Христо Пощаков
Машинката за подстригване

Корки КАР-4709 потръпна блажено и се върна в реалния свят, изживяването на записа бе приключило. За пореден път беше усетил неповторимите чувства на своя далечен прародител, живял преди няколко века — тогава, когато сензорните трансмитери за мозъчен контакт вече са били в употреба, а машинките за подстригване на коса за жалост са пеели своята лебедова, тъжно бръмчаща песен.

Младият на вид мъж смъкна каската, отлепи контактните вакуумни чашки от слепоочията си, извади миниатюрния информационен носител от гнездото на предавателя и го постави в номерираната цепнатина на собствената му мнемотека, с която особено се гордееше, тъй като бе официално регистрирана.

Погледът му разсеяно обиколи уютната всекидневна и се спря на другото кресло, поставено в сепарето за приятно прекарване на времето. Настанена удобно в него, жена му блажено се бе отпуснала. Съвършените й гърди се повдигаха учестено, ръцете й импулсивно се вкопчваха в облегалките, по красивото й лице танцуваше израз на наслада от психо-картината, подбрана от нея. Той се наведе към семейния развлекател и погледна дисплея му, за да установи наименованието й. Беше „Спасението на доблестния Виктор“, включена в историята на любовната класика, една от любимите на Линда КОВ-2012, последната му съпруга.

Корки я погледна още веднъж, в душата му нахлу лошото чувство на неясно неудовлетворение и той побърза да тръсна глава, за да го прогони — може би си въобразяваше, че не всичко е наред в отношенията им, но все пак… Не, този път бракът му не трябваше да се проваля. В никакъв случай!

Напоследък в съзнанието му все повече се загнездваше натрапчивата идея, че неговото спасение се криеше в гребена, машинката за подстригване и може би ножиците, употребявани от жената на далечния му предшественик. Свещенодействията й в този деликатен процес определено създаваха атмосфера на неповторима интимност — нещо, което напоследък като че ли не му достигаше. Той все още усещаше сензорните възприятия от записа — ласкавото движение на гребена по главата си и нежното докосване на женски пръсти, които гальовно подръпваха кичурите на неговия предшественик, придружени от приятното бръмчене на милата машинка. Да те подстригва собствената ти жена бе неописуемо с думи действие, което създаваше чувство за душевно единение — даже и най-приятният сексуален контакт не бе в състояние да го замени. Далечният му предшественик не напразно беше оставил този неповторим запис, който сякаш отправяше зов за съпричастност между половете, отправен към следващите поколения.

Корки и Линда се бяха открили в хипернетната мрежа, в една от стаите за запознанства на хора със сериозни намерения, която предлагаше пряк визуален контакт и директни разговори. По това време и двамата бяха попрехвърлили почтената сто годишна възраст, но съвсем скоро бяха преминали през процедура за телесна регенерация и изглеждаха достатъчно млади. Тя беше руса и синеока, с чудесно закръглени форми и дълги крака, а той строен и мускулест — с високо чело, пъстри очи и правилен нос. Те се харесаха взаимно, после компютърната обработка на задължително попълнените от тях въпросници бързо установи предпоставките за евентуалното им съвместно съжителство — добра генетична съвместимост, еднакви предишни несполуки, общи вкусове и сродни мечти. Първоначалното привличане от срещата им във виртуалното пространство бе толкова силно, че те веднага сключиха едногодишен брачен договор, отворен за автоматично продължаване. В ерата на хиперпространствените връзки и нулевите преходи фактът, че Линда живееше на някаква дълбоко неизвестна планета в другия край на галактиката, нямаше съществено значение. И тя пристигна при него, на старата Земя — все пак всеки разумен индивид в познатия космос смяташе пребиваването на нея за по-престижно.

В началото на брака им любовните каски за пряка невронна връзка осигуряваха висока чувствителност на сексуалните им изживявания, впоследствие размяната на записи от по-значими събития от живота им доста ги сближи, но после…

… в него се появи чувството на известна неудовлетвореност. След половин година съвместно съжителство, всичко свързано с техните битиета му стана до болка познато, сивотата на ежедневието не предлагаше пъстър букет от нови изживявания. Усещането за съпричастност сякаш бавно се губеше, а Корки не желаеше отново да се занимава с търсене на нов брачен партньор, защото новата му жена все още достатъчно му харесваше. Ако успееше да възстанови взаимната първоначална хармония на собственото си душевно равновесие, никога нямаше да се раздели с нея. И той беше стигнал до извода, че действията с гребена, ножиците и машинката за подстригване, сигурно щяха да му помогнат за това — така, както бяха помагали и на неговия предшественик.

