Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Обичай ме, Обичам те
Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения - Оригинално заглавие
- Your Lover Just Called, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иво Стефанов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe(2009)
- Корекция
- NomaD(2009)
- Корекция
- Димитър Цонев
Издание:
Джон Ъпдайк. Обичай ме, Обичам те
ИК „Армекс“
Корица: Polychrome Commerce Ltd
ISBN 954–8171–14–7
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
11. Теорията за паравана
Партито бе приключило. Техните приятели бяха дошли, бяха се размесили из компанията, след това се бяха преразпределили помежду си, към края на вечерта бяха започнали да намаляват и накрая бяха изчезнали през вратата до един. Мейпълови бяха останали сами със себе си, сред изобилие от цигарени фасове и полупразни чаши. Съдовете бяха натрупани мръсни в кухнята. Децата спяха в невинно забвение на горния етаж. С истеричната пренапрегнатост на приключило важно задължение двойката все още отказваше да се качи да си легне и вместо това седеше в хола, неочаквано станал прекалено смълчан и огромен.
— Ама че шумни, мърляви хора — измърмори Джоан, седнала с изправен гръб в един режисьорски стол от естествено дърво и зелен брезент. — Жужаща пасмина. Толкова са блудкаво сантиментални. — Ричард усети, че тя бе в настроение за оценки. Когато бе такава, формулировките й направо го очароваха.
— А нима ние не се държим така, когато ходим някъде? — попита той, опънал се върху не съвсем бялото канапе с омачкани от множество тела възглавници. Мястото, което всеки от двамата си бе избрал, поставяше Джоан над него и разкриваше пред погледа му великолепната изчистена линия на нейната челюст.
— Съвсем не — категорично заяви тя. — Когато разлеем нещо, си го почистваме. Освен това, винаги си тръгваме заедно.
— Това наистина бе необичайно — съгласи се Ричард; — Не мислиш ли, че на Джим май му стана лошо? А може и да се е ядосал.
— А може би страшно много се ядоса и от това му е станало лошо.
— На мен ли се ядоса?
— Ами, да — ти действително продължи да танцуваш с нея, дори след като той си бе облякъл палтото — обясни тя.
— За един ограничен, тесногръд еснаф е напълно естествено да има правото да танцува с любовницата си — бе унилият апатичен отговор на съпруга й, изгледал в юношеството си достатъчно филмови драматизации на подобна тематика.
Реакцията на Джоан бе учудващо категорична:
— Мерилин не ти е любовница. Тя ти служи само за параван.
— За параван? — Неочакваната фраза придаде екзотичен оттенък на кожата на Мерилин. Тя отново бе в ръцете му, само че усещането бе някак по-порочно и вълнуващо. Миризмата на парфюма й, с който обилно се бе поляла, задави отново обонянието му.
— За добре премислилия всичко, лукав, тесногръд еснаф, както самият ти го каза, е напълно естествено да има съпруга, любовница и параван — констатира Джоан. — Едно време параванът може и да е бил негова любовница или пък може да стане в близко бъдеще, но в момента той не спи с нея. И това е повече от ясно, понеже пред хората те се държат така, сякаш наистина го правят.
Ричард се облегна на друга омачкана възглавница, протестирайки:
— Прекалено е макиавелистическо, за да бъде истина. Това е декадентско, скъпа. Може би направих грешка, че те доведох тук. Трябваше да си останем на „Западна Тринайсета улица“. Помниш ли как полицаите галопираха с конете през снега?
— Правеха го едно време — преди петнайсет години. Но пък училищата там бяха невъзможни. И никъде не можеше да се паркира кола.
— Господи — възкликна той. — Помниш ли, когато веднъж я бях оставил на един паркинг как някакви глупаци, поправящи покрива на съседната сграда, бяха оплескали с катран цялото предно стъкло? Като се сетя и отново ме хваща бяс. — Но споменът за това го накара да изпита щастие.
— Това ти е ясно, нали? Ще останем да гнием тук завинаги — констатира Джоан, имайки предвид предградията. — Искаш ли по едно преди лягане?
— Мили Боже, не. Как можеш да понасяш повече алкохол? Според теб, трябва ли да се обадя на Джим и да му се извиня?
— Не бъди глупав. Може да прекъснеш нещо.
— Дали? — Неговата напарфюмирана псевдолюбовница, разголена в нечии други прегръдки? Мисълта предизвика неприятна, студена тръпка.
— Възможно е. Мерилин въобще не изглеждаше притеснена, след като той си тръгна. Точно обратното — изведнъж стана живеца на компанията.
Ричард се премести обратно на първата възглавница и промени темата:
— Бедната Рут, не изглеждаше да й е особено приятно. Май въобще не се забавляваше.
Джоан се изправи, царствена в своята дълга до глезените, небесносиня вечерна рокля с висока талия, и грабна бутилката от пианото. Дългото гърло се превърна на скиптър в ръката й. След това взе една използвана чаша за коняк, лисна остатъците от алкохол в камината, заслуша се в цвърченето на огъня и си наля от жълтеникавокафявата весело бълбукаща течност.
— Бедната Рут — повтори внимателно тя, настанявайки се отново на режисьорския стол.
— Така е — натърти Ричард, повишавайки глас. — А и как би могло да й е приятно с такъв мухльо като мъжа й?
— Джери не е мухльо — възрази Джоан. — Първо, той е великолепен танцьор, а също — и добър атлет. Има много неща, които би могъл да научиш от него.
— Не ще и дума. — Той се замисли за момент и реши, че може отново да подхване старата тема. — Ако Мерилин ми служи просто за параван, защо тогава танцува с мен толкова дълго?
— Може би ти си нейния параван. Ние също си имаме прикрития, ако не знаеш. Трябва да има равенство между жените и мъжете.
— Тогава с кого се среща Мерилин в действителност?
— С Джери?
— Невъзможно.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото е такъв мухльо. Единственото, което може, е да говори за борсата, да мята футболната топка и да танцува. — Всеки път при игра на футбол, когато бе улавял тъч, хвърлен от ръцете на Джери, Ричард бе усещал натрапчиво чувство за вина.
Усмивката на Джоан бе запечатана с глътка бренди.
— Един мухльо може да върши и някои други работи — рече тя.
— Значи и ти криеш някого зад параван, така ли?
Брендито предизвика красноречие.
— А за какво са тия отегчителни, шумни партита, ако не за да си намериш нещо по така? Щом си си намерил параван, отиващ да се видиш с него или с нея. Ако още не си, отиваш с надеждата да си намериш. Ако пък въобще не си търсиш, както Донелсънови, тогава отиваш от силно любопитство, за да видиш кой кого сваля. Ние също се нуждаем от това, както рибата — от водата, за да плува.
— Ние? В чия партия си ти? Като гледам как си пийващ от брендито започва да ми се струва, че е страшно добро — отвори ми се глътка и на мен.
Джоан се изправи и отнесе бутилката при него, понеже, помиели си Ричард, пътем можеше да си сипе още една доза, и понеже знаеше, че изглежда по-добре права в своята божествена рокля, отколкото седнала. Когато седеше, имаше вид на бременна.
— Първо — отвърна тя, обслужила го и отново седнала, издувайки предницата си в носталгично подобие на майчина утроба, — да отгатнем чий параван съм аз?
— Ти прикриваше Мак — стреля в тъмното Ричард, — но изглежда дружеските ви отношения са охладнели — през цялата нощ той стоя залепнал за Елинър. Мислиш ли, че ще се оженят отново?
— И да пропилеят на вятъра всичките тия пари, дадени за адвокати?
— Тогава е Джери — опита отново той. — С него танцува два пъти, един след друг. — Силно раздразнен и възбуден, усетил, че може би е налучкал истината, Ричард се приведе напред и посочи обвиняващо: — Ти си параван на тоя мухльо!
— Не съм — спокойно отвърна Джоан. — Двамата с Джери приказвахме доста дълго, но разговорът беше за теб и Рут.
— О. И до какви заключения стигнахте?
— Че между вас двамата, всъщност, няма нищо сериозно.
— Колко мило. — Облекчението му се смеси е раздразнителност от нейното самодоволно подценяване на личността му.
— Ако имаше нещо — продължи Джоан, — тогава поне веднъж за вечерта щяхте да размените някоя друга приказка, най-малкото — за пред хората, докато вие просто се гледахте вторачено. Въпросът е в това, дали не кроите нещо за в бъдеще? Така мисля аз, докато той е съвсем на друго мнение — прекалено е уверен в нея.
— Би трябвало. Ама че мухльо.
Тонът му, твърде енергичен, изглежда я засегна, в божествената й синя рокля.
— Хайде сега да поговорим и за мен — предложи тя: — Омръзна мида приказваме само за теб.
— Какво да говорим за теб? Търсиш ли си нещо чуждо?
— Като ме гледаш как мислиш?
Гледайки я изучаващо, Ричард се замисли.
— Според мен — започна той, — ти обичаш да флиртуваш, но иначе не си от нахаканите самки-свалячки.
— Мислиш, че не ми стига кураж ли?
— Кураж имаш в изобилие — рече той, — но ти липсва… каква е точната дума… хъс. Всеки път, когато усетиш, че нещата започват да стават, гаврътваш поредната доза бренди и притъпяваш тръпката. Както и сега. От това би могло да се получи един твърде секси разговор, само че, докато се качим горе, всичко вътре в теб ще е изветряло. Хей. Знаеш ли, че се сетих защо Джим си тръгна така неочаквано. Въобще няма нищо общо с моето танцуване с Мерилин — да не би някой да го е грижа с кого ще танцува жена му. Било е заради твоето безкрайно танцуване с Джери. Джим е твоята „дружка“, а ти нарочно си го дразнила с твоето прикритие.
— Само не преиначавай нещата, който досега приказвахме за теб.
— Защо, в казаното има смисъл. Била си „дружка“ на Мак, а сега си му параван, докато той се натиска на Елинър. Или, може би, Елинър му е параван, забеляза ли колко дълго време той приказва с Линда Донелсън?
Лицето на Джоан застина само за миг — както ненадейно притихнали неспокойни морски води, изненадани от внезапен порив на вятъра.
— Линда? Не бъди глупак. Те спореха за цените на жилищата.
Защо тя премина в отбрана? Дали не се бе върнала обратно при Мак? Ричард се съмняваше в това. Връзката им бе охладняла веднага, след като Мак се бе развел. Причината бе в споменаването на Донелсънови.
— Като заговорихме за това — подметна той, — забелязвам, че вече Сам не ти изглежда толкова скучен, колкото беше преди.
— Същата досада е. Говорих с него, защото бях домакинята и никой друг нямаше да иска да го направи.
— Той наистина има невероятно тяло — подметна Ричард, сякаш току-що тя бе наблегнала на същото. — Разбира се, като се абстрахираме от дървената му глава.
— Толкова ли е дървена?
— Не знам, само предполагам. А не е ли? Ти си тая, която го побутваше и потупваше.
— Нито съм го бутала, нито — потупвала. По-скоро седя тук, гледам те и ми се струва, че никак не ми харесваш.
— Оня път, когато Сам ни взе на яхтата — продължи Ричард, — като си смъкна ризата бях изумен от невероятния му мускулест гръб. И защо въобще ни покани на тая разходка с яхта? Знае, че страдам от хидрофобия[1]
— За сметка на това пък, ти се оказа стара морска вълчица — какви повороти само правеше с платното. Е, как е — хубаво ли е да го правиш в лодка? Нещо като на воден матрак, а? Господи, сладурче, откъде тая дързост у теб? — да поканиш Донелсънови и да ме баламосваш колко невинни били, направо „aqua pura“[2]
Значи Сам е твоят любовник. На суша и по вода. Само дето все още не мога да разбера кой ти служи за параван — имаш ги толкова много.
Нейното мълчание го стресна. Той отново стана малкото момченце, молещо майка си да му говори нещо, каквото и да било, за да го спаси от удавяне в кървавочервените въртопи на нейните настроения, на нейните женски тайни.
— Разкажи ми още нещо за това защо не ме харесваш — примоли се той на Джоан. — Звучи като музика в ушите ми.
— Ти си жесток — отвърна тя е равен, безстрастен глас, хванала тумбестата чаша с бренди като символична кристална топка на съдбата. — Освен това си алчен.
— А сега ми кажи защо ме харесваш. Обясни ми защо не трябва да се развеждаме.
— Твоето его ми е противно — рече тя, — а и секса между нас е пълна трагедия, но иначе никога досега не съм се чувствала самотна с теб. Никога, дори за миг, не съм била сама, когато ти си в стаята. — Внезапно появилите се сълзи в очите й я накараха да примигне и замълчи.
Той също примигна — от обзелата го неочаквана умора.
— Все пак, това е прекалено неубедителен аргумент. Не вярвам някой да го приеме сериозно тук в Приория[3].
— Това ли се опитваме да направим — да обясняваме на хората нашите семейни отношения?
— Но това звучи просто нелепо. Освен за ония, зад които се криеш и за нещастния ти любовник.
Неговата атака силно я раздразни и нервира — бе я свалил от трона, желаейки да я разгроми окончателно.
— Няма смисъл да се нервираш, когато се опитвам да говоря с теб — рече тя, изправила се на крака. — И без това не се случва толкова често. — Тя започна да събира чашите и тръгна да ги носи към кухнята.
— За което съм безкрайно благодарен на Господ. Ти си направо ужасна.
— И кое те обижда чак толкова? Че в мен все още има останала мъничко живинка?
— Има я за другите, но не и за мен.
— Казвайки това, звучиш съвсем като Рут. Дори успяваш да предадеш и нейното самосъжаление. Хайде, ставай. Помогни ми да разчистим тая бъркотия.
— Наистина е бъркотия — подметна сърдито той. Но докато разчистваха, подреждайки всичките тези съдове върху скарите на машината за миене и после поставяйки ги безупречно чисти на техните строго определени места в кухненския шкаф, всичко това предизвика ново объркване в мислите му, защото му се стори поредната измамна маска, зад която всеки от тях криеше истината за себе си. Ричард седна на канапето и се замисли, опитвайки се да прогледне през мъглата и да открие някъде наоколо лъч светлина. Джоан бе надушила за Рут — значи с тази история бе свършено. Оставаше само едно място за действие, един единствен начин да победи системата. Простотата на идеята го накара да се усмихне. Щеше да използва своето прикритие за своя любовница.