудит, пъхна я в устата си, остави я да увисне от долната му устна и ги погледна с присвити като гангстер очи.

— Вие не сте дребни и незначителни неща от живота ни — извика му Ричард. — Вие сте най-главното. Само че вече сте пораснали или почти сте.

Момчето запали няколко кибритени клечки едновременно. Вместо да ги поднесе към цигарата си (макар че никой никога досега не го бе виждал да пуши — представянето му в добра светлина за него бе начинът да се откроява от останалите), той ги поднесе към лицето на майка си, приближавайки ги все повече и повече, за да може тя да ги духне. После, неочаквано, запали целия кибрит. Чу се съскане и в ръката му пламна ярък факел, поднесен пред лицето на майка му. Виждащ размазано през сълзи, Ричард бе заслепен от ярката светлина, и не можа да разбере как бе изгасен пламъкът.

— Престани с твоите демонстрации — чу само да казва Джоан и в отговор видя как Джон счупи цигарата на две, напъха половинките в устата си, сдъвка ги и изплези език към сестра си, за да й покаже остатъците.

Джоан му заприказва с мотивиран глас, бълвайки безкраен поток от безсмислици:

— Коментирали сме го с баща ти години наред… нашите деца трябва да ни помогнат… и двамата, и татко, и аз, искаме да… — Докато слушаше, момчето съсредоточено трупаше резени от салатата върху една хартиена салфетка, след което я смачка на топка и я мушна в устата си, оглеждайки се наоколо за очаквания смях. Смях нямаше. Единствено Джудит каза:

— Дръж се като зрял човек — и изпусна облак дим.

Ричард стана от задушаващата атмосфера около масата и изведе момчето навън. Макар къщата да бе потънала в здрач, наоколо все още се рееше светлина с приятната мекост на лятна привечер. Смеейки се и двамата, под негово наблюдение момчето изплю в тревата хартиената топка със салата и сдъвканата цигара. Той го хвана за ръка. Неговата собствена бе квадратна и груба, но в нежността й се долавяше онова, човешкото. Двамата се затичаха нагоре към полето, покрай тенис корта. Грубите следи, оставени от веригите на булдозера, бяха осеяни с избуяли навред маргаритки. До корта и широката поляна пред тях, където играеха семеен бейзбол, имаше малко зелено възвишение, осветено от мекото сияние на отиващия си ден. Нежната светлина бе окъпала с последните слънчеви лъчи всяка тревичка и камъче, ясно очертани като цветна илюстрация върху пергамент.

— Съжалявам, толкова много съжалявам — изхлипа Ричард. — Ти беше единственият, който се опита да ми помогне в работата около това място.

Подсмърчайки, чувстващ се в безопасност сред своите сълзи и шампанското, Джон обясни:

— Не става дума само за раздялата, а за цялата скапана година. Мразя го това училище — човек не може да завърже никакво приятелство, а и учителят по история е един женкар.

Те седнаха на възвишението, потръпващи и затоплени от сълзите си, но вече с много по-спокойни гласове, и Ричард се опита да фокусира разговора върху неудачната за детето година — дългите делници, изпълнени с домашни, съботите и неделите, прекарани в неговата стая с моделите на самолети, докато на долния етаж неговите родители бяха обсъждали с приглушени гласове своята раздяла. „Колко егоистично, само какво «късогледство»“, замисли се Ричард, сякаш току-що бе прогледнал отново.

— Ще помислим за преместването ти — успокои сина си. — Животът е твърде кратък, за да го живеем нещастно.

Бяха си казали, каквото имаха, но все още не им се искаше този миг да отлети, затова продължиха да говорят — за училището, за тенис корта, дали отново някой ден той щеше да стане толкова добър, колкото през първото му лято. Отидоха да го инспектират и наместиха някои от лентите, набивайки ги в глината. Малко пресилено, може би защото силно желаеше да направи този миг вечен, Ричард отведе момчето до онова място сред ливадата, откъдето гледката бе най-красива. Погледът обхващаше бляскавосиньото на реката, смарагдовозеленото на блатото, пръснатите тук-там островчета, покрити с кадифената сянка на здрача, белите ивици на плажа в далечината.

— Виждаш ли — каза той. — Всичко това продължава да е красиво. Него ще го има и утре.

— Знам — отвърна Джон, нетърпеливо. Моментът бе отлетял.

Вкъщи другите бяха отворили бяло вино — шампанското вече беше изпито — и все още седнали около масата, трите женски същества тихичко се бяха отдали на сладки приказки. Там, където седеше Джоан, бе централното място, разбира се. Тя се обърна и показвайки му сухото си, без никакво загатване за сълзи лице, го попита:

— Всичко наред ли е?

— Ние сме добре — сърдито отвърна той, макар да почувства облекчение, че празникът бе продължил и без него.

В леглото тя му обясни:

— Предполагам, че не можах да се разплача, защото цяла пролет плаках толкова много. Наистина не беше Честно. Това беше твоя идея, а ти направи нещата да изглеждат така, като че ли аз те изритвам.

— Съжалявам — отвърна той. — Не можах да се въздържа. Исках, но не можах.

— Не си искал. Даже много ти хареса. Направи го по твоя начин като го съобщи пред всички.

— Поне цялата тая история приключи — каза той. — Господи, децата бяха страхотни. Толкова храбри, така забавни. — Връщайки се вкъщи, Джон се бе качил в стаята си да прави един модел на самолет, откъдето непрекъснато им подвикваше, „Добре съм, не се притеснявайте“. — И колко сдържани бяха — продължи Ричард, почувствал се комфортно сред своето облекчение. — Никой не се усъмни в мотивите, които им изложихме. И никакъв намек за трето лице. Дори и Джудит не попита…

— Много вълнуващо — отбеляза саркастично Джоан.

Той я прегърна.

— И ти също бе страхотна. Беше много успокоително за всички ни. Благодаря тц. — С чувство за вина, той осъзна, че не усещаше раздялата.

— Имаш да се оправяш и с Дики — подсети го тя. Тези думи издигнаха пред погледа му черна планина в тъмното. Нейният студен повей, огромната й тежест, се стовариха върху гърдите му. От четирите деца, най-големият му син за него бе нещо като собствена съвест. Без да има нужда, Джоан добави: — А точно тази част от мръсната ти работа не мисля да я върша аз.

— Знам, Ще се оправя сам. Ти заспивай.

За броени минути дишането й се забави, стана дълбоко и равномерно. Бе дванайсет без четвърт. Влакът от концерта на Дики щеше да пристигне в един и четиридесет. Ричард сложи часовника да звъни в един. Седмици наред бе спал лошо. Надяваше се да успее да използва дори и малкото време за почивка. Но всеки път, когато затвореше очи, пред погледа му се появяваше някоя картина от последните часове — Джудит, изпускаща към тавана нещо като отвращение, мълчаливото вторачено лице на Бобчо, окъпаната в светлина зеленина на ливадата, където той и Джон бяха седели. Планината върху му започна да се сляга, навлизайки все по-навътре в него. Бе станал огромен, изключително важен. Болката в гърлото му го отпусна. Жена му спеше до него като заклана. Когато, изнервен от виденията под клепачите си, с натежало от емоции сърце, стана от леглото и се облече, тя се събуди дотолкова, че се обърна на другата страна:

— Джоан — прошепна Ричард. — Ако можех да върна всичко назад, щях да го направя.

— И откъде щеше да започнеш? — попита тя. Нямаше такова място. Бе му дала кураж да продължи напред — тя винаги му даваше кураж. В тъмното той обу обувките си на бос крак. Чуваше се приглушеното дишане на децата по стаите им, стъпалата за надолу се мержелееха в призрачна светлина. В своето объркване, бяха оставили лампите запалени. Ричард ги изгаси всичките, с изключение на една — тази, в кухнята. Колата запали веднага — надяваше се да не успее. По пътя срещна само лунната светлина. Стори му се като някакъв призрачен приятел, трепкащ сред листата на крайпътните дървета, мяркащ се в огледалото за задно виждане като преследвач, разтапящ се в светлините на фаровете. Центърът на града, не чак толкова безлюден, изглеждаше зловещ в този час. На стъпалата до кея един полицай в униформа си говореше с група младежи по летни фланелки. Оттатък жп гарата няколко бара продължаваха да работят. Клиенти, главно млади хора, влизаха или излизаха сред топлата нощ, наслаждавайки се на лятната благодат. От минаващи покрай тях коли им подвикваха гласове, сякаш се провеждаше един огромен разговор. Ричард паркира и уморено положи глава на седалката до водача, откъсвайки се от заобикалящото го движение и насрещните светлини. Бе като на кино, когато убиецът мрачно пренася своята мисия през бурното веселие на карнавал — само дето във филмите не можеше да се покаже стръмния — осезаем като истински — склон, по който летиш надолу със страшна сила. Обратно не можеш да се качиш по, никакъв начин. Можеш единствено да паднеш. Синтетичната материя на седалката в колата, затоплена от бузата му, му повери една древна, отдавнашна миризма на ванилия.

Свирка на влак го накара да повдигне глава. Беше време. Надяваше се да закъснее. Високите плъзгащи се врати се отместиха. Камбанката, известяваща за всяко пристигане, затрептя щастливо. Величественото метално тяло изсвири като флейта, разтресе се за последен път и преди още да спре от вратите му заслизаха сънливи младежи. Сред тях бе и синът му. Дики не се изненада, че баща му бе дошъл да го посрещне в този ужасен час. Той бавно се приближи до колата заедно с още двама свои приятели, по-високи от него, каза „Здрасти“ на баща си и зае мястото до шофьора с изтощено изражение, изразяващо признателност. Приятелите му седнаха отзад, за което Ричард им бе благодарен — щяха да бъдат спечелени още няколко минути отлагане, докато ги откараше по домовете им.

— Как беше концертът? — попита той.

— Страхотен — обади се едното от момчетата отзад.

— Стана невероятен купон — добави другото.

— Не беше лошо — каза Дики, сдържан по природа. Бе толкова умерен в преценките си, че в детството му абсурдите на този свят му бяха донесли доста главоболия, стомашни разстройства и гадене. Когато и вторият приятел бе оставен пред неговата тъмна къща, момчето не се сдържа и каза: — Татко, очите ми ще изтекат от тая сенна хрема! Цял ден съм стригал скапаната трева!

— Имаме ли още от ония капки?

— Те въобще не ми помогнаха миналото лято.

— Но това може да ти помогнат… — Ричард направи обратен завой в празната улица. Пътят до вкъщи отне няколко минути. Планината беше там, този път заседнала в гърлото му. — Ричард… — каза той и усети как момчето отпуснато и триещо очите си — изведнъж се стегна от тона в гласа му. — Аз не дойдох да те посрещна, само за да направя живота ти по-лесен. Дойдох, понеже майка ти и аз имаме една новина за теб. Ти си корав мъж — ще трябва да приемеш съдбата такава, каквато е. Новината е тъжна.

— Няма страшно. — Успокоението излезе от устата му тихо, но бързо, сякаш изстреляно от пружина.

Ричард се опасяваше, че сълзите му отново ще шурнат и ще започнат да го давят, но твърдостта на неговия син му подейства заразително и гласът му остана стабилен и сух.

— Новината наистина е тъжна, но това не значи, че би трябвало да се приема трагично, поне не и от теб. Това няма да окаже особено въздействие върху живота ти, макар че може и да има някакъв емоционален ефект. Ще продължиш да работиш работата си и през септември ще продължиш учението си. Майка ти и аз наистина сме горди от начина, по който се развиваш. Не бихме искали да го променяме въобще.

— Ъ-хъ — отвърна момчето, докато си поемаше въздух, застанало много изправено в седалката. Те завиха по пътя. Църквата, покрай която минаха, се мержелееше в далечината като брод на надеждата. Домът на жената, за която Ричард се надяваше да се ожени, се виждаше оттатък поляната. Лампата в спалнята й светеше.

— Майка ти и аз — продължи той, — решихме да се разделим. Само за през лятото. Без никакви съдебни процедури — засега няма да има развод. Просто искаме да видим какво ще се получи. От няколко години ние не правим достатъчно един за друг, не можем да бъдем щастливи заедно — така както би трябвало да е. Усетил ли си това?

— Не — отвърна момчето. Беше един откровен, неемоционален отговор — като отговаряне с да или не на въпрос от викторина.

— Радостен от положената фактологическа основа, Ричард продължи с подробностите, дори стана словоохотлив. Заговори за бъдещия си апартамент в другата част на града, за това, че ще идва да ги вижда по всяко време, за подготовката около ваканцията на децата, за новите предимства за самите деца — допълнителното разнообразие през лятото, наличието на още един нов дом. Дики слушаше, попивайки всяка дума.

— Другите знаят ли?

— Да.

— Как го приеха?

— Момичетата — твърде спокойно. Джон се разстрои — развика се, изяде една цигара, направи на салата салфетката си и накрая ни призна колко противно му е сегашното училище.

Брат му тихичко се разсмя.

— Сериозно?

— Да. Темата за училището бе много по-разстройваща за него, отколкото тази за мама и мен. Изглежда сега се чувства много по-добре, след като избухна.

— Сериозно? — Повторението бе първият белег, че той бе зашеметен.

— Да. Дики, искам да ти кажа нещо. Този последен час, докато чаках да пристигне влака ти, може би бе най-тежкият в живота ми. Мразя всичко това, което става. Мразя го. Моят баща би умрял, преди да се реши да ми стори подобно нещо. — Почувства се много по-леко, след като изрече казаното. Бе прехвърлил планината на раменете на момчето. След малко пристигнаха у дома. Движейки се бързо като сянка, Дики се измъкна от колата и влезе в светещата кухня. Ричард подвикна след него: — Искаш ли чаша мляко или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Не искаш ли да се обадим в работата ти и да кажем, че не ти е добре и че няма да ходиш утре?

— Не, всичко е наред. — Отговорът бе тих, казан от вратата на неговата стая. Ричард се заслуша, очаквайки да чуе затръшването на затворена врата. Вратата се затвори нормално, тихо. Звукът бе отвратителен.

 

Джоан бе дълбоко потънала в сън. Събуди се с усилие.

— Казах му — трябваше да повтори Ричард, за да бъде чут.

— Той как реагира?

— Нищо особено. Не би ли могла да отидеш и да му пожелаеш лека нощ? Моля те!

Тя излезе от тяхната стая без да си слага халат. Ричард бавно се преоблече в пижамата си и слезе долу в хола. Дики вече бе в леглото, Джоан седеше до него, а от часовника-радио до главата му се стелеше тиха музика. Когато тя се изправи, някаква необяснима светлина — от луната? — очерта тялото й през прозиращата нощница. Ричард седна на затопленото място, вдълбано от нейното тяло върху тясното легло на момчето, и го попита:

— Искаш ли да оставя радиото ти да свири?

— То винаги си свири.

— Не ти ли пречи да заспиш? На мен би ми пречило.

— Не.

— Спи ли ти се?

— Да.

— Добре. Сигурен ли си, Че искаш да отидеш на работа утре сутринта? Тая нощ бе особена за теб.

— Да, искам.

Тази зима, далече от дома, в нивото училище, за първи път в живота си той бе открил, че човек може да не си доспива и да продължава да живее. Като дете спеше неподвижно, обилно потящ се, което непрекъснато бе притеснявало бавачките му. В юношеството си той често бе първото от децата, което отиваше да си легне. Дори сега му се случваше да се размекне по средата на телевизионен филм и да се унесе в дрямка, изпружил космати, кафяви крака.

— Добре. Моето мило момче. Дики, слушай. Обичам те толкова силно, че никога досега не съм подозирал колко дълбоко е било чувството у мен. Без значение какво ще излезе от всичко това, аз винаги ще бъда с теб. Наистина.

Ричард се приведе да целуне обърнатото настрана лице, но синът му — сух и жилав, рязко извърна глава към него и с навлажнени бузи го прегърна и целуна по устните — страстно като жена. В ухото на баща си той изхленчи една-единствена дума, съдбовна и интелигентна:

— Защо?

Защо. Прозвуча като свистене на вятър в пукнатина, като забиване на нож, като прозорец, отворен със замах към празнотата. Бялото лице бе изчезнало — тъмнината нямаше физиономия. Ричард бе забравил защо.