Мислите на младоженеца се съсредоточиха върху темата за човешката окосменост, която подлежеше на модни влияния. Телата на собствените му дядо и баба по майчина линия бяха голи като охлюви, докато по бащина му изглеждаха прекалено космати, може би поради факта, че някога бяха пристигнали от далечна периферна планета с доста сурови условия на живот. Но докато бяха живи, той еднакво обичаше и едните, и другите. От тях бе научил, че сегашният му външен вид се дължеше на необикновено популярния за времето си сериал „Гордостта на викингите“. Повлияни от него, баща му и майка му бяха поръчали генетичното оформяне на бъдещия му организъм до най малки подробности, дори бяха подбрали леко червеникавия оттенък на тъмната му коса и тънкият му прав нос, за което им беше благодарен — винаги когато се оглеждаше в обемния отражател, той се харесваше. Наистина, в днешни дни хората изглеждаха достатъчно красиви, но Корки бе на мнение, че добрата гъста коса винаги подобрява външния вид на всеки човек. Радваше се, че и родителите на Линда също бяха взели подобно решение.

Гребените и ножиците все още се продаваха тук-таме или можеха да се изкопират в матричните молекулярни възпроизводители, но проблемът с намирането на машинка за подстригване беше неимоверно по-сложен. Роботите-бръснари бяха изчезнали преди няколко века, за да бъдат заменени от роботизирани лазерни каски за подстригване, които и досега предлагаха каталог от над три хиляди вида прически. По тази или друга неизвестна причина, машинките за подстригване бяха изчезнали дори от архивния холосайт на Централния музей по битова техника, където преди са се поддържали техните обемни изображения. При написване на думата „машинка за подстригване“, в универсалната хипернетна търсачка неизменно се появяваха няколко хиляди модела лазерни каски. За да намери такова ценно за него изделие, не му оставаше друго, освен да се порови из хипернетните връзки с други по-изостанали планети, където добрата традиция може би все още съществуваше. И докато Линда продължаваше да се вкопчва в облегалките на креслото си, обзета от приятните изживявания на психо-картината, той нахлузи каската за връзка с хипермрежата и започна важното търсене.

Зарови се в сайта за статистически данни и първоначално избра петдесетина планети с по-изостанала икономика, след това елиминира онези от тях, чиито периоди на овладяване бяха по-късни дати от тази на записа, който притежаваше. След около час, усилията му като че ли се оправдаха. Успя да намери няколко, които изглеждаха съвсем западнали, но времето на тяхното заселване съвпадаше с онова на далечния му прародител. Въпреки донякъде простоватия начин на живот на коренното им население, те все пак разполагаха с хиперпространствена връзка и терминали за нулеви преходи. Но най-важното му откритие бе, че на всяка от тях съществуваше терминът „машинка за подстригване“ и следователно там все още ги произвеждаха. Тогава Корки взе подходящото решение. Транс-преходите бяха скъпо нещо, но той бе правил спестявания почти осемдесет години и можеше да си го позволи. Освен това в оздравителния център, в който работеше като рехабилитатор, не беше ползвал месеци натрупан през годините отпуск. Оставаше да се разбере с Линда и ако тя наистина го обичаше, щеше да приеме краткото му отсъствие. Но съществуваше възможността и да остане неразбран в благородните си намерения, затова идеалният вариант беше да я изненада. И не трябваше да отлага изпълнението на замисъла си, а веднага да действа.

Корки отиде в спалнята и бързо приготви малкия си багаж. Опипа по навик кредитния си диск, който винаги се намираше в джоба на ризата му, взе малкото красиво куфарче и преди да излезе от жилището си записа върху домашния информатор следния текст:

Скъпа Линда, не желаех да ти прекратя удоволствието. Наложи се да замина от Земята по важна работа, едва ли ще се забавя повече от седмица. Целувки и прегръдки,

Вечно твой

Корки

Новоизпеченият пътешественик напусна малкото си жилище, разположено в една от клетките на огромния мегополис, спусна се до подземния етаж на вакуумното метро и се отправи към най близкия терминал за нулево транспортиране.

— До Кета II — съобщи той на роботизирания касиер, набра на пулта му индекса на планетата и пъхна кредитния си диск в цепнатината на корпуса му.

— Коридор „46“, камера 117C — отвърна изкуствен глас и от съседната цепнатина се подаде магнитната карта за удостоверяване на пътуването. — Транспортен импулс в 17:05 часа, в 17:00 да сте заел мястото си в титановата капсула, противен случай билетът ви става невалиден.

Корки успя да спази указанията, въпреки че доста трудно откри търсения коридор. След като се настани на мястото си и пъхна картата-билет в съответната цепнатина, обикновеното пластмасово ложе с доста твърда възглавница бързо се плъзна в капсулата и той се почуди какво го очаква — все пак щеше да пътува в космоса за първи път. В 17:05 усети леко замайване, след това капсулата го изплю навън заедно с ложето. Изглежда, че това беше всичко.

Пътешественикът излезе от камерата и примижа от силната светлина, която струеше през прашните прозорци на единствения коридор пред него. На стената премигваше мътен надпис „Добре дошли на Кета II“, следователно се намираше където трябва. Потърси с поглед някакво информационно табло, но не го забеляза. В дъното на мръсния коридор, до вратата с надпис „Изход“ се виждаше някаква кабинка и той се приближи към нея, после почука на стъклото над тесния процеп на гишето й.

— Какво обичате? — надигна сънливо глава някакъв тип с набола четина по лицето и с вид на махмурлия.

— Как да ви кажа, пристигнах тук с особена задача — промънка Корки. — Търся машинка за подстригване на коса.

— Че за какво са ножиците и бръсначите? — искрено се учуди неугледния служител и му лъхна на алкохол — миризма, която добре познаваше от рехабилитационния център.

— Разбрах че тези машинки са се употребявали на вашата планета — настоя пътешественикът. — Искам да купя такава.

— Да, някога ги имаше, но не служеха за подстригване на коса, а за вълна и това беше много отдавна, преди да карантинират планетата поради овчата чума, която натръшка всичките тъпи животни, които иначе бяха доста полезни. Вълната беше скъп екологичен експортен продукт, сега на мястото на овцете пасат кози и млякото им отива за производство на кашкавал, но не е същото — приходите намаляха. А стригачите на вълна изчезнаха заедно с машинките си, търси ги на някоя друга планета. Тук никой не обръща внимание на косата си, обществото е дегенерирало. Освен това повечето я нямат, а на тези, на които все още им расте по главите им стигат грижите по крави, коне и кокошки.

Корки се сети за тези изчезнали от Земята животни и изпита известна тъга. Беше гледал някои архивни психо-картини, те изглеждаха доста мили създания.

— Какво да правя тогава?

— Отивай някъде другаде, тук дори няма къде да отседнеш — прозина се неугледния индивид.

— Добре, искам билет до Лингория — предаде се Корки, тъй като думите на служителя звучаха правдиво и той му повярва.

— Там пък какво ще правиш? Най-много да те изядат с парцалите. Впрочем твоя работа, подай кредитния си диск.

След като излезе от новата камера, донякъде обезвереният пътешественик попадна направо в някакъв прашен двор. Срещу него се намираше малка постройка с няколко дупки по покрива. Нямаше служител, който да го посрещне и Корки се запъти към нея. Стъпките му оставяха дълбоки отпечатъци в прахта, синьото слънце неистово препичаше през безоблачното небе.

Той спря пред разнебитената врата, плахо я отвори и влезе в тъмното помещение. Около няколкото маси във вътрешността му се бяха разположили мрачни на вид мъже, пред тях стояха бутилки и чаши, напълнени с тъмна течност. Беше попаднал в кръчма. Наоколо се разнасяше познатият алкохолен мирис. Зад плота на бара се извисяваше снажната снага на плешив гигант с вид на убиец, поне персонажите от трилърите в психо-картините изглеждаха така. Разговорите прекъснаха, всички наоколо мълчаливо го наблюдаваха.

— Добър ден — проговори полууплашеният пътешественик и се насочи към единствената празна маса.

Никой не си отвори устата, само гигантът учудено повдигна дебелите си вежди.

— Имате ли безалкохолна бира? — отново попита Корки, за да започне някакъв разговор.

— А ти имаш ли местна валута? — обади се кльощав мъж от близката маса, облечен в грозни дрехи. — С какво ще платиш?

— Как с какво? С кредитния ми диск.

— Ха, виж го тоя нещастник — обади се някакъв дебелак в съседство и си напълни чашата. — Като пристигат от майната си, какво ли си въобразяват?

— Може би ще ме насочите към някаква банка и там ще разрешат този проблем — несмело продължи Корки.

— Тук няма банки, а и защо ни са — избоботи гигантът зад бара. — лихварските къщи са напълно достатъчни. Кой уважаващ себе си лингорец ще замени златни и сребърни талари за пикливи галактически кредити. Те стават само за транспорт към места, където никой не ходи.

Околните одобрително се изсмяха на думите му.

— Искаш ли бира, ще трябва да си я изработиш — продължи той. — Ела да умиеш чашите, напоследък много са се натрупали, а тук не използваме миялни машини. Може да почистиш и пода. Добре че от време на време пристига по някой голтак, за да ги свърши тези работи.

— Как мога да стигна до най-близкото населено място? — попита уплашен Корки.

— Никак. Нямаш пари. Така че хващай се на работа или продължавай да зяпаш от мястото си, но ако дойде клиент ще се пръждосаш.

— Не мога ли да тръгна пеша? Сигурно не е много далеч.

Този път смехът беше гръмогласен.

— И мислиш ли докъде ще стигнеш? — обади се съседът на кльощавия. Нали като минеш край първата дупка с гнездо на гумби, някоя от тях ще те излапа заедно с подметките. Те напоследък много са се развъдили.

— А вие как се оправяте с тях?

Въпросът му извънредно го изненада, може би защото му изглеждаше съвършен в глупостта си.

— Според тебе за какво са генетично изменените коне и бластерите? Гумбите ще нападнат само невъоръжен глупак като теб, те не са толкова прости.

Жестоката истина най-сетне достигна до съзнанието на Корки, наистина нямаше къде да отиде.

— Къде мога да си купя билет за друга планета? — плахо попита той.

— В столицата, но тя е далеч от тук. Обикновено до нея се стига с пътническия дирижабъл, кога за два, кога за три дена. За какво си губиш времето да разпитваш, след като не можеш да поръчаш и една бира? — отбеляза кльощавият човек.

Нещастният пътешественик най-сетне разбра, че се е насадил на „пачи яйца“, беше чувал такъв израз от дядо си.

— Един последен въпрос — обади се унило. — На тази планета съществуват ли машинки за подстригване на коса?

Този път смехът беше толкова гръмогласен, че пушеният свински бут, който висеше зад гигантския барман се разклати.

— Ти да не си паднал от Марс бе, мой човек — едва произнесе огромният мъж, който се беше хванал за корема. — Кой ще се занимава с такива глупости?

— Но те съществуваха като наименование в архивния сайт на планетата — плахо възрази Корки.

— Кой знае откога не е подменян, сигурно от няколко века — отбеляза кльощавият. — Пък и за какво ли да го обновяват, и без него си живеем добре.

Нямаше повече въпроси. Здравият разум надделя и Корки мълчаливо се отправи към трите мивки зад бара, препълнени с мръсни чаши.

След двуседмична работа успя да заработи за покупка на бластер на старо и билет до столицата, после успя да се добере до близкото селище, за да продължи с дирижабъла. Докато го чакаше, той се замисли за преживяното дотук. От разговорите с лингорците бе разбрал, че не винаги статистическите данни за икономиката на дадена планета отговаряха на фактическото състояние на нещата. Недрата на Лингория бяха богати на скъпоценни метали, автоматичните мини и „справедливата“ социална система позволяваха на коренното население да се занимава с контрабандния им износ и да мързелува в по-голямата част от времето си. Прашният двор пред камерите за нулево транспортиране беше само външно прикритие, зад тях се намираха обширни подземни складове за „експорт“ на готова продукция и масивни транспортни терминали. Сивата планетна икономика мамеше Централното правителство с прикриване на данъци, но всеки тук си живееше сравнително добре. Мъжката част от населението беше нехайна към външния си вид, повечето от представителите му не си правеха труда дори да се обръснат, останалите използваха остарели модели роботизирани бръснарски каски.

Корки пристигна в столицата, купи си билет до Клара III и дори успя да смени добра сума в местна валута, защото бе разбрал, че тя успешно върви и на други планети. Преди да тръгне по обратния път към камерата за нулево транспортиране, той се отби в един от малобройните хипернетни центрове, за да отправи до Линда следното съобщение:

Много те обичам. Малко се забавих по пътя, но скоро ще се завърна.

Вечно твой

Корки.

После захвърли бластера в първото срещнато дезинтеграторно кошче за отпадъци.

 

Повърхността на Клара III се оказа покрита с вода, от която се подаваха неизброимо число острови, достатъчно спретнатия нулев терминал се намираше на един от тях, а в коридора пред камерите му се намираше даже пейка за сядане. Наоколо се разхождаше лъскав андроид, който обслужваше редките пътници.

— Къде да се настаня? — зададе Корки първият, доста практичен въпрос.

— Във фермата на Абаргор, само той дава стаи под наем — отвърна андроидът. — Намира се на около час път с аерокар, но ще трябва да почакате. Транспортът минава веднъж дневно и само тогава, когато се появят пътници.

— Кредитния ми диск става ли за разплащане?

— Все още, но както е тръгнало… Лингорската валута все повече се налага на местния пазар.

— Къде мога да закупя билет до друга планета?

— При мен. Магнитните карти се намират в касовото устройство в корема ми.

— А къде мога да се нахраня?

— Засега никъде. След като се доберете до фермата, това ще стане възможно.

— Къде се намира административният ви център? — запита Корки, за да поддържа някакъв разговор, който изглежда ставаше все по-безперспективен.

— На остров Клара, той е най-големият и е дал името на планетата. Дотам се стига след десетина спирки, за около два дена, но на него няма да намерите къде да преспите — отвърна лаконично андроидът. — Няма хотели.

— Какъв е основния поминък на местните жители?

— Събират яйцата на григите от местните подводни ферми, те са основния ни експортен продукт. Тяхната консумация увеличава потентността на мъжете в галактиката и много се търсят. Григите са много кротки земноводни, пренесени от Лагартиха, тук се намериха чудесни условия за тяхното развъждане, а те се отплащат с приличен добив на яйца.

— Местното население употребява ли машинки за коса? — попита Корки с притаен дъх.

— Някога съществуваха, докато хората имаха растителност по главите си. Но после се разбра, че при събирането на яйцата от подводните полози, григите кой знае защо се плашат от нейното развяване във водата и продукцията им рязко намалява от получения стрес. Може би естествените им врагове са били космати и това предизвиква вкоренена наследствена реакция. Затова фермерите обезкосмиха собствените си поколения. Мисля, че стана преди два-три века, тогава ме бяха произвели.

— На тази планета има ли антикварни магазини? — попита с надежда обезнадежденият пътешественик. — Машинката може да е останала като антика за продажба.

— Няма такива — отряза го андроидът. — Фермерите са практичен народ. Всичко излишно се изхвърля.

Корки погледна в електронния си бележник подбрания от него планетен списък и рече:

— Като че ли най-добре е да си купя билет до Лира V. Изглежда, че тук нямам повече работа.

— Както желаете — отвърна андроидът. — Но ще трябва да заплатите за пристигането и връщането на аерокара.

— Добре. Притежаваш ли хипернетна връзка?

— Разбира се. Иначе как ще си върша работата?

— Ще изпратиш ли мое съобщение?

— Щом си платите, няма проблеми — отвърна андроидът и от гърдите му се измъкна тънка клавиатура.

Търсачът на ценната вещ набра нужния адрес и написа:

Скъпа Линда, изглежда, че ще се позабавя още малко. Много те обичам, вечно твой Корки, който те обожава!

Работата с машинката за подстригване на коса вече не му изглеждаше такава, каквато си я бе представял, но Корки бе наследил твърдия характер на някой от прародителите си и притежаваше голяма доза инат. Стиснал куфарчето си, той пристъпваше по нажежената настилка към сградата, която се намираше срещу местния терминал. Над околните пясъци трептеше маранята от неимоверната жега, тук-таме се забелязваха изгорелите шипове на някое самотно бодливо растение. Лира III не предлагаше особен комфорт, а вече умираше от глад и жажда.

— Цел на пристигането? — попита го местният митнически служител, изглежда че на тази планета бяха наложени по-строги правила на контрол.

— Туризъм — изтърси Корки първото му дошло наум.

— Запознайте се със списъка на забранените за внос артикули и попълнете декларация. — Ето, на онази клавиатура — показа той масичката встрани от него и почеса гъстата си брада — Впрочем разюзданото ви облекло нарушава тукашните морални принципи, ще трябва да го смените. На нашата велика планета живее строго религиозно общество, обърнато в правата вяра.

— Откъде да взема други дрехи? — попита пътешественикът и погледна към зелените си шорти, изпъстрени с ярко-червени цветчета. Сети се, че в куфарчето му се намираха панталон и яке с подгревател — беше ги взел за всеки случай, за евентуално студени планети, но тази съвсем не бе такава.

— Ще ви дам — озъби се митничарят.

След като приключи с формалностите, Корки нахлузи черното расо, което му бе поднесено и се замисли за външната жега. Добре че Лира III се оказа достатъчно цивилизовано място и аеро-таксито, което го откара до най-близкия град бе снабдено с прилична климатична инсталация, а както беше разбрал, там, накъдето се бе насочил, имаше магазини и хотели.

Не мина и час, и той се оказа настанен в съвсем прилична хотелска стая. Дори банята притежаваше отдавна изгубен земен лукс — истинска вана. Корки се замисли откъде ли докарват вода за такива цели, но случайно погледна през прозореца и забеляза заснежените върхове на огромни планини, обрасли с гъста растителност. Контрастът между пустинната местност, в която беше пристигнал и далечната панорама бе наистина забележителен. Пътешественикът се порови из паметта си и се сети, че основния експортен продукт на планетата бяха плодовете гуаки, които се отглеждаха в пустинята чрез капково напояване. Беше хапвал от тях по време на едно от свадбените си пиршества, спомни си, че бяха много скъпи, с невъобразимо приятен аромат и сърцевина, която се топеше в устата.

След като се нахрани в ресторанта на хотела, реши да се поразходи из града. В чантичката, окачена на колана под расото му, за всеки случай тежаха обменените лингорски талари.

Навън гледката беше доста скучна. По улиците се забелязваха редки минувачи, от време на време по тях преминаваха сиви на цвят превозни средства. Надписите на магазините бяха изписани с черни букви върху тъмно-червен фон, витрините бяха строго и скромно подредени, наоколо цареше атмосфера на видима унилост. На всеки площад се забелязваше внушителна сграда със заострени кули, на чиито вход бе написано „Ритуален храм“.

Корки стигна до един от магазините за битова техника и влезе във вътрешността му.

— Какво обичате? — посрещна го продавач с доста кръвожаден вид. Дългата му коса падаше върху раменете, брадата му беше клиновидно подстригана. На пластмасовата табелка, окачена на расото му беше изписано името му — Абдел 3217. Изглежда че на тази планета роботите не бяха за предпочитане.

— Търся особен артикул — рече Корки. — Машинка за подстригване на коса. От хипернетната справка разбрах, че тя се е употребявала на вашата планета.

— СЪЩЕСТВУВАЛА Е — натърти Абдел и ядосано посегна към червения сензор на плоската кутийка, която се намираше върху щанда му. — Вие посветен ли сте?

— В какво?! — учуди се Корки.

— В нашата религия, естествено — тросна се продавачът. — И защо тук винаги трябва да се домъква някой досаден еретик, който да опорочава свещеното естество на нещата? Но ние му отдаваме заслуженото — промърмори той сякаш на себе си.

— Какво искате да кажете? — смутолеви объркано пътешественикът и докато продължаваше да се чуди за какво става дума, в магазина нахлуха двама брадати мъжаги с черни полицейски униформи, които го събориха на земята, после бързо щракнаха белезници върху китките на ръцете му. Докато го обработваха, завързаната им на опашки коса гневно се мяташе насам-натам, а лицата им се тресяха от погнуса.

— Протестирам! — извика Корки. — Това е противозаконно, нищо не съм направил!

Единият от полицаите измъкна дебела палка и я стовари върху главата му.

Когато новопристигналият се осъзна, вече лежеше на твърдия нар в затворническа килия. Забелязал, че е отворил очи, обраслият гъсти и дълги косми съсед по нещастие се размърда.

— Казвам се Хамид — проговори той. — За какво си тук?

— Откъде да знам? — отвърна Корки. — Влязох в един магазин да потърся машинка за подстригване на коса, после се домъкнаха полицаите и ме арестуваха.

— Ай, ай, ай — възкликна съкилийникът му. — Познава се, че си друговерец и затова не носиш брада, но в голяма беда си попаднал. — Като нищо ще ти лепнат двайсет годишна присъда. Ти си осквернил догмата на свещените пръчици.

— Можеш ли да ми обясниш? Не съм оттук — отпаднало помоли неудачният пътешественик.

— То си личи. Само един идиот е в състояние да потърси да купи такова нещо. Ела по-насам да ти обясня, тук и стените имат уши — прошепна Хамид. — Преди стотина години първият ни пророк Галимад, който се отличил във войната против неверните килмерийци като унищожил двадесетте им военни бойни единици, се завърнал на Лира III и бил обсипан с големи почести. След това направил военен преврат, завзел властта и после получил просветлението, което довело до основаването на сегашната ни религия, а тя включва носене на дълги коси и бради. Но с въвеждането й, Галимад си създал много врагове и един от тях, който бил негов генерал на име Масауд, успял да извършил нов преврат и го арестувал. Първоначално го натикал в затвора, след това го направил за посмешище на централния площад на града. Изправил го на импровизиран подиум и публично остригал с машинка главата и брадата му, после изгорил космите им пред всички, които се били насъбрали да гледат тъжното зрелище. Галимад не издържал на оскърблението, отказал да се храни, спрял да пие вода и умрял от мъченическа смърт. Но той вече имал последователи, които един ден се вдигнали на бунт, отрязали с бластер главата на Масауд и дълго я търкаляли по улиците на града, докато всички изтръпнали в ужас и покорно приели новата чиста вяра, която не пречела на традиционния експорт на гуаки и с нищо не застрашавала участието на Лира III в Галактическата лига. Тогава се въвели и свещените пръчици, а машинката за подстригване станала символ на най-голямото зло, което някога е съществувало в космоса, нещо като знак на дявола.

— За какво служат тези пръчици? — попита плахо Корки.

— Шт-т-т тихо! — уплашено просъска Хамид. — Също за подстригване, но само при свещен ритуал. След като се запалят, краищата им започват да тлеят, после с тях се изгарят прекалено дългите косми.

— Аха, започвам да разбирам. Не съм очаквал такова нещо да дойде до главата — въздъхна измъченият човек. — Какво ще ме посъветваш да направя? Имам и малко златни лингарски талари. Тук са — потупа се той по корема.

— Да не си помислил за подкуп! — ужаси се Хамид. — За такова нещо могат да ти отрежат ръцете. — Най добре ще бъде да се покаеш. На процеса падни на пода пред съдиите и удари три пъти главата си в него. Може пък и да се смилят над теб, все пак си чужденец.

— А ти за какво си тук? — полюбопитства Корки.

— Не ми бери грижата, моята е по-лесна. Най-много да ми лепнат няколко месеца. Ядох месо от кумарга, но то принадлежи едва към третата степен на ерес. Да ти призная много е вкусно, но между нас да си остане. Заради това удоволствие си заслужава да прекараш в затвора няколко месеца.

Обзет от тъжни мисли, Корки се върна на твърдото си ложе, отпусна се и отново заспа. „Линда, Линда! — шепнеха устните му по време на неспокойния му сън.“

Едва след седмица пазачите го отведоха до затворническата кола и той стигна до съдебната зала. По време на процеса изпълни стриктно съветите на Хамид и получи възможно най-лека присъда — едноседмичен затвор, който вече беше изкарал и заповед за незабавно напускане на планетата. Освен това екстрадирането му беше на държавни разноски. Когато го попитаха къде иска да отиде, той посочи Енигма, една от най-далечните планети в периферията на познатия свят. След като отново се оказа в камерата за нулево транспортиране, вече го бяха обзели определени съмнения. Дали не трябваше да се откаже от идеята си или трябваше да продължи да я осъществява? Спомни си, че беше дочул един от съдиите да казва: „Отива точно там, където го заслужава“.

Не, Корки не беше от тези, които се предават лесно, не бе в характера му.

Енигма се оказа сурова планета, върху която бушуваха снежни виелици, беше пристигнал в най-неподходящия сезон. Преди да излезе от сградата на нулевия терминал, той отвори куфарчето, което носеше и извади от него скромните си вещи. Обу панталона, нахлузи единствените обувки, които бе взел и навлече якето с подгревател. След това бръкна в чантичката със златните талари и заплати на служителя за транспорта с верижната машина, която щеше да го откара до най-близкото селище. Докато се разплащаше, забеляза особения му втренчен поглед, насочен към чантичката. Изглежда, че и тук галактическите кредити не бяха много на мода.

Водачът на транспортьора се оказа невероятно брадясал, но това сигурно не се дължеше на религиозни причини, а на естеството на местния климат. Но от друга страна този факт създаваше реални предпоставки за намирането на ценната вещ, за която беше тръгнал.

— Къде ще ми препоръчаш да отседна? — зададе той по пътя обичайния си въпрос.

— В кръчмата на Дъмбо, къде другаде — сякаш се учуди водачът. — На горният етаж има няколко стаи за гости.

Корки нямаше много приятен спомен от кръчмите, но се примири. Тази, в която пристигна не се отличаваше много от онази в Лингория. Разликата бе единствено в бармана — беше дребен индивид с плешива глава, който бе наредил на поставката до крана за бира няколко бластера. Посетителите по околните маси бяха мрачни типове, които не вдъхваха доверие.

— Вие ли сте господин Дъмбо? — попита учтиво Корки. — Трябва ми легло за преспиване.

— Аз съм същият. Качвай се на горния етаж. Разполагай се в първата стая вляво — отвърна барманът.

Корки последва съвета му и донякъде се учуди, че не го попитаха за заплащане. След това се върна на долния етаж, за да разузнае обстановката и седна пред плота на бара.

— Какво да ти налея? Водка, уиски, джин, бира? Ама да знаеш, всички тези напитки са местно производство.

— Имате ли безалкохолна бира?

— Какви са тези глупости и то в този студ? — удиви се Дъмбо. — Не видя ли какво е навън? Времето е подходящо за мъжки питиета, приятелю, впрочем как се казваш?

— Корки — представи се новопристигналият и се намести на високото столче, доволен, че се завързва разговор.

— Какъв вятър те е довял насам? — полюбопитства барманът.

— Може да звучи необичайно, но търся да купя машинка за подстригване на коса. Разбрах, че на тази планета може да се намери.

— Зная за какво става дума — каза Дъмбо и се почеса по темето. — Дядо ми имаше такава.

— Запазена ли е?! — възкликна Корки с надежда.

— В днешно време кой пази остарели боклуци? — отбеляза барманът. — Сигурно отдавна е изхвърлена. Нали знаеш, откакто се появиха каските…, пък и на нас за какво ли ни трябва.

— Не може ли да я потърсите? Или да намерите друга? Ще заплатя много добре! — едва не извика пътешественикът.

Дъмбо го изгледа със същия особен поглед, който бе забелязал и при служителя на терминала.

— Имаш ли достатъчни пари? — зададе най-сетне той обичайния въпрос.

— Имам отвърна Корки. — Все още са ми останали доста галактически кредити, осемдесет години съм ги спестявал.

— Не ми говори за тези боклуци. Питам те за пари. Разбрах, че си платил в златни талари. Колко ти останаха?

— Не повече от двеста, но вярвам, че ще стигнат. Една машинка не може да струва кой знае колко.

— Ъ-хъ — рече Дъмбо и отново се почеса. — Ще видя какво мога да направя, след като този боклук толкова ти е притрябвал. Но макар и да е вехтория, той може да струва скъпо — присви хитро очи. — Всяко нещо, дето вече го няма, увеличава цената си.

— Така е — съгласи се Корки и отпи глътка от сервираната бира. — Дано да откриете поне една машинка.

След като се нахрани с местен бифтек, приготвен набързо и допи втора халба бира, той реши да си ляга. Чувствуваше, че последните събития бяха поразклатили нервната му система.

Доста дълго се повъртя в неудобното легло, но накрая успя да заспи. Когато се събуди, вече се намираше на съвсем друго място. Чантичката със златните талари липсваше от колана му, куфарчето му бе изчезнало заедно с кредитния диск, който не се оказа в джоба на ризата му. Лежеше на дървен нар и изглежда се намираше в някакво мазе, през чието малко прозорче се процеждаше слаба светлина. Той стана и безуспешно се опита да отвори вратата, но тя се оказа здраво заключена. Но не мина много време и ключалката й изщрака, после през нея се промъкнаха познатия му вече Дъмбо, придружен от двама грамадни мъжаги.

— Закарайте го в цеха — нареди „барманът“.

— Какво става, по дяволите, къде ме водите? — развика се Корки.

Един от мъжете размаха пред носа му дебелата тояга, която държеше и пътешественикът разбра, че отново го очакват неприятности. Вече имаше опит с палката на полицая от Клара III и реши да не се съпротивлява. Те го изкараха извън сградата и го натикаха във верижна машина, водачът на която се оказа същият тип, който го беше докарал от нулевия терминал.

„Цехът“ се оказа огромно помещение, построено под земята, в което се разнасяше нетърпима воня. Някакви хора, обути с гумени ботуши, се движеха между големите казани, в които нещо бълбукаше, други се бяха разположили около дълга маса, отрупана с празни и пълни бутилки. Встрани от казаните се забелязваха медни серпентини, вкарани в прозрачни цилиндри, в които течеше вода, край стените се издигаха редици от пластмасови каси. Съдейки по другата миризма, която също се носеше из въздуха, тук се произвеждаше алкохол.

— Стига си зяпал — изрева придружителят му с тоягата. — В онзи шкаф ще намериш ботуши и работни дрехи, обличай се и се хващай за работа.

— Но аз не разбирам какво става? — промънка Корки.

— Какво има да става? — сякаш се учуди мъжагата. — Вече си роб на Дъмбо и трябва да заработваш прехраната си.

— Къде са ми таларите, къде ми е кредитния диск? — прохленчи нещастният пътешественик. — Защо трябва да заработвам прехраната си, след като имам достатъчно пари?

— ИМАШЕ — изхили се мъжагата и размаха дървото в ръката си. — А сега вече нямаш. Или свиквай с обстановката, или ще стане по-лошо, нали се сещаш?

Корки се довлече до указания шкаф и бавно започна да се облича. После един от надзирателите му връчи кофа и му показа откъде да взема и къде да излива някаква помия, която миришеше отвратително. „Цехът“ приличаше на част от преизподнята, беше странно дори да се помисли, че той съществува в ерата на трансгалактическите преходи, хипервръзките и луксозния начин на живот.

След седмица работа, Корки се превърна в автомат, почти лишен от мисли. Животът му се състоеше от къртовски труд, хранене с долнокачествени продукти и спане. Вече заспиваше още с докосването на тялото си до дървения нар в общото спално помещение, където бяха наблъскани още петдесетина изнемощели от работа хора. Неподчинението се наказваше, беше станал свидетел на жестоки побои. Веднъж пребиха до смърт съседа му по казан, после никой не го видя повече. Излизането навън изглеждаше невъзможно. „Цехът“ се охраняваше от загубили човешкия си образ горили, които премятаха бластери и дебели тояги. Една нощ той стигна до извода, че животът му е погубен завинаги и безутешно заплака.

Времето минаваше, а образът на Линда избледняваше в мъглата на тежкото ежедневие. Един ден Корки помисли, че трябва да свърши със себе си, безсмислието на живота му бе очевидно. Но той реши да загине геройски и единственото, от което се нуждаеше бе средство, което да му помогне да осъществи намерението си. „Цехът“ обезателно трябваше да бъде запален, даже да експлодира, собствения му морал го диктуваше. Въпросът беше с какво да предизвика пожара.

През следващите дни, Корки започна да се оглежда наоколо. Накрая стигна до извода, че на Дъмбо му бе стигнал умът да прекара нисковолтова, напълно обезопасена правотокова електрическа инсталация, която изключваше произвеждане на желаната искра. Всякакъв вид запалителни средства бяха забранени за употреба, оставаха… само бластерите. На всяка цена трябваше да открадне един от тях. Но как? Надзирателите не се разделяха с оръжията си дори в тоалетните. Не му оставаше друго, освен да измъкне бластер от някой от самите му притежатели и след това да стреля в най-близкия съд с концентриран алкохол. Макар че всъщност бе по-добре да застреля самия надзирател, защото в случай на внезапен пожар щяха да загинат и много невинни хора. Следователно подпалването на цеха трябваше да стане през нощта, но как…?

Мислите за осъществяването на намерението му толкова го измъчиха, че един ден не успя да се събуди навреме и бе вдигнат от нара си с ритници. Тогава Корки внезапно се вбеси, изстръгна тоягата от ръцете на мъчителя си, стовари я върху ненавистното му лице силният удар счупи носа му. После продължи да го налага където свари и докато измъкне бластера му, две други горили му се притекоха на помощ. След това така обработиха Корки, че безжизненото му тяло остана да лежи полумъртво върху твърдото ложе.

Когато дойде в съзнание, изненадано забеляза над себе си ангелски образ. Любимата му жена се беше надвесила над него и изтриваше с мокра кърпичка спечената кръв по лицето му. После тя го прегърна и неудачният пътешественик отново се разплака, този път от щастие. Наоколо се забелязваха въоръжени мъже, каските им носеха знаците на галактическата полиция.

— Линда! — промълви Корки, опиянен от радост. — Как ме намери?

— След като дълго не получих съобщение от теб, тръгнах по следите ти. На Лира III научих, че си тръгнал към доста зловещо място и взех необходимите мерки. Потърсих съдействието на галактическата полиция и както виждаш не пристигнах сама. Да ти призная, доста трудно те открих.

— Скъпа Линда! — възкликна той докато тя го влачеше към верижния транспортьор, неспособен да добави повече. В момента не искаше да узнае какво се е случило с Дъмбо и компания, макар че със сигурност е било доста неприятно за тях. В спомените му неволно нахлуха сцени от кошмара, през който бе преминал и Корки неволно започна да трепери.

— Успокой се, скъпи, вече всичко е наред — целуна го жена му, докато го настаняваше на седалката.

Едва тогава до него достигна простата истина, че всъщност машинката за подстригване на коса изобщо не му е била необходима